Карън Робърдс
Райско гнездо (18)

Глава 18

Ако отвътре изскочеше някой обирджия с пищов, тя щеше да избяга. Щеше да пищи. Щеше да позвъни на 911.

Телефонът не работеше.

Джо отвори със замах вратата на дрешника, надникна вътре и огромна оранжева котка припна покрай него.

В първия момент Алекс не можа да откъсне очи от нея. Джо бе не по-малко изненадан от нея, но избухна в смях, наведе се и пое пухкавото животинче в ръце. Котката бе с лъскава козина, доста охранена и тежеше поне десет килограма.

— Запознай се с Ханибал — представи той котката, без да спира да я гали. — Нямам представа как е успял да се вмъкне в дрешника, но ми се струва, че много се радва да ни види.

— Ханибал ли? — повтори колебливо Алекс. — Доста странно име за котка.

— Той е цар на ловенето на мишки — обясни развеселен Джо. — Много го бива. Нали си чувала за Ханибал Канибал.

— Много смешно.

Опашката й потръпваше нервно, докато котката оглеждаше Алекс с искрящите си зелени очи. Мъркаше толкова високо, че сигурно се чуваше и на долния етаж. От време на време спираше, за да си поеме дълбоко дъх.

— Откъде се взе? — спомни си, че снощи си взе обувките от дрешника. След това затвори вратата. Сигурна бе. Да не би тогава животното да се бе пъхнало вътре? Господи, нима бе възможно да е чула неговото дишане? Нима е гонила котка, когато е паднала, а животното да се е върнало в стаята и да е потърсило убежище в дрешника?

В никакъв случай нямаше да спомене тази възможност пред Джо. Щеше да се почувства като пълна глупачка.

— Това е котката на „Уисълдаун“. Обикновено стои в конюшнята. Кой знае как се е вмъкнала в къщата.

Алекс погали животното предпазливо. Никога не й позволяваха да има домашен любимец, затова не бе свикнала с животните. Вдигна поглед към Джо. Широката му усмивка бе доста весела. Надяваше се да не мисли за същото, което й минаваше и на нея през ума.

Естествено, че и той се беше сетил.

— Не е ли малко тежичка за призрак? Нищо, затова пък от нея ще излезе страхотен взломаджия, стига да имаш сандвич с риба тон, скътан някъде — уточни замислен Джо.

— Я млъквай. Дори той да е източникът на дишането, какво ще кажеш за мъжа, когото видях на терасата? Как ще го обясниш? Котката не може да ти даде обяснението.

— Наистина не може — отвърна Джо. Въпреки това не спираше да се хили, докато се навеждаше, за да пусне котката. Ханибал, навирил опашка, се отдалечи нанякъде. — Ела да огледаме терасата.

Навън нямаше никой. Терасата бе празна. Нямаше нито шезлонги, нито люлеещи се столове, нито висящи растения. Нямаше нищо, което да хвърли сянка и да създаде впечатлението, че е имало човек. Алекс приближи до парапета, където бе видяла мъжката фигура, и остана неподвижна, докато оглеждаше алеята, поляната и пътя. От това място виждаше ясно чак до къщата на Джо, дори по-нататък…

Обърна се замислена, облегна се на парапета и огледа стената на къщата. Бе еднаква навсякъде на цвят, нямаше и пукнатини. Намръщи се и започна да оглежда дървения под.

— Какво, няма ли ектоплазма? — подхвърли Джо. Беше застанал на няколко крачки встрани, облегнал се на стената, скръстил ръце на гърдите, докато я наблюдаваше с усмивка.

— Видях нещо — заяви инатливо Алекс. След това се почувства длъжна да добави. — Така ми се струва.

— Няма нищо, мила, знам какво си преживяла — въпреки че се усмихваше, гласът му бе пълен със съчувствие. — Той непрекъснато говореше за теб.

Алекс бързо вдигна поглед.

— Баща ми ли? На теб?

— Да. Винаги, когато идваше тук. Говорехме за коне, след това той винаги успяваше да заговори за дъщеря си. Да ти кажа честно, след известно време ми беше писнало да слушам за принцеса Алекс. Бях започнал така да те наричам. Той не спираше да те хвали колко си била хубава, колко си била умна, как си щяла да управляваш компанията му един ден. Стана толкова досадно, че когато споменеше името ти, ми се налагаше да мисля бързо, за да намеря друга тема.

— О, татко — въздъхна нещастно Алекс и по устните й затрепери усмивка. — Той искаше да работя за него. Открай време се карахме по този въпрос. Толкова съжалявам, че му отказвах… — тя замълча.

— Не бива да се чувстваш виновна. Той се гордееше с теб и онова, с което се занимаваше. Все повтаряше, че малкото му момиченце има хъс.

Това бе типично в стила на баща й и Алекс остана изненадана, когато избухна в смях.

— О, Джо — Алекс пристъпи към него. Той се оттласна от стената, вдигна ръце и ги постави на кръста й. Тя отпусна длани на раменете му и го погледна, очите й бяха пълни с болка. — Ще ми покажеш ли къде го намери? Моля те, много те моля.

Увещанията продължиха около петнайсет минути, докато накрая Алекс пое към мястото, където Джо бе открил тялото на баща й. Влязоха в конюшнята на „Уисълдаун“. Въпреки че вътре бе топло и миришеше на сено, на нея й стана толкова студено, че се разтрепери. Промъкналите се слънчеви лъчи бяха нашарени от прашинки, които летяха из въздуха. Конете бяха изведени по-рано, така че, освен врабчетата, накацали по гредите, двамата с Джо бяха сами. Алекс стоеше притихнала, скръстила ръце на гърдите си, за да запази топлината на тялото си, докато Джо говореше. По нищо не личеше, че Чарлс Хейуд е умрял тук. Нямаше нито кръв, нито някакви други следи. Въпреки че Джо описа сцената доста пестеливо, Алекс си представяше какво е било, с плашеща яснота, от която започваше да й призлява.

— Той вече не пиеше — заяви тя. Протестираше всеки път, когато някоя част от разказа му й се струваше непонятна. — Знаеше, че е бивш алкохолик, и умееше да се владее. Не беше близвал капка цели десет години.

— Алкохолиците непрекъснато се връщат към старите си навици — каза Джо. Този път в гласа му прозвуча тъга. — Знам от личен опит. И татко е алкохолик. Толкова пъти е обещавал да се съвземе, че вече съм загубил бройката. Май няма да стане, докато аз съм жив.

— Господи — двамата се спогледаха с разбиране.

След това Алекс избухна.

— Не мога да повярвам. Татко може — възможно е — да е посегнал отново към чашата заради проблемите, но не би се самоубил. Просто не би го направил.

Тя отново сведе поглед към пода, а след това, без дори да си дава сметка какво прави, се отпусна на колене в меките стърготини. Протегна едната си длан към мястото, където бе починал баща й. Открай време той й се бе струвал вечен, величествен и всемогъщ също като магьосника от Оз. Само че мъжът, който бе останал скрит от нея, той какво ли представляваше? Познавала ли го бе толкова добре, колкото си въобразяваше? Сега вече разбираше, че голяма част от нещата, които бе избрала за себе си, са били опит да се противопостави на факта, че е дъщеря на мултимилионера Чарлс Хейуд. Колежът, който избра, „Фордъм“, не бе сред елитните институции, в които той настояваше да отиде да учи. Бе гледал с нескрито презрение на избраната от нея кариера — фотографията. Запита се дали и Пол не е бил част от този синдром. Баща й не понасяше Пол…

В дните преди смъртта му, когато и неговият, и нейният живот й се бяха стрували безкрайни, Алекс все си повтаряше, че един ден двамата с баща й ще намерят малко безценно време, което да прекарат заедно, може би дори часове, а още по-хубаво щеше да е, ако са дни, седмици или месеци. Когато остарееше, сигурно щеше да намали темпото и да престане да пътува толкова много, щеше да намери време и за друго нещо, освен за младите си съпруги и бизнеса. Може би, беше си мислила тя, когато дойдеха нейните деца, той щеше да й се реваншира, като се превърнеше в любящ дядо. Щеше да обича внука си…

Истината бе, че баща й никога нямаше да види внуците си. Тази мисъл напълни със сълзи очите на Алекс и те потекоха по бузите й. Остана коленичила на мястото, където бе издъхнал баща й, и заплака за него, за мъжа, който беше, за мъжа, който винаги бе искала да бъде, за мъжа, в който можеше да се превърне някой ден. Каквито и да бяха недостатъците му, тя го бе обичала.

Той й беше баща.

Не можа да се овладее и се разрида над мястото, където бе починал.

— Хайде, ела — нечия ръка я прегърна през кръста и тя усети топлината и силата й. Не можеше да си спомни на кого е, но го последва, изправи се, донякъде успокоена, че не е сама, че има кой да я приласкае. Облегна се на топлата стена и плака, докато накрая не й останаха сълзи.

— Господи, много съжалявам — успя да се извини тя, докато хлипаше. Беше се облегнала на Джо, пъхнала глава под брадичката му, бузата й — опряна на грозното синьо яке, стиснала шушляка в ръка. Той продължаваше да я прегръща и дъхът му докосваше косата й, докато шепнеше: „Всичко е наред“. — Преди това да се случи, не плачех.

— Можеш да плачеш, колкото пожелаеш — той говореше тихо до ухото й. Алекс му беше благодарна за добрината и силата, за присъствието и подкрепата. Знаеше, че може да разчита на него, а в момента се нуждаеше точно от това. Винаги тя бе силната, а ето, че сега имаше нужда да почувства чужда сила. На Джо можеше да се облегне. — Всеки има нужда да поплаче от време на време.

— Няма смисъл. Плачът не лекува. Няма да върне баща ми — тя хлипаше и подсмърчаше, без да вдига глава, и се притискаше към пухенката.

— Наистина няма. Но поне ще се почувстваш по-добре.

Не искам да се чувствам по-добре. Алекс не го каза на глас, но думите му бяха истина. Ако искаше да се почувства по-добре, значи щеше да предаде баща си. Ако се почувстваше по-добре, значи започваше да го забравя.

— Той бе едва на шейсет и четири. Дори да е знаел, че компанията пропада, дори да е бил наясно, че трябва да обяви банкрут, самоубийството му просто не се връзва. Не мога да разбера защо.

— Не мога да ти отговоря.

Тя продължаваше да се гуши до него и й се стори, че прегръдката му е най-естественото нещо на този свят. Въздъхна дълбоко, осъзнала, че няма смисъл да задава ненужни въпроси, на които няма отговор, и го погледна.

— Благодаря ти — каза тя и приглади мокрото петно, което бе оставила на пухенката.

— Защо? — въпросът му бе зададен от любезност. Усещаше топлите му силни ръце. Както бе застанал, брадичката му й се стори квадратна и макар да знаеше, че сутринта се е обръснал, бузите му бяха започнали да потъмняват. Кожата му бе гладка и загоряла. Носът бе прав, миглите — гъсти и черни под високото чело. Очите му имаха цвета на океана. Този мъж наистина бе красив, сексапилен и много приятен, освен това знаеше какво изпитва тя.

— Защото си толкова мил с мен… и с двете ни… с нас с Нийли… особено след като… — гласът й гузно пресекна.

— След като ме уволни ли? — подхвърли шеговито той, въпреки че очите му останаха сериозни.

Алекс кимна.

— Не се притеснявай. И преди са ме уволнявали. Ще се оправя.

— Така ли? Кога? — тя се почувства изтощена, имаше чувството, че й се доспива след всичко преживяно. Продължаваше да усеща топлината на тялото му. Бавният му говор я успокояваше също като приспивна песен. Знаеше, че трябва да се отдръпне още сега, но толкова много й се искаше да остане до него още съвсем малко. Искаше да усети близостта му и да слуша дълбокия му глас.

— Може да ти разкажа някой друг път. Хайде да се върнем в къщата — гласът му беше станал дрезгав и Алекс се намръщи леко, когато той я прегърна през кръста, за да я отдели от себе си.

— Добре ли си? — попита той, което означаваше, че не е сигурен, дали може да се държи на крака.

Тя кимна. Тайно избърса очи с ръкава на якето. Джо бе пъхнал ръце в джобовете, когато поеха през грейналия следобед към къщата. Земята бе осеяна с клони, листа и дребни плодове след снощната буря. Във въздуха се носеше едва доловим мирис на дим. Ято гъски отлитаха нанякъде, подредили се както обикновено във формата на буквата V, и крякаха като полудели. В далечината, отвъд оградите на конете, зад къщата на Джо и конюшнята, се виждаха два трактора, отправили се към дърветата на хоризонта. Нийли бе излязла с Ели, а с тях сигурно бяха Джош и Джени. Поне Нийли се забавляваше до насита. Кари се бе облегнал на една ограда наблизо и наблюдаваше как Танца на победата пасе.

— Кога си тръгвате? — попита Джо пред къщата.

Намръщи се, защото не й беше приятно да си спомня, че трябва да си тръгва и да го остави. Така и нямаше да разбере какъв е в леглото…

— Утре. В ранния следобед. Нийли, разбира се, тръгва с мен. Ще измислим нещо за билета й, сигурна съм, че няма да има проблем — тя се качи по стълбите към тясната веранда, която опасваше къщата.

— Ще ви закарам до летището.

— Много ти благодаря — тя спря и се обърна към него. Петното с размерите на малка чиния, останало от сълзите й, все още се виждаше.

— Моля — гласът му прозвуча сухо. По изражението му не успя да разбере нищо.

Алекс отвори задната врата, мина през малкия склад в кухнята. Той я последва и затвори. Къщата бе притихнала и сенчеста, но вече не й се струваше толкова страшна. Може и да бе прекалено обсебена от близостта на Джо, затова не забелязваше нищо.

Стъпките му отекваха по плочките. Той спря пред вратата и я погледна.

— Защо не седнеш? — тя махна към два високи стола край плота в центъра. — Искаш ли нещо за пиене? — Пристъпи към хладилника, отвори го и надникна вътре. Тъй като нямаше ток, вътре бе тъмно и миришеше на влага. — Нямам доверие на млякото, но има диетична кола. Има и портокалов сок.

— Може и вода — той дръпна ципа на пухенката и се настани на високия стол.

— Дали скоро ще пуснат електричеството? — попита тя, докато вадеше чаша от шкафа и я пълнеше с вода от чешмата.

Джо сви рамене.

— Кой знае? Хората на нашата линия не са много, така че обикновено се сещат за нас най-накрая. Това е едно от неудобствата да живееш в провинцията. Ако до довечера няма ток, двете със сестра ти сте добре дошли у нас.

— Много си мил — Алекс му подаде чашата.

— И още как.

Това сарказъм ли беше? Той пое чашата, но не отпи. Щом тя го погледна, той се усмихна на една страна, с известна самоирония, и чак тогава вдигна чашата към устните си. Погледите им се срещнаха над чашата и нещо в неговите — някаква тъмнина, нещо като прикрит плам — ускори пулса й.

Той усещаше присъствието й също както тя неговото, но бе повече от ясно, че няма никакво намерение да направи нещо по въпроса.

В този момент Алекс взе решение. Всички казваха, че човек най-много съжалява за нещата, които не е направил.

Той присви очи, докато я наблюдаваше как заобикаля плота и приближава към него, обърна се леко, за да застане към нея. Тя не спря, докато бедрата й не докоснаха коленете му. Очите им бяха почти на едно ниво, а жарта в очите му вече искреше неприкрита. Чашата остана забравена на плота.

— Джо — прошепна дрезгаво тя и постави ръце на широките му рамене. Устата му бе широка, чувствена и красива. Не можеше да откъсне поглед от нея.

— Ммм? — ръката му, отпусната на плота, се бе свила в юмрук.

Погледът й се преплете с неговия. За момент двамата останаха вгледани един в друг, а въздухът около тях сякаш се нажежи. След това тя се наведе и целуна красивите му устни.