Карън Робърдс
Райско гнездо (43)

Глава 43

— Нийли — това бе само шепот, също като въздишка. Гласът й се стори познат, много познат…

— Татко? — прошепна тя и отвори очи. Беше толкова тъмно, че не можеше да каже със сигурност дали е ден, или нощ. Бе толкова тъмно, че не виждаше нищо. Бе тъмно като в гроб. Освен това бе влажно и студено. Миришеше на мухъл и пръст, както мирише след дъжд. Лежеше на нещо меко. Матрак ли бе това? Може би легло? Чу нещо. Какво беше това? Някъде капеше развалена чешма. Чу стон.

— Аз съм до теб, Нийли.

— Татко? — чу гласа, сигурна бе, че го чу, не си въобразяваше. Опита се да се изправи. Ръцете й отказаха да помръднат. Бяха изтръпнали, след като бе лежала върху тях. Изви се, за да ги освободи. Опита се да ги протегне. Нещо издрънча и ги спря.

На китките й имаше метални скоби, свързани с верига. Ръцете й бяха вързани зад гърба.

Момичето се раздвижи трескаво. Опипа с пръсти и попадна на гладък студен метал.

Китките й бяха вързани зад гърба.

Откри веригата и я задърпа вбесена, ритна и тогава разбра. Глезените й също бяха във вериги.

Господи, какво беше това? И ръцете, и краката й бяха във вериги, лежеше на матрак в някакво студено място, което бе по-тъмно от пещера.

— Татко — изскимтя тя, макар да си спомни, че е мъртъв. Как тогава чу гласа му? Да не би и тя да беше мъртва? Не бе възможно да има вериги, дори в ада.

На стълбите имаше мъж. Той я сграбчи. Това го помнеше.

Изви се по корем, за да се освободи, зарита и разбра, че е все още в дънките и полото. Одеве беше с дънково яке и ботуши за езда. Размърда пръсти и усети, че е само по чорапи. Някой й бе свалил ботушите.

Настръхна цялата.

— Нийли? — това бе отново гласът на баща й.

— Къде си? — изхлипа тя и изви глава първо на едната, после на другата страна.

Не виждаше абсолютно нищо. Беше тъмно.

Отново се опита да се освободи от веригите. Те издрънчаха, но устояха на силата й. Пое си дълбоко дъх и отвори уста, за да изпищи.

— Тихо — предупреди я гласът на баща й. И тогава видя две точки, две малки светли точки, яркозелени, на няколко крачки от нея. Приличаха на нощни очи…

Стъпки. Чу стъпки. Те ставаха по-ясно доловими и наближаваха мястото, където лежеше.

Това не беше добре. Нийли нямаше представа защо реши така, но бе сигурна, че не е добре.

— Престори се, че спиш — гласът ставаше по-тих. Светлите точки си бяха отишли. Отново бе на тъмно, сама, ужасена. Искаше да го повика, да изкрещи „татко“ с пълно гърло, но я беше страх, знаеше, че нещо приближава…

Злото. Нямаше представа как разбра, но бе сигурна.

Инстинктите й взеха надмощие. Опита се да се овладее. Намести се по гръб и зае приблизително същата поза, в която се бе събудила. Ръцете й бяха под тялото, краката — изпънати.

Появи се светлина. Приближаваше като фар на влак. Беше малка кръгла светлина, но го нямаше тропота. Това сигурно бе фенерче. Някой идваше към нея с фенерче в ръка.

Тъкмо преди да затвори очи, Нийли видя, че лежи на голия матрак на двойно легло. Намираше се непосредствено до далечната стена на малка стая с размерите на килия с груби каменни стени, оградена от решетки като в затвор. Все едно че участваше във филм на ужасите. На подобно място вампирите щяха да се чувстват у дома си.

При тази мисъл Нийли усети как косата на тила й настръхва. Чу дрънчене на ключове и стисна очи в мига, в който забеляза светлината от фенерчето на петдесетина сантиметра от желязната решетка. След това си наложи да се отпусне…

— Здравей, Корнелия — обади се гласът. Звучеше приятно, не беше прекалено дълбок, но определено бе с южняшки акцент.

Цялата настръхна.

— Събуди ли се вече?

Чу се стържене на метал, тихо прищракване, а след това вратата на клетката се отвори и непознатият се приближи към леглото.

Сърцето на Нийли бе готово да изскочи. Тя се стегна, след това се сети, че трябва да лежи отпусната и да се преструва, че спи.

— Още ли спиш? — той й се стори разочарован, докато светлината на фенерчето пълзеше по тялото й. — Нищо. Аз имам достатъчно време. Разполагам с цялата нощ.

Разсмя се, въпреки че смехът му приличаше повече на кикот, неестествен кикот, от който на Нийли й се прииска да изпищи. Знаеше само, че трябва да остане неподвижна и отпусната, докато той оставяше фенерчето близо до леглото, за да я обърне на една страна.

— Имаш красива коса — пръстите му докоснаха дълъг масур. — Боядисваш я, нали? Да не би цялата да си руса? Я да видим…

Говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея, разбра Нийли. Освен това бе наясно какво я очаква. Изнасилване, след което той сигурно щеше да я убие.

Стой неподвижна. Отпусни крайниците си. Не забравяй да дишаш! Имаше чувството, че изрича думите на глас.

— Сега ще те настаня по-удобно — той я превъртя на една страна, така че гърбът й остана към него, а пръстите му докоснаха кожата й, докато се опитваше да отключи скобите на китките. Отключи ги, първо на едната, след това на другата ръка. Разтри китките й, но това й се стори по-страшно от всичко досега. — Много се извинявам, че те оставих сама толкова дълго, но се наложи да свърша нещо. Изпусна невероятен огън. Беше в твоя чест. Предшественичката ти току-що се изнесе.

Не намираше смисъл в думите му.

Стой неподвижна. Отпусни ръце. Трябва да са като на мъртвец, тежки и…

— Сега ще закопчаем само едната ръка към стената, така че след това да можеш да се движиш колкото поискаш. Няма да ми е приятно, ако ти е неудобно. Аз се грижа за моите момичета.

Отново я обърна по гръб и нежно я погали по лицето. Стой отпусната. Дишай… Ръцете му бяха влажни, потни. Наведе се над нея и противният му ментов дъх я лъхна, когато се пресегна за лявата й ръка, която бе до стената.

— Налага се, за да не се съпротивляваш. Няма да ми е никак приятно, ако се наложи да те нараня — той стисна китката й. Усети нещо метално. Бе по-плътно от белезници, нещо като окови.

— Ти не спиш, нали, Корнелия? Лошо, лошо! Още отсега започваш да ставаш непослушна и се опитваш да ме измамиш — той я докосваше, галеше врата й, след това бръкна под полото, за да докосне гърдите й и да ги стисне. — Толкова си красива…

Нийли не можеше да го търпи повече, нито ръката, нито дъха му, нито мисълта за онова, което щеше да последва.

Ръката му под полото опипваше голия й корем.

Нийли изпищя. Сама не можеше да обясни защо го направи. Изпищя в лицето му. Изпищя силно като аларма. В същия миг отвори очи, сви крака и го ритна също като кенгуру, уцели го право в корема и той се прекатури назад.

— Помощ! Помощ! — започна да пищи тя, скочи от леглото и се втурна към вратата. Трябваше да избяга, трябваше да избяга, трябваше на всяка цена да избяга…

Само че не можеше. Глезените и бяха оковани в тежка метална верига, дълга около метър. Хукна по чорапи и се спъна в нещо. За малко да падне, но успя да запази равновесие и разбра, че пред нея е Ели, свит, вързан с вериги, проснат безжизнен на пода. Погледна го ужасена и се втурна към вратата. Трябваше да избяга, преди непознатият да се е съвзел, преди да успее да я залови.

Щеше да успее, каза си тя, когато бе на сантиметри от целта, но така и не се получи. Непознатият се бе надигнал и я гледаше зловещо, сумтеше като бик, готов да нападне и да убие. Нямаше начин да се промуши покрай него и да се измъкне през вратата.

— Постъпи лошо, Корнелия, затова се налага да те накажа — заяви той и пристъпи към нея.

Беше полетял навън, когато тя го ритна, ала сега бе готов отново да нападне. Между тях бяха решетките, а вратата бе открехната. Нийли изпищя отново и се втурна напред, когато той пристъпи към нея. Сграбчи вратата и я хлопна. Тя не се заключи. Нямаше как да я заключи. Решетката го удари по челото, той изрева и се олюля назад.

— Ели! Ели, помогни ми! — пищеше тя и се обърна назад, но Ели не се помръдна и тя разбра, че е сама.

Металната гривна бе на китката й и дрънчеше, въпреки че той така и не бе успял да я заключи. Нийли съобрази веднага и омота веригата около металната решетка, колкото позволи дължината, а след това измъкна китката си. Дори когато той настъпи отново и стовари едрото си рамо във вратата, тя щракна гривната от китката и заключи и веригата, и вратата.

— Отвори вратата — светлината от фенерчето очерта сянката му на каменната стена зад него и му придаде страховит вид. — Ако не го направиш… виж, Корнелия, виж какво ще стане, ако не ме послушаш!

Той се отдръпна от вратата и се обърна към газов фенер, оставен на средата на масата. Нийли видя, че в другия край помещението прилича на мазе, има маса от шперплат, огромен фотьойл и телевизор…

На стената висеше нещо черно, захванато със скоби. По камъка се виждаха следи от изгоряло… кичури руса коса все още висяха от обезобразената глава… труп… изгорял до неузнаваемост труп.

Нийли изпищя отново, когато осъзна какво има пред очите й. Нещото на стената доскоро е било живо човешко същество, жена, ако можеше да съди по косата…

— Казваше се Касандра и не ми достави удоволствие. Затова я изгорих жива. Това ще се случи и с теб, Корнелия, ако не ми доставиш удоволствие. Това е последният ти шанс да отвориш. Отвори вратата.

Нийли потръпна и отстъпи назад.

Той изръмжа, засили се и отново стовари тежкото си тяло върху металната решетка. Вратата поддаде няколко сантиметра. Нийли с облекчение забеляза, че веригата я държеше на място и той не успяваше да влезе вътре.

Мъжът се изправи и остана загледан в нея за момент. След това й отправи кошмарната си усмивка.

— Ау, забравих. Ключът бил у мен — той продължи да се усмихва, когато бръкна в джоба си и извади малко сребърно ключе. За момент го задържа между пръстите си, за да го види тя. След това се наведе и пъхна ръка от вътрешната страна на решетката. Бе очевидно, че не вижда къде е гривната, защото започна да опипва, за да открие ключалката.

— Помощ! Помощ! — разкрещя се Нийли. Погледна Ели. Той лежеше, без да помръдва, и момичето се уплаши, че е мъртъв.

— Никой не може да те чуе — заяви похитителят й.

Трябваше да намери начин да му попречи да отключи веригата…

Огледа се като подивяла, за да намери нещо, което да й бъде от полза, нещо, което да използва срещу него. Щеше да се бори за живота си…

Забеляза ботушите за езда, пуснати отстрани на леглото.

Не бяха кой знае какво оръжие, но не разполагаше с друго.

Сега вече се опитваше да напъха ключа. Нийли се втурна към ботуша, грабна го и се обърна тъкмо когато ключът се плъзна в ключалката.

— Не! — изпищя тя, скочи към вратата и вдигна ботуша над главата си. Дишаше тежко от изтощение и ужас, но стовари тока върху чуждата ръка с всички сили. Чу се звук като от тиква, тупнала на паважа.

— Ааа! Кучка! Мръсна кучка! — изпищя той, дръпна ръка и отскочи назад, а малкият ключ издрънча на пода.

Падна от вътрешната страна.

Тя се хвърли към него по корем и го грабна секунди преди ръката му да се протегне през решетките. Пролази назад и спря до неподвижното тяло на Ели.

— Дай ми го! — похитителят беше скочил на крака. Беше много едър и я наблюдаваше вбесен.

Кракът й бе попаднал в нещо мокро, нещо, което попи през чорапа.

Нийли погледна надолу и с ужас разбра, че е стъпила в локва от кръвта на Ели.