Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise County, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Карън Робърдс. Райско гнездо

ИК „Калпазанов“, София, 2007

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954–17–0234–1

История

  1. — Добавяне

Глава 4

— Трябва да ви призная, че ме изненадахте, като се появихте така неочаквано. С какво мога да ви помогна?

Тя отново се олюля, когато токчетата й не намериха опора. Ръката му на лакътя й се стегна. Алекс въздъхна дълбоко и пое влажния студен въздух, напоен с мирис на кал. Стисна зъби, отблъсна нахлулата отново мъка и си напомни, че има цел. Гласът й стана остър.

— Разбирам, че е събота, и се извинявам за натрапничеството, но има някои неща, свързани с фермата, които трябва да бъдат незабавно уточнени. Момичето, с което говорих по телефона, ми каза, че сте в конюшнята зад къщата, да дойда тук. Така и направих.

— Конярите работят седем дни в седмицата, госпожице Хейуд, така че не се притеснявайте. Не се натрапвате. Предполагам, че на телефона е била дъщеря ми, Джени — гласът му прозвуча сухо.

Вече бяха почти пред конюшнята и Алекс с изненада позна ритъма на „Блек Сабат“. Според нея хардрокът и този мъж бяха противоположности, но не биваше да забравя тийнейджъра, когото видя на вратата. Сигурно той слушаше хардрок.

Мъжът продължи.

— Защо не оставихте съобщение? Щях да дойда в „Уисълдаун“ да ви видя. Така нямаше да се налага да ме търсите.

— Няма нищо. Приятно ми беше да поизляза малко. Тъй като ще бъда тук само за уикенда, времето също е от значение.

Бяха пред конюшнята. Момчето се дръпна от вратата и Алекс влезе. Уелч пусна лакътя й и затвори скърцащата врата. Вътре бе по-топло, но не много. Разкривени луминесцентни лампи осветяваха вътрешността. Посрещна я миризма на пръст, която в никакъв случай не бе неприятна. Поне десет коня надникнаха от боксовете. От лявата й страна се виждаше дъсчена стена с врата, а от дясната имаше открито пространство. Там се бе изправил огромен кон с червен косъм, толкова слаб, че личаха всичките му ребра. Бе завързан с кожена юзда за метален пръстен на стената. Въпреки че козината му нямаше блясък и той изглеждаше измъчен от глад, не спираше да дърпа сено от хранилката, а в краката му бе оставен гребен и преобърнато ведро. Конят дъвчеше сено и я наблюдаваше с огромните си кафяви очи. Алекс пристъпи автоматично към него, привлечена от погледа му, който сякаш я повика. Двама мъже, единият — слаб, в дълго бежово палто като на ловец, другият — як, в дънки и черно кожено яке, бяха застанали до задницата на коня. И двамата се обърнаха към нея и я зяпнаха със същия открит интерес като животното.

Алекс не им обърна никакво внимание, пристъпи към коня и го погали по едрата глава, а след това обърна очи към Уелч. Той бе застанал настрани, а до него чакаше момчето.

— Това животно болно ли е? Защо е толкова слабо? — попита тя и гласът й проехтя над бумтенето на „Блек Сабат“. Възможно бе конят да е от „Уисълдаун“, което означаваше, че е неин. Всъщност нямаше значение дали е неин или не. Тя обичаше конете и не можеше да понася някой да им причинява болка.

— Намали музиката, Джош — нареди Уелч.

Момчето се нацупи и се отправи към жълтия касетофон, поставен върху бала сено близо до вратата. Уелч пристъпи към Алекс и коня и бръкна в джоба. Извади ментов бонбон и започна да маха станиола. Музиката неочаквано спря и в първия момент шумът на фолиото изпълни тишината.

— Според мен конете тичат по-добре, когато са гладни — обясни Уелч и обърна поглед към нея тъкмо когато момчето отново пристъпи до него. Алекс се опули възмутено. Момчето заговори, без да й даде възможност да каже какво мисли.

— Докараха го тази сутрин — обясни малкият и погледна укорително Уелч, а след това вдигна сините си очи към Алекс. — Мъжът, от когото татко го купи, се закле, че му нямало нищо. Каза, че открай време имал неугледен вид.

Конят бе протегнал глава към Уелч, нетърпелив да получи бонбон. Уелч погледна подигравателно Алекс, подаде му лакомството, погали го по неестествено тънкия врат, а животното схруска бонбона и из въздуха се разнесе мирис на мента. Възмутена, че й се е подиграл, Алекс го погледна гневно. Дори той да бе забелязал негодуванието й, никак не се притесни.

— Не е за вярване, че старият Кари те накара да му платиш трийсет хилядарки за този, Джо — намеси се мъжът с черното яке.

Алекс го погледна. Беше към един и осемдесет и пет, по-скоро приятен, отколкото красив, с кестенява коса, сресана назад, игриви кафяви очи и грубовати черти, които отиваха на едрото му тяло. Двамата непознати наблюдаваха и слушаха с огромен интерес. Сега вече насочиха вниманието си към коня.

— Как се казва, Танца на победата ли? Със сигурност ще ти се танцува, ако успееш да го накараш да потича — той плъзна поглед към Алекс и се усмихна, когато очите им се срещнаха. Между другото, здравей, красавице! Какво смяташ да правиш през остатъка от живота ми?

Слисаната Алекс отново се ококори. Приятелят му до него се намръщи и заобиколи коня, за да се разбере, че не желае да има нищо общо с разговора. Конят изпръхтя, наведе бързо глава и я вдигна, побутна ръката на Уелч в безмълвна молба за още един ментов бонбон.

— Глупакът с голямата уста е Том Кинкейд, местният шериф — побърза да обясни Джо Уелч на Алекс, бръкна в джоба си и извади нов ментов бонбон. Започна да маха станиола. — По държанието му личи колко ум има в главата, но си е такъв по рождение и нищо не може да се направи, затова не му обръщайте внимание. Томи, това е Александра Хейуд. Нали се сещаш, дъщерята на Чарлс Хейуд.

— Леле, Боже — измънка шерифът и лицето му се сгърчи. Танца на победата схруска новия бонбон и наоколо се разнесе ароматът на мента. — Моите съболезнования за баща ви, госпожице Хейуд. — Алекс кимна и му протегна ръка. Кинкейд я стисна. Вместо да я пусне, той я задържа и отново се ухили. — Дори остатъкът от живота ми да е неусетно кратък, пак ми се иска да ви поканя на вечеря.

— Благодаря, но ще ви откажа — заяви Алекс и дръпна ръка. Вдигна поглед към Уелч, за да му напомни, че има нужда от няколко минути насаме с него. Преди да успее да му го каже, той заговори.

— След като ще се запознаваме, зад коня се крие Бен Райдър, местният зъболекар, а това е синът ми Джош — той отпусна ръка върху рамото на момчето.

Алекс се здрависа с всички и размениха по няколко думи.

— Татко, може ли да вървя? — попита нетърпеливо Джош, когато приключиха с любезностите.

Уелч насочи вниманието си към малкия.

— Боксовете изринати ли са?

— Да.

— Конете нахранени ли са? Имат ли вода?

— Да.

— Амунициите почистени и прибрани ли са?

— Да.

— Ще те хвана ли отново да пушиш? — лицето на Уелч бе станало строго, а гласът му бе толкова остър, че Алекс щеше да се разтрепери, ако бе на мястото на момчето.

— Не, господине.

— Тогава можеш да вървиш. Прибери Танца на победата, след това иди до къщата и помогни на Джени и дядо си.

Джош остана възмутен.

— Ама, татко! — възнегодува той. — Вече цяла седмица съм наказан! Направих всичко, което ми каза! Няма повече да пуша, обещавам! Моля те, пусни ме!

Уелч се намръщи, докато мислеше. След това кимна.

— Добре. Прибери Танца на победата и можеш да правиш каквото искаш. Кажи на Ели, че нямам нищо против да те остави в „Бърк“, когато отива на тренировка.

— Супер — Джош замахна с юмрук. Обърна се, за да развърже Танца на победата. Алекс погали едрия червен кон за последен път, преди момчето да го отведе.

— Може ли да поговорим… насаме? — попита Алекс с тих, но решителен глас, преди той да подеме наново разговор с другите двама, които обсъждаха качествата, по-скоро липсата на качества, на новата четиринога придобивка на Уелч.

— Разбира се. Заповядайте в офиса ми — той посочи с брадичка затворената врата. — Ако може да се нарече офис.

— Кари сигурно е бил пиян като противен скункс! Това е най-пършивото животно, което някога съм виждал — шерифът се обърна към зъболекаря и двамата поклатиха скръбно глави.

— Стига, Томи, престани — Уелч беше чул думите му и очите му заблестяха застрашително към шерифа.

Алекс отново усети силата на мъжа.

— Извинявай, Джо — шерифът очевидно се разкайваше за казаното. Изражението на Джо не се смекчи дори когато погледна Алекс.

— Насам — посочи той вратата.

Алекс пристъпи и токчетата й пропаднаха в стърготините на пода. Уелч се пресегна, за да й отвори вратата, след това се отдръпна и я пусна да мине.

Помещението бе малко, неприветливо, с белосани стени, линолеум на сиви капки и окачен таван с алуминиеви летви. На тавана имаше само една луминесцентна лампа и светлината бе приглушена. В самия център на стаята бе поставено метално бюро с плот от ламинат, отрупан с документи, а отзад се виждаше черен стол. Имаше и маса с включен компютър и телефон. На лявата стена, над метални шкафове, бяха монтирани рафтове с най-различни трофеи, снимки, книги и грамоти. Още два стола с метални облегалки и крака бяха поставени пред бюрото.

— Седнете — той посочи столовете, смъкна ципа на пухенката, но така и не я свали, приближи към бюрото, намести стола, погледна Алекс, поколеба се и зачака смръщен да седне. Южняците се държат винаги много възпитано, но Алекс не очакваше този мъж да се прояви като джентълмен. Тя седна, а след нея и той, примъкна стола по-близо до бюрото, отпусна ръце на плота и я погледна.

— Казвайте какво има — нареди той.

Обзета от неудобство, раздразнена, че той й въздейства по този начин, Алекс се питаше как би могла да спечели малко време, затова кръстоса ръце и отпусна длани на коляното, преди да срещне погледа му.

— Няма приятен начин, по който да ви го кажа.

Той изви вежди.

Беше правила същото поне сто пъти след погребението, въпреки това така и не бе станало по-лесно. Наложи се да освободи персонала на четири къщи и да обяви за продажба и четирите. Екипажът на яхтата на баща й трябваше да си търси нова работа, както и екипажите на частните му самолети, а сега и яхтата, и самолетите очакваха новия си купувач. Придружена от група адвокати, тя се бе обърнала към служителите на всяка болница, на всяка клиника и лично им бе съобщила лошите новини, че им предстои да бъдат закрити или продадени, въпреки че адвокатите можеха да свършат тази работа вместо нея. Тъй като тя бе посочена за изпълнител на бащиното си завещание, като най-голямото му дете, с което той бе най-близък, бе преценила, че е нейно задължение да се заеме лично.

Сега трябваше да съобщи и на него. Алекс си пое дълбоко дъх.

— Господин Уелч, много съжалявам, но се налага да ви освободя от длъжност.