Карън Робърдс
Райско гнездо (35)

Глава 35

Децата не чакаха покана. Изскочиха от каруцата и хукнаха към огъня, ограден от три страни от ниски хълмове, а от четвъртата бе гората. Огънят имаше формата на пирамида и бе висок колкото двуетажна къща. Озаряваше всичко наоколо в червени отблясъци.

— Беше забавно, нали? — обади се приятен женски глас в тъмното. Алекс се сети, че това е жената, която бе с тях в каруцата. Усещаше, че е седнала в скута на Джо и че той я е прегърнал през кръста. Побутна го, за да му даде знак да я пусне. Жената се опитваше да се изправи и си изтупваше дрехите, докато гледаше към Алекс и Джо. Мъжът до нея също се надигна. Той вече не бе само сенчеста фигура.

— И още как — съгласи се Алекс с надеждата никой да не заподозре веселия й глас, докато се изправяше с помощта на Джо. Притесни се, когато забеляза, че непознатата я наблюдава, сякаш бе извършила прелюбодеяние.

— Алекс, познаваш ли Патси Уилън? Патси, това е Алекс Хейуд — Джо се изправи напълно невъзмутим.

— Веднага познах коя сте — призна Патси и Алекс пристъпи напред, за да й подаде ръка. Жената бе по-ниска от нея и доста закръглена, с къса къдрава коса. Беше с дънки, яке и маратонки. Алекс се запита дали не намеква нещо с казаното. — Тук няма много непознати.

— Патси е майката на Тери, център-нападателят ни. Тримата с нея и Бил — Джо кимна към слабия мъж зад Патси, облечен в дънки и яке — сме в ролята на зорките очи. Запознай се с Бил Уилън.

— Добре дошла, Алекс — Бил подаде ръка.

— Тери ни разказа за красивата ти сестра. Да знаеш, че момчетата са луди по нея.

— Бил! — сръчка го Патси. — Недей да издаваш Тери. Хайде тръгвайте, че децата ще изядат всичко.

— Правилно — Бил скочи от каруцата, Патси го последва и подвикна:

— Идваш ли, Джо?

— Да — Джо мина покрай Алекс и скочи. Младата жена погледна надолу. Беше високо, а тя бе на токчета. Нямаше намерение да следва примера на Патси и да тупне на земята.

Джо се обърна и забеляза колебанието й.

— Хайде — подкани я той и протегна ръце. Алекс го погледна, наслади се на красивото му лице и се стегна, за да не се отпусне в ръцете му пред погледите на семейство Уилън. Как само й се искаше двамата да изчезнат. Те не помръднаха от местата си, затова тя положи длани на раменете на Джо.

Той я прихвана през кръста и тя усети пръстите му през финия кашмир. Повдигна я и я сложи до себе си. Очите им се срещнаха. Само след секунда и двамата отдръпнаха ръце.

— Кой ще спечели утре? — попита Бил Уилън. Беше очевидно, че семейството очаква да продължат да разговарят, докато стигнат край огъня. Джо потегли с тях, а Алекс вървеше малко отстрани. След няколко крачки усети, че стиска Джо за ръката.

— Направо ще ги разбием — заяви убедено Джо.

Алекс изви очи. Мъжете не знаеха да говорят за друго, освен за баскетбол, когато са заедно. Дори Джо ставаше отегчителен.

Разговорът продължи да се върти около играта. Патси също бе добре запозната, забеляза Алекс, докато се опитваше да не падне. Стана й приятно, че Джо я стиска здраво.

Зад тях пристигнаха още каруци. Алекс чу ръмженето на тракторите и скърцането на дървените каруци, веселите гласове и смеха. Хубавото бе, че новодошлите ги разделиха от семейство Уилън, преди да стигнат. Лошото бе, че нямаше как да се дръпнат от тълпата.

— Да чуя Р!

— Р!

— Да чуя О!

— О!

— Да чуя К!

— К!

Виковете бяха оглушителни. Вместо да се отправят към огъня, Джо заобиколи множеството. Насред полето бяха поставени маси. До една бяха застлани с хартиени покривки и по тях имаше и хотдог, който щяха да опекат на огъня, и безалкохолни напитки, и домашни сладки. Зад масите се бяха подредили жени и неколцина мъже. От едната страна бяха паркирани автомобили, което издаваше как уредниците са пристигнали по-бързо.

— Гладна ли си? — попита Джо.

Алекс се сети, че не бе хапвала цял ден, но сега не искаше храна.

— Не — отвърна тя.

— И аз.

Продължиха да вървят. Алекс се спъна в туфа трева поне за десети път. Джо я прихвана, за да не падне.

— Принцесо, ти нямаш ли маратонки?

Знаеше, че ще започне да се заяжда заради високите токчета, затова отвърна мило:

— Имам, разбира се. Обувам ги винаги, когато играя тенис.

— Нямаше да е зле и сега да ги обуеш.

— Ако знаех, че ще обикаляме полята, щях да ги обуя. Като си помисля, май кубинките щяха да са по-подходящи.

Той се разсмя и забави крачка.

— Прекалено бързо ли вървя? Извинявай. Опитвам се да се махна, преди целият град да ни забележи и да започне да ни обсъжда.

И Алекс искаше същото, така че бе готова да върви колкото е възможно по-бързо, без да се съобразява с високите токчета.

— В такъв случай ще побързам. Давай.

— Тази вечер ще връчват на Ели награда, затова искам да остана да гледам. А Джени ще пее. След това…

— Какво след това? — попита тя, когато той замълча.

— След това можем да правим каквото поискаме — бяха стигнали до място близо до гората, където сенките на високите дървета се смесваха с тъмнината и бе сравнително закътано. Отблясъци от огъня стигаха и тук, а наоколо не се мяркаха други. Бяха в самия край на навалицата и нямаше да ги бутат от всички страни.

— И какво е това? — попита Алекс и го погледна.

— Не знам. Можем да отидем да си вземем хотдог — той се ухили и вдигна ръката й към устата си, а тя усети как се разтапя, след това се напрегна, защото забеляза мъж с мегафон да крещи нещо, което тя така и не успя да разбере.

Мястото, където той я бе целунал, гореше. Тя потръпна. Джо я погледна.

— Студено ли ти е? — попита той, докато оглеждаше елегантния пуловер и сако. По изражението му ставаше ясно, че не е избрала най-подходящите дрехи.

Не й беше студено. Въпреки че нощта ставаше хладна, тя гореше отвътре.

Нямаше намерение да му го каже. Все още не бе дошло време.

— Малко — излъга тя.

— Ела — разсеян от шумотевицата около огъня, където хората хвърляха парцалени кукли, той свали якето и я наметна.

Синята пухенка я обгърна и Алекс не знаеше дали да плаче, или да се смее. Беше в елегантни дрехи на „Джил Сандър“, обувки на „Маноло Бланик“, токовете им бяха потънали в тревата насред пасището за крави, свита в най-грозното яке, което бе виждала през живота си, и наблюдаваше абсурден ритуал, който никак не я интересуваше.

Тъжното бе, че искрено се радваше, че е тук.

Беше до мъжа, за когото копнееше.

Стисна якето на Джо и придърпа двата края, за да не падне. То бе все още затоплено от тялото му и пазеше неговия мирис. Алекс вдъхна и се усмихна на собствената си глупост.

— Давай, Ели! — извика секссимволът до нея, свил шепи около устата си. Алекс забеляза, че Ели е застанал пред ликуващата тълпа, и приема нещо, което приличаше на… пушен бут. Нещо не се връзваше, но тя не успяваше да чуе нито дума от онова, което казваше водещият (или както се наричаше мъжът с мегафона). Запляска с ръце, когато Ели вдигна пушения бут (не бе възможно това да е пушен бут!) над главата си като трофей, след това се намръщи, защото Джо изсвири пронизително до ухото й.

Когато ушите й спряха да пищят, тя го сръчка с лакът.

— Кажи ми нещо — започна, когато той я погледна. — Те не дадоха ли на Ели пушен бут?

— Не си внимавала.

— Дадоха ли му или не?

— Дадоха му. Това е ежегодната награда за постижения на баскетболното игрище. Затова получава най-големия пушен бут, разбираш ли? Той умее да дриблира зад гърба си.

— Ясно — отвърна Алекс. — Сигурно си много горд с него.

Джо се ухили.

Мажоретките излязоха напред, тълпата зарева и някой докосна Алекс по рамото. Тя се обърна изненадана.

— Не ми казвай, че си почитателка на „Рокетс“ — оказа се зъболекарят, с когото се бе запознала по време на незабравимата мисия по уволнението на Джо. Водеше след себе си слаба трийсетинагодишна брюнетка. Жената се усмихна на Алекс. Алекс също й се усмихна.

— Напротив — отвърна унило Алекс.

— Бен, тази година ще са страхотни, нали? — Джо вече бе забелязал новодошлите.

— Непобедими.

— Алекс, нали помниш Бен? Това е съпругата му, Трейси. Техният Стиви е резерва.

Все ми е тая, каза си Алекс, но се усмихна, сякаш бе напълно наясно за какво говори Джо. Ако не бе замаяна от желание, сигурно щеше да се изкуши да го прасне с нещо по главата. Не беше дошла насред полето, за да слуша празни приказки за баскетбол.

— Това е госпожица Хейуд, Трейси — обърна се Бен към съпругата си. Трейси огледа внимателно Алекс, без да пропусне якето на Джо, което Алекс стискаше отчаяно.

— Сетих се — отвърна тя.

Нещо в тона й накара Алекс да се запита отново какво ли се говори в градчето. Май беше по-добре да не разбира.

— Алекс — представи се тя, отпусна якето на Джо и протегна ръка.

— Трейси — двете си стиснаха ръцете и Бен и Трейси се обърнаха да гледат какво става около тях. Трийсетина момиченца се бяха наредили пред огъня и Алекс забеляза, че Джени се кани да пее.

В тъмното бе трудно да различи момиченцата. Трябваше много да се постарае, за да открие Джени. Тя бе в средната редица, в левия край. Огнените отблясъци играеха по лицето й и кичурите не се различаваха. Виждаше се само роклята.

— Видя ли сега защо не се притеснявах? — прошепна Джо до ухото й, след това запляска шумно, когато момичетата запяха „Красивата Америка“ и преминаха на „Старият ми дом в Кентъки“.

Когато приключиха, момиченцата се пръснаха. Всички запляскаха отново и ги похвалиха колко хубаво пеели.

— Татко, може ли да ми дадеш пет кинта? — Джош пристигна с група приятели. Алекс не го бе виждала досега, сигурно е бил в друга каруца. Тази вечер беше с дебела златна верижка на врата и ски шапка, нахлупена до веждите. Алекс се усмихна, щом забеляза как Джо оглежда пънкарския вид на сина си. Очевидно не го притесняваше. Извади някакви пари, момчето ги грабна и хукна.

— Алекс, гладна ли си? Извинявайте, ще отидем да хапнем.

Преди Алекс да успее да каже и дума, Джо я стисна за лакътя и я поведе към масите.

— Доскоро.

— Чао!

Алекс побърза да се отдалечи.

— Това тук е като Централна гара — измърмори Джо, заобиколи дърветата и я погледна.

— Гладна ли си?

— Не бих казала.

— Добре — отвърна той и я сграбчи за ръката, за да я поведе към гората.