Карън Робърдс
Райско гнездо (16)

Глава 16

На следващата сутрин Алекс се събуди бавно, протегна се и се обърна на една страна, без да отваря очи. В първите няколко секунди усети смътно безпокойство — седеше в библиотеката на „Уисълдаун“ и говореше с баща си по телефона, а той се опитваше да й каже нещо важно. Шумът по линията й пречеше да го чуе ясно, след това връзката се разпадна. Докато се мръщеше на спомена и си казваше, че щом стане, трябва да му позвъни, тя си спомни каква е действителността. Позната мъка я връхлетя също като тежък юрган, опита се да я задуши и я притисна. Баща й беше мъртъв. Прекъснатият разговор с него бе просто сън. Никога повече нямаше да говори с баща си.

Вчера Пол се бе оженил за друга.

Господи, всичко това й идваше прекалено много. Как щеше да го преживее?

Остана да лежи и й се прииска да може отново да заспи. Да стане и да се изправи пред света, изискваше прекалено много усилие. Тялото й бе натежало и отказваше да я слуша. Емоционалната болка я бе парализирала и така бе през последните пет седмици. Сега вече знаеше, от горчив опит, че може да се движи и да върши онова, което се налага. Щеше да преживее. Просто трябваше да диша, каза си тя. Това бе първата крачка. Вдишвай, а после издишвай. Вдишвай, а после издишвай.

Точно както правеше непознатият в спалнята й снощи. Същият онзи някой, когото видя на терасата на втория етаж. Този някой бе истински, не бе плод на въображението й, не бе призрак.

Отвори рязко очи при спомена и се обърна по гръб. При неочакваното движение главата й се докосна до таблата на леглото и я проряза болка. По дяволите, как болеше само! Тя се намръщи и докосна предпазливо мястото, където бяха трите шева.

Според лекаря, който я прегледа и й направи снимка, нямаше сътресение.

Слънцето се опитваше да надникне през тънките пердета, спуснати над прозореца в далечния край на стаята. Изглежда, бе спряло да вали, а като гледаше под какъв ъгъл пада светлината, бе спала доста до късно. Лежеше в леглото на Джо. Щом се сети за него, усети как потръпва от възбуда. Жалко, че той не беше до нея, каза си тя и сви пръстите на краката си. Сигурно щеше да се почувства здрава и излекувана, ако се любеше с него. Беше й приятно да усети, че сексуалното желание се бе върнало. Може би разбитото й сърце щеше да заздравее някой ден.

Джо й обеща, че и това ще дойде с течение на времето. Цялата работа е, бе обяснил той, докато чакаха лекарят да я зашие, да продължава крачка по крачка напред, докато открие, че има сили да излезе от сенките и да се покаже на слънце.

И това щеше да стане, бе казал той.

Като си помисли за Джо, Алекс се усмихна. Невъзможно грубият тип от вчера се бе превърнал в невероятно сексапилно рамо, на което можеше да се облегне. Беше се погрижил за нея, независимо от капризите и протестите й, беше я изслушал, докато му говореше за призраци, без да се смее и да й се подиграва (докато Пол щеше да се обади на първия психиатър), остана при нея през всичкото време, докато бяха в болницата, и дори я занесе на втория етаж, когато се прибраха.

Беше направил всичко това, без да иска каквото и да е в замяна.

Пол никога не би го направил. Пол не правеше нищо, без да очаква нещо. Всеки внимателен жест, още от първата им среща, когато я заведе на вечеря, бе с някаква цел, обикновено с надеждата да получи секс. А и той нямаше да може да я разнася цяла нощ на ръце като Джо. Просто не притежаваше физическите сили на Джо.

Така че много ти здраве, каза Алекс на образа на Пол, стана и зачака да види как ще се почувства. Шевовете дърпаха, болеше я глава, но иначе всичко изглеждаше нормално. Поне се чувстваше много по-добре от снощи.

Въпросът бе дали ще успее да се изправи, без да падне. Това бе много важно. Спусна крака от леглото, стъпи на пода и се изправи. Остана неподвижна, за да се увери, че краката я държат. След това направи една предпазлива стъпка, след нея още една и така чак до банята. Щракна лампата и разбра, че все още няма ток. Реши, че или токът още не е оправен, или крушката трябва да бъде сменена.

Дрехите и кърпите разхвърляни снощи ги нямаше, а подът бе чист. Виждаха се само две огромни хавлиени кърпи, които Джо бе оставил. Спомни си как изглеждаше, когато бе препасал само хавлия, и отново усети чудесната тръпка.

Бавно, много бавно, Алекс се събуждаше за живот.

Свали тениската, с която бе спала — беше на Джо, той й я даде, когато се върнаха от болницата, и стигаше до средата на бедрата й — взе бързо душ, като внимаваше да не си мокри косата. Когато приключи, Алекс се уви в една кърпа и след кратко колебание отвори шкафчето в банята, за да потърси аспирин и мляко за тяло. Нямаше нито едното, нито другото. Откри крем за бръснене, ножче, дезодорант, паста за зъби, вода за уста и конец. Друго нямаше. В малка ниша над мивката бе сложена зелена четка за зъби. Евтина пластмасова четка за коса бе поставена върху казанчето на тоалетната.

Бе очевидно, че живее сам. Взе четката за коса и се опита да разреши оплетените кичури.

— Алекс? — беше Нийли.

Алекс надникна от банята и се учуди, когато видя, че сестра й е облечена в дънки и прилепнало розово поло, които със сигурност бяха нейни.

— Виж ти! Откъде взе дрехите?

— Джо ме закара до „Уисълдаун“. Донесох ти и на теб — тя повдигна издут плик и го остави до леглото, а след това седна.

— Браво. Благодаря — Алекс започна да рови в плика.

— Как си? — Нийли я погледна критично.

И тя, и синовете на Джо бяха будни, когато се върнаха от болницата. Седяха на пода в хола и играеха карти. Малкото момиченце, Джени, се бе свило на канапето и спеше. Нийли и момчетата изслушаха разказа на Джо за обиколката на къщата и ахнаха, когато разбраха за шевовете на Алекс, а след това Джо ги прати да спят.

Алекс не спомена пред сестра си за фигурата на терасата. Макар да бе убедена, че я видя, вече не бе сигурна дали е било мъж, призрак или чисто въображение. Каквато и да бе истината, не искаше да тревожи Нийли.

— Много по-добре. Случайно да имаш аспирин?

Момичето поклати глава.

— Май не. Ще помоля Джо.

— Аз сама ще го помоля, когато сляза долу — в плика откри зелени панталони, черен кашмирен комплект, бельо, черните високи ботуши, чантата и необходимата козметика — включително и малка кутийка с аспирин. — Благодаря ти, сестричке — каза Алекс, извади аспирина и тръгна към банята, за да изпие хапчето с чаша вода.

— Какво ще кажеш за семейство Уелч? — попита Нийли уж незаинтересовано, когато Алекс се върна от банята, за да се облече.

Алекс веднага наостри уши.

— За определен член от семейството ли говорим?

Сестра й се намръщи.

— За Ели.

— Готин е — гласът на Алекс прозвуча глухо, докато обличаше през глава пуловера и внимаваше да не докосва шевовете. След това се зае с панталоните. — А ти какво ще кажеш?

— Дори по-готин е от Джо. Ели е срамежлив, много е сладък. Чудя се дали е девствен.

Алекс спря да закопчава панталона и погледна сестра си.

— Жалко, че няма да останем достатъчно дълго, за да разбереш.

Нийли й се усмихна подкупващо.

— Ами не знам…

— Обяд — провикна се момчешки глас от стълбите.

— Това е Джош — Нийли скочи. — Тъй като няма ток, Джо отиде до „Кентъки Фрайд Чикън“. Хайде, ела, умирам от глад. — Тя се отправи към вратата, спря и погледна назад. — Имаш ли нужда от помощ по стълбите? Ще те почакам. Мога да повикам Джо.

Алекс поклати глава. Мисълта Джо отново да я носи на ръце бе невероятно примамлива, но…

— Ще се справя.

Момичето й отправи игрива усмивка, с която й подсказа, че усеща какво става, и бързо изчезна от стаята.

Като се изключи главоболието, за което аспиринът щеше да се погрижи, и това, че се чувстваше отпусната, Алекс бе добре. Бързо си сложи малко грим, среса се и прибра косата на опашка, след което си сложи малка сребърна барета. Докато слизаше надолу по стълбите, стискаше здраво перилата. Посрещна я ароматът на храна. Тя вдъхна дълбоко и установи, че мирише много вкусно. Не бе усещала вкуса на храната, откакто баща й почина. Хранеше се, защото знаеше, че трябва. И със съня бе по същия начин. Насилваше се да спи, защото знаеше, че има нужда. Затова пиеше приспивателни.

— Здрасти. Добро утро — Джо се появи, когато тя бе на средата на стълбите, спря и я погледна. Младата жена веднага забеляза, че той е с маратонки, дънки и бархетна риза на тъмносиньо и сиво каре, която падаше свободно по едрите му рамене. Беше обръснат и изглеждаше толкова красив, че Алекс не можа да откъсне очи от него. Той се ухили и ефектът бе зашеметяващ. — По-точно казано, добър ден. Реших да проверя дали нямаш нужда от помощ.

Тя отвърна на усмивката. Бе невероятно какъв ефект имаше този мъж върху нея. По това време вчера той бе враг. Сега се бе превърнал в приятел. Не, не беше точно приятел. Тя имаше много приятели, но нито един от тях не й въздействаше по същия начин.

— Благодаря ти, много по-добре съм. Поне мога да стоя изправена. Колко е часът?

— Почти един. Гладна ли си?

— Малко — с огромна изненада разбра, че това е самата истина. Стигна последното стъпало и откри, че двамата са на една височина. Отново й направи впечатление колко е висок. — Благодаря ти за всичко, което направи снощи.

— За мен беше удоволствие — той срещна погледа й и за момент на Алекс й се стори, че забелязва интерес.

— Татко, ако не побързате, ще започнем без вас — провикна се едно от момчетата в кухнята.

— Идваме — извика Джо. След това се обърна към Алекс. — Идвай, иначе няма да остане нищо за ядене.

Алекс го последва по коридора към кухнята. Усещаше го зад себе си на всяка крачка. В първия момент й се стори, че кухнята е пълна с хора. Някакъв мъж към шейсетте с гъста бяла коса, висок и жилав, облечен в грижливо изгладени зелени панталони и синя риза, поставяше две чинии с пилешко на масата. Зад него бе Джени, нахлузила жълти ръкавици, стиснала купа пюре от картофи. Джош бе готов с варена царевица, а Нийли — собствената й сестра Нийли, която не понасяше никаква домакинска работа — бе застанала до плота и слагаше във високи чаши по няколко кубчета лед. Ели пренасяше чашите, което бе доста показателно. И останалите деца, също като Нийли, бяха с дънки. Ели бе облякъл футболна блуза върху бяла тениска, а дългата му черна коса бе вързана на опашка. Беше много привлекателен и без проблем можеше да завърти главата на всяко момиче. Джош бе с бархетна риза и силно намръщен. Огромният пуловер на Джени очевидно е бил на някой от братята й.

— Я виж ти! Тя май е станала! — старият пръв забеляза Алекс, когато тя спря на вратата, и я огледа преценяващо, дори се усмихна. Нийли също я погледна, а децата на Уелч измърмориха нещо като „Здрасти“. Зад нея Джо постави ръка на гърба й и я побутна към кухнята. Възрастният мъж постави платата на масата и приближи към нея. — Радвам се да ви видя, госпожице Хейуд. Тази сутрин чух много за вас. Аз съм Кари Уелч.

— Баща ми — уточни Джо и Алекс забеляза как го поглежда многозначително с крайчеца на окото си. Алекс се зачуди какво ли бе споделил с баща си.

— Наричайте ме Алекс — тя протегна ръка към бащата на Джо. Пръстите му бяха топли и силни.

— Алекс, чух, че снощи си имала приключение в „Уисълдаун“ — наблюдаваше я със светнали очи. Забеляза, че са сини, същия поразителен нюанс като на Джо и на синовете. Джени бе с различни очи, светлокафяви, същите като косата й.

— Нещо такова — отвърна Алекс.

— Беше страхотно. Стояхме до толкова късно и днес сутринта не ходихме на църква — похвали се Ели, докато пренасяше последните чаши на масата.

— Какви ги говориш? Нали обичате да ходите на църква? — Джо се ухили и плесна сина си по главата, докато Ели минаваше покрай него.

— Колкото обичам да ходя и на зъболекар — измърмори Ели и остави чашите.

— Бас държа, че Хедър е била много нещастна — вметна на шега Джени и извади кока-кола.

— Коя е Хедър? — попита привидно небрежно Нийли.

— Гаджето на Ели. Той е влюбен — намеси се и Джош.

— Млъквай, нещастник — изръмжа Ели към Джош.

Джо се намеси.

— Добре, момчета, да сядаме да похапнем. Алекс, ти седни до сестра си.

Настана шумотевица, докато всички се настаняваха. Семейство Уелч казаха молитва, което силно учуди Алекс. Не бе очаквала Джо да държи на неща като посещения в църквата в неделя, молитва преди храна, но бе ясно, че приемаше изключително сериозно задълженията си на баща. Очевидно днес бе ред на Джош. Цялото семейство обърна поглед към него и той се намръщи, погледна смутено Нийли и започна:

— Хубава храна, хубава напитка, добър си, Господи, хайде сега да ядем. Амин.

— Джош! — сгълча го Джо и присви очи.

Джош поаленя и погледна отново Нийли.

— Добре де. Благодаря ти, Господи, за всичко, с което ни даряваш.

— Така вече е по-добре — примири се Джо и всички насочиха вниманието си към храната. По принцип тя не обичаше нищо от заведенията за бързо хранене, но пилето й се стори неочаквано вкусно и Алекс с изненада откри, че похапва от всичко с апетит и й доставя огромно удоволствие.

— Сега може ли да покараме трактора? — обърна се Нийли към Ели, когато приключиха с обяда.

Ели погледна баща си.

— Разбира се — отвърна Джо на неизречения въпрос. — Щом приключите със задълженията си.

— Какви задължения? — попита Нийли.

Ели се намръщи.

— Аз слагам чиниите в съдомиялната. Джош вдига, Джени почиства. Обикновено татко готви — момчето се ухили. — Рошльо изяжда остатъците. А дядо прави каквото реши.

— И ти ще правиш каквото поискаш, когато станеш на моята възраст — отвърна Кари Уелч, докато ставаха от масата. Погледна сина си. — Джо, аз се измъквам, за да видя как е Танца на победата. Ако ти трябвам, ще съм в конюшнята.

Джо кимна и погледна Алекс.

— Искаш ли да отидем да разгледаш „Уисълдаун“?

— Разбира се — тя вече бе станала и се бе подпряла с една ръка на стола. Погледна Нийли. Сестра й никога не бе правила подобно нещо през живота си. Помагаше на Джени да почисти чиниите. Чудесата май нямаха край.

— Нийли, отивам до „Уисълдаун“.

Сестра й махна незаинтересовано с ръка.

— Забавлявай се.

— Трябва ти палто — каза Джо, когато тръгнаха към задната врата. Преди Алекс да успее да отговори, той дръпна някаква дреха от закачалката и я метна на раменете й. Оказа се старо военно яке, а когато го закопча, разбра, че може да плува в него. Сигурно беше на Джо. Той облече синята пухенка, с която го видя първия път. Отново й напомни на мрачния човек от първата им среща и тя се усмихна вътрешно. Колко различен беше сега.

Слънцето грееше весело, но следите от снощната буря бяха навсякъде. Из двора и полята се виждаха локви, скършени клони се търкаляха по земята. Тънки вади пресичаха червеникавокафявата пръст. По асфалта имаше кал, която изсъхваше на слънцето. Въздухът бе студен и мирисът на мокра пръст се усещаше навсякъде.

— Имаш ли нещо против да се качим в пикапа? — попита Джо.

Алекс проследи ръката му и видя стар очукан пикап, който се използваше за големи товари. Джипът, в който се возиха снощи, бе до пикапа и тя предположи, че има причина той да предпочете стария автомобил.

— Не, защо? — попита тя и присви очи. — Нямам нищо против пикапите.

— Нима? — той се усмихна и я погледна. — И аз харесвам баловете на дебютантки. Хайде, принцесо. Искам да стоваря малко храна в конюшнята.