Карън Робърдс
Райско гнездо (28)

Глава 28

Това е то, каза си Джо, обърна се по корем и натисна възглавницата върху главата си. Нямаше начин да заспи.

Долавяше тихите звуци на съня й. Чуваше тихото й дишане. Завивките шумоляха, когато се размърдаше. Преди малко дори простена.

Господи, едва ли някой е измислил по-добро мъчение. Сам си бе виновен.

Кой да предположи?

Тъжното бе, че усещаше пареща възбуда, а не искаше. Докато бяха в кухнята, тя не можеше да се откъсне от него. Господи, колко беше хубаво, прекалено хубаво. Сякаш бе създадена за него, при това по поръчка.

Тя бе от типа жени, които са и дами, и курви, точно жената, каквато бе търсил цял живот.

Тази мисъл му хрумна, когато тя обви стройните си дълги крака около кръста му, затова се отдръпна.

Ако прекараше три седмици с нея, после нямаше да има сили да се разделят. Знаеше го със същата убеденост, с която знаеше, че слънцето утре ще изгрее.

А тя щеше да си замине. Животът й бе другаде, а неговият бе тук.

Тя щеше да се излекува от увлечението си, но той — никога.

Тя въздъхна дълбоко. Имаше чувството, че лежи до него. Реакцията му бе мигновена и мъчителна.

Господи, тъжна работа. Почувства се дори по-жалък от луд от любов тийнейджър, по-жалък от Ели, който прекарваше часове наред на телефона с онова момиче Хедър.

Та той беше мъж на трийсет и седем!

Стига толкова. Край. Ако продължаваше да лежи и да слуша дишането й, щеше да забрави разумния съвет, който сам си даде, щеше да тръгне към голямата къща, да си отвори с ключа, да освободи алармата и да се настани в леглото й.

Тя щеше да го посрещне с отворени ръце, сигурен бе.

Мисълта как ще го поеме, го накара да стисне зъби. Спусна крака от леглото и се надигна. Погледна през прозореца и видя ярко осветения „Уисълдаун“.

Каза, че не я било страх.

Как ли пък не. Не я беше страх, колкото и той не беше възбуден.

Бе 99.9 процента сигурен, че е на сигурно място в голямата къща, колкото и той в своята. Алармата имаше за цел да елиминира всичките му опасения.

Дръпна дънките си от стола, обу ги и се отправи към кухнята. Без дори да запали лампата, той си сипа чаша мляко и се изправи, облегна се на плота и надигна чашата. Млякото щеше да го успокои, поне така казваха.

Алекс му бе казала, че пие приспивателни.

Нищо чудно, че заспа на секундата. Де да можеше и той.

Отпи нова глътка и остави чашата на плота. Чу завъртането на ключ.

Беше тих потаен звук. Резето изскърца, а след това вратата се отвори.

Джо се облегна на плота, скръсти ръце на гърдите си и зачака.

За разлика от Алекс той не се притесняваше от крадци. В окръга нямаше престъпност. Отлично знаеше кой се промъква тайно посред нощ.

Вратата се затвори безшумно. Резето отново изскърца. Джо протегна ръка и щракна лампата.

Ели примигна също като сърна, заслепена от фарове.

— Здравей, сине — поздрави го приятелски Джо и забеляза, че Ели е с дънки, маратонки и закопчано военно яке. Той не бе от хлапетата, които биха излезли на верандата, за да подишат чист въздух. Джо го бе видял за последно преди около два часа с долнище на анцуг и тениска, когато излизаше от банята и отиваше в стаята си.

— Здрасти, татко — гузна усмивка заигра по лицето му. Май нещо не беше наред.

— Ще ми кажеш ли къде беше?

Ели сви рамене и дръпна ципа на якето.

— Навън.

— И сам се сетих. Къде навън?

Ели го погледна.

— Просто се мотаех.

Това за Ели бе необичайно. Джо се изправи и направи крачка към момчето. Синът му го наблюдаваше предпазливо. Незакопчаното яке висеше от широките му рамене и Джо разбра, че след още някоя и друга година ще стане едър като него.

Когато се приближи, Джо си пое въздух. Дълга глътка въздух. Ели присви очи.

— Не съм пил, ако това се опитваш да разбереш — заяви той. — И не съм се друсал.

— Добре — отвърна Джо и се отпусна малко.

Ели стоеше на няколко крачки от него, леко намръщен, дори нацупен. Джо се усмихна. Имаше само три неща, които можеха да изкарат един шестнайсетгодишен от леглото му посред нощ. Първите две вече не бяха на дневен ред.

Щеше да чуе колата, ако синът му е бил с нея, така че партньорката по престъпления бе разкрита.

— Ти ли влезе, или тя излезе? — попита спокойно той.

Ели се ококори.

— Кой?

— Стига, малкия — Джо приседна на ръба на масата и погледна подигравателно Ели. — Много добре знаеш за кого питам. Нийли Хейуд.

Щом видя изражението по лицето на Ели, Джо се усмихна отново. Удивлението на момчето бе очевидно. То сякаш казваше: Ти откъде знаеш?

— Тя излезе — призна намръщен синът му. Джо го погледна изпитателно. Ели се изчерви чак до корените на косата и започна да сваля якето, за да се скрие поне малко. — Само си говорехме — обясни той.

Джо бе готов да каже: „Да, сигурно“, но се въздържа.

— Тя разправя, че спиш със сестра й.

Кой бе казал, че атаката е най-добрата защита? Джо едва успя да остане спокоен. Нямаше намерение да обсъжда сексуалния си живот със сина си.

— Когато си на училище, имаш вечерен час десет — тази работа с нападението важеше и за двамата.

Ели се намръщи нещастно. Сега го очакваше наказание.

— Стига, татко. Просто отидох до голямата къща.

Джо го погледна.

— Добре. Върви да си лягаш. Повече да не си посмял да се измъкваш посред нощ, разбра ли? Следващия път, когато те хвана, ще те накажа.

— Добре — Ели бе истински облекчен. — Закачи якето и се отправи към вратата на кухнята. След това се обърна през рамо към Джо, който тъкмо оставяше млякото на плота: — А, татко, исках да ти кажа, че госпожица Хейуд е страшно готина. Давай все така — ухили се нагло и излезе в антрето, преди Джо да успее да реагира.

Джо си мислеше неприятни неща за Нийли, докато се качваше на горния етаж. Щом влезе в стаята си, погледна към „Уисълдаун“. Всички лампи светеха. Дали разглезената малка вещица се бе сетила да включи алармата, питаше се той. Нямаше как да провери. Нямаше смисъл да казва на Алекс, че досадната й сестра се измъква нощем навън, защото Алекс не можеше да я контролира. Затова щеше да каже сам на малката напаст. На Ели бе обяснил за безопасния секс още преди години. Като изключи, че не е спазил вечерния час, друго не го интересуваше. Момчето бе почти на седемнайсет.

Джо свали дънките, отпусна се в леглото и насочи вниманието си към уоки-токито. Алекс бе станала и обикаляше стаята. Чу тихите й стъпки, след това проскърцването на врата. Сигурно отива до тоалетната, каза си той и изрита завивките, за да се обърне по корем. След малко я чу да въздиша и разбра, че се е върнала в леглото.

Отново долови тихото й дишане.

Едва се сдържа да не й каже нещо, но си каза, че не е много разумно да започне разговор с нея. Ако му отправеше покана да отиде при нея, той нямаше да успее да се въздържи.

Освен това тя отново бе заспала. Дишането й звучеше по друг начин.

Беше тихо, равномерно, също като одеве.

А той реагираше по абсолютно същия начин.

Пак ли? помисли си Джо. Обърна се по гръб, скръсти ръце под главата и се загледа отчаян в тавана. Ако имаше ум в главата, щеше да изключи устройството. Край на проблема. Не можеше да го направи. Тя можеше да се събуди и да се уплаши. Можеше да извика името му. Имаше му доверие и вярваше, че той бди над нея. Нямаше да я предаде.

Това бе един от специалитетите му. Цял живот хората разчитаха на него.

Не че това му бе донесло нещо добро.