Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise County, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Карън Робърдс. Райско гнездо

ИК „Калпазанов“, София, 2007

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954–17–0234–1

История

  1. — Добавяне

Глава 11

Джо лежеше по гръб, пъхнал ръце под главата, и се взираше в сенчестия бял таван. Не можеше да заспи, въпреки че обикновено се унасяше още щом докоснеше възглавницата. Навън валеше като из ведро. Миналото лято страшна суша бе поразила провинция Шелби. Реките бяха пресъхнали, листата на дърветата бяха окапали. Освен че бе закъснял, дъждът заплашваше да се превърне в библейски потоп. Джо искрено се надяваше покривът да не протече.

Можеше да стане, да слезе долу и да си направи нещо за ядене. Не можеше да гледа и телевизия. Преди около двайсет минути електричеството угасна, както се случваше често по време на буря. Въпреки това не искаше да се признае за победен. Нямаше да се остави на безсънието. След като Лора го изостави с три малки деца, огромни дългове и съсипана кариера, той не можеше да спи години наред. Най-сетне бе успял да се пребори с миналото, да си намери добро място и отново започна да спи.

Ето, че днес Александра Хейуд взриви удобния му живот. Заплатата, която получаваше като управител на „Уисълдаун“, бе почти половината от доходите му. Работата тук имаше и много предимства — разчиташе на здравно осигуряване, което включваше и зъболекар на половин цена, защото той се водеше служител в една от компаниите на Хейуд. Струваше му се прекалено много да изгуби всичко това изведнъж. Ами конете? Да загуби тях, бе същият удар, като да загуби работата си. Как ли ще се отразят рязко намалелите доходи на децата му? Това бе най-лошото.

Наистина имаше договор, но не беше чак толкова глупав и знаеше, че понякога договорът не струва пукната пара. Дяволите да я вземат Александра Хейуд и всички, които бяха съставили ненужния документ. Можеше до един да ги даде под съд, ако се наложеше. Ако имаше късмет така можеше да спечели още няколко месеца и някакво обезщетение заради неизпълнение на договора. Каквото и да предприемеше, ако имението бе загазило във финансово отношение, както твърдеше Александра Хейуд, а според него тя не лъжеше, рано или късно и конете на Хейуд, и фермата щяха да бъдат продадени.

Това бе истината. Налагаше се да я приеме и да започне да обмисля бъдещето.

Първо трябваше да намери нови стопани за животните. Всяко от тях щеше да му донесе проблеми, от капризния Чаровник до последния. Дванайсетгодишният Сюлейман, който не бе успял да постигне нищо по-добро от трето място в надбягванията, щеше да струва не повече от хиляда долара.

Трябваше сам да купи Сюлейман. Хиляда долара можеше да си позволи. Сребърно чудо щеше да донесе към половин милион. Как ли пък не. Можеше и да стане, ако събереше група инвеститори и се споразумееше с тях.

Дали можеше да го направи?

За да се справи някак, трябваше да си намери нов източник на доходи. Можеше да поеме за обучение още коне. След като приключеше с конете от „Уисълдаун“, в конюшнята му щеше да има много място. Можеше да потърси някоя друга ферма, която се нуждае от управител, но местните си имаха хора, доколкото знаеше. Вместо да остане частен треньор, можеше да открие обществена конюшня и да тренира животните на най-различни собственици. Работата бе там, че за да построи печеливша конюшня, му бяха необходими време и пари, а и бе свързано с много пътуване. Това щеше да остане последният вариант, защото не можеше да изостави децата просто така.

На тази възраст момчетата имаха голяма нужда от него, както бе при повечето тийнейджъри.

Оставаше и вариантът да се хване на работа в завода „Бъд“, местния гигант за производство на машинни части. Или пък във „Форд“ в Луисвил. Там плащали добри пари. И премиите били добри.

Джо изви устни. На деветнайсет имаше планове да стане най-известният треньор на коне и да стигне върха. Мечтаеше за победи, за спечелени купи. След това се появи Лора, дойдоха децата и животът му на женен мъж се превърна в истински кошмар. Накрая трябваше да избира между децата и мечтите, и децата надделяха. Струваше му се, че е намерил компромис, когато започна работа за Чарлс Хейуд. Получаваше редовно заплата, пред него бе предизвикателството да създаде първокласна конюшня, при това с чужди пари. Сега, на трийсет и седем, той жънеше посятото. Конюшнята, на която бе посветил толкова усилия, макар да не бе негова, му бе отнета и се налагаше да мисли в коя фабрика да започне работа, за да издържа децата.

Трябваше да се сети, че ще стане така, още в мига, когато откри тялото на Хейуд. Сигурно подсъзнателно го е знаел и просто не му се е искало да приеме истината. Когато Александра Хейуд се появи неочаквано, той бе разбрал, че идването й не вещае нищо добро.

Обяснете ми, ако обичате, какво точно не ви е ясно от израза „уволнен сте?“, беше попитала подигравателно тя.

Не разбирам теб, надута кучко, му се бе приискало да изръмжи.

Тъпото бе, че на погребението му бе станало мъчно за нея, да не говорим, че си бе направил труда да отиде чак до Филаделфия. Уважаваше и много харесваше работодателя си. Двамата искаха едно и също — да превърнат „Уисълдаун“ в една от най-известните конюшни в страната. През двата месеца в годината, които Хейуд прекарваше във фермата, те обсъждаха какво ли не. Собственик и треньор си говореха за конете и за работата на полето. Хейуд често споменаваше голямата си дъщеря, разказваше му вицове, които бе чул от нея, хвалеше се колко била умна и красива. Все повтаряше, че така и не е разбрал кога е пораснала и главата й се е напълнила с колежански глупости, че отказала да работи за него, а той искал повече от всичко да я обучи, за да поеме тя юздите на „Хейуд Харли Никълс“. Тя наистина била много умна.

Джо не обръщаше особено внимание на приказките за щерката, защото му се струваше естествено един баща да хвали така дъщеря си. Затова остана изненадан, когато я видя за пръв път на погребението и откри, че Александра Хейуд е точно толкова прелестна, колкото твърдеше работодателят му. Беше руса, с прилепнал по стройното й тяло черен костюм. Беше привлякла погледа му, докато минаваше към първия ред в църквата заедно с мащехата си, след като останалите опечалени бяха заели местата си.

Не бе сигурен коя е, докато не отиде на помена след службата. Тогава разбра, че това е любимата дъщеря на Чарлс Хейуд. Беше я наблюдавал по време на службата. За всички бе ясно, че е съсипана от скръб. Изглеждаше пребледняла до слабия тъмнокос мъж в скъп черен костюм, който през всичкото време държа ръката й. Вероятно това бе въпросният тип, който я бе зарязал днес. Бе изслушала внимателно свещеника, който вярваше, че думите могат да заличат част от болката й, и сладкогласния хор, а сълзите се стичаха по бузите й. По-късно, когато отидоха в дома на Хейуд, той остана колкото да изрази съболезнованията си, защото чувстваше, че не е на място сред събралите се. Гостите бяха все надути сноби, които похапваха пушена сьомга и хайвер на малки триъгълни хапки препечен хляб. Свиреше специално поканен за случая пианист, а красивата вдовица обикаляше и благодареше на гостите, че са ги уважили. Джо поговори с някои от хората, опита храната, изрази съболезнованията си на вдовицата, но непрекъснато извръщаше поглед към голямата дъщеря. Най-сетне тя се появи със зачервени очи, стиснала устни, решена да не си позволи да заплаче. Той се приближи до нея, представи се, стисна ръката й и й каза колко много бе уважавал баща й.

А ето, че днес тя дори не го помнеше. Нищо, не беше виновна. Той самият знаеше какво причинява мъката и знаеше как може да подведе човек.

Макар да бе побеснял заради уволнението, той отново изпита жал към нея, когато си спомни как го молеше да й разкаже подробностите около смъртта на баща й. Очевидно смъртта на Хейуд е била тежък удар за нея. Сигурно годините, в които се бе грижил за децата и животните, бяха развили у него съчувствие към беззащитните. Опита да потисне импулса, който в случая щеше да му донесе единствено неприятности, защото знаеше, че трябва да се задържи в „Уисълдаун“ колкото е възможно по-дълго. Когато днес видя колко се разстрои, той престана да отговаря на въпросите й. Трябваше непрекъснато да си повтаря, че тази жена му е донесла единствено проблеми.

И без това бе затънал до шия, така че не му трябваше допълнително натоварване.

Бе инвестирал много във фермата „Уисълдаун“, а ето, че мечтата му се изплъзваше като килим в някое от онези забавни анимационни филмчета.

Точно това го притесняваше, каза си той. Не бе загубата на работата, не бяха парите и всичко, свързано с тях, въпреки че те бяха много важни. Тормозеше го отлетялата мечта.

Беше на трийсет и седем, а му се налагаше да започне отново.

Господи, колко потискаща мисъл.

Значи няма да мисли по този въпрос. Стига толкова. Не и тази вечер. Утре щеше да започне да гради планове за бъдещето.

Джо се обърна по корем, удари възглавницата с юмрук, за да си направи удобно гнездо за главата, и се опита да заспи.

 

 

— Господи, Алекс, замръзвам. Побързай.

Плющенето на дъжда заглуши думите на Нийли и Алекс едва ги долови. Вятърът завихряше пороя от всички страни. От земята се носеше мирис на кал. Размекналата се пръст влизаше в обувките и им беше все по-трудно да пристъпват. Нощта бе тъмна; единствената светлина идваше от зловещите светкавици. Страхът, че някой ги преследва, намаляваше. Дори извратен маниак щеше да се поколебае, преди да хукне след тях в пороя. Въпреки това съмнението не си отиваше.

Одеялото, с което Алекс се бе наметнала, бе подгизнало. Отпред бе загърнатата фигура на Нийли, която се опитваше да прескочи ниската ограда. Това бе втората ограда, която им се налагаше да прескачат. На сестра й беше по-лесно, защото бе в бархетна пижама, докато дългата нощница на Алекс се омотаваше в краката й.

Наистина ли мислеше, че е проста работа да изтича току-така до къщата на управителя?

Краката й трепереха и всеки момент можеха да я предадат, а наранената глава пулсираше болезнено. Хубавото бе, че леденият дъжд намаляваше болката. Лошото бе, че е мокра и вледенена и изтръпваше все повече.

Нийли скочи от другата страна и спря, за да я изчака. Сгушена под мократа наметка, тя извърна бледото си лице към Алекс.

— Продължавай без мен! — извика Алекс, за да може сестра й да я чуе. Пороят така плющеше, че я заглушаваше, но момичето разбра, защото се обърна и изчезна в бурята. В първия момент Алекс си каза, че може да се отпусне. Наведе глава, преви се над оградата и се опита да си поеме дъх. Дъждът проникваше през мокрото одеяло и тя имаше чувството, че е гола. В този момент си спомни от какво бяга — онова хрипкаво дишане и миризмата на изгоряло, човека в къщата, който в момента я преследваше — и силите й се върнаха.

Проехтя гръм. Светкавица се изви като змия в небето и сякаш избухна алено зарево. Тя се изправи. Измъкна стъпалото си от лепкавата кал, вдигна нощницата до бедрата, опита се да нагласи одеялото и прехвърли крак през оградата. Дъските бяха груби, хлъзгави, макар че отвсякъде стърчаха трески. Краката й се плъзгаха в кожените обувки. Дъждът бе толкова силен, че усещаше физическа болка. Вдигна поглед и забеляза бялата къща на Уелч малко по-напред на хълма. Оставаше й съвсем малко…

Алекс предположи, че Нийли вече наближаваше двора на къщата.

В следващия момент падна.

Стана толкова неочаквано, бе толкова изненадващо, че дори не успя да извика. Кракът й се подхлъзна и тя се стовари по гръб в калта. Главата й се удари в нещо твърдо и за втори път тази вечер пред погледа й заблестяха звезди. В първия момент остана да лежи неподвижна, беше зашеметена и нямаше сили дори да се скрие от плющящия дъжд. Одеялото се бе закачило на нещо и висеше на оградата като символ на отчаянието. Дъждовните капки пареха кожата й като жила на ледени пчели. Гърдите й, досега защитавани от одеялото, бяха изложени на силните дъждовни струи. Преобърна се по корем, за да се защити и гърбът й да поеме силата на природната стихия.

Беше си ударила главата в една от подпорите на оградата. Два удара по главата за една вечер бяха прекалено много. Не можеше дори да се изправи на крака. Виеше й се свят, беше изтощена. Тъмнината отново се надигна около нея. Дъждовните капки танцуваха по мократа земя и отскачаха. Реши да затвори очи само за миг и отпусна глава върху ръцете си.

Ритмичен шляпащ звук я накара да вдигне глава. Осъзна, че лежи в ледена локва, заобиколена от кал, а дъждът продължаваше да се сипе по измръзналия й гръб. Ръцете й бяха бледи като на труп на фона на тъмната земя. Мирисът на мокра пръст се бе просмукал навсякъде, също като евтин парфюм. Заслони очи с една ръка и се взря в приближаващите се мъжки ботуши. Ето откъде бил шляпащият звук. Ботушите спряха пред лицето й. Дори през сребърното було на дъжда тя забеляза, че са огромен размер и много кални…

Ужасът събуди всичките й сетива и върна спомена за страховитото преживяване. В спалнята й имаше някой, после къщата…

Тя се надигна на колене, сърцето й биеше до пръсване, докато се опитваше да вдигне поглед към извисилата се над нея фигура.

— Да не би да си въобразяваш, че плуваш в тази локва? — в гласа се прокрадна гняв и раздразнение. Мъжът сигурно крещеше, след като го чуваше толкова ясно. Същевременно Алекс изпита огромно облекчение. Вместо маниака, който можеше да я нападне, над нея се бе изправил Уелч, заядлив както обикновено. Поне не беше опасен. Водата го обливаше така, сякаш някой държеше маркуч над главата му.

— Паднах — отвърна тя. Той се наведе, стисна я подмишниците и с едно движение я изправи. Коленете й веднага омекнаха, усети как образът пред очите й се размазва и тя се отпусна на гърдите му, стискайки бархетната риза с две ръце, благодарна, че има на кого да се опре. Сведе глава, за да се защити от дъжда, и челото й попадна на ключицата му. Ризата му не бе закопчана догоре и тя усети грапавите косъмчета по гърдите му, мирис на сапун и мокри дрехи. Кожата му бе студена над стегнатите мускули и той й се стори едър и силен, готов да посрещне несгодите. Едва сега Алекс осъзна колко уплашена е била. Уелч може и да я мразеше, но щеше да я опази жива.

— В къщата имаше някой…

— Не сега! — крещяха си или може би само тя крещеше. Гласът й прозвуча слаб и той сигурно не бе чул и дума. Преди да разбере какво се кани да прави той, Джо я прегърна с една ръка през раменете, пъхна другата под коленете и я пое на ръце. Обърна се и я понесе с лекота, сякаш не тежеше повече от дете. Насочи се към къщата с едри крачки, привел се над нея, за да я защити от дъжда. Алекс се почувства неловко, че се е оставила да я спаси, но въпреки това обви врата му с ръце.