Карън Робърдс
Райско гнездо (39)

Глава 39

— Съжалявам, Ели — прошепна искрено Нийли. Бяха в пикапа на Ели и пътуваха по шосе 60 към „Уисълдаун“. Бяха минали около петнайсет минути, след като бащата на Ели, дядо му и Алекс отведоха пияния старец. Ако двамата с Ели побързаха, щяха да стигнат до стаята й, за да извадят запасите, преди някой друг да ги открие. Сигурно щяха да претърсят, точно както ставаше в пансиона. Всеки път, когато те хванеха с наркотик или алкохол, претърсваха стаите, за да открият запасите. В стаята си в „Уисълдаун“ бе скътала трева и какво ли още не — главно спийд, за да не дебелее, а също разни хапченца, които й помагаха да разпуска на купони. Ако Алекс ги намереше, щеше да стане лошо. Освен това щеше да я изпрати на някое място, където сигурно имаше военен режим, и щеше да остане там цял живот. Ако готиният татко на Ели ги откриеше, сигурно щеше да припне при ченгетата. Затова трябваше да направи необходимото, за да се спаси.

Не беше кой знае какво. Щеше да отскочи до къщата, да се качи в стаята, да грабне наркотиците и да се махне. Нямаше да й отнеме повече от пет минути, обеща тя на Ели, докато го молеше да отиде с нея и обясняваше колко е рисковано, ако не го направят.

Проблемът бе, както правилно изтъкна той, че пикапът бе в училищния двор, а нямаше как да стигнат от огъня до града. Този въпрос се уреди лесно. Нийли забеляза Синда Хокинс, с която седяха заедно в часовете по английска литература, да се качва при по-голямо момче, дошло специално, за да я вземе. Синда веднага се съгласи да ги откарат до училището. Сигурно реши, че и те като нея се опитват да се спасят от нощното приключение.

Ели мълча през повечето път до училището и Нийли реши, че се притеснява заради баща си. Чувстваше се виновна. Ели нямаше да пуши трева, ако тя не я бе донесла. От време на време палеше по цигара, но не пиеше. Сега вече разбираше защо, след като видя в какво състояние се бе докарал дядо му.

Алкохолизмът бе нещо като семейна слабост. И в нейното семейство го имаше, въпреки че никой не говореше по този въпрос. Преди години и баща й е бил пияница като дядото на Ели. Не си спомняше този период, но бе чувала достатъчно от слугите и от кого ли не друг.

Може би затова обичаше бира толкова много, каза си тя. Може би и тя щеше да стане алкохоличка. Докато баща й беше жив, тя се надяваше искрено да стане като него. Поне щеше да му се наложи да й обърне внимание, защото щеше да е нежеланата дъщеря, на която бе предал собствената си болест.

Може би дори тогава нямаше да му пука.

— Идеята ти не е много добра, Нийли — опита се да протестира Ели. — Баща ми и без това е побеснял. Ако ни хване да се мотаем около „Уисълдаун“, когато се предполага, че съм край огъня… Господи. Не ми се иска да мисля.

— Няма да ни хване — обеща Нийли. — Ще загасиш фаровете, а аз наистина ще оправя всичко за нула време. Ели, ако не взема дрогата от стаята, Алекс ще претърси или пък баща ти ще претърси и ще я открият. Тогава вече ще ме скапят. Ще викнат полиция и могат дори да ме изпратят в затвора.

— Прекалено млада си, за да те тикнат в затвора — отвърна кисело Ели. — Може да те пратят в изправителен дом.

— Да не би да е по-добре.

— Ами ако са в къщата? — попита притеснен Ели. — Господи, не искам да се сблъскам с баща ми. Той няма да го преглътне.

— Ако са в къщата, няма да влезем. Нали трябва да откарат дядо ти у тях и ще останат, докато заспи. Това ще им отнеме известно време. Няма да са в „Уисълдаун“, така че имаме малко време.

— По дяволите, Нийли, не мога да повярвам, че го правя — Ели бе толкова нещастен, че Нийли го погледна любопитно.

— Баща ти ще те набие ли, какво ще направи? — от начина, по който изглеждаше Джо, това бе напълно реална възможност. Тъй като тя не бе близка с родителите си, нямаше представа какво би направил един баща. По изражението на Джо ставаше ясно, че няма да е нещо приятно.

Ели я погледна сърдито.

— Не, той не ме бие. Ще ме накаже, ще ми вземе ключовете от пикапа и ще ме спука от работа. Освен това ще каже, че съм го разочаровал. А то си е така. Досега само Джош го тревожеше, никога аз. Той ми имаше доверие.

Ели каза последните думи много тъжно.

— Съжалявам — отвърна Нийли и се приближи още до него, което бе доста трудно, тъй като бе на съседната седалка. — Кой да предположи, че ще попаднем на баща ти в гората.

— Да — съгласи се тъжно Ели.

— Сигурно е чукал сестра ми.

— Да.

— Господи, Ели, ето го завоя… ти го изпусна! — тя погледна през рамо как той подминава разклонението.

— Да не би да мислиш, че ще мина по пътя? — попита грубо Ели. — Ами ако тръгнат след нас? Ще мина през полето. Дръж се.

Пикапът намали и след секунди спря, а Ели угаси фаровете. След това заподскачаха по бабуните.

— Ти виждаш ли нещо? — изсъска Нийли и се хвана за таблото с две ръце.

— Виждам „Уисълдаун“. Не се притеснявай, знам какво правя.

Нийли също виждаше „Уисълдаун“ на хълма. Лампите светеха. С Алекс предпочитаха да е светло, когато се прибират. Алеята бе пуста. Надолу по хълма, къщата на семейство Уелч също бе тъмна.

— Сигурно са у дядо — предположи Ели с въздишка на облекчение.

— Нали ти казах.

Пикапът спря пред задната врата на „Уисълдаун“. Нийли бръкна в чантата за ключовете.

— Ще те чакам тук — каза Ели. — Взимай проклетата дрога и да се махаме. Бързо.

Нийли изскочи и хукна към вратата.