Карън Робърдс
Райско гнездо (25)

Глава 25

Алекс бе готова да скочи и да последва сестра си, но Джо постави ръка на кръста й и я спря.

— Остани и си допий кафето. Ако след всяко подобно представление тичаш след нея, я научаваш, че това е начинът да привлече вниманието ти — обясняваше тихо Джо.

— Ти пък какво разбираш? — на Алекс й беше жал за момичето, но също така бе ядосана. Беше й жал, защото имаше известна истина в казаното от нея, защото цял живот някой се бе опитвал да се отърве от нея, а бе ядосана, защото семейните разправии не биваше да стават пред Джо или друг.

— Нали не си забравила, че имам три деца, а двама са тийнейджъри. С течение на времето се научаваш.

— Сериозно? А ти как би се справил с избухването на Нийли?

Джо я погледна замислен.

— Щях да й кажа, че ако отново ми погоди такъв номер, така ще й нашаря задника, че няма да може да седне.

Алекс бе ужасена, а той се ухили.

— Не бих казал точно това. В нейния случай, това би било добър лек.

— При теб може и да стане. За нещастие, аз не съм толкова страшна и няма да мога да се справя. Някакви други предложения, които не включват насилие?

— Стой спокойно и си изпий кафето. Трябва ти време, докато свикнеш да не обръщаш внимание на неприятното държание, но накрая се получава. — Той отпи нова глътка, за да й покаже. — Защо не помислиш пак и не я оставиш с теб. Няма да ти бъде много приятно да останеш съвсем сама в „Уисълдаун“.

Алекс не се бе сещала за тази страна на ситуацията. Когато влезе последния път в къщата не й остана време да се замисля над неприятната случка, която бе прогонила от съзнанието си?

— Не бих накарала Нийли да остане единствено заради това. Не е честно спрямо нея. Ще се оправя и сама — при тази мисъл потръпна.

Той й се усмихна на една страна.

— Правилно, когато има нещо, ще дотичаш у нас.

Погледите им се срещнаха и Алекс усети силата на сексуалното привличане помежду им. Последния път, когато изтича у тях за помощ, се озова под душа му, а по-късно и в леглото му. Ако нещо подобно се случеше отново, нещата щяха да са съвсем различни. Следващия път нямаше да протяга ръце към него. Също и той.

— Да ви долея ли още кафе? — Мейбъл бе отново до масата, но този път избягваше да поглежда към Алекс. Това просто означаваше, че се чувства неловко. Алекс разбра и отново се почувства неловко заради поведението на Нийли.

— Не, донеси ни сметката, Мейбъл — помоли Джо.

Той плати и тръгна след Алекс към вратата. Нийли бе застанала до телефонна кабина в далечния край на паркинга и косата й искреше в златисти отблясъци на слънцето. Говореше с якия охранител, който бе поздравил Джо по-рано. Алекс се отправи към нея. Джо я последва. Този път можеше да мине и без присъствието му.

Нийли се намръщи, когато ги видя. Мъжът се обърна, когато забеляза физиономията й и помаха на Джо.

— Здрасти, Бени.

— Здрасти, Джо. Госпожицата с теб ли е? Стори ми се, че има нужда от помощ.

— Не съм с него — отвърна с леден глас Нийли.

Алекс изпъшка вътрешно. Охранителят се притесни, когато усети, че следват неприятности.

— Извинявай, просто се опитвах да помогна. Чао, Джо — след тези думи човекът си тръгна.

— На кого се обаждаш? — попита уплашено Алекс. Когато Нийли започнеше да се цупи, тя ставаше непредсказуема.

— Обадих се в „Шелби“ и попитах какво е необходимо, за да тръгна там на училище.

Алекс изпъшка.

— Казаха, че трябва да живееш в района. Щом Ели ходи там, значи и аз ще ходя там.

— Нийли… — започна безпомощно Алекс.

— Ако ме изпратиш в училище, където не искам, ще направя каквото трябва, за да ме изключат. Не можеш да ме спреш!

От изражението на Джо на Алекс й стана ясно, че едва се сдържа да не приложи съвета, който й даде в ресторанта. Нийли бе готова да заплаче и я гледаше гневно, докато Джо местеше неодобрително очи от едната към другата. На Алекс й писна.

— Добре! — сопна се тя и отвърна на сестра си с не по-малко гневен поглед. — Много добре! Щом искаш да останеш и да ходиш тук на училище, няма проблем! Ако се наложи да повториш класа, вини себе си! Сега върви да си прибереш нещата, завлечи се в колата и да отидем да те запишем.

* * *

Беше късно следобед, когато Алекс се върна в „Уисълдаун“. Беше сама. Синият пикап на Джо, с Ели зад волана и цяла сюрия деца, мина покрай тях тъкмо когато Алекс и Нийли слизаха от колата. От прозореца на автомобила Ели се провикна към Нийли да отиде у тях. Без дори да погледне към Алекс, за да попита за разрешение, Нийли хукна надолу по хълма. Дори не й мина през ум, че след днешното й избухване на него може и да не му е приятно тя да ходи у тях.

Бяха се разделили пред странноприемница „Дикси“. По молба на Алекс, Джо им показа къде е гимназията. След това той отиде да си върши работата и остави Алекс да запише Нийли. Оказа се сравнително лесно. След няколко позвънявания по телефона и няколко факса, Нийли можеше да започне училище още на следващия ден. За облекчение на Алекс, сестра й започна да се държи чудесно — тя винаги се държеше чудесно, когато си постигнеше своето — но Алекс бе изтощена от този ден и просто се прибра в къщата. Налагаше се да остане още три седмици в „Уисълдаун“. При тази мисъл по гърба й полазиха тръпки. Единственото, което щеше да направи престоя й поносим, бе Джо.

Не бяха минали и двайсет и четири часа, откакто той разтърси света й, откакто двамата се любиха, а тя нямаше търпение да повтори преживяното. Сигурно бе забравил неволната й грешка досега. Поне така й се струваше.

Щом отвори вратата и пристъпи в огромната къща, усети как я завладява страх. За нейно огромно облекчение, полилеят в антрето светеше, което означаваше, че най-сетне са оправили тока. Алекс не загаси лампите, а обиколи стаите и запали навсякъде, въпреки че навън бе все още светло. Нямаше от какво да се страхува, каза си твърдо тя. Случката снощи бе нещастно стечение на обстоятелствата. Бурята, угасването на тока и сумтящата котка я бяха уплашили.

Като стана въпрос за сумтящата котка, Ханибал, той се появи от библиотеката с навирена опашка и се отправи след нея към кухнята. Тя носеше плик с покупки от Шелбивил и реши, че шумоленето на кафявия хартиен плик го е привлякло. Погледна го любопитно и се наведе да го погали. Той я последва, едрото му тяло беше напълно безшумно, докато припкаше след нея. Възможно ли бе да е преследвала котката в тъмното? Сега й се стори глупаво, но това бе най-разумното обяснение.

Трябваше да го приеме.

— Върви си — подкани тя Ханибал, когато той се отри в краката й. Не й обърна повече внимание и скочи на масата, а след това се хвърли върху хладилника, откъдето я наблюдаваше как изритва обувките и останала по чорапи, започна да прибира покупките. Втренченият му поглед я притесняваше. Спомни си стихотворението „Гарванът“ на Едгар Алан По, в което той пишеше за създание, „кацнало на вратата на спалнята, кацнало безмълвно, за да гледа“. Очакваше да чуе как котката изрича с дрезгав глас „Никога вече“.

Зачуди се дали да не го грабне и да не го изнесе навън, но щом го погледна колко е едър, се отказа. Стори й се, че може да стане много неприятен, когато се ядоса.

— Значи все пак я записа? — гласът долетя неочакван и тя трепна, преди да го познае. За малко да изпусне яйцата. Пое си дъх, остави яйцата в хладилника и се отправи към малкия склад, откъдето бе долетял гласът.

Все още в червената бархетна риза и дънки, Джо бе застанал там и се занимаваше с нещо пластмасово, свързано към задната врата.

— Какво правиш? — попита го тя и скръсти ръце на гърдите. Изненада се, че го заварва в къщата — очевидно той имаше ключ — но й стана приятно. Част от страха се стопи.

Той я погледна през рамо.

— Монтирам аларма.

Взе бормашината от пода, нагласи я на рамката на вратата и повиши глас, за да го чуе тя над бръмченето.

— Вързах всички врати и прозорци. Тази е последната. Вече няма да се притесняваш, че някой може да влезе.

Алекс въздъхна облекчено. Чак сега си даде сметка, че е убедена, че в къщата е имало човек. Когато се подпря след спъването, ръката й не бе попаднала на стената, беше усетила топла тъкан, обгърнала човешко тяло.

Алекс усети студена тръпка при този спомен.

— Джо — той отново използваше бормашината и се наложи да вика. — Благодаря ти.

В отговор той се усмихна, след това бормашината отново бръмна. Алекс се върна в кухнята, за да подреди покупките, а бръмченето й се стори изключително приятно и успокояващо.

Тъкмо прибираше последните покупки — пластмасови пликове с готова салата и пресни гъби — когато той излезе от склада.

— Вече си напазарувала? — попита той, когато тя затвори хладилника и започна да сгъва хартиения плик.

— Трябва да има нещо за ядене — отвърна тя.

Той я погледна.

— Ти можеш ли да готвиш? — остави бормашината и кабела на масата.

— Разбира се, че мога да готвя — след това уточни съвсем откровено: — Малко. Омлети, твърдо сварени яйца, салата от риба тон, все такива неща.

— Обзалагам се, че си царица на сандвичите с фъстъчено масло — предположи сериозно Джо.

— Прав си, така е.

— Искаш ли да се обадя на Инес и да й кажа да идва всеки ден, докато сте тук?

Алекс го погледна замислено.

— Не съм безпомощна. Мога и сама да мина с прахосмукачка, да заредя съдомиялната и да почистя. Мога дори да изпера, ако се наложи. Нали се сещаш, ще натъпча дрехите в машината, ще сипя прах и ще затворя вратата, а после ще я включа.

Джо се разсмя.

— Да не би да те обидих? Извинявай. Нямам представа как живеят щерките на мултимилионерите.

— В ежедневието са като всички останали — заяви Алекс усмихната. Докато го наблюдаваше, той й се стори невероятно красив. Бе истинско удоволствие да го наблюдава. Бе застанал до високия стол край плота и спомените за първата им целувка нахлуха незабавно. Тя се бе съблякла пред него…

Предстояха й три седмици, преди да се върне към истинския живот. Тези три седмици можеше да ги прекара с Джо.

Нямаше смисъл да губи дори един ден.

Остави сгънатия плик на плота и пристъпи към него.

— Джо — започна тя, спря пред него и му се усмихна. — Много ти благодаря, че си монтирал аларма. Така ще се чувствам в безопасност.

— Няма да ти помогне, ако се сблъскаш с котки или призраци — предупреди той и я погледна с усмивка в потъмнелите очи.

— Ще се справя с котките и призраците. Страхувам се от крадци. Благодаря ти — тя положи длан на гърдите му, надигна се на пръсти и го целуна бързо. Той нямаше нищо против. Устните му се разтвориха под нейните и очите му пламнаха. Когато тя се отдръпна, той не трепна и не понечи да я привлече за нова целувка.

— Пак заповядай — каза той.

Очевидно все още не й бе простил, че го бе нарекла с чуждо име. След като тя бе преглътнала изречените от него обиди, значи и той трябваше да преглътне.

— Много ти благодаря, че донесе съобщението от Андреа. Благодаря ти още веднъж — ръцете й се подпряха на раменете му и тя отново се надигна на пръсти за нова целувка.

Този път използва и език, а ръцете му я прегърнаха през кръста и й се стори, че той отвръща на целувката. Беше навел леко глава на една страна, устните му притиснаха нейните и тя усети топлината на езика му, а след секунда той се отдръпна.

Тя се усмихна вътрешно и също се отдръпна.

— Няма защо — гласът му бе надебелял, а пръстите му все още бяха на кръста й. Тя също не бе отдръпнала ръце, усмихваше му се, докато се привеждаше напред, а гърдите й докоснаха неговите.

— Освен това изслуша проблемите ми днес сутринта. Благодаря ти.

Отново се вдигна на пръсти, обви врата му с ръце и го целуна бавно и прелъстително.