Карън Робърдс
Райско гнездо (48)

Глава 48

— Нийли — гласът на баща й се опитваше да я изтръгне от съня. Не се изненада, че го сънува и чува гласа му. Така поне усещаше топлина, знаеше, че я обича.

— Татко? — тя отвори очи. Беше тъмно и не беше сама. До нея имаше някой — топло тяло, което не успяваше да види. Къде беше?

Господи! Спомените я връхлетяха.

— Нийли. Той ще се върне.

— Татко? Къде си? — тя седна и се огледа в тъмното. Не си въобразяваше, че чува гласа. Знаеше със сигурност, че го е чула. Зелените точки отново се бяха върнали, блестящи както и предишния път. Бяха насочени към нея. Тя посегна към фенерчето и го включи.

Ханибал я наблюдаваше през решетките и опашката му потръпваше.

— Ханибал, Ханибал — прииска й се да си е у дома. Устните й затрепериха и очите й се напълниха със сълзи. — Ханибал, как дойде тук?

Котката се озърна през рамо, прибра опашка и изчезна в мрака. След секунда Нийли разбра защо. Чу приближаващите стъпки. Господи, той се връщаше.

Обзета от паника, тя се изправи на крака, стиснала фенерчето, коленичила на матрака. Ели бе все още жив, дишаше, но бе в безсъзнание. Той не знаеше какво става. За момент Нийли му завидя. Лошото бе, че той не можеше да й помогне.

Чудовището се връщаше и тя бе сама. Нямаше как да влезе. Беше нагласила вратата така, че да не успее.

Освен ако нямаше втори ключ.

Сама нямаше представа откъде й хрумна тази мисъл, но тя се ококори и сърцето й трепна от страх.

Разбира се, че има втори ключ. Хората винаги имат резервни ключове. Сигурно беше отишъл да го вземе и сега щеше да успее да влезе.

— Господи! — момичето скочи, захлипа от страх, стомахът й се сви, коленете й омекнаха и гърдите й рязко започнаха да се повдигат, докато се опитваше да диша.

Трябваше й оръжие. Или пистолет, или нож.

Не, трябваше да барикадира вратата.

Видя приближаването на фенерчето му. Господи, нямаше никакво време.

Леглото. Не можеше да използва нищо друго. То бе с метална рамка, здраво и устойчиво. Освен това бе двойно, поне метър и деветдесет дълго. Ами пружината?

Нямаше значение. Не разполагаше с друго.

Отчаянието й даде сили. Угаси фенерчето и премести леглото пред вратата. Господи, Ели и матракът й пречеха и тя не можеше да го постави както трябва.

Фенерът се запали. Нийли дори не си направи труд да се огледа. Беше се облегнала на студената каменна стена, седнала на пода, за да изрита матрака с Ели настрани.

— Какво правиш, Корнелия? — гласът бе напълно нормален и спокоен, но тя усети как я избива ледена пот. Матракът се отмести, тя погледна чудовището, защото погледът й сам се стрелна натам, защото той я ужасяваше…

— Лошо момиче си ти, Корнелия. Много лошо момиче! — втурна се към клетката и бръкна в джоба. Ключ. Знаеше си тя, че той има втори ключ. Въпреки че бе подпряла вратата с леглото, пак оставаше достатъчно място, за да може той да отвори решетката. Имаше цели три педи до задната стена.

Той бръкна с новия ключ. Този път ключът бе на китката му, а в другата ръка стискаше спрей.

Този път искаше да е сигурен, че тя няма да го ритне. Задъхана и разплакана, Нийли скочи на крака, метна се зад леглото и се опита да го притисне към вратата. Не успяваше да се справи както иска, защото оставаше още място.

Той дръпна веригата, която издрънча, и подпря с рамо решетката. Нийли отскочи назад, когато леглото поддаде.

Вратата бе отворена. Той бе готов да влезе.

— Помощ! — изкрещя момичето и се дръпна в един ъгъл. — Някой да ми помогне, помощ!

Беше пъхнал ръка през пролуката, след това натъпка и рамо, но повече не можа. Отворът не бе достатъчно широк.

Значи не можеше да влезе.

Благодаря ти, Господи, каза си Нийли, усети как тялото й олеква, и се строполи на колене.

Той започна да пръска с лютия спрей.