Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise County, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Карън Робърдс. Райско гнездо

ИК „Калпазанов“, София, 2007

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954–17–0234–1

История

  1. — Добавяне

Глава 41

За Алекс пътуването с Джо и Кари бе истинско мъчение. Кари не спря да псува, докато се съпротивляваше на Джо и се опитваше да се измъкне от хватката му. Джо се обаждаше от време на време, но само за да каже на баща си да замълчи. Алекс мълчеше и се опитваше да шофира спокойно. Миризмата на алкохол бе толкова силна, че тя отвори прозореца. Най-сетне стигнаха разклона и Кари млъкна. Алекс погледна учудено назад и видя, че е отпуснал глава на рамото на сина си.

— Припадна — каза мрачно Джо. Минаваха покрай „Уисълдаун“ и Алекс извърна поглед към старата къща на хълма. Всички лампи светеха и къщата я чакаше да се прибере. Вдигна поглед към терасата на втория етаж. Там бе застанал мъж, точно на мястото, където го бе видяла миналия път. Сега лампата светеше и тя го видя ясно…

— За Бога, Алекс, внимавай къде караш? — извика Джо.

Тя отново насочи вниманието си към пътя и бързо изправи волана. След това отново се обърна към „Уисълдаун“. Мъжа го нямаше. Тя примигна и отново погледна.

На терасата нямаше никой.

— Джо — обади се тя. — Мъжът на терасата… Току-що го видях отново.

— За Бога, не тази вечер — Джо погледна към „Уисълдаун“, но, разбира се, не видя нищо. Вече бяха отминали, но тя погледна към къщата в огледалото за обратно виждане, макар да знаеше, че няма да види нищо.

— Ама, Джо, аз го видях…

— Мила, може ли да оправяме нещата едно по едно? — Джо й се стори невероятно уморен и Алекс замълча. Щеше да се притеснява за своите проблеми по-късно. В момента имаше по-неотложни неща. Може би, каза си тя, въображението й правеше номера или пък бе някакъв ефект от светлината.

Не бе възможно.

Покритата с чакъл алея към дома на Кари бе близо до пътя към къщата на Джо, минаваше покрай конюшнята и свиваше към гората.

— Би ли отворила вратата? — помоли Джо, когато спряха пред къщата и той вдигна баща си през рамо. Алекс кимна и хукна пред него към дървените стъпала на верандата. Отключи и отвори широко. Джо мина покрай нея с товара си.

Алекс го последва, затвори вратата и пусна лампата, макар тя да не му бе необходима, защото той познаваше къщата. Лампата светна и Алекс се озова в просторна дневна, отделена с частична стена от малка кухня. В кухнята имаше само най-необходимото, обикновени дървени шкафове, бели електроуреди и малка кръгла маса в средата.

Коридорът отстрани завиваше наляво. Джо беше тръгнал по него, значи там бе спалнята.

Самата дневна бе чиста и спретната с чисто бели стени, удобно канапе, тапицирано в червено кадифе, фотьойл със златни райета и дървен люлеещ се стол, отстрани на канапето. Бяла керамична лампа бе поставена на ниска масичка от другата страна на канапето, а на стената отсреща се виждаше голям телевизор. Върху него бяха подредени най-различни снимки в рамки и Алекс се приближи, за да ги разгледа. Бяха семейни снимки, на които се виждаха младите Джо и Кари с жена и момиче, които сигурно бяха загиналите му майка и сестра. На една Джо бе в тога по време на дипломирането, а на другите бяха внуците на Кари. Една от снимките привлече погледа на Алекс, защото на нея Джо бе във флотска униформа, а до него бе застанала жена с Ели и Джош, още съвсем малки. Момчетата бяха седнали на коленете на Джо, а жената бе застанала зад него. Тригодишният Ели се усмихваше към камерата. Бебето Джош се канеше да заплаче. Алекс обърна внимание на жената. Съпругата на Джо.

Беше красива, в началото на двайсетте, с гъста права руса коса, почти до кръста. Ръката й бе на рамото на Джо. Алекс огледа лицето й. Беше закръглено, румено, усмихнато и личеше, че е много млада.

Това бе майката на Ели, Джош и Джени. Бившата съпруга на Джо, Лора.

Алекс все още гледаше снимката, когато Джо влезе в стаята. Спря на място и в първия момент остана неподвижен и безмълвен, а след това прокара ръка през косата си. Беше толкова красив, че сърцето й заби по-бързо, струваше й се толкова познат, че присъствието му я накара да почувства топлина. Беше изморен и разтревожен. Очите му докоснаха снимката и той се сети коя е. Алекс я остави и прекрачи към него.

— Сложи ли баща си да легне?

— Да. Спи непробудно. До утре по обяд няма да се събуди, а след това ще има тежък махмурлук — погледът му срещна нейния и той изви устни. — Господи, какъв ден само.

— Извинявам се, че стана така с Нийли — прошепна Алекс.

Той издаде звук, нещо средно между смях и сумтене, след това пое ръката й и я поднесе към устните си. Целуна дланта й. Ръката й сякаш се подпали.

— Ти не си бавачка на сестра си — заяви той с усмивка, пристъпи към канапето и се отпусна на него. Дръпна я към себе си и тя се сгуши. Джо качи крака на масичката за кафе, кръстоса ги в глезените, намести възглавниците и я погледна. — Разбирам, че не успяваш да я контролираш. Също както аз не мога да контролирам Ели. Когато децата достигнат определена възраст, те сами трябва да решават. Ние можем само да се надяваме, че решенията им са добри, но това не се знае. Не обвинявам сестра ти за Ели. Той е постъпил, както е намерил за добре.

— Какво ще правиш с него?

— Ще го накажа до завършването и ще го спукам от работа, за да се чувства толкова уморен, че да не му стигат силите да се забърква в повече неприятности — говореше напълно сериозно. След това си пое дълбоко дъх и погледна към пукнатините по тавана. Бръчките около очите му станаха по-ясно изразени. — Бях готов да се обзаложа, че Ели не би направил подобно нещо. Май губя по точки.

— Джо, той е страхотно дете.

Джо се намръщи.

— В такива моменти се чудиш какво още не знаеш за тях, нали? — усмивката му беше тъжна. — Ти какво ще правиш със сестра си?

Алекс сви безпомощно рамене.

— Ще поговоря с нея. Ще я изпратя в някой пансион. Какво друго да направя? Тя не е лоша. Просто никой не й е обръщал достатъчно внимание. Открай време имаме всичко, за което човек може да се сети, но Нийли иска обич. А точно това не е получавала.

— Ти я обичаш.

— Да, но аз съм й сестра. Не е същото. Тя имаше нужда от родителска обич, от обичта на баща ми. Никога не е изпитала това чувство.

— Понякога се чудя дали бащината любов е достатъчна. Може би децата имат нужда от майка. Виждаш, че не мога да избера подходящите дрехи за Джени, не мога да изтръгна Джош от непрекъснатите му лоши настроения, а сега се оказва, че Ели пуши трева — той се засмя. — Полагах всички усилия, за да възпитам и отгледам децата си както трябва, но очевидно не е било достатъчно.

— Поне ги обичаш и те го знаят.

— Да, истина е, че ги обичам.

— Джо?

— Да?

Тя бе отпуснала глава на памучния суитчър. Той миришеше приятно, каза си тя, на свеж въздух, на топла кожа и дим от огъня, смесен с лек привкус на алкохол (сигурно и тя миришеше на алкохол, след като се бяха возили с Кари). Отпусна глава назад, за да вижда по-ясно изражението му.

— Разкажи ми за баща си. Той откога пие така? Открай време или… откакто… — тя не довърши мисълта си.

Джо изкриви устни и насочи поглед към тавана. Отпусна се по гръб. Алекс също се намести и обви кръста му с ръце.

— Татко пие, откакто се помня. Бях още дете, когато разбрах, че положението не е розово. Пиеше, докато припаднеше, не че се случваше често, може би веднъж на два месеца и някой от нас го прибираше и… това е. Беше треньор на чистокръвни коне, при това доста известен… казвал ли съм ти? — Алекс поклати глава. — Конюшнята беше пълна в онези години. Една вечер се напил и припаднал в конюшнята, а когато се събудил, конят на Винс Аткинсън, който струваше дванайсет милиона долара, беше с толкова лошо счупен крак, че от коляното висеше на кожа. Наложи се да го застрелят. Аткинсън, разбира се, получи застраховката и се понесе слух, че на баща ми не можело да се разчита, че той го е направил заради застраховката. След няколко месеца Аткинсън фалира и никой не повери на баща ми чистокръвен жребец. Кариерата му рухна. Конете, които му даваха, бяха все по-обикновени, също и жокеите, докато накрая за него повече нямаше място в този бизнес. Никой не желаеше да работи с него. Наложи му се да започне да продава застраховки, а никак не го биваше в тази работа. Когато мама и сестра ми загинаха, той се напиваше всеки уикенд. Сега през повечето време е пиян. Затова живее тук, вместо при нас. Не искам да е около децата. Обикновено се напива сам, губи съзнание, а на три или четири месеца върти номера като тази вечер. Видя ли изражението на Ели? Ами на Джош? Децата ми се срамуват от него. След тази вечер открито ще му кажа, че им дава отвратителен пример.

— Какво ще направиш? — попита тя угрижено.

Той плъзна ръка по памучния суитчър. Сви рамене.

— Не знам. Какво да направя? Да притая дъх до следващия път ли? — погледна я и изражението му се промени. Взе ръката й и я поднесе до устните си. — Много си красива.

Алекс се усмихна и се надигна, за да го целуне. Той постави пръсти на устните й.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, преди да продължим. То може да те накара да размислиш.

Алекс се ококори.

— Какво?

— Днес Томи ме накара да отида до полицията — започна той. — Беше повикал адвокат, друг приятел, Роб Мейхю и поиска да запише разговора. След това ми показа дамска чанта и обувки и ми обясни, че били намерени в чувал за боклук заедно с втори чувал с човешки останки. — Очите му срещнаха нейните. — Чантата и обувките са на Лора. Томи мисли, че и останките са нейни.

Алекс се изправи рязко и го погледна, когато разбра какво се опитва да й каже.

— Господи! Шерифът мисли, че бившата ти жена е била убита? Говориш за майката на Джош, Джени и Ели, нали? — тя веднага си представи красивата блондинка от снимката върху телевизора.

Той кимна.

— Накратко казано, е точно така.

— И това е станало тук, в окръг Шелби ли? — тя не можеше да повярва.

— Очевидно. Има малка вероятност останките да не са от човек или ако са човешки, да не са на Лора. Надявам се да е така. Нямам намерение да казвам на децата, докато не ги проверят. Томи настоява всичко да остане покрито, докато не се обадят от лабораторията.

— Сигурно не са нейните — отвърна облекчена Алекс. След това се намръщи. — И по какъв начин би трябвало това да промени отношението ми към… нас?

Той й отправи ленивата си чаровна усмивка, която я караше да пламва.

— Нас, така ли? Това ми хареса — след това усмивката му се стопи. — Ако останките са на Лора, това означава, че е била убита. Тук, в района. Случило се е преди около осем години, изглежда през юни, както съдят по някои неща в чантата й. — Той си пое дълбоко дъх. — По това време я видях за последен път. Беше дошла да види децата. След това не чухме и дума от нея. Не че аз имах нещо против. Само че Томи вече е решил, че аз съм я убил, и хората ще си помислят същото.

Алекс го погледна.

— Едва ли.

Джо се намръщи.

— Очевидно е възможно. Познавам Томи още от детската градина, а той записа разговора ни, за да е сигурен, че разполага с доказателство, ако си призная.

— Това е пълен абсурд! — възкликна гневно Алекс.

Джо й се усмихна отново.

— Не си ме попитала дали съм го направил.

— Няма нужда. Знам отговора.

— Имаш ми сляпо доверие, така ли? — усмивката му стана по-широка и по-топла.

— Знам що за човек си. Противен и арогантен, да, такъв си понякога. Груб и непоносим. Но да убиеш съпругата си? Не мисля.

Джо се бе ухилил.

— Благодаря за оценката. Напомни ми никога да не ти позволявам да свидетелстваш в моя полза.

— Истината боли — Алекс повтори думите, които той й бе казал, с усмивка. Джо стисна ръката й и я поднесе към устните си, целуна кокалчетата, след това я обърна и притисна устни към дланта. Младата жена усети езика му до кожата си и потръпна. Очите й трепнаха, устните й се разтвориха.

— Нали не говореше сериозно, когато каза, че съм противен, арогантен, груб и непоносим? — устните му се спряха под китката. Пулсът й веднага се ускори. Алекс знаеше, че той го усеща с устните си. Не че имаше значение. Тя вече бе уловила желанието в погледа му.

— Когато се запознахме ли? О, да.

— Странно. А пък когато ме уволни, аз си мислех: „Какво готино парче“.

— Лъжец — заяви разсеяно Алекс и погледна разликата между белите си дълги пръсти и неговата загоряла ръка.

— Казвам ти истината, кълна се — очите му блестяха.

— Нали не смяташ, че ще измисля подобно нещо, за да ти смъкна гащичките?

Тя срещна погледа му.

— Не би ли го направил?

Той поклати глава.

— Много по-откровен съм.

— Така ли?

— Ами да. Ако се опитвах да ти сваля гащичките, щях да лежа ето така — той пъхна ръка под коленете й, намести я под себе си, така че тя остана по гръб с крака в скута му. — След това щях да се наведа и да те целуна.

Алекс вече бе протегнала ръце, за да го прегърне, когато устните му се спуснаха към нейните.