Карън Робърдс
Райско гнездо (23)

Глава 23

За изненада на Алекс, на следващата сутрин някой почука на вратата. Още нямаше девет и тя току-що бе взела душ и се обличаше. Тази сутрин си изми косата. Направи го много внимателно, въпреки че лекарят я бе предупредил да изчака три дни. За човек, свикнал да си мие косата всеки ден, три дни бяха цяла вечност и Алекс наистина не можеше да чака повече.

Тъкмо бе извадила сешоар, за да я изправи, когато някой почука. Нийли бе все още под душа, така че се наложи да остави сешоара и да отвори.

Намръщи се, отметна назад мократа коса и отвори. Очакваше да види камериерката.

На прага бе застанал Джо и тъкмо вдигаше ръка, за да почука отново.

В първия момент двамата останаха загледани един в друг. Той бе леко намръщен и слънцето грееше откъм гърба му, така че лицето му оставаше в сянка. Щом го видя, си спомни всичко, което й бе направило впечатление у него. Тя все още не си бе обула обувки и стигаше едва до брадичката му, раменете му бяха широки като на атлет. Беше в червена бархетна риза и дънки, а черната коса подчертаваше красивото му лице. Той също я наблюдаваше и само с един поглед обходи тялото й. Алекс съзнаваше какво вижда той: слабо тяло в тъмносиньо поло и сиви панталони; дълга руса коса, която падаше по раменете й, нежно лице с високи скули, сини очи, подчертани от полото.

Толкова се зарадва, че го вижда, че сърцето й трепна. След това си спомни защо не се радва да го види, и се намръщи.

Погледите им се срещнаха. Алекс забеляза пламъците в очите му и с изненада установи, че същият пламък се разгаря в нея. Това бе най-обикновена физическа реакция на спомена за преживяното в леглото и я подразни толкова много, че тя се намръщи още повече. Той вече оглеждаше малката стая, двете легла с остарели матраци и износените мебели. Пламъците бяха угаснали и той се усмихваше подигравателно, когато я погледна отново.

— Харесва ли ти обстановката, принцесо?

— Искаш ли нещо? — попита студено Алекс.

— Не. Просто минавах наблизо…

— Браво — сопна се Алекс и понечи да затвори вратата под носа му.

— Не ставай глупава — скара й се той и подпря длан на вратата, за да не й позволи да я затвори. Колкото и да се опитваше тя, нямаше да успее да го спре. Когато подигравателната му усмивка се превърна в самодоволна гримаса, тя си каза, че глупостта, за която говореше, можеше да я накара да го ритне по пищяла.

— Ако ще си говорим за глупости… — започна Алекс, но гласът на Нийли я прекъсна.

— Алекс! Имаш ли сешоар?

Преди Алекс да успее да отговори, Нийли излезе от банята, за щастие увита в кърпа. Само че кърпата беше символична и едва я покриваше от гърдите до началото на бедрата.

— Здрасти, Джо — Нийли се закова на място, когато го видя. Вместо да се скрие, тя се приближи, без да се притеснява, че е гола.

Алекс забеляза как я огледа Джо и стана мрачен.

— Здрасти, Нийли — гласът му бе станал студен.

— Ели с теб ли е? — попита момичето и без да се притеснява от тона му, надникна към паркинга, който бе учудващо пълен.

— Ели е на училище — по гласа му личеше, че според него тя също трябва да е на училище.

— Жалко — Нийли се намръщи, но след това отново се усмихна на Джо. — Ще ви оставя да си поговорите със сестра ми — погледна Алекс. — Отивам в банята да си изсуша косата. Не че ще имаш нужда от мен.

Пресегна се и взе сешоара от скрина, където го бе оставила Алекс, махна за довиждане и се отправи към банята. С всяка крачка дългите й крака се полюшваха и кърпата откриваше част от дупето й.

— Май скромността не е от силните страни на сестра ти? — отбеляза Джо, когато момичето излезе. — Би трябвало да й кажеш, че не бива да се разхожда гола пред непознати мъже.

Алекс въздъхна.

— Ако кажеш на Нийли да направи нещо, то е все едно да развееш червен флаг пред бик. Ако й го кажа, следващия път ще се покаже чисто гола.

Джо погледна неодобрително.

— Ти май не умееш да я контролираш.

— Не умея. Не че това ти влиза в работата.

— Правилно, не ми влиза в работата и слава Богу — той посегна към сгънат плик, пъхнат в джоба на ризата, и й го подаде. — Доставиха го тази сутрин от „Федерал Експрес“. За тебе е. Не знаех дали ще се връщаш в „Уисълдаун“, преди да си заминеш, затова го донесох.

Алекс го взе.

— Много ти благодаря — взе плика и изненадано възкликна. — Но той е отворен.

Той сви рамене.

— Сю, момичето, което работи на половин ден в пощата, каза, че бил дошъл с колети за фермата, и тя дори не погледнала за кого е. От адвокатката ти е. Иска да й се обадиш, преди да се върнеш във Филаделфия.

— Ти си го прочел? — Алекс го погледна възмутена.

— Да, прочетох го. Всъщност Сю го беше прочела първа. Тогава разбрала, че е адресирано до теб.

— Защо й е на Андреа… — тя замълча. Андреа Скополони й бе не само адвокат, но и близка приятелка. Тя бе една от армията юристи, които се занимаваха с делата на баща й. Може и да бе младши съдружник, но двете с Алекс се познаваха от години и младата жена предпочиташе да говори първо с нея. — А телефоните още не работят.

— Не работят. Когато тръгвах, нямаше сигнал. Ако искаш да звъниш, направи го от мотела.

— Добре — Алекс хвърли разсеян поглед през рамо. Щом Андреа бе изпратила съобщение по бързата поща, значи нещата не вървяха добре. — Не искам Нийли да чуе какво става.

Джо също погледна към затворената врата на банята.

— Хомър — той притежава мотела — има телефон в офиса си и сигурно ще ти позволи да го използваш. Кажи на сестра си, че отиваме до ресторанта, за да закусим.

— Добре — Алекс си пое дълбоко дъх, за да се успокои, пусна вратата, прекрачи до банята и почука. — Нийли, с Джо отиваме до ресторанта.

— Забавлявайте се добре — долетя гласът й. Намекът беше ясен, но Алекс не й обърна внимание.

До офиса бяха няколко крачки. Двете камериерки в сиви униформи поздравиха Джо, а якият охранител подхвърли нещо шеговито за времето.

Когато влязоха в ресторанта, усетиха мириса на готвено. В прозорците грееха слънчеви лъчи. От лявата страна на Алекс имаше старомоден касов апарат и купа с ментови бонбони. Някой бе закачил надпис: „Добре дошли в хотел Дикси“.

Виждаха се стикери с емблемите на различните кредитни карти, които се приемаха в ресторанта. В момента нямаше никой на рецепцията, въпреки че откъм ресторанта долитаха смехове.

Джо натисна сребърното звънче на плота. Алекс трепна, когато чу звъненето. Появи се закръглена сивокоса жена в розова униформа.

— Джо — извика зарадвана тя и забърза. — За закуска ли идваш?

— Може би, но след малко — отвърна непринудено той. — Много ще ти бъда задължен, ако позволиш на госпожицата да използва телефона в офиса на Хомър. Нашият е прекъснат.

— Още ли? — жената погледна любопитно Алекс.

— Разговорът е с Филаделфия. Ще използвам кредитна карта — обясни Алекс.

Жената махна с ръка. Джо ги запозна.

— Алекс, запознай се с Мейбъл Уотърс. Мейбъл, това е Алекс Хейуд.

— Хейуд от „Уисълдаун“ ли? За момент реших, че си си намерил момиче — Мейбъл се ухили на Джо, след това се обърна към Алекс. — Заповядай, миличка, върви и се обади. Джо ще ти покаже къде е.

— Благодаря, Мейбъл — Джо вече водеше Алекс зад плота към малък офис с дървена ламперия. На бюрото бе поставен единствено телефонът. Колкото повече мислеше за спешното известие на Андреа, толкова по-нервна ставаше.

Не можеше да е нищо добро.

— Радвам се, че си получила съобщението ми! — възкликна Андреа, щом Алекс се обади. — Първо, разбрах за Пол! Този мръсен използвач! Гадина! Ами тази кучка Тара Голд! Сигурно си съсипана. Кажи ми, че греша!

— Грешиш — увери я Алекс и това бе самата истина.

Джо бе до нея, подпрял рамене на стената до затворената врата, а тя се бе настанила на бюрото. Когато я попита дали иска да излезе, докато говори, тя бе поклатила глава. Ако имаше нова криза, можеше да й потрябва морална подкрепа и въпреки отношенията им в момента, тя знаеше, че може да разчита на него. Когато Андреа спомена Пол, тя го погледна, без дори да си дава сметка. Той бе част от причината, поради която предателството на Пол се бе превърнало в нещо дребно и незначително.

Бе открила, че страхотният секс бе в състояние да засенчи секса средна работа.

— Радвам се, Алекс. Искрено съжалявам, но се налага да ти кажа още лоши новини.

— И аз така предположих. Какво има? — гласът й бе станал тих.

— Обадиха ни се от един вестник. През следващите няколко седмици ще публикуват серия, наречена „Падението на Хейуд“. Ще пишат за баща ти и за бизнеса му, какво се е случило с него. И най-неприятното, Алекс, намерили са подкупни държавни служители, на които е било платено за разрешителните. Информаторът ни каза, че областният прокурор е започнал разследване.

— Не може да бъде! — Алекс усети как стомахът й се свива. — Андреа, кажи ми, че не е истина!

— Не знам. Вестникът със сигурност ще пусне поредицата, а областният прокурор е приел нещата много сериозно. Алекс, не бива да си тук, когато всичко се разсмърди. Във фирмата се обадиха вече петима репортери за коментар, а поредицата все още не е публикувана. Скоро ще започнат да ровят надълбоко. Ще искат да разберат повече за красивата дъщеря на мултимилионера. Фотографите са обсадили къщата на баща ти. Казахме на Мърседис и тя замина при приятели в Лондон. Според мен да останеш още малко. Така ще избегнеш скандала.

Да остане в „Уисълдаун“ ли? Алекс погледна Джо. Той не се усмихваше, когато срещна погледа й.

— За колко време?

— Не знам. За няколко седмици. Поредицата я пускат в сряда, ще тече цялата седмица, така че до към първи декември новината ще е остаряла. Разследването на прокурора е в ход, но то ще отнеме известно време. Когато започне процесът, сигурно ще се наложи пак да се скриеш, но дотогава има време.

Три седмици. Какво щеше да прави през тези три седмици? Може би да се откъсне от истинския живот. Дали да не се опита да преодолее загубата на баща си на мястото, където бе умрял? Нека и клюките около Пол да утихнат. Тъкмо ще разбере какво има между двамата с Джо.

Последната мисъл наклони везните, въпреки че не й беше приятно да го признае.

— Добре.

— Виж, не ми е приятно, че те занимавам само с проблеми, но трябва да ти съобщя, че ако докажат обвиненията, върху имотите ви може да бъде наложен запор.

— Господи — Алекс се обърна към Джо, който я гледаше намръщен. Очевидно бе чул достатъчно, за да разбере, че новините не са добри.

— В най-лошия случай, вие двете с Нийли ще можете да разчитате на попечителските си фондове — опита се да я успокои Андреа. — Дори и така да е, не можете да ги пипнете, докато не навършите четирийсет, но поне тогава ще можете да получите парите. Между другото, уведоми ли човека там, че е уволнен?

Нали затова бе дошла само преди два дни. Алекс погледна човека. Мислеше си, че ще приключи бързо и безболезнено, че ще си тръгне и ще продължи с живота си.

Не бе и предполагала, че Джо ще влезе в живота й.

— Има някои трудности. Казва, че има договор — отвърна Алекс и вдигна поглед към него.

Той присви очи.

— Естествено, че ще създавам трудност — отвърна той, когато разбра за какво става въпрос и се оттласна от стената. — Дай ми да говоря…

Междувременно Андреа продължи.

— Господи, той да не би да е до теб? Марк отговаря…

— Стига! — повиши глас Алекс към Джо, който пристъпваше към нея с намерението да грабне слушалката, и на Андреа, която се канеше да й предаде нещо за Джо. — Не искам да ви служа като буфер. Джо, трябва да говориш с Марк Ханигън. Андреа, кажи на Марк, че Джо Уелч ще се свърже с него в най-скоро време.

Джо спря и пъхна ръце в джобовете на дънките, след това я погледна. Андреа остана особено доволна.

— Джо значи? Готин ли е? От начина, по който му говориш, ми се струва, че…

Алекс прекъсна приятелката си.

— Андреа, има още нещо. Когато прегледах доклада от аутопсията на татко, не си спомням да имаше и дума за повишено съдържание на алкохол в кръвта. Щях да забележа. Би ли проверила, ако обичаш?

— Разбира се — гласът на Андреа бе пълен със съчувствие. Знаеше, че на Алекс й е трудно да приеме самоубийството на баща си. — Веднага ще изпратя някого.

— Благодаря — усмихна се Алекс, но Андреа не можеше да я види. — Трябва вече да затварям. Не се обаждам от моя телефон.

— Знам. Извинявай, че ти съобщих само лоши новини. Ще ти се обаждам. И ще ти съобщя за кръвната проба.

Двете се сбогуваха и Алекс затвори. Джо бе все още в средата на стаята и я гледаше. Изви любопитно вежди.

Алекс въздъхна. Беше забравила за него.

— С една дума, започни да си търсиш друга работа.

Изражението му омекна, когато я погледна.

— Толкова ли е зле? Ела да те черпя една закуска, тъкмо ще ми разкажеш.