Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise County, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Карън Робърдс. Райско гнездо

ИК „Калпазанов“, София, 2007

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954–17–0234–1

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Той присви очи, когато новината достигна съзнанието му.

— Искате да кажете, че съм уволнен ли?

— Точно така — гласът на Алекс звучеше спокойно, а погледът й не трепваше. — Давам ви трийсетдневно известие, което според мен е достатъчно справедливо.

Уелч сви устни и се облегна назад на стола, заклати се и впи невиждащ поглед в тавана. Както бе седнал, изглеждаше много едър и много… Алекс реши, че най-удачната дума е „страшен“, въпреки че не би признала колко се притесни от надвисналото мълчание. Небръснатите му бузи се изпънаха, устните му се превърнаха в тънка линия, а мускулите по силното му тяло се стегнаха. Бе повече от очевидно, че новината го свари неподготвен. След една дълга напрегната минута, той вдигна поглед към нея. Отпусна ръце на плота и се приведе напред. Очите му бълваха мълнии.

— Не е възможно.

Тя не бе очаквала той да спори с нея. Досега никой не си бе позволил да спори. Но и за пръв път се случваше да съобщи на един-единствен човек разтърсващата новина. Обикновено започваше с кратка реч пред събралите се, а адвокатите бяха до нея, готови да й помогнат и да я подкрепят в случай на нужда, а щом приключеше, я отвеждаха. Този път, по лични съображения, тя бе преценила, че трябва да свърши работа съвсем сама.

Изглежда, бе сбъркала в преценката си.

Събра сили, съсредоточи се и срещна погледа му.

— Говоря напълно сериозно, господин Уелч, можете да ми вярвате.

— И кой ще дойде на мое място?

— Никой. Работното място се закрива.

— Работното място се… — той замълча, сякаш думите не му достигаха, поклати глава и тогава продължи, без да откъсва тежкия си поглед от нея. — Как така се закрива? Не можете да закриете работното ми място. Тук има шестстотин и седемнайсет акра обработваема земя, за която се грижа, госпожице Хейуд. Всяка година се засяват сто и петдесет акра царевица и соя и сто акра тютюн. Вие разбирате ли нещо от отглеждането на тютюн или постъпателното засаждане на културите; ами за сезонните работници и всичко останало? — Алекс поклати глава. — И аз така си мислех. Освен това четири от конете ви са в „Чърчхил Даунс“, два са в моята конюшня, а има и още в конюшнята на „Уисълдаун“. Вие сама ли смятате да се грижите за тях?

— Конете ще бъдат продадени.

— Какво? — в този момент й се стори, че той е готов да скочи от стола, да заобиколи бюрото и да я удуши. — Не можете да го направите! Нямате никаква представа какво се опитваме да направим с тези коне! Мама му стара, почти бяхме постигнали желаните резултати!

Алекс вирна предизвикателно брадичка, когато гневът й заклокочи. Не бе свикнала никой да разговаря с нея по този начин, нито пък да чува ругатни.

— Мога и ще го направя. Пет пари не давам какво сте искали да правите с конете. Работата е там, че няма да го правите за мен.

Мисията бе приключена. Алекс се изправи.

— Имате ли купувач? — въпросът я порази като парче скала.

— Това е ваша работа, господин Уелч. Говоря за продажбата на конете. Трябва да се справите с този въпрос за трийсетте дни, които ви дадох. Фермата ще бъде продадена, но вие не се притеснявайте. Моите хора ще се заемат с този въпрос.

— Продавате „Уисълдаун“? — той бе толкова изумен, все едно че го бе ударила. Уелч или бе забравил за добрите обноски, или в този разгорещен момент не успяваше да мисли. Все още седеше, въпреки че тя се бе изправила и го наблюдаваше с леден поглед. Облегна се назад на стола и започна да барабани с пръсти по плота. Не откъсваше очи от нейните. — Вие имате ли представа каква перла притежавате? Фермата „Уисълдаун“ е сред малкото толкова големи имения, запазили се непокътнати. Шестстотин и седемнайсет акра първокласна обработваема земя! Вие какво, да не би да се каните да го продадете на някой предприемач, а? Ще го оставите да накъса земята и да построи по една къща на всеки четвърт акър ли? Баща ви сигурно се обръща в гроба си! Той толкова обичаше това имение. По дяволите, и аз го обичам! През осемте години, откакто съм управител, си скъсвах задника от работа седем дни в седмицата, за да може „Уисълдаун“ да се издържа сама. Мама му стара, през последните пет години дори докарах печалба! Вие имате ли представа колко е трудно това? А тъкмо щяхме да направим печеливша и конюшнята! Две от кобилите… Ама вие не разбирате и дума от онова, което ви говоря, нали? Май само си хабя приказките.

— Каквото и да кажете, господин Уелч, аз няма да променя решението си. Конете ще бъдат продадени. След като изтече трийсетдневният срок, вие оставате без работа. Точка по въпроса — гласът на Алекс бе студен. Беше й трудно да овладее гнева си, но нямаше да се предаде.

— Конете ще бъдат продадени — той се изправи, стиснал устни, а в гласа му се прокрадна горчивина. Натъпка ръце в джобовете на дънките си. Пухенката се разтвори при това неочаквано движение и отдолу се показа бархетна риза на червено и сиво каре, облечена върху бяла тениска, която подчертаваше загара по лицето му. — Вие давате ли си сметка, че ще получите много повече, ако изкарате до лятната разпродажба в Кийнланд? Или поне докато заплодените кобили родят?

— Нямам намерение да споря с вас, господин Уелч. Разполагате с трийсет дни, за да ликвидирате инвентара — Алекс се обърна и направи крачка към вратата. Нямаше смисъл да продължава агонията. Беше казала каквото трябваше, а на него му се налагаше да приеме нещата такива, каквито бяха.

— Ликвидиране на инвентара! Господи! — той заобиколи бюрото с две крачки, стисна я за ръката и я завъртя към себе си. Тя бе висока метър и седемдесет, сравнително висока, а токчетата я правеха още по-висока. Въпреки това той се оказа надвесен над нея и й се наложи да извие нагоре глава. Широките му рамене я накараха да се почувства дребна и незначителна, а когато едрите му длани стиснаха ръцете й, тя осъзна, че няма да може да се измъкне. Усети силата на пръстите му през палтото и в същия момент я завладя неприятен страх.

Алекс започваше да губи самообладание. Не понасяше грубата мъжка сила, както не понасяше и ругатните. Той я наблюдаваше побеснял, докато изричаше внимателно всяка дума.

— Има два основни проблема, когато става въпрос за ликвидиране на инвентара. Първо, говоря за конете, които баща ви закупи наскоро. За единия плати един милион и двеста хиляди, а за другия деветстотин и осемдесет хиляди. Да не говорим за кобилите, оставени в „Сторм Кеш“ за оплождане. Те също са достатъчно скъпи. Има и други. Да се намерят купувачи по това време на годината, няма да е никак лесна задача. Няма интерес. Ами останалите? Ще трябва да ги убият, за да ги направят на лепило или на кучешка храна. Баща ви ги държеше тук и плащаше за храната и грижите по тях много след като те вече не ставаха за надбягвания, защото ценеше постиженията им в миналото и ги обичаше. Обричате на смърт животни, които той обичаше, госпожице Хейуд. Сигурна ли сте, че го искате?

— Пуснете ме веднага — изсъска тя през зъби и очите й заблестяха предизвикателно. Твърде ядосана, за да прояви предпазливост, се опита да изтегли ръце. Така и не успя; той бе прекалено силен. След секунда все пак я пусна, ръцете й увиснаха, а той отстъпи назад, въпреки че личеше колко е ядосан. — Не се опитвайте да ме манипулирате със сълзливите си истории, господин Уелч. Няма да стане.

— Не се опитвам да ви манипулирам — гласът му прозвуча тих и решителен. Очите му искряха от гняв, когато срещнаха нейните. Пъхна ръце в джобовете на дънките, сякаш се опитваше да се въздържи да я сграбчи отново. — Опитвам се да ви накарам да видите какво невъзможно идиотско и невероятно нечовешко дело ме карате да извърша. Не мога да продам тези коне. Не и за трийсет дни. Не и при тези условия. Не мога да го направя и няма.

— След като не сте в състояние да продадете конете ми, господин Уелч, значи не ми оставяте избор, освен да предприема други мерки, за да се справя с проблема. Сам знаете, че има и други начини. Адвокатите вече ме уведомиха, че може да се организира търг за подобна крупна продажба.

— Търг ли? Безчувствена, нагла… — той замълча, но очите му пламтяха и онова, което не изказа, беше повече от ясно.

На Алекс вече й бе омръзнало. Тя изпъна гръб и го погледна право в очите.

— Вие сте уволнен, господин Уелч. От този момент сте без работа. Трийсетдневното известие вече не важи.

Обърна му гръб и отново се отправи към вратата. Беше побесняла и вината бе негова. Много добре познаваше това усещане и с удивление разбра, че това бе първото истинско усещане, което изпитваше след смъртта на баща си.

В този момент усети, че възвръща стария си дух.

Гласът му я последва, подигравателен и презрителен.

— Общо са двайсет и два и тук, и в „Чърчхил“, и в конюшнята на „Уисълдаун“. Хранят се в пет часа с овес и сено. Тореадор е на антибиотици. Чудеса има малка рана на копитото и му е предписан мехлем. Глезльо отново кърви и трябва да се повика лекар. Има и още много. Ще се справите ли, госпожице Хейуд? Може би ще вземете друг, който е наясно какво трябва да се прави? Браво.

Алекс спря и стисна устни. Това бе най-противният мъж, с когото някога се бе сблъсквала. Не можеше да го понася, не искаше да има нищо общо с него и с радост разбра, че щом излезе от тази конюшня, няма да го види никога повече. Той обаче беше прав и макар да бе заслепена от гняв, не бе чак такава глупачка, че да не обърне внимание на думите му.

Стисна зъби и се обърна към него.

— Добре, господин Уелч. Ще взема думите си обратно. Отново разполагате с трийсет дни. Нито минута повече. През тези трийсет дни конете на „Уисълдаун“ да са продадени. Разбрахте ли ме?

Погледите им останаха преплетени дълго време, през което тя не трепна.

Той отново сви устни и за момент й се стори, че се кани да поднови спора. Вместо това управителят кимна. Победа, каза си Алекс, особено ако се направеше, че не е забелязала свитите му юмруци и напрежението му. Реши да не обръща внимание на тези подробности, отново му обърна гръб, излезе от офиса, мина през конюшнята, без да поглежда назад, макар да усещаше очите му върху себе си.

* * *

— Кучка — прошепна вбесеният Джо, спря до вратата на конюшнята и се намръщи след отдалечаващата се Александра Хейуд. Ръцете му бяха свити в юмруци и той едва се въздържа да не ги притисне към пулсиращите слепоочия. Трийсет дни, за да се отърве от двайсет и два коня. По дяволите, беше му безкрайно неприятно да предложи на друг дори един, особено при подобни обстоятелства. Само че нямаше избор. Колкото и да не му се искаше да признае, тя бе тази, която решаваше.

Конете бяха нейни.

— Кучка — повтори той, този път по-високо.

— Леле, човече, тази жена е върхът — Томи се приближи и положи ръка на рамото му. В гласа му звучеше неприкрито възхищение, докато оглеждаше стройната Александра Хейуд в гръб. Гъстата й руса коса бе като светъл фар на фона на притъмнялото небе. — Не бих имал нищо против да ми е шефка. Ако извадиш късмет, може да те подгони. Аз на твое място не бих си направил труд да бягам.

Джо не обърна внимание на казаното. Искаше му се да забрави за нея. Затвори вратата на конюшнята и тя щракна. След това се обърна и огледа помещението с мрачен поглед. Почти половината от доходите му се стопиха, а с тях и мечтите, които градеше през изминалите осем години. Все още не можеше да осъзнае какво се случва.

Целта му да построи конюшня, известна по цял свят, бе съсипана. А смъртоносният удар щеше да бъде продажбата на конете. Да не говорим, че трябваше да свърши тази работа за трийсет дни. Честита Коледа и на вас, госпожице Хейуд, помисли си мрачно той.

По-скоро би си прерязал вените.

— Мама му стара, Джо, имаш вид на препикан. Какво става?

Джо си пое дълбоко дъх, за да се успокои поне малко. Сляпата ярост можеше да му докара единствено инфаркт. Двамата с Томи тръгнаха навътре. Бяха приятели още от времето, когато ходеха заедно на детска градина при госпожица Морийн, и се познаваха отлично. Двамата нямаха тайни. Новините са разнасяха неестествено бързо в Симпсънвил, а скоро щяха да плъзнат из света на коневъдите. Така беше тук. Всички знаеха какво става с останалите и нямаше смисъл да крие.

— Тя ме уволни. Ще продава фермата. Нареди ми да продам конете. Разполагам с месец — гласът му прозвуча груб и нетърпелив. Усети как в гърдите му напъва болка. Сюлейман, Тореадор, Сребърна звезда — Господи, колко обичаше Сребърна звезда! В момента бе дадена за оплождане и струваше поне половин милион долара. Нямаше начин да я купи…

Томи се облещи.

— Това някакъв майтап ли е?

— Няма майтап, Томи.

— Кучка мръсна! — в гласа на Томи се прокрадна гняв и Джо изпита известно успокоение, че приятелят му се чувства по същия начин като него. — Ще бъде адски трудно, мой човек. Да не кажа невъзможно.

— Знам — намръщи се Джо. Томи го погледна притеснен. Очевидно не знаеше как да изрази съчувствието си.

— Знаеш ли, Джо, не ми се иска да обсъждам преценката на баща ти — когато става дума за коне, знаеш, че той обикновено се оказва прав — но конят, който те убеди да купиш — говоря за Танца на победата — той изобщо не струва трийсет хиляди. Къде каза, че си го намерил? — Бен се приближи. Клатеше бавно оплешивяващата си глава. Метър и деветдесет, жилав и слаб, с мръсна кестенява коса, която оредяваше все повече, по лицето му вечно бе изписано тревожно изражение, за което приятелите се шегуваха, че е предизвикано от страха кога ще окапе и останалата му коса.

— На едно надбягване в Пимлико — отвърна разсеяно Джо, вече замислен на кои потенциални купувачи може да се обади. След като се налагаше да продава, щеше да се постарае, защото искаше най-доброто за своите — нейните — коне. Да ги настани при отговорни хора, още повече по това време на годината, щеше да се окаже трудна задача. Денят на благодарността наближаваше, а три седмици по-късно бе Коледа. Коневъдите щяха да са в предпразнично настроение, както и останалата част от страната.

Весели празници и на вас, госпожице Хейуд.

— Бен, човече, Джо току-що са го уволнили. Тя продавала фермата. Той трябва да ги продаде до един. Та това са неговите коне — Томи говореше тихо, все едно че Джо имаше рак и всеки момент щеше да се случи най-лошото.

— Я не ме бъзикай, Томи — Бен също им бе приятел от детската градина. Познаваха се толкова отдавна, че бяха като семейство. Това си имаше и добрите, и лошите страни.

— Изобщо не те бъзикам. Казвам ти истината.

— Така е, Бен, истина е — обади се нещастно Джо, преди Бен да попита и дума. Зъболекарят се закова на място и погледна разтревожен Джо.

— А ти какво ще правиш?

Джо сви рамене. Беше толкова ядосан, че му идваше да изреве, а болката в гърдите му ставаше все по-силна. Нямаше смисъл да им разкрива всичките си тревоги.

— Конете са нейни. След като иска да ги продаде, добре. Бен продължаваше да клати глава.

— Значи дойде просто така и се разпореди. Ти нямаш ли договор?

Джо погледна изумен Бен. Когато Александра Хейуд пусна бомбата, той бе забравил да мисли. Всяка година подписваше някакъв документ, изпратен от адвокатите на Чарлз Уестуд. Първия път го прочете. За последен път го бе видял на бюрото си през септември. Подписването на договора се бе превърнало в рутина, така че той дори не го поглеждаше, просто надраскваше името си и приключваше. Договорът го задължаваше да управлява ферма „Уисълдаун“ и да работи като треньор на конете. Това бе договор, който обвързваше и двете страни чак до декември догодина.

— Ами да! Имам, разбира се!

Тримата се спогледаха мълчаливо.

— Тогава върви да съобщиш на Атила — Томи се ухили. — Атила, какво ще кажете, а? Добре й пасва, нали?

Джо остана мрачен.

— Май ще отида да си поговоря още малко с госпожица Хейуд. Трябва да я хвана, преди да тръгне да организира търг или някоя друга простотия.