Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise County, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Карън Робърдс. Райско гнездо

ИК „Калпазанов“, София, 2007

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954–17–0234–1

История

  1. — Добавяне

Глава 24

— Алекс, запознай се с Хомър Гибсън, собственик и главен готвач. Приготвя най-страхотните сосове за наденици и бисквити, които някога си опитвала. Ако ти се ядат яйца, и това го умее до съвършенство. Всеки чревоугодник, който минава по този път, спира в „Дикси“ за закуска.

На Алекс не й се ядеше нищо, още по-малко противна манджа като наденица със сос и бисквити, но се остави Джо да я убеди да закуси. Той изтъкна, че след като няма електричество, в „Уисълдаун“ няма да има какво да се яде. Затова тя се усмихна любезно и подаде ръка. Гибсън ги отведе до маса в ресторанта. Бе почти с цяла глава по-нисък от Джо, плешив и набит, с румено лице и открита усмивка. Бялата готварска престилка бе завързана върху бяла риза и черни панталони. Из четирите салона на ресторанта се бяха настанили клиенти и се провикваха едни към други. Очевидно всички познаваха Джо и или му махаха, или се провикваха, когато той мина.

— Здрасти, Джо!

— Готов ли си за мача в събота? Победа за УК!

— Миналата седмица по време на тренировките Ели целна четири коша. Да знаеш, че е станал страшно добър!

— Сю, готова ли е фактурата?

Джо отвръщаше на поздравите, махаше с ръка и се смееше, но не спря при нито една от масите. Алекс реши, че когато живееш в такъв град, се научаваш да общуваш с всички познати, без да си губиш времето.

Когато стигнаха на тяхната маса, застлана с найлонова покривка върху бялата, Хомър й държа стола и остави меню. Алекс му благодари с усмивка. Масата бе пред огромен прозорец към градината, навън се виждаше бряст с окапали листа и празно корито за вода на птиците.

— Чух, че сте в „Уисълдаун“ за уикенда. — Очевидно Хомър се опитваше да разбере нещо повече. Алекс се учуди, че той знае толкова много. Изумлението й пролича, защото Джо се разсмя.

— Тук всички знаят всичко — обясни той. — Няма нищо страшно, вярвай ми.

— Така е. Ние сме най-любопитните хора, които някога си срещала — съгласи се Хомър, когато Мейбъл пристигна с две чаши вода и застана готова до масата, за да запише поръчката.

— Ние — двете със сестра ми — сигурно ще останем още седмица-две.

— Дошли сте за дъждовния период — поклати Хомър глава. — Трябва да видите района през пролетта. И лятото си го бива.

— Идвали сме през лятото. Наистина е много красиво — тогава се бе скарала с баща си. Мисълта предизвика вече познатата болка.

— Ще ви оставя да се заемете с онова, заради което сте тук. Беше ми приятно да се запознаем, госпожице Хейуд. Мейбъл ще вземе поръчката, когато сте готови. Джо прави бобена чорба и царевичен хляб, така че ако искаш, заповядай на обяд. — Хомър се обърна, помаха с ръка и се отправи към кухнята.

— Звучи ми добре. Може и да дойда, ако няма ток — провикна се след него Джо. — Чао, Хомър.

— Да ви дам ли още няколко минути, Джо? — попита Мейбъл.

Джо погледна Алекс. След като бе прегледала менюто, докато Джо и Хомър си говореха, тя бе готова.

— За мен препечен хляб и кафе.

Джо я погледна така, сякаш се канеше да каже нещо за избора й, но премълча и се обърна към Мейбъл.

— За теб както обикновено ли? — попита тя.

— Да, Мейбъл, благодаря.

— Знам, че е така, но…

Той срещна погледа й и разбра, че не бива да казва нищо повече. Изражението му омекна и той отново кимна към чинията.

— Започни, като изядеш проклетите препечени филии. Направо се побърквам като те гледам как гризеш. Отхапи като хората, за Бога.

Бузата в гърлото й се разнесе и Алекс погледна чинията му.

— Ако ям като теб, ще надебелея.

— Мила, имаш да извървиш много път, преди да надебелееш.

Когато го чу да я нарича „мила“ я връхлетяха спомени, за които нямаше желание да мисли в момента. Очите им се срещнаха и по изражението му разбра, че той мисли за същото.

— Да ви донеса ли още кафе, Джо? — Мейбъл бе застанала до масата с кана кафе. Джо кимна и тя напълни чашите им.

— Как ти е главата?

— Добре, стига да пия аспирин. Шевовете малко дърпат, но не ме боли.

— Кога ще махат конците?

— В петък. Канех се да отида при моя лекар, но… — Алекс замълча.

— Ще отидеш при лекаря тук. Карл Алън е добър.

— Приятел ли ти е?

— Да.

— Май всички тук са ти приятели.

— Че аз съм роден тук, израсъл съм тук, ходих тук на училище. Нямаше ме девет години, след това се върнах. Това беше преди десет години. Оттогава съм все тук. Разбира се, че познавам всички.

Алекс го погледна любопитно.

— Какво си правил в Калифорния?

— Работех като помощник-треньор на един тип, Тед Грей. Чувала ли си го? — Алекс поклати глава. — Много известен треньор. Всичко научих от него.

— Защо го напусна?

Той се усмихна и около очите му отново се събраха бръчки. Мейбъл кимна и тръгна към кухнята. Джо отпи глътка вода и погледна Алекс.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Алекс се усмихна тъжно.

— Ти да не си ми изповедник?

— Нещо такова.

Тя му разказа всичко. Когато приключи, храната им бе сервирана, а Джо похапваше бъркани яйца, наденица със сос, картофени кюфтета и препечен хляб. Тя го наблюдаваше силно впечатлена. Той бе едър мъж и въпреки това храната, която погълна, бе огромно количество.

— Значи се съмняват, че е давал подкупи, така ли? — попита той.

Алекс кимна. Възелът в стомаха й, който се бе стегнал при последните новини, започваше да се отпуска. Не знаеше дали се дължи на препечените филии с конфитюр, или на факта, че бе споделила тревогите си с Джо.

Подозираше, че е второто.

— Знаеш ли, независимо дали е така или не, това няма нищо общо с теб.

Алекс го погледна изненадана.

— Има, разбира се. Той ми е баща.

Джо я погледна изпод вежди.

— Той е мъртъв, Алекс. Трябва да го приемеш.

Тя остави препечената филия и усети, че вече не е гладна.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Изобщо не ми е лесно. Но ти трябва да го направиш. Погледни се: колко си свалила след смъртта му, поне пет килограма. Нали не забравяш, че те видях на погребението — обясни той, когато забеляза учудения й поглед. След това кимна към чинията с препечени филийки. — Не ядеш. Спиш ли поне?

Алекс се поколеба. След това призна.

— Когато се сетя да си изпия приспивателното.

Погледът му й подсказа, че се е сетил и сам.

— Мислиш ли, че той би искал да се съсипваш така? Не забравяй, че те обичаше. Би искал да си силна, за да се погрижиш за себе си, да имаш добър живот.

В гърлото й се надигна буца.

— Нали ти казах, че и преди са ме уволнявали. Той ме уволни.

— Защо? — Алекс не можеше да си представи, че Джо е бил небрежен към задълженията си. Откакто се познаваха, тя бе впечатлена от съвестното му отношение към работата. Той бе трудолюбив, компетентен, дисциплиниран, отговорен, интелигентен — мъж, на когото можеше да се разчита.

Джо се намръщи.

— Ние — екипът на Грей — бяхме в Санта Анита, а на мен ми се наложи спешно да се прибера. Беше вечерта на дербито в Санта Анита и трябваше да подготвим осем коня, спяхме на пистата, не смеехме да мръднем. Когато казах на Грей, че ми се налага да се прибера, той заяви, че ако си тръгна, съм уволнен. И аз си тръгнах.

— Какво беше станало у вас? — попита Алекс.

Джо я погледна и се поколеба. На Алекс й се стори, че обмисля отговора.

— Лора, жена ми, беше тръгнала нанякъде и беше зарязала децата. Просто ги оставила сами в къщата. Ели беше на четири, Джош на две. Случайно минала приятелка на Лора и ги открила сами. Тя ми се обади. Лора никаква я нямаше. Трябваше да се прибера.

— Господи! — Алекс бе шокирана. — Да не би да й се е случило нещо?

Той поклати глава. Гласът му стана груб и очите му потъмняха от болка.

— Не. Лора искаше да се весели, това е. Тя винаги беше в купонджийско настроение. Не позволяваше нищо да й попречи.

— Тогава ли се разведохте? — Алекс си спомни, че Инес й бе казала, че съпругата на Джо го напуснала и му оставила трите деца. Само че той спомена само две.

Той се опита да се усмихне.

— Тогава ме напусна за пръв път. Нямаше я три седмици. След това си заминаваше, когато й се приискаше, а се разведохме чак когато се преместихме тук, след като се роди Джени.

— Само веднъж ли си се женил?

— И това ми беше достатъчно.

Той отпи от кафето.

— Кажи сега ти. Как стана фотограф. И това ли се преподава в прескъпите пансиони?

Очевидно бе, че той се опитва да промени темата, за да не говори повече за личния си живот. Алекс не го винеше. Разказът му не беше много приятен.

— Нали ти казах, че ходех на какви ли не уроци. Проявих интерес към фотографията като тийнейджърка. Татко разбрал от прислугата и намери най-добрите професионалисти, за да ме научат. Оттогава все с това се занимавам и ми плащат — е, не е много, но пак е нещо — откакто завърших колеж. — Тя отпи глътка кафе. Каквото и да казваше Джо, тя не можеше да хапне повече препечен хляб. Усещаше как няколкото хапки са натежали като камък в стомаха й. — Ами ти? Ходил ли си в колеж?

Джо направи опит да се усмихне.

— Да. УК. Университетът на Кентъки.

— Защо ли не се учудвам? Какво си специализирал?

— Мениджмънт в конната индустрия. Ами ти?

— История.

— Много практично.

Алекс се намръщи.

— Колкото и мениджмънта в конната индустрия.

— Аз поне имам работа.

— А на мен не ми се налагаше да работя.

В този момент се появи Нийли, облечена в дънково яке и мини дънкова пола. Побърза да се настани при тях.

— Започнали сте без мен — опита се да недоволства тя.

— Какво да ти донеса? — Мейбъл веднага пристигна и погледна неодобрително диамантената обеца на носа на тийнейджърката. Джо ги запозна и Нийли поръча. Алекс изчака сервитьорката да се отдалечи, преди да разкаже на сестра си най-важното от разговора с Андреа.

— Това означава ли, че ще останем тук още няколко седмици? — попита развълнувана малката, когато Алекс приключи. Знаеше, че момичето мисли за Ели, и се надяваше Джо да не се сети. Не бе сигурна какво ще каже той, когато разбере, че Нийли „оправя“ сина му, и нямаше желание да разбере.

— Означава, че аз ще остана още няколко седмици. Ти трябва да се върнеш на училище.

Нийли я погледна.

— Няма да те оставя сама.

— Нийли, не може. Трябва да ходиш на училище. Не можеш да останеш цели три седмици. После ще се наложи да повториш цялата година.

Мейбъл донесе поръчката на Нийли. Беше си поръчала омлет със сирене. Погледна към Джо.

— Ели къде ходи на училище?

— Малко по-надолу. В „Шелби“.

Момичето погледна доволно Алекс.

— И аз мога да ходя там.

— Само за три седмици? Я помисли малко.

Нийли се бе заинатила и Алекс усети, че я очакват проблеми.

— Не можеш да ме накараш да ходя в училище, което не искам. Ако ме пратиш в друг пансион, пак ще избягам.

— Нийли… — Алекс се почувства безпомощна и притеснена от Джо. Най-неприятното беше, че познаваше сестра си достатъчно добре и знаеше, че това не е празна заплаха. Нийли бе в състояние да изпълни заканата си.

— Ти не си ми майка, Алекс, а само сестра. Така че не се опитвай да ми проваляш живота.

Джо бе извил вежда, докато отпиваше кафе.

— Нийли! — Алекс я гледаше гневно, защото Джо бе станал свидетел на сцената. Това бе истинската Нийли, с която бе свикнала през годините.

— Ти просто се опитваш да се отървеш от мен! Цял живот някой се опитва да ме разкара! Върви в пансион, върви на лагер, заминавай тук, заминавай там, през всичкото време е така! Учудвам се, че майка ми не е направила аборт и не се е отървала от подобно бреме.

Момичето хвърли вилицата в чинията, скочи и хукна вън от ресторанта.

Мейбъл и половината клиенти наскачаха, за да гледат след нея.