Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise County, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Карън Робърдс. Райско гнездо

ИК „Калпазанов“, София, 2007

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954–17–0234–1

История

  1. — Добавяне

Глава 27

— Какво? — попита Алекс, защото добре познаваше този поглед на Нийли.

— Алекс, мислиш ли, че татко е усетил нещо, когато се е застрелял? Дали го е боляло?

Алекс се намръщи и стомахът я присви.

— Господи, Нийли, не знам. Едва ли. Станало е много бързо. Издъхнал е почти веднага.

— Нощта, в която почина, сънувах нещо много странно.

— Какво?

— Сънувах, че ми звъни в училище, за да ми каже, че ме обича. Не го виждах, но чувах гласа му по телефона. Беше толкова истински сън, че когато ме събудиха и ми казаха, че е мъртъв, просто не им повярвах. Казах им, че не е възможно, защото току-що съм говорила с него по телефона.

Алекс наблюдаваше сестра си и усещаше как ледени пръсти се плъзгат по гърба й. Заговори бавно.

— И аз сънувах, че ми звъни. Бяхме в къщата на Джо. Само че не разбрах какво се опитва да ми каже.

Двете останаха загледани една в друга.

— Знаеш ли кое е най-странното? — попита момичето.

Алекс не знаеше, а и не можеше да мисли, защото мъката нахлу отново.

— Какво?

— Вечерта, след като умря, вече се бях прибрала, телефонът в стаята ми не спря да звъни. Звънеше наистина. Не спях. Вдигнах, но нямаше никой. Само ехтене по линията. И така още четири или пет пъти. Тогава свалих слушалката от апарата, но така и не успях да заспя.

— Сигурно е било грешка — успя да измисли Алекс. — Бил е човек, който е разбрал, че баща ти е мъртъв.

— Дали той не се е опитвал да се свърже с нас? — попита момичето с изтънял глас. — От онова място, където отиват всички след смъртта?

Алекс настръхна.

— Нийли, прекаляваш с филмите на ужасите — отвърна смело тя, но не можеше да се отърси от натрапчивата мисъл. Тя самата се питаше дали тези сънища са израз на скръбта им, или просто някаква форма на контакт. Джо също бе преживял подобно нещо.

Алекс разказа на сестра си каквото знаеше, като се опита да даде логическо обяснение, но не спомена, че Джо й е разказал.

— Работата е там — продължи Нийли и стана очевидно, че не вярва на обясненията на Алекс, — че ако татко ми звъни веднага след като е починал, трябва да има някаква причина. За да ми каже, че ме обича. Докато беше жив, не ми го каза нито веднъж.

Когато погледна лицето на сестра си, Алекс усети как сърцето й се свива. Ето къде било обяснението за противното поведение на малката. На сестра й липсваше родителска обич.

— Той много те обичаше — отвърна Алекс. — Просто не умееше да го показва.

— На теб ти го показваше — отвърна сърдито Нийли. — Не бе тайна, че те смяташе за божи дар. Алекс това, Алекс онова. Мен изобщо не ме искаше да му се мотая в краката.

— Нийли… — Алекс бе ужасена. Думите й бяха самата истина, но тя се бе надявала сестра й да не забележи.

— Не се притеснявай, не те обвинявам — отвърна момичето и се смъкна от стола. — Ти си страхотна. Всички го виждат. Не се опитвам да сменя темата, но какво, според теб, да облека утре за училище? Не съм си донесла много дрехи, ще трябва да накараме онази горгона да ми прати нещата.

— Нийли, ти също си чудесна — отвърна Алекс, без да обръща внимание на опита на сестра й да смени темата.

— Да, бе, сигурно — тийнейджърката махна незаинтересовано с ръка и излезе.

Алекс остана да гледа след сестра си и усети как сълзите й напират. Много обичаше баща си, но не можеше да отрече, че той е небрежен родител и не се интересуваше ни най-малко от Нийли, а това бе наранило момичето. Никога не бе и до Алекс, но когато порасна, сама разбра, че той я обича.

Първият й импулс беше да хукне след Нийли и да поговорят, но познаваше добре сестра си. За нея този разговор бе приключил. Беше разкрила неподозирано много от сърцето си.

В този момент на вратата се звънна. Доволна, че има какво да я разсее, Алекс отиде да отвори, последвана от Ханибал. Носеха пицата. Алекс плати, отнесе топлата ароматна кутия в кабинета и пусна огромния телевизор. Гледаха телевизия, докато вечеряха. Нийли похапна добре, докато Алекс нахапа само едно парче. Въпросът за баща им повече не бе повдигнат.

Останаха до късно и Алекс усети, че и двете се страхуват да се качат горе. Най-сетне разбраха, че не могат да отлагат вечно. Започнаха новините в единайсет, те бяха уморени и се прозяваха.

— Реши ли какво да облечеш? — попита Алекс небрежно, докато се качваха. Нийли бе взела Ханибал на ръце и очевидно имаше намерение да спи с котката. Алекс почувства как я бодва ревност. Поне сестра й нямаше да е сама в призрачната къща.

Нийли сви рамене.

— Сигурно дънки с розовата тениска и якето. Може да си сваля диаманта от носа и да си сложа една от розовите обеци с перце. Какво ще кажеш? Аз ще диктувам модата или ще се представя като жертва на модата?

Алекс потръпна, когато си представи как Нийли се появява в провинциалното училище с розово перо, провесено от носа.

— Жертва на модата — заяви тя. След това предпазливо я попита: — Притесняваш ли се за утре?

Нийли поклати глава.

— Вече познавам някои от децата, освен това съм приятелка с най-готиното момче в училището, така че всичко ще бъде наред.

— Ти откъде знаеш, че Ели е най-готиното момче? — попита Алекс.

Нийли хитро се ухили.

— Хедър ми каза, докато гледахме как момчетата управляват тракторите. Той е звездата на баскетболния отбор и най-готиният в цялото училище. Освен това ми каза, че бил единствено и само неин, така че да си държа шавливите ръце далече от него. Двете с нея никога няма да станем приятелки.

— О, Нийли — възкликна Алекс развеселена и стресната. Беше смешно да си представя как двете момичета започват тиха война заради Ели. Горкото момче, дали имаше представа какво го чака?

— Лека нощ — каза Нийли и затвори вратата.

Алекс я чу как пуска резето и разбра, че сестра й е не по-малко нервна от нея.

Господи, каза си Алекс, докато вървеше към спалнята, как само й се искаше да е във Филаделфия, в тухлената къща, и да си ляга в удобното легло. Само че във Филаделфия също щеше да е сама. Живееше с Пол в тази къща, а той бе при друга, докато Нийли щеше да е изпратена в нов пансион. Приятелите щяха да й идват на гости, да останат по за ден или два, ако имаше нужда от компания, но те си имаха свой живот и свои проблеми. Пред къщата сигурно щеше да има репортери, ако информацията на Андреа бе точна.

А тук имаше един арогантен, но невероятно сексапилен мъж, който живееше съвсем наблизо.

Нямаше да мисли за Джо.

Когато си представи дома си във Филаделфия, тя видя къщата такава, каквато беше преди шест седмици, преди Пол да я предаде. Това бе тихият дом, който бе купила преди година, където предполагаше, че ще бъде щастлива, ще кани гости на вечеря, ще проявява снимки и ще живее с Пол.

Този дом бе загубен завинаги. Очарованието му бе останало в миналото. Когато се върнеше във Филаделфия, къщата щеше все още да я чака, но животът й бе безвъзвратно загубен. Баща й вече го нямаше, нямаше го и Пол. Нямаше и пари. Сега се налагаше да сглоби живота си от парчетата, останали отпреди.

Междувременно се налагаше да остане в „Уисълдаун“ и не знаеше дали това е добре или зле.

Алекс отвори вратата на спалнята и се огледа страхливо. Докато чакаше Нийли, бе огледала навсякъде, защото си спомни, че когато излезе последния път, бе оставила истински хаос. За нейна изненада, леглото бе оправено. Реши, че Джо е заличил всички издайнически следи, след като двете с Нийли са отишли в мотела. Когато днес влезе тук, мислите за Джо изместиха всички страхове.

Сега обаче й се стори различно. Тишината в къщата я потискаше. Мисли, които на светло й се струваха глупави, сега се превърнаха в реална заплаха. Отстрани на леглото имаше високи прозорци с толкова стари стъкла, че звездите и луната изглеждаха криви, сякаш се заканваха на къщата. Алекс бързо прекоси стаята и дръпна пердетата, за да ги скрие.

Господи, колко много се страхуваше. Призна го пред себе си. Шумното дишане отново започна да я притеснява. Добре, че имаше аларма, а можеше да си вземе и приспивателно.

Глътна едно, взе си душ и си изми зъбите. Облече си нощницата, върна се в спалнята и се приготви да си легне.

Прииска й се проклетата котка да бе при нея. Поне Нийли не беше сама.

В този момент си спомни за уоки-токито. Беше го оставила на плота в кухнята. Мисълта отново да мине през празната тъмна къща никак не й се понрави, но поне ако през нощта се случеше нещо, щеше да знае, че може да се свърже с Джо.

Алекс си пое дълбоко дъх, запали лампата и се върна долу. Грабна плика от плота и затича към стаята си, без да си прави труд да гаси. Знаеше, че това е смешно, но щеше да се чувства по-сигурна, ако лампите светеха. Когато бе тъмно, сякаш мракът започваше да диша.

Алекс потръпна при тази мисъл. Стигна в стаята, заключи вратата и си напомни, че е активирала алармата, а вратата щеше да я спаси от натрапници. Къщата светеше. Стаята й бе обляна в жълтата светлина на нощните лампи.

Остави плика на скрина, бръкна вътре и напипа топлото одеяло, копринената нощница, и двете изпрани. Уоки-токито бе в едната й (почистена) обувка. Взе го и го огледа. Беше малко по-голямо от дланта й, яркожълто, със заоблени ръбове.

Когато го обърна, от него прозвуча пукане и се чу раздразнен глас.

— Алекс? — гласът на Джо бе толкова ясен, че тя подскочи.

— Джо?

— Проблем ли има?

Алекс не откъсваше поглед от уоки-токито.

— Не. Защо реши, че има проблем?

— Къщата свети като коледна елха. Преди малко бе тъмно.

— Ти откъде знаеш?

— Вижда се през прозореца.

— Така ли? — тази мисъл я притесни, но й донесе и известно спокойствие.

— Защо?

— Ходих долу да взема нещо и запалих лампите.

— Сега долу ли си?

— Не. Вече съм горе — Алекс усети прекалено късно, че е можела да излъже. Той нямаше как да я види.

— Оставила си лампите запалени.

— Знам.

Последва кратко мълчание.

— Страх ли те е?

— Не — излъга тя, без да се колебае.

Той се изсмя. Алекс се намръщи на уоки-токито.

— Нали пусна алармата?

По дяволите, за малко да се изпусне Алекс. Как би могла да забрави подобно нещо. Вместо това отвърна:

— Да.

— Заключи ли навсякъде?

Хайде стига вече.

— Да.

— Значи си като във Форт Нокс.

Алекс бе доволна, че той мисли така. Жалко, че не се чувстваше по този начин.

— Как работи това чудо? — попита тя.

— Много просто. Моят апарат е включен. Включи сега твоя и можеш да говориш с мен. Нищо повече. Ако ти трябвам, просто запей.

— Ти къде си?

— В леглото. Опитвам се да заспя. Устройството е до мен. Така че ще те чуя, ако има нещо през нощта.

Алекс се усмихна.

— Като бебефон.

— Точно така.

— А аз съм бебето.

— Ти го каза, принцесо. Ще оставиш ли лампите да светят?

— Защо питаш?

— За да знам следващия път, когато погледна през прозореца какво да правя. Ако къщата е тъмна, идвам. Ако всичко свети, няма. Или обратното.

— Ще ги оставя — призна засрамено Алекс. Той имаше право. Лампите бяха още един чудесен знак за тревога.

Джо се разсмя.

— Ти ще плащаш сметката за тока. Ако не ти трябвам, смятам да поспя. Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна тихо Алекс. След това остави уоки-токито на нощното шкафче и си легна. Сгуши се под завивките, без да гаси лампата. Хапчето започваше да действа. След малко щеше да е дълбоко заспала.

Най-хубавото бе, че вече не се страхуваше. След като можеше да говори с Джо по уоки-токито, всичко бе наред. Почти.

— Джо? — просто искаше да се увери, че нещото работи на нощното шкафче.

— Ммм?

— Нищо. Лека нощ.

— Лека нощ.

Беше й топло, беше й удобно и се чувстваше безкрайно уморена. Очите й се затвориха. Докато заспиваше, не помнеше, че му е ядосана, ама много ядосана. Толкова ядосана, че й беше черен пред очите.

Щеше да продължи да му се сърди утре, на светло. Тази вечер нямаше намерение да се цупи.