Карън Робърдс
Райско гнездо (2)

Глава 2

Хищника наблюдаваше с жаден поглед от сенките. Все още усещаше мириса на кръв, усещаше топлината й по пръстите си, соления вкус, представяше си наситените тласъци на живота, които бавно се оттичаха от тялото на жертвата. Завладя го чувство на празнота, вместо задоволство, все едно че усещаше аромата на вкусно ястие, а не можеше да се приближи, за да го вкуси. Действията му бяха продиктувани от необходимост, затова удоволствието се бе отдръпнало.

Затова и копнежът за наслада се бе събудил по-настойчив от всякога.

Замислено наблюдаваше мъжа, коленичил до жертвата му. Беше тъмно, бяха сами… не, не бяха. Предпазливостта надигна глава. От години дебнеше неподозиращите и ги завличаше бързо и тихо в нощта на място, където само той можеше да чуе писъците им, където можеше да си поиграе с тях, да се наслуша на виковете им и да се отдаде на удоволствието си. Този мъж беше красавец, с правилни черти и гладка кожа, но в никакъв случай не бе негов тип: щеше да се окаже съвсем малко по-задоволителен от първия, ако изобщо успееше да се справи с него.

Копнееше за красота и младост.

Хищника се плъзна бързо и тихо навън. Приведен ниско, той се прикри в сенките на оградата, заобиколи полята, за да се добере до скришното място, където бе оставил автомобила. Дишаше тежко, когато се качи зад волана, беше се изпотил. Как иначе, беше едър мъж, отдавна бе изгубил форма, а не беше утолил жаждата, събудена от незадоволителното убийство.

Искаше още. Имаше нужда от още. Трябваше да получи още. Нуждата го тласкаше напред също като зажаднял за дрога наркоман. Не можеше да чака.

Тази вечер се бе подготвил за жертвата, мислеше си той, докато палеше подсиления двигател на шевролета „Блейзър“, за да навлезе в шосе 60 с пищене на гуми. Жертвите ти падаха лесно в ръцете, стига да знаеш какво правиш, а той знаеше. Междущатската магистрала бе на пет мили, а щом се качеше на нея, за нула време щеше да си бъде у дома за заслужена почивка. Понякога се възприемаше като паяк, като огромен космат паяк, който се е притаил в очакване на сочна мръвка. Домът му бе част от мрежата на паяка. Когато имаше нужда, в убежището почти винаги се намираше нещо сочно.

Докато натискаше газта, отвори прозореца, за да поеме студения въздух, да усети мириса на близките ферми и добитъка. Тъй като имаше намерение да продължи с преследването, се почувства много по-жив и жизнен от друг път. Сетивата му се бяха изострили, познатата еуфория го накара да се усмихне и да пусне радиото на станция, по която пускаха ретро хитове. Зазвуча „Удоволствие“ на Стоунс. Много подходящо, каза си той и се ухили.

Сега го очакваше истинско удоволствие.

По двулентовия провинциален път нямаше движение по това време на нощта и дългите светлини падаха по ширналите се поля и черни огради, на места мярваше по някой кон или крава, навели глави да пасат край пътя. Минаваше полунощ. Провинцията бе притихнала и заспала, точно както трябваше да бъде. Познаваше отлично тези места. Нали бе роден и израснал тук. Понякога този факт го разсмиваше, особено когато му минеше през ума, че съседите се чувстват на сигурно място в топлите си легла. Бе живял сред тях почти през целия си живот и въпреки това те нямаха представа, че той съществува. В любимото му райско гнездо се таеше местенце, потънало в черен мрак, за което нито един от тях нямаше да разбере.

Зави надясно, качи се на междущатската магистрала и пое на изток. Домът му бе на пет километра. Намали, отби от пътя и огледа паркираните автомобили, докато минаваше бавно покрай тухлената сграда, където бяха стаите и заведенията. Имаше две черни „Камри“ и син „миниван“. Мама, татко и две унили деца се насочиха от вана към обществената тоалетна. Те не го интересуваха.

Към края на паркинга той мина покрай тротоара и навлезе в гората, любимото място за ловците на сърни. Паркира сред дърветата. Излезе от джипа, заобиколи и извади моторен скутер от багажника. Щеше да му трябва по-късно, за да се върне до колата, но сега го тласна безшумно напред и пое към сградата. Най-смешното бе, че никой не го забелязваше, когато беше на скутера. На хората моторчето им се струваше безобидно като детска играчка, а той, макар да бе едър мъж, изглеждаше смешен и безпомощен.

Имаше си любимо място сред дълбоките сенки в самия край на гората. Там лежеше повален дънер, на който сядаше и наблюдаваше кой идва и си отива, без никой да го види. Понякога се налагаше да чака дълго, преди да се появи онова, което му трябваше, но той нямаше нищо против да почака. Чакането бе част от лова.

Понякога желаната плячка така и не идваше и му се налагаше да се прибере незадоволен. На следващата нощ отново излизаше на лов, на по-следващата също и така, докато попаднеше на жертвата, а очакването се трупаше в гърдите му.

Рано или късно получаваше онова, което искаше.

Седеше в студената октомврийска нощ, търпелив като капан, заложен на желаното място, и наблюдаваше как сенките на високите борове се поклащат, а камионите, вановете и джиповете спираха и тръгваха, разтоварваха пътници и поемаха нов човешки поток.

Когато дойдоха, той за малко да не ги познае. Бяха двама, млад мъж и момиче, колежани по всяка вероятност. Бяха в нов син фолксваген костенурка. Шофираше момичето. Щеше да ги пропусне — с двама щеше да се справи два пъти по-трудно, а имаше и два пъти по-голяма възможност да ги изпусне, но той не бе глупак и нямаше намерение да попадне в такава клопка — но момичето мина под светлината на една от лампите и той видя колко е красива, точно както му харесваше. Беше с дълга права руса коса, която блестеше на слабата светлина, беше изящна и слаба, с късо яке и дънки. Смееше се, отметнала глава през рамо, за да погледне към младежа, и зъбите й проблеснаха, а веселият й глас се понесе към него — ха-ха-ха.

— Как да се сдържа, като ми се пишка? — попита тя и отново се разсмя.

Много си падаше по красиви засмени блондинки. Само че дори на красивите засмени блондинки им се налагаше да отидат да пишкат.

Младежът отвърна нещо, но Хищника почти не го забелязваше. Единствено трябваше да прецени доколко ще се съпротивлява. Колежанинът бе към метър и шейсет, още дете. Не, нямаше да създава неприятности. Не беше и готов за неприятности.

Лесна работа, каза си Хищника, остави скутера, изправи се и пое с бърза крачка към тухлената сграда. Огледа се, за да се увери, че няма никой друг около синия фолксваген, и последва хлапето в мъжката тоалетна. Бързо щеше да се справи с него. Когато останеше само, момичето щеше лесно да му падне.

Малкият се беше изправил пред един от писоарите, за да си свърши работата. Когато чу, че вратата се отваря, той погледна през рамо. Очите им се срещнаха.

Хищник и жертва, каза си той развеселен, въпреки че жертвата все още не знаеше, че е жертва.

— Хубава вечер — обади се Хищника, влезе и се отправи към мивките уж за да си измие ръцете. Огледа се. Беше напълно обикновен мъж с приятелска усмивка. От него не лъхаше никаква заплаха.

— Доста студено — отвърна хлапето и започна да закопчава дънките. Пусна водата и потече ръждива струя. Шумът щеше да заглуши всички други звуци, затова Хищника остана разочарован, когато малкият се отправи към вратата, без да си измие ръцете.

Гнусен навик. Навсякъде имаше болестотворни бацили.

— Всичко хубаво — обади се колежанчето и посегна към бравата. Само че Хищника беше готов още от мига, в който влезе в мъжката тоалетна. Можеше да се нахвърли върху малкия и да го смачка, но по другия начин щеше да се забавлява повече.

— Ау, ау — извика той, когато ръката на момчето се стегна, за да дръпне вратата. Приведе се над мивката и притисна ръка към гърдите. Другата му ръка бързо се плъзна в джоба.

Наблюдаваше жертвата в огледалото и с радост забеляза, че малкият постъпва точно според очакванията му. Обърна се изненадан към мъжа на средна възраст, младото му лице беше сгърчено от тревога.

— Господине…

— Хапчетата — изпъшка Хищника и сви пръсти на гърдите. — В джоба на ризата…

Момчето пусна бравата и пристъпи към него, за да му помогне. В мига, когато го докосна, Хищника нападна. Стисна младежа за китката, просна го върху мивката, извади електрошоковия пистолет от джоба, удари малкия с едно-единствено светкавично движение и го заби в жертвата. Чу се съскащ звук, последван от мирис на изгоряло — приятна сладникава миризма — и сподавен вик, заглушен от струята вода и малкият беше негов. Той подбели очи и се отпусна в ръцете на Хищника. От опит знаеше, че жертвата ще остане в несвяст поне петнайсет минути. А когато се съвземеше, щеше да е прекалено късно.

Цялата работа му отне около минута и половина.

Пое отпуснатото тяло на момчето. Не можеше да му позволи да падне и да си нарани главата. Мина бързо през тоалетната и излезе на жълтеникавата светлина навън. Ако момичето беше навън — не че щеше да е готова, защото момичетата се бавеха повече в тоалетните — щеше да я повика, за да помогне на приятеля си, на когото незнайно как му беше прилошало. Ако междувременно се появеше друга кола, което бе напълно възможно и придаваше пикантен вкус на преживяването, той просто щеше да се покрие нанякъде. Малкият нямаше да помни какво се е случило, а и никой не го беше видял. Затова пък ако всичко беше спокойно, щеше да изненада момичето в женската тоалетна, да я порази с електрошоковия пистолет и да ги натовари в синята костенурка. След като ги настанеше вътре, щеше да се върне със скутера до автомобила си и тримата щяха да потънат в нощта.

Никой нямаше да види повече младата двойка с фолксвагена.

Тананикаше си едва доловимо, когато забеляза, че синята костенурка е единствената кола на паркинга. Всичко вървеше по план, както трябваше да бъде. Дори понякога се чудеше дали съдбата на жертвите му не е предварително написана. Ако можеше да се каже, че той е съдбата им.

В такъв случай, те са били много непослушни в миналия си живот.

Бе на тротоара пред дамската тоалетна, когато момичето излезе, разтърсвайки русата си грива. Сърцето му ускори ритъма си, когато я видя. Истинска красавица; струваше си усилието да се разправи с приятеля й.

Очите им се срещнаха. Тя се ококори от страх, когато забеляза непознатия на това самотно място толкова късно през нощта.

Момичетата са станали прекалено предпазливи напоследък.

Усмихна й се.

— Изпишка ли се? — попита любезно той, без да забавя крачка. Бе почти до нея. Тухлената стена, която закриваше входа на тоалетната, й пречеше да избяга.

— Ерик! — тя се закова на място. Сигурно викаше приятеля си, който бе в безсъзнание. След това се завъртя и косата й се разстла като мантия, дръпна уплашено вратата, сякаш си въобразяваше, че може да избяга от него като влезе обратно вътре.

— Глупаче — въздъхна с обич той и притисна електрошоковия пистолет в нея.