Карън Робърдс
Райско гнездо (17)

Глава 17

— Искам да те попитам нещо — заговори Алекс, когато последва Джо в конюшнята. Той носеше огромен чувал с овес на рамо, все едно че бе нарамил самун хляб. Нищо чудно, че снощи я разнасяше, без да трепне! Сигурно се занимава с това всеки ден.

Той изви вежди. Бяха гъсти и черни също като косата му.

— Откъде го имаш? — тя подръпна ръкава на пухенката.

Около очите му се събраха бръчици, когато се усмихна.

— Кое, якето ли? Не ти ли харесва?

— Доста е… ярко. Да не говорим, че това е неестествен син цвят — освен това правеше горната част на тялото му още по-едра, а тя вече знаеше, че отдолу се крият великолепни мускули.

Вече бяха в конюшнята. Характерният мирис на сено и коне нахлу в ноздрите й. Лампите бяха пуснати и тя веднага забеляза Кари Уелч в далечния край да извежда кон от бокса му.

— Това е УК синьо. УК означава „Университета на Кентъки“. Това яке ми вдъхва кураж — погледът му сякаш танцуваше развеселен, когато Джо отвори вратата към малка стая точно до офиса и се провикна:

— Татко, тук има един почитател на УК.

Кари Уелч погледна към тях, след това замахна с ръка.

— Чакай да му дойде времето и ще видим кой ще спечели.

Джо се разсмя и влезе в склада, за да остави чувала с овес.

— Доколкото разбрах, говориш за баскетбол — отбеляза Алекс.

— „Университетът на Кентъки“ срещу „Университета на Луисвил“. Класически пример за баскетболно съперничество. Големият мач е сега в събота — той излезе от склада, затвори вратата и внимателно пусна резето. Чак тогава я погледна. — Бих ти казал кога точно ще го дават, но ти сигурно ще си заминала, а във Филаделфия едва ли има местните канали.

— Да — мисълта за завръщане бодна болезнено Алекс и тя веднага разбра защо. Цялата тази работа с Джо нямаше да стигне до никъде. Утре щеше да се качи на самолета и двамата нямаше да се видят никога повече.

— Джо, я ела за малко. Погледни му копитото — провикна се Кари.

Джо се отправи към него и Алекс също тръгна. Повечето боксове бяха празни и Алекс реши, че конете са изкарани навън през деня. Токчетата й потънаха в стърготините по пода. Тя инстинктивно стисна ръката на Джо за подкрепа. Той я погледна с усмивка.

— Високите токчета не са за конюшни — обясни той.

— Знам, разбира се.

Конят бе хърбавото нещастно създание, което бе видяла вчера, а днес животното в никакъв случай не изглеждаше по-добре. Огромните му очи се впиха в нея и тя бе готова да се закълне, че я е познал. Изпръхтя тихо и я побутна по ръката. Тя го погали.

— Дай му това — каза Джо и й подаде ментов бонбон.

Алекс махна станиола, сложи го на дланта си и го подаде на коня, а той го пое с меките си устни и го сдъвка с нескрито задоволство. Тъй като мъжете не й обръщаха внимание, Алекс измърмори нещо и продължи да го гали. Мирисът на мента изпълни въздуха. Междувременно Джо и баща му оглеждаха преценяващо копитата на животното, обсъждаха различни начини на лечение и възможни причини за проблема.

— Какво ще кажеш за него, Алекс? — попита Кари, когато приключиха с огледа и Танца на победата бе оставен на мира.

— Май има нужда да похапне и да пие витамини — отвърна Алекс. — Или поне да получава ментови бонбони по-често.

Джо се разсмя и Кари поклати глава.

— Младата дама е върхът. Помни ми думите. Не се смей, сине. Ако греша за него, никога повече няма да си отворя устата.

— Работата е там, че той познава конете и рядко греши — каза Джо, когато Кари поведе Танца на победата за тренировка, и двамата с Алекс поеха отново към пикапа. Чакълът отвън бе също толкова неприятен, когато човек е с токчета, колкото и стърготините, затова Алекс стисна Джо под ръка, без дори да се замисли. — Затова го купих, въпреки че има толкова неугледен вид. Той е мой, между другото, не е на ферма „Уисълдаун“.

В последните му думи се прокрадна напрежение, което подсказа на Алекс, че проблемът с уволнението и продажбата на „Уисълдаун“ все още не бе решен.

— Много съжалявам за вчера — каза тя и го погледна. Вече бяха до пикапа и тя бавно отдръпна ръка от неговата, когато той посегна да й отвори вратата. — Съжалявам, че се оказах вестоносецът с лошите новини. Можеш да ми вярваш, че цялото това положение не ми е приятно.

Откакто й бе казал, че конят е негов, бе стиснал устни, но сега, след като чу думите й, се усмихна на една страна.

— Сигурен съм, че е така.

Тя се качи в пикапа, той блъсна вратата, след това заобиколи отпред и се настани до нея.

— Разкажи ми за себе си — помоли той, запали мотора и обърна. Алекс стисна дръжката на вратата, когато автомобилът се залюля на една страна. — Как се чувства едно неприлично богато момиче?

— Не мисли, че е много весело — Алекс отпусна глава на изкуствената облегалка и извърна поглед към него. — Имах много играчки като дете, много дрехи, когато пораснах, ходех на уроци по всичко, за което можеш да се сетиш. Тенис, голф, ски, пиано, танци, ама наистина всичко. Имахме големи къщи с много прислуга, а когато пораснах, вече можех да пътувам до всяко място на света, което ми хрумнеше. Само че не можеш да притежаваш всичко и не можеш да отидеш на всички места. След време това вече нямаше значение. Поне за мен беше без значение. Цял живот съм била богата. Едва ли ще е чак толкова зле да не си, въпреки че не съм сигурна.

— Просто свикваш — разсмя се Джо.

Пикапът отскочи на една бабуна.

— Ходеше ли на училище?

— Разбира се. По-точно на пансион. „Шипли“, „Пансиона дьо ла Шасот“ в Швейцария, „Ле Розе“. Богатите деца ги пращат в пансион. Така се отърват от тях.

Джо я погледна със съчувствие.

— Къде е майка ти? Жива ли е?

Алекс кимна.

— Тя се справя дори по-успешно от баща ми. Вече е със седмия си съпруг. В момента живее в Австралия. Не се чуваме често, въпреки че от време на време се сеща да ми се обади. Първо, тя не може да понесе мисълта, че има толкова пораснала дъщеря. Така се чувства стара. Второ, не може да търпи Нийли. Всъщност истината е, че не може да търпи мисълта за Нийли. Тя никога не я е виждала.

— Как така?

— Майка ми е била втората съпруга на баща ми, а майката на Нийли — третата. Мама обвинява майката на Нийли дори сега, след толкова години, че й е откраднала съпруга. Май не разбира, че ако не е била майката на Нийли, е щяла да бъде някоя друга. Баща ми открай време си пада по млади красиви жени, а когато му омръзнат, ги разкарва.

Джо я погледна с огромно любопитство.

— А ти при кого оставаше през ваканциите, на Коледа? При кого от двамата?

— И при двамата. При никого. Понякога се прибирах с приятели. Или просто оставах в някоя от къщите ни, но родителите ми обикновено ги нямаше. Вечно ходеха някъде, вършеха нещо, а аз правех каквото знаех. Винаги имаше достатъчно персонал, който да се погрижи за мен.

— Не се ли чувстваше самотна?

— Не. Обичах да съм сама. След като се появи Нийли, винаги прекарвах ваканциите, където беше тя. Майка й почина, когато тя беше на шест, така че оттогава аз съм й най-близкият човек. Нито една от следващите съпруги на татко не се интересуваше от деца. Някои си имаха свои деца, а онези, които нямаха, просто не притежаваха майчински чувства.

— Виждах сегашната ти мащеха. Трябва да призная, че не мога да си представя да прояви майчински чувства към Нийли.

Алекс се усмихна.

— Не, Мърседис не се интересува от тези неща. Не че не я харесвам. Напротив. Двете се разбираме чудесно, когато сме заедно. Нийли е друг въпрос. Ако я бутнеш, тя ще те бутне два пъти по-силно, а Мърседис, изглежда, не може да си набие този факт в главата. Двете с Нийли не могат да се понасят.

— А ти с какво се занимаваш? Вече си пораснала, завършила си. Да не би богатите момичета да не работят?

Алекс примигна.

— Да не би да се опитваш да ме обидиш?

Джо се разсмя.

— Извинявай. Опитът ми с дъщери на мултимилионери е ограничен.

Тя присви очи.

— Фотограф съм. Много добър фотограф, нищо че го казвам аз. Нали се сещаш за онези снимки в албумите, които хората оставят на масичките за кафе? Снимките са мои. Не съм платена много добре, но досега това не ме притесняваше.

— Предполагам, че и бившият ти годеник е бил червив от пари — бяха стигнали до алеята към „Уисълдаун“ и Джо зави.

Алекс изсумтя презрително. Заболя я в мига, когато Джо го спомена. Преодоляваше бързо загубата му, много по-бързо, отколкото й се струваше възможно, и знаеше защо е така. Сексуалното привличане към друг мъж бе невероятно силно лекарство.

— Ще бъде ли достатъчно, ако ти кажа, че новата му съпруга е дъщеря на много богат човек? Пол си върши много успешно работата, но няма пари. Поне досега нямаше. След като се е оженил за Тара Голд, вече разполага с достатъчно средства. Това, че разбрах що за мръсник е Пол, ще се окаже може би най-хубавото. Не искам никой да се жени за парите ми.

Той й се усмихна на една страна.

— Не е и нужно. Ти си красива жена. Интелигентна си, очарователна. Обичаш да командваш, но може би аз също имам вина.

Алекс се разсмя.

— Благодаря ти.

„Уисълдаун“ бе пред тях и Алекс не можа да се сдържи да не погледне към терасата на втория етаж, докато Джо слизаше от пикапа. Потръпна. Точно там, между два от високите прозорци от дясната страна, бе видяла мъжа. Днес нямаше никой. Виждаше ясно през белия каменен парапет.

— Готова ли си? — той вече бе слязъл.

Алекс също слезе, без да го чака да заобиколи, за да й отвори вратата. Изостана малко, докато вървяха към входа. Преживяният снощи ужас все още не я оставяше на мира.

— Проверих много внимателно навсякъде, първо сам, после със сестра ти, и ми се струва, че всичко си е на мястото — гласът на Джо я стресна. Бе отворил вратата и я чакаше да влезе.

За момент Алекс се поколеба, защото ужасът бе мощна спирачка. След това погледна мъжа до себе си. Той бе едър и силен и можеше да разчита на него. Беше сигурна, че ще се справи с всяко препятствие. Поне щеше да я опази жива. След това мина покрай него и влезе в къщата.

Тъй като нямаше електричество, вътре изглеждаше мрачно и призрачно, въпреки че денят бе слънчев. Виновни бяха тежките завеси, които никой не бе дръпнал. Усети мирис на рози. Къщата бе тиха, сякаш тръпнеше в очакване на нещо. Дали не чакаше нея? Тази мисъл сама се появи в главата й и Алекс потръпна отново. Прехапа устни, когато Джо затвори вратата.

В първия момент имаше чувството, че къщата я държи в плен. В сумрака оживяха сенки, които се спотайваха из ъглите като притихнали хали.

— На тази къща й трябва малко светлина — Джо разпръсна магията, като влезе в хола и дръпна завесите.

Алекс го следваше (нямаше да го остави да изчезне от погледа й). Въздъхна облекчено. Щом слънцето нахлу, тук вътре вече не изглеждаше толкова страшно. Тя последва Джо, докато той дърпаше завесите на долния етаж.

Когато стигнаха в кухнята, Алекс се огледа. След като баща й купи къщата, кухнята бе ремонтирана и сега плотовете бяха от малахитово зелен гранит, ръчно рисувани шкафове, които придаваха старинен вид на помещението. Подът бе с матови плочки, а стените бяха в бледозелено. Кухнята бе красива, както и всички останали стаи в „Уисълдаун“. Поне така й се струваше на Алекс. На пръв поглед бяха красиви. Все още усещаше някакво противно течение в краката си.

— Готова ли си да се качим горе? — Джо бе застанал до малката врата в единия край на кухнята, която водеше към тясно задно стълбище. Когато си представи горния етаж, Алекс усети стария ужас. Въпреки това се стегна, защото знаеше, че докато е с Джо, няма от какво да се страхува.

— Да — неприкритото й нежелание го накара да се усмихне. Чакаше я до вратата и тя унило мина покрай него и започна да се качва нагоре.

— Не знам, но ми се струва, че ако наистина си убедена, че тук е имало човек, може би не си постъпила особено умно, като си станала и си тръгнала след него — усети неодобрението му и го погледна през рамо. Той бе две стъпала под нея, черната му коса бе на нивото на брадичката й, а раменете му, широки като на човечето от рекламата на „Мишелин“, сякаш запълваха коридора. Очите му искряха в сумрака на тясното стълбище. Присъствието му я успокояваше и й вдъхваше кураж, но тя нямаше намерение да му прости намека за собствената й глупост.

— Може и да не е било — призна тя, стъпи на втория етаж и тръгна бавно по коридора. Джо бе зад нея. — Само че си помислих… — Тя замълча и се огледа.

— Какво си помисли?

— Реших, че може да е баща ми.

— Ясно — в гласа му прозвуча разбиране и той й отправи бърза усмивка.

Всичко бе както през първия ден — и кремавите стени, и сложните фигури по белите брави на махагоновите врати, и червената тясна ориенталска пътека, и масата с двата стола от двете й страни, и тежкият гоблен над нея. Над столовете имаше две малки позлатени полици на нивото на очите и точно както Джо бе казал, имаше две еднакви статуетки на някаква митична богиня. Някой — или Джо, или Нийли — бе върнал падналата статуетка на мястото й. Алекс се опита да си припомни секундите преди удара. Беше се спънала — това си го спомняше ясно — и щом погледна надолу разбра, че килимът се е набрал. Значи е полетяла напред, подпряла се е с ръка на гоблена… Да, това бе напълно възможно. Посегна, за да пипне тъканта и да се увери, че е същата като онази, която усети снощи. Намръщи се. Не беше ли платът на гоблена по-тежък и хлъзгав снощи? Не можеше да е сигурна, защото спомените й от последните няколко секунди, преди да изгуби съзнание, бяха объркани и неясни. Възможно ли бе, когато е сграбчила гоблена, да е съборила статуетката?

Когато си спомни удара, стомахът й се сви и зашитата й глава отново започна да пулсира. Докато стоеше в коридора, си припомни преживяното. Дори й се стори, че отново чува дишането.

— За бога, не прекалявай! — Джо я стисна за раменете и я обърна към себе си, за да я изтръгне от спомените. Алекс го погледна и разбра, че без да иска, имитира дишането, което бе чула. Добре, че Джо бе до нея, каза си тя, когато срещна погледа му. Беше й много по-лесно да приеме всичко, след като той й помагаше. Очите му потъмняха, когато погледите им се срещнаха, и ръцете му стиснаха по-силно раменете й.

Неочакван звук стресна и двамата. Не беше силен, по-скоро тихо тупване, но в празната къща не можеше да има подобни звуци. Алекс се напрегна и сякаш ледени пръсти пролазиха по гърба й. Тя рязко се извърна в посоката, от която бе дошъл звукът. Стисна Джо за лакътя и заби нокти в шушляка.

— Какво беше това? — изсъска тя.

— Чакай тук — Джо я пусна и се отдръпна. Понечи да мине покрай нея. — Ще проверя.

Той искаше да я остави сама в коридора, където можеше да стане жертва на един Господ знае какво.

— Как ли пък не! — тя сграбчи едрата му топла ръка и я стисна. Спомените от снощи започнаха да се връщат натрапчиво. Този път нямаше съмнение. В къщата имаше нещо или някой. Значи все пак тя щеше да се окаже права.

Сърцето й блъскаше като обезумяло.

Туп. Звукът идваше от спалнята й. Алекс ситнеше на крачка зад него и стискаше с всички сили ръката му, докато приближаваха към открехнатата врата. Дишането й беше плитко и накъсано и тя непрекъснато трябваше да си напомня да се владее.

— Дали да не си тръгнем и да не се обадим в полицията? — прошепна тя, без да разчита, че той ще я послуша.

— Шшш — Джо спря, протегна ръка и отвори вратата на спалнята. Проскърцването накара Алекс да се намръщи. Острият звук щеше да предупреди натрапника… Само че стаята се оказа празна. Алекс веднага разбра. Единственото възможно скривалище бе или под леглото, или зад затворените врати на дрешника.

Туп. Алекс се ококори. Звукът идваше от дрешника. Джо дръпна рязко ръка, намръщен многозначително, когато й каза само с устни „Стой тук“, прекоси стаята с четири едри крачки и остави вледенената от ужас Алекс сама. Ако в дрешника имаше човек, бе много възможно той да е въоръжен…