Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Преступление и наказание, 1866 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Константинов, 1960 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 229 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nlr (2006)
- Допълнителна корекция
- kipe (2014)
- Допълнителна корекция
- NomaD (2014)
Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.
Издание:
Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0
История
- — Добавяне
- — Корекция от kipe и NomaD
Метаданни
Данни
- Година
- 1866 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- Интернет-библиотека Алексея Комарова / Ф. М. Достоевский. Собрание сочинений в 15-ти томах. Л., „Наука“, 1989. Том 5.
История
- — Добавяне
VII
Вратата, както и тогава, се открехна едва-едва и от тъмното пак се впериха две бързи и недоверчиви очи. В този миг Расколников се обърка и едва не направи голяма грешка.
Опасявайки се, че старицата ще се изплаши, че са сами, и като не се надяваше видът му да й вдъхне доверие, той хвана вратата и я дръпна към себе си, за да не вземе старата отново да заключи. Като видя това, тя не дръпна вратата обратно към себе си, но и не пусна дръжката, така че той насмалко да я изтегли на стълбището заедно с вратата. Като видя, че стои точно на входа и не го пуска да влезе, той тръгна право срещу нея. Тя отскочи изплашена, искаше да каже нещо, но сякаш не можа, и го гледаше с широко разтворени очи.
— Добър ден, Альона Ивановна — започна той колкото може по-непринудено, но гласът му изневери, секна и затрепери, — донесох ви… едно нещо… но да минем по-добре тук… на светло… — Изостави я и направо, без покана, влезе в стаята. Старицата се втурна подире му, езикът й се развърза:
— Господи! Какво искате?… Кой сте вие? Какво обичате?
— Но моля ви се, Альона Ивановна… ваш познат… Расколников… донесох залога, дето ви го бях обещал наскоро… — И подаде залога.
Старата рече да погледне залога, но веднага впери поглед право в очите на неканения гост. Гледаше внимателно, злобно и недоверчиво. Мина около минута; стори му се дори, че в очите й има нещо като подигравка, сякаш вече беше разбрала всичко.
Чувстваше, че се обърква, че почти го е страх, че ако тя го гледа така, ако мълчи още половин минута, сигурно ще избяга от нея.
— Какво сте ме загледали, сякаш не сте ме познали? — каза той изведнъж също злобно. — Ако искате, вземете го, ако не — при друг ще ида, нямам време.
Нямаше намерение да й казва това, но то някак само му излезе от устата.
Старата се опомни и решителният тон на госта явно я успокои.
— Ами че ти, драги, защо така изведнъж… Какво е това? — попита тя, поглеждайки към залога.
— Сребърна табакера: нали ви казах миналия път.
Тя протегна ръка.
— Ами защо сте такъв пребледнял? Ето и ръцете ви треперят! Да не си се къпал, драги?
— Тресе ме — отговори Расколников рязко. — Как няма да станеш бледен… ако нямаш какво да ядеш — добави той, едва изговаряйки думите. Силите пак го напускаха. Но отговорът излезе правдоподобен; старата пое залога.
— Какво е това? — попита тя, като още веднъж внимателно огледа Расколников и претегли вещта на дланта си.
— Едно нещо… табакера… сребърна… вижте я.
— Тя май не е и сребърна… ей, че си я овързал. — Докато се мъчеше да развърже връвчицата, обърната към прозореца, към светлината (всичките й прозорци бяха затворени въпреки задуха), тя за няколко секунди съвсем го забрави и застана с гръб към него. Той разкопча палтото и измъкна брадвата от гайката, но още не я вадеше, а само я придържаше с дясната ръка под дрехата. Ръцете му бяха ужасно слаби; чувстваше как всеки миг все повече изтръпват и се вдървяват. Страхуваше се, че ще изпусне и изтърве брадвата… изведнъж като че ли му се зави свят.
— Ама как го е овързал! — извика ядосана старата и мръдна към него.
Нито миг повече не биваше да губи. Измъкна брадвата, замахва с две ръце, почти не на себе си, и с неголямо усилие, почти машинално, я стовари с тъпото върху главата на старата. В този миг сякаш нямаше нужда от сила. Но щом стовари брадвата, и силата се роди в него.
Старата, както винаги, беше гологлава. Светлите й прошарени и оредели коси, както обикновено обилно намазани с дървено масло, бяха оплетени на миша опашка и забодени със счупено рогово гребенче, щръкнало на тила й. Ударът беше точно по темето, за което спомогна ниският й ръст. Тя извика, но съвсем слабо, и изведнъж се свлече на пода, но успя да вдигне ръце към главата си. В едната си ръка още продължаваше да държи „залога“. Тогава той с всичка сила я удари още веднъж и още веднъж, все с тъпото и все по темето. Кръвта шурна като от катурната чаша и тялото се повали назад. Той отстъпи, изчака я да падне и веднага се наведе над лицето й: тя беше вече мъртва. Очите й бяха изблещени, сякаш щяха да изскочат, а челото и цялото й лице бяха сбръчкани и обезобразени от гърчове.
Той сложи брадвата на пода до мъртвата и веднага бръкна в джоба й, като се пазеше да не се оцапа от бликащата кръв — в същия десен джоб, от който миналия път беше извадила ключовете. Той беше в пълно съзнание — вече не му причерняваше и не му се виеше свят, но ръцете му все още трепереха. Спомни си после, че беше дори много внимателен, предпазлив, все гледаше да не се изцапа… Ключовете извади веднага; както тогава, всичките бяха на една връзка, на една стоманена халка. Веднага се хвърли с тях в спалнята. Това беше малка стаичка с огромен иконостас. До другата стена имаше голямо легло, извънредно чисто, със съшита от парцалки копринена ватирана покривка. До третата стена имаше скрин. Чудно нещо: щом започна да опитва ключовете в скрина и щом чу подрънкването им, сякаш гърч премина по тялото му. Изведнъж пак му дойде да захвърли всичко и да си отиде. Но това трая само миг; късно беше да си върви. Той дори се поприсмя на себе си, когато изведнъж друга тревожна мисъл прониза съзнанието му. Изведнъж си внуши, че старата е още жива и може да дойде на себе си. Захвърли и ключовете, и скрина, върна се тичешком при тялото, сграбчи брадвата и я размаха още веднъж над старицата, но не удари. Нямаше съмнение, че е мъртва. Наведе се и като я разгледа пак, по-отблизо, видя ясно, че черепът е раздробен и дори сплеснат малко от едната страна. Той понечи да го опипа с пръст, но отдръпна ръка; и без това беше ясно. Изтекла бе вече цяла локва кръв. Изведнъж забеляза на шията й шнурче, дръпна го, но то беше здраво и не се скъса; освен това цялото беше напоено с кръв. Опита се да го измъкне от пазвата й, но нещо пречеше, беше се закачило. В нетърпението си той пак понечи да замахне с брадвата, за да разсече шнурчето направо върху тялото, но не посмя и едва след двеминутни усилия, като изцапа ръцете си и брадвата, разряза шнурчето, без да докосне тялото с брадвата, и го свали; не беше се излъгал — кесийка. На шнурчето висяха два кръста — единият от кипарисово дърво, другият — меден, и освен това гледжосана иконка; а заедно с тях малка мазна кесийка от велур със стоманена рамчица и халкичка. Кесийката беше здраво натъпкана; Расколников я пъхна в джоба, без да я оглежда, кръстовете хвърли върху гърдите на старата и като взе този път и брадвата, втурна се пак в спалнята.
Той ужасно бързаше, сграбчи ключовете и пак се залови за тях. Но някак все неуспешно: те не влизаха в ключалките. Не че толкова му трепереха ръцете, но непрекъснато грешеше; хем вижда, че не е този ключ, не става, и пак продължава да го мушка. Изведнъж си спомни и съобрази, че големият ключ, с назъбеното езиче, закачен там с по-малките, непременно не ще да е от скрина (както си го беше помислил и миналия път), а от някое сандъче и че тъкмо в това сандъче може би е скрито всичко. Той остави скрина и веднага се мушна под леглото, знаейки, че стариците обикновено си слагат сандъчетата под леглото. Точно така: под леглото имаше доста голямо сандъче, дълго над един аршин, с тумбест капак, цялото в червена кожа и обковано със стоманени гвоздейчета. Назъбеният ключ веднага стана и отключи. Най-отгоре, покрито с бял чаршаф, беше сложено заешко кожухче, украсено с червена кожа; под него имаше копринена рокля, после шал, по-надолу, изглежда, само вехтории. Той най-напред се зае да трие изцапаните с кръв ръце в червената кожа. „Червена е, върху червеното кръвта по не личи — взе да разсъждава той и изведнъж се опомни. — Господи, дали не полудявам?“ — помисли си изплашен.
Но щом размърда тези парцали, изпод кожухчето падна златен часовник. Той се хвърли да провери всичко. И наистина между парцалите бяха наслагани златни вещи — вероятно все заложени, откупени и неоткупени: гривни, верижки, обици, игли и пр. Някои бяха в калъфи, други просто завити във вестник, но спретнато и внимателно, в двойни листове и завързани с връвчица. Без да губи нито миг, той започна да ги тъпче в джобовете на панталона и палтото си, без да гледа и да разтваря пакетчетата и калъфите; но не успя да вземе много…
Изведнъж се чуха стъпки в стаята, където беше старата. Той се спря и притихна като мъртъв. Но беше съвсем тихо — значи, сторило му се е. Изведнъж ясно се чу лек вик или сякаш някой тихо и конвулсивно изстена и млъкна. И пак мъртва тишина — за минута или две. Той беше приклекнал до сандъчето и чакаше, като едва си поемаше дъх, но изведнъж скочи, сграбчи брадвата и излетя от спалнята.
Сред стаята стоеше Лизавета с голям вързоп в ръцете и гледаше вцепенена убитата си сестра, цялата бяла като платно и сякаш безсилна да извика. Като го видя, че се втурва в стаята, тя затрепери като лист и лицето й се разтрепери от спазми; вдигна ръка, понечи да отвори уста, но все пак не извика, а бавно, заднишком заотстъпва от него към ъгъла, гледайки го втренчено право в очите, но още без да вика, сякаш не й достигаше въздух, за да вика. Той се нахвърли върху й с брадвата; устните й се изкривяха така жално, както на съвсем малките деца, когато са уплашени от нещо и гледат втренчено предмета, който ги плаши, готови да заплачат. Тази нещастна Лизавета беше толкова тъпа, загубена и веднъж завинаги наплашена, че дори ръка не вдигна да прикрие лицето си, макар това да беше най-необходимо-естественото движение в този миг, защото брадвата беше вдигната точно над лицето й. Тя само малко повдигна свободната си лява ръка, но не до лицето, и бавно я протегна напред към него, като че да го отстрани. Острието падна точно върху черепа и веднага разцепи цялата горна част на челото почти до темето. Тя направо се строполи. Расколников съвсем се обърка, грабна й вързопа, пак го захвърли и се втурна в антрето.
Страх го обземаше все повече и повече, особено след това второ, съвсем неочаквано убийство. Щеше му се час по-скоро да избяга оттук. И ако в тази минута беше в състояние по-добре да вижда нещата и да разсъждава; ако само можеше да проумее цялата трудност на положението си, цялата безнадеждност, цялото безобразие и цялата му нелепост и да разбере при това колко затруднения, а може би и злодейства му предстои да преодолее и да извърши, за да се измъкне оттук и се добере до вкъщи, той вероятно би захвърлил всичко и веднага би отишъл сам да се предаде, и то дори не от страх за себе си, а само от ужас и отвращение към онова, което бе извършил. Отвращението особено се надигаше и растеше в него с всяка минута. Сега той за нищо на света не би се приближил до сандъка и дори не би влязъл в стаите. Но някаква разсеяност и сякаш дори замисленост почна малко по малко да го обзема: на моменти сякаш се унасяше или по-право забравяше за главното и се залавяше за дреболии. Впрочем, когато надникна в кухнята и видя на пейката кофа, наполовина пълна с вода, сети се да си измие ръцете и брадвата. Ръцете му бяха в кръв и лепнеха. Брадвата направо потопи с острието във водата, взе парченцето сапун, което стоеше на прозореца в счупена чинийка, и започна да си мие ръцете направо в кофата. След като ги изми, извади брадвата, изми желязото и дълго, близо три минути, ми дръжката там, където имаше кръв, дори я търка със сапун. След това избърса всичко с бельото, простряно да съхне на едно въже, опънато пред кухнята, и после дълго, внимателно разглежда брадвата през прозореца. Следи нямаше, само дръжката беше още влажна. Той грижливо закачи брадвата в гайката под палтото. После, доколкото позволяваше светлината в мрачната кухня, си огледа палтото, панталона, обувките. Отстрани, на пръв поглед, сякаш нямаше нищо; само по обувките имаше пръски. Намокри един парцал и ги изтри. Впрочем той знаеше, че не се оглежда внимателно, че може би има нещо, което се хвърля в очи и което той не забелязва. Застана замислен насред стаята. Мъчителна, тъмна мисъл се надигаше в него — мисълта, че е луд и че в този миг не е в състояние нито да разсъди, нито да си помогне, че може би изобщо трябва да прави не това, което сега прави… „Боже мой! Трябва да бягам, да бягам!“ — измърмори той и се втурна в антрето. Но там го очакваше такъв ужас, какъвто, разбира се, никога не беше изпитвал.
Стоеше, гледаше и не вярваше на очите си: вратата, външната врата от антрето към стълбището, същата, на която беше позвънил одеве и през която беше влязъл, стоеше отключена, дори цяла педя открехната: нито заключена, нито резето сложено, през цялото време, през цялото това време! Старата не беше заключила след него може би от предпазливост. Но, Боже мой, та нали видя след това Лизавета! И как можа, как можа да не се сети, че тя все отнякъде е влязла! Няма през стената да мине!
Хвърли се към вратата и пусна резето.
„Но не, пак не правя каквото трябва! Трябва да си вървя, да си вървя…“
Махна резето, отвори вратата и се заослушва към стълбите.
Дълго се ослушва. Някъде далече, долу, сигурно пред входа, нечии гласове високо и пискливо крещяха, спореха и се ругаеха. „Какво има?…“ Той чакаше търпеливо. Най-после всичко изведнъж утихна, сякаш отсечено с нож: отишли са си. Тръгна вече да излиза, но изведнъж на долния етаж вратата към стълбището шумно се отвори и някой заслиза, като си тананикаше някаква мелодия. „Колко шумят!“ — мина му през ума. Пак затвори вратата и изчака. Най-после всичко утихна, нямаше жива душа. Вече понечи да направи крачка към стълбите, когато изведнъж пак се чуха нови стъпки.
Тези стъпки се чуха от много далече, чак от началото на стълбите, но той много добре и ясно помнеше, че още от първия звук, веднага, кой знае защо, реши, че непременно са за тук, за четвъртия етаж, при старата. Защо? Звукът ли беше някак особен, знаменателен? Стъпките бяха тежки, равномерни бавни. Ето, той вече изкачи първия етаж, ето, качва се нагоре; чува се по-ясно и по-ясно! Чу се тежкото му астматично дишане. Ето изкачва вече третия етаж… Идва тук! И изведнъж му се стори, че сякаш се е вкаменил точно като насън, когато сънуваш, че някой те настига, че вече е близо, иска да те убие, а ти сякаш си се праснал в земята и не можеш да мръднеш дори.
И най-после, когато гостът вече се изкачваше към четвъртия етаж, едва тогава изведнъж потръпна и успя пак бързо я ловко да се промъкне обратно в квартирата и да затвори вратата зад себе си. После хвана резето и бавно, безшумно го намести. Помагаше му инстинктът. Като свърши всичко, спотаи се, затаил дъх, точно до вратата. Неканеният гост също беше вече пред вратата. Сега стояха един срещу друг, както одеве със старата, когато вратата ги делеше, а той се вслушваше.
Гостът няколко пъти тежко си пое дъх. „Сигурно е дебел и едър“ — помисли си Расколников, стиснал в ръка брадвата. Всичко ставаше наистина като насън. Гостът дръпна звънчето и силно позвъни.
Щом издрънча тенекиеният глас на звънчето, изведнъж му се стори, че в стаята някой се размърда. Няколко секунди той дори сериозно се вслушва. Непознатият звънна още веднъж, пак почака и изведнъж с все сила задърпа нетърпеливо дръжката. С ужас гледаше Расколников скачащото резе и с тъп страх очакваше всеки момент да изскочи. Това наистина изглеждаше възможно: толкова силно дърпаше онзи. Помисли си да хване резето с ръка, но онзи можеше да се сети. Започна сякаш пак да му се вие свят. „Сега ще падна!“ — прониза го мисъл, но непознатият заговори и той веднага се опомни.
— Абе тия хора спят ли там или някой ги е издушил? — Пррроклетнички! — закънтя гласът му като от бъчва. — Ей, Альона Ивановна, стара вещице! Лизавета Ивановна, красавице невиждана! Отваряйте! У, проклетнички, заспали ли са, какво става?
И пак, разярен, десетина пъти наред с все сила дръпна звънчето. Явно това можеше да бъде само властен човек и свой в този дом.
В същия миг някъде наблизо по стълбите се чуха ситни, бързи стъпки. Идваше още някой. Расколников дори не го чу отначало.
— Никой ли няма? — звънко и весело извика новодошлият, обръщайки се направо към първия гост, който още продължаваше да дърпа звънеца. — Добър ден, Кох!
„Като се съди по гласа, трябва да е съвсем млад“ — помисли си изведнъж Расколников.
— Абе дявол ги знае, едва не разкъртих бравата — отговори Кох. — А вие откъде ме познавате?
— Че как! Ами онзи ден в „Гамбринус“ три игри подред ви бих на билярд!
— А-а-а…
— Та няма ги, значи? Чудно. Ужасно глупава работа. Къде може да е отишла старата? Идвам по работа.
— И аз, господине, съм дошъл по работа!
— Е, какво да правим? Значи, връщаме се. Е-ех! А пък аз се надявах да взема пари! — възкликна младият човек.
— Разбира се, връщаме се, но защо ми каза да дойда? Тя ми определи час, вещицата. Само това липсваше. И къде, по дяволите, има да се шляе, не разбирам! Цяла година кисне вкъщи, вещицата, краката я болят, а сега изведнъж разходки!
— Да попитаме ли портиера?
— Какво?
— Къде е отишла и кога ще се върне.
— Хм… дявол да го вземе… да попитаме… Но тя никъде не ходи… — И той още веднъж дръпна дръжката. — По дяволите! Няма как, ще си вървя!
— Почакайте! — извика изведнъж младият човек. — Погледнете: виждате ли как вратата се открехва, когато я дърпате?
— Е?
— Значи, не е заключена, а само е затворена, с резето де! Чувате ли го как дрънчи?
— Е?
— Как може да не разбирате? Значи, някой от тях е вкъщи. Ако бяха излезли всички, щяха да заключат отвън, а нямаше да е сложено резето отвътре. А сега чувате ли го как дрънчи? А за да сложиш резето отвътре, трябва да си вкъщи, разбирате ли? Значи, вкъщи са си, но не отварят!
— Брей! Вярно! — възкликна учуденият Кох. — Какво става тогава! — И той започна неистово да дърпа вратата.
— Стойте! — извика пак младият човек. — Не дърпайте! Тук нещо не е в ред… Нали звъняхте, дърпахте — не отговарят; значи, или и двете са припаднали, или…
— Какво?
— Ами това: да идем да викнем портиера; нека той ги събуди.
— Вярно! — И двамата тръгнаха надолу.
— Чакайте! Я вие останете тук, а пък аз ще изтичам долу да викна портиера.
— Защо да остана?
— Ами всичко става…
— Наистина…
— Нали ще ставам съдебен следовател. Тук явно, я-явно нещо не е в ред! — извика разгорещено младият човек и тичешком се спусна по стълбите.
Кох остана, подръпна още веднъж леко звънеца и той издрънча един път: после бавно, сякаш обмисляйки нещо и оглеждайки, взе да движи дръжката, като я теглеше и отпускаше, за да се убеди още веднъж, че е затворено само с резето. После се наведе, пъшкайки, и взе да гледа през ключалката, но в нея беше пъхнат отвътре ключът и следователно не можеше да се види нищо.
Расколников стоеше и стискаше брадвата. Не беше на себе си. Канеше се дори да се бие с тях, когато влязат. Докато те чукаха и си говореха, на няколко пъти му мина през ум да свърши с всичко наведнъж и да им извика през вратата. На моменти му се искаше да започне да ги ругае, да ги дразни, докато успеят да отворят. „Само да свърши по-скоро!“ — мина му през ума.
— Ама той, дяволът…
Времето минаваше — минута, втора, никой не идваше. Кох се размърда.
— Ей, по дяволите!… — кресна той изведнъж, загубил търпение, заряза поста си и също заслиза, като бързаше и тропаше надолу с ботушите. Стъпките затихнаха.
— Господи, какво да правя?
Расколников свали резето, открехна вратата — не се чуваше нищо и изведнъж, без да мисли вече, излезе. Затвори колкото можеше по-здраво вратата зад гърба си и се спусна надолу.
Беше слязъл вече етаж и половина, когато изведнъж отдолу се чу силен шум. Какво да прави! Нямаше къде да се скрие. Той понечи да се върне горе, пак в квартирата.
— Ей, дяволе, проклетник! Дръжте го!
Някой долу с вик излетя от някаква квартира и не се спусна, а направо все едно, че се изтърколи по стълбите, като крещеше с цяло гърло:
— Митка! Митка! Митка! Митка! Митка! Да те вземат мътните-е!
Крясъците завършиха със скимтене; последните звуци се чуваха вече от двора; всичко утихна. Но в същия миг няколко души, които говореха високо и припряно, шумно се заизкачваха по стълбите. Бяха трима или четирима. Той позна звънкия глас на младия. „Те са!“
В пълно отчаяние се запъти право насреща им; да става, каквото ще! Ако го спрат — всичко е загубено, ако го оставят да мине — пак всичко е загубено: ще го запомнят. Вече щяха да се срещнат; помежду им имаше само половин етаж — и изведнъж спасение! На няколко стъпала от него, вдясно — празна и широко отворена квартира, същата квартира на втория етаж, в която работеха бояджиите, които сега за късмет си бяха отишли. Сигурно те бяха изтичали преди малко с такива крясъци. Подът току-що боядисан, насред стаята — ведро и ощърбен съд с боя и четка. Моментално се вмъкна през отворената врата и се притаи зад стената, и точно навреме: те вече бяха на площадката. После завиха нагоре и продължиха към четвъртия етаж, разговаряйки високо. Той изчака, излезе на пръсти и се втурна надолу.
На стълбите — никой! На входа — също. Бързо излезе от вратата и пое наляво по улицата.
Той много добре знаеше, той прекрасно знаеше, че в този момент те са вече в квартирата, че много са се учудили, като са видели, че е отворена, след като току-що беше затворена, че вече гледат телата и след не повече от минута ще се досетят и ще им стане съвсем ясно, че убиецът току-що е бил там и е успял да се скрие някъде, да се промъкне покрай тях, да избяга; ще се сетят сигурно също, че е бил в празната квартира, докато те са се качили нагоре. И в същото време в никакъв случай не се решаваше да ускори много крачката си, макар че до първия ъгъл оставаха стотина крачки. „Дали пък да не се вмъкна в някой вход и да изчакам на някое чуждо стълбище? Не, ужасно! А дали да не захвърля някъде брадвата? Дали да не взема файтон? Ужас! Ужас!“
Най-после ето и пресечката; той сви в нея полумъртъв; тук беше вече наполовина спасен и го разбираше: по-малка възможност за подозрения, при това тук сновяха много хора и той се губеше сред тях като песъчинка. Но всички тези мъчения така го изтощиха, че едва се движеше. Обливаше го пот; вратът му беше целият мокър. „Добре се е нарязал!“ — извика някой след него, когато излезе на канала.
Сега едва съзнаваше какво прави; ставаше му все по-лошо. Помнеше все пак как изведнъж, след като излезе на канала се изплаши, че има малко хора и тук по-лесно ще го забележат, и понечи дори да се върне в пресечката. Макар че едва се държеше на краката си, заобиколи и се върна вкъщи от съвсем друга страна. Почти в безсъзнание мина и през вратата на къщата, в която живееше; във всеки случай чак на стълбите се сети за брадвата. А му предстоеше много важна задача: да я върне на мястото, и то колкото може по-незабелязано. Разбира се, вече не беше в състояние да проумее, че може би много по-добре би било изобщо да не връща брадвата, а да я хвърли, макар и по-късно, в някой чужд двор.
Но всичко мина благополучно. Вратата на портиерната беше притворена, но не беше заключена с катинара, значи най-вероятно беше портиерът да си е вкъщи. Но той вече дотам беше загубил способността да съобразява каквото и да било, че тръгна направо към портиерната и я отвори. Ако портиерът го беше запитал: „Какво искате?“, той може би направо би му подал брадвата. Но портиерът пак го нямаше и той успя да прибере брадвата на предишното й място под пейката, дори я покри, както преди, с цепеницата. Никого, жива душа не срещна след това, чак до стаята си; вратата на хазайката беше затворена. Като влезе в стаичката, се хвърли на кушетката, както си беше. Не заспа, но беше като в някакъв унес. Ако тогава някой беше влязъл в стаята му, щеше веднага да скочи и да закрещи. Откъслеци, частици от някакви мисли гъмжаха в главата му; но той не можеше да улови ни една, нито на една не можеше да се спре въпреки усилията си…
VII
Дверь, как и тогда, отворилась на крошечную щелочку, и опять два вострые и недоверчивые взгляда уставились на него из темноты. Тут Раскольников потерялся и сделал было важную ошибку.
Опасаясь, что старуха испугается того, что они одни, и не надеясь, что вид его ее разуверит, он взялся за дверь и потянул ее к себе, чтобы старуха как-нибудь не вздумала опять запереться. Увидя это, она не рванула дверь к себе обратно, но не выпустила и ручку замка, так что он чуть не вытащил ее, вместе с дверью, на лестницу. Видя же, что она стоит в дверях поперек и не дает ему пройти, он пошел прямо на нее. Та отскочила в испуге, хотела было что-то сказать, но как будто не смогла и смотрела на него во все глаза.
— Здравствуйте, Алена Ивановна, — начал он как можно развязнее, но голос не послушался его, прервался и задрожал, — я вам… вещь принес… да вот лучше пойдемте сюда… к свету… — И, бросив ее, он прямо, без приглашения, прошел в комнату. Старуха побежала за ним; язык ее развязался.
— Господи! Да чего вам?… Кто такой? Что вам угодно?
— Помилуйте, Алена Ивановна… знакомый ваш… Раскольников… вот, заклад принес, что обещался намедни… — И он протягивал ей заклад.
Старуха взглянула было на заклад, но тотчас же уставилась глазами прямо в глаза незваному гостю. Она смотрела внимательно, злобно и недоверчиво. Прошло с минуту; ему показалось даже в ее глазах что-то вроде насмешки, как будто она уже обо всем догадалась. Он чувствовал, что теряется, что ему почти страшно, до того страшно, что кажется, смотри она так, не говори ни слова еще с полминуты, то он бы убежал от нее.
— Да что вы так смотрите, точно не узнали? — проговорил он вдруг тоже со злобой. — Хотите берите, а нет — я к другим пойду, мне некогда.
Он и не думал это сказать, а так, само вдруг выговорилось.
Старуха опомнилась, и решительный тон гостя ее, видимо, ободрил.
— Да чего же ты, батюшка, так вдруг… что такое? — спросила она, смотря на заклад.
— Серебряная папиросочница: ведь я говорил прошлый раз.
Она протянула руку.
— Да чтой-то вы какой бледный? Вот и руки дрожат! Искупался, что ль, батюшка?
— Лихорадка, — отвечал он отрывисто. — Поневоле станешь бледный… коли есть нечего, — прибавил он, едва выговаривая слова. Силы опять покидали его. Но ответ показался правдоподобным; старуха взяла заклад.
— Что такое? — спросила она, еще раз пристально оглядев Раскольникова и взвешивая заклад на руке.
— Вещь… папиросочница… серебряная… посмотрите.
— Да чтой-то, как будто и не серебряная… Ишь навертел.
Стараясь развязать снурок и оборотясь к окну, к свету (все окна у ней были заперты, несмотря на духоту), она на несколько секунд совсем его оставила и стала к нему задом. Он расстегнул пальто и высвободил топор из петли, но еще не вынул совсем, а только придерживал правою рукой под одеждой. Руки его были ужасно слабы; самому ему слышалось, как они, с каждым мгновением, всё более немели и деревенели. Он боялся, что выпустит и уронит топор… вдруг голова его как бы закружилась.
— Да что он тут навертел! — с досадой вскричала старуха и пошевелилась в его сторону.
Ни одного мига нельзя было терять более. Он вынул топор совсем, взмахнул его обеими руками, едва себя чувствуя, и почти без усилия, почти машинально, опустил на голову обухом. Силы его тут как бы не было. Но как только он раз опустил топор, тут и родилась в нем сила.
Старуха, как и всегда, была простоволосая. Светлые с проседью, жиденькие волосы ее, по обыкновению жирно смазанные маслом, были заплетены в крысиную косичку и подобраны под осколок роговой гребенки, торчавшей на ее затылке. Удар пришелся в самое темя, чему способствовал ее малый рост. Она вскрикнула, но очень слабо, и вдруг вся осела к полу, хотя и успела еще поднять обе руки к голове. В одной руке еще продолжала держать «заклад». Тут он изо всей силы ударил раз и другой, всё обухом и всё по темени. Кровь хлынула, как из опрокинутого стакана, и тело повалилось навзничь. Он отступил, дал упасть и тотчас же нагнулся к ее лицу; она была уже мертвая. Глаза были вытаращены, как будто хотели выпрыгнуть, а лоб и всё лицо были сморщены и искажены судорогой.
Он положил топор на пол, подле мертвой, и тотчас же полез ей в карман, стараясь не замараться текущею кровию, — в тот самый правый карман, из которого она в прошлый раз вынимала ключи. Он был в полном уме, затмений и головокружений уже не было, но руки всё еще дрожали. Он вспомнил потом, что был даже очень внимателен, осторожен, старался всё не запачкаться… Ключи он тотчас же вынул; все, как и тогда, были в одной связке, на одном стальном обручке. Тотчас же он побежал с ними в спальню. Это была очень небольшая комната, с огромным киотом образов. У другой стены стояла большая постель, весьма чистая, с шелковым, наборным из лоскутков, ватным одеялом. У третьей стены был комод. Странное дело: только что он начал прилаживать ключи к комоду, только что услышал их звякание, как будто судорога прошла по нем. Ему вдруг опять захотелось бросить всё и уйти. Но это было только мгновение; уходить было поздно. Он даже усмехнулся на себя, как вдруг другая тревожная мысль ударила ему в голову. Ему вдруг почудилось, что старуха, пожалуй, еще жива и еще может очнуться. Бросив ключи, и комод, он побежал назад, к телу, схватил топор и намахнулся еще раз над старухой, но не опустил. Сомнения не было, что она мертвая. Нагнувшись и рассматривая ее опять ближе, он увидел ясно, что череп был раздроблен и даже сворочен чуть-чуть на сторону. Он было хотел пощупать пальцем, но отдернул руку; да и без того было видно. Крови между тем натекла уже целая лужа. Вдруг он заметил на ее шее снурок, дернул его, но снурок был крепок и не срывался; к тому же намок в крови. Он попробовал было вытащить так, из-за пазухи, но что-то мешало, застряло. В нетерпении он взмахнул было опять топором, чтобы рубнуть по снурку тут же, по телу, сверху, но не посмел, и с трудом, испачкав руки и топор, после двухминутной возни, разрезал снурок, не касаясь топором тела, и снял; он не ошибся — кошелек. На снурке были два креста, кипарисный и медный, и, кроме того, финифтяный образок; и тут же вместе с ними висел небольшой, замшевый, засаленный кошелек, с стальным ободком и колечком. Кошелек был очень туго набит; Раскольников сунул его в карман, не осматривая, кресты сбросил старухе на грудь и, захватив на этот раз и топор, бросился обратно в спальню.
Он спешил ужасно, схватился за ключи и опять начал возиться с ними. Но как-то всё неудачно: не вкладывались они в замки. Не то чтобы руки его так дрожали, но он всё ошибался: и видит, например, что ключ не тот, не подходит, а всё сует. Вдруг он припомнил и сообразил, что этот большой ключ, с зубчатою бородкой, который тут же болтается с другими маленькими, непременно должен быть вовсе не от комода (как и в прошлый раз ему на ум пришло), а от какой-нибудь укладки, и что в этой-то укладке, может быть, всё и припрятано. Он бросил комод и тотчас же полез под кровать, зная, что укладки обыкновенно ставятся у старух под кроватями. Так и есть: стояла значительная укладка, побольше аршина в длину, с выпуклою крышей, обитая красным сафьяном, с утыканными по нем стальными гвоздиками. Зубчатый ключ как раз пришелся и отпер. Сверху, под белою простыней, лежала заячья шубка, крытая красным гарнитуром; под нею было шелковое платье, затем шаль, и туда, вглубь, казалось всё лежало одно тряпье. Прежде всего он принялся было вытирать об красный гарнитур свои запачканные в крови руки. «Красное, ну а на красном кровь неприметнее», — рассудилось было ему, и вдруг он опомнился: «Господи! С ума, что ли, я схожу?» — подумал он в испуге.
Но только что он пошевелил это тряпье, как вдруг, из-под шубки, выскользнули золотые часы. Он бросился всё перевертывать. Действительно, между тряпьем были перемешаны золотые вещи — вероятно, всё заклады, выкупленные и невыкупленные, — браслеты, цепочки, серьги, булавки и проч. Иные были в футлярах, другие просто обернуты в газетную бумагу, но аккуратно и бережно, в двойные листы, и кругом обвязаны тесемками. Нимало не медля, он стал набивать ими карманы панталон и пальто, не разбирая и не раскрывая свертков и футляров; но он не успел много набрать…
Вдруг послышалось, что в комнате, где была старуха, ходят. Он остановился и притих, как мертвый. Но всё было тихо, стало быть, померещилось. Вдруг явственно послышался легкий крик, или как будто кто-то тихо и отрывисто простонал и замолчал. Затем опять мертвая тишина, с минуту или с две. Он сидел на корточках у сундука и ждал едва переводя дух, но вдруг вскочил, схватил топор и выбежал из спальни.
Среди комнаты стояла Лизавета, с большим узлом в руках, и смотрела в оцепенении на убитую сестру, вся белая как полотно и как бы не в силах крикнуть. Увидав его выбежавшего, она задрожала как лист, мелкою дрожью, и по всему лицу ее побежали судороги; приподняла руку, раскрыла было рот, но все-таки не вскрикнула и медленно, задом, стала отодвигаться от него в угол, пристально, в упор, смотря на него, но всё не крича, точно ей воздуху недоставало, чтобы крикнуть. Он бросился на нее с топором; губы ее перекосились так жалобно, как у очень маленьких детей, когда они начинают чего-нибудь пугаться, пристально смотрят на пугающий их предмет и собираются закричать. И до того эта несчастная Лизавета была проста, забита и напугана раз навсегда, что даже руки не подняла защитить себе лицо, хотя это был самый необходимо-естественный жест в эту минуту, потому что топор был прямо поднят над ее лицом. Она только чуть-чуть приподняла свою свободную левую руку, далеко не до лица, и медленно протянула ее к нему вперед, как бы отстраняя его. Удар пришелся прямо по черепу, острием, и сразу прорубил всю верхнюю часть лба, почти до темени. Она так и рухнулась. Раскольников совсем было потерялся, схватил ее узел, бросил его опять и побежал в прихожую.
Страх охватывал его всё больше и больше, особенно после этого второго, совсем неожиданного убийства. Ему хотелось поскорее убежать отсюда. И если бы в ту минуту он в состоянии был правильнее видеть и рассуждать; если бы только мог сообразить все трудности своего положения, всё отчаяние, всё безобразие и всю нелепость его, понять при этом, сколько затруднений, а может быть, и злодейств еще остается ему преодолеть и совершить, чтобы вырваться отсюда и добраться домой, то очень может быть, что он бросил бы всё и тотчас пошел бы сам на себя объявить, и не от страху даже за себя, а от одного только ужаса и отвращения к тому, что он сделал. Отвращение особенно поднималось и росло в нем с каждою минутою. Ни за что на свете не пошел бы он теперь к сундуку и даже в комнаты.
Но какая-то рассеянность, как будто даже задумчивость, стала понемногу овладевать им: минутами он как будто забывался или, лучше сказать, забывал о главном и прилеплялся к мелочам. Впрочем, заглянув на кухню и увидав на лавке ведро, наполовину полное воды, он догадался вымыть себе руки и топор. Руки его были в крови и липли. Топор он опустил лезвием прямо в воду, схватил лежавший на окошке, на расколотом блюдечке, кусочек мыла и стал, прямо в ведре, отмывать себе руки. Отмыв их, он вытащил и топор, вымыл железо, и долго, минуты с три, отмывал дерево, где закровянилось, пробуя кровь даже мылом. Затем всё оттер бельем, которое тут же сушилось на веревке, протянутой через кухню, и потом долго, со вниманием, осматривал топор у окна. Следов не осталось, только древко еще было сырое. Тщательно вложил он топор в петлю, под пальто. Затем, сколько позволял свет в тусклой кухне, осмотрел пальто, панталоны, сапоги. Снаружи, с первого взгляда, как будто ничего не было; только на сапогах были пятна. Он помочил тряпку и оттер сапоги. Он знал, впрочем, что нехорошо разглядывает, что, может быть, есть что-нибудь в глаза бросающееся, чего он не замечает. В раздумье стал он среди комнаты. Мучительная, темная мысль поднималась в нем, — мысль, что он сумасшествует и что в эту минуту не в силах ни рассудить, ни себя защитить, что вовсе, может быть, не то надо делать, что он теперь делает… «Боже мой! Надо бежать, бежать!» — пробормотал он и бросился в переднюю. Но здесь ожидал его такой ужас, какого, конечно, он еще ни разу не испытывал.
Он стоял, смотрел и не верил глазам своим: дверь, наружная дверь, из прихожей на лестницу, та самая, в которую он давеча звонил и вошел, стояла отпертая, даже на целую ладонь приотворенная: ни замка, ни запора, всё время, во всё это время! Старуха не заперла за ним, может быть, из осторожности. Но боже! Ведь видел же он потом Лизавету! И как мог, как мог он не догадаться, что ведь вошла же она откуда-нибудь! Не сквозь стену же.
Он кинулся к дверям и наложил запор.
«Но нет, опять не то! Надо идти, идти…»
Он снял запор, отворил дверь и стал слушать на лестницу.
Долго он выслушивал. Где-то далеко, внизу, вероятно под воротами, громко и визгливо кричали чьи-то два голоса, спорили и бранились. «Что они?…» Он ждал терпеливо. Наконец разом всё утихло, как отрезало; разошлись. Он уже хотел выйти, но вдруг этажом ниже с шумом растворилась дверь на лестницу, и кто-то стал сходить вниз, напевая какой-то мотив. «Как это они так все шумят!» — мелькнуло в его голове. Он опять притворил за собою дверь и переждал. Наконец всё умолкло, ни души. Он уже ступил было шаг на лестницу, как вдруг опять послышались чьи-то новые шаги.
Эти шаги послышались очень далеко, еще в самом начале лестницы, но он очень хорошо и отчетливо помнил, что с первого же звука, тогда же стал подозревать почему-то, что это непременно сюда, в четвертый этаж, к старухе. Почему? Звуки, что ли, были такие особенные, знаменательные? Шаги были тяжелые, ровные, неспешные. Вот уж он прошел первый этаж, вот поднялся еще; всё слышней и слышней! Послышалась тяжелая одышка входившего. Вот уж и третий начался… Сюда! И вдруг показалось ему, что он точно окостенел, что это точно во сне, когда снится, что догоняют, близко, убить хотят, а сам точно прирос к месту и руками пошевелить нельзя.
И наконец, когда уже гость стал подниматься в четвертый этаж, тут только он весь вдруг встрепенулся и успел-таки быстро и ловко проскользнуть назад из сеней в квартиру и притворить за собой дверь. Затем схватил запор и тихо, неслышно, насадил его на петлю. Инстинкт помогал. Кончив всё, он притаился не дыша, прямо сейчас у двери. Незваный гость был уже тоже у дверей. Они стояли теперь друг против друга, как давеча он со старухой, когда дверь разделяла их, а он прислушивался.
Гость несколько раз тяжело отдыхнулся. «Толстый и большой, должно быть», — подумал Раскольников, сжимая топор в руке. В самом деле, точно всё это снилось. Гость схватился за колокольчик и крепко позвонил.
Как только звякнул жестяной звук колокольчика, ему вдруг как будто почудилось, что в комнате пошевелились. Несколько секунд он даже серьезно прислушивался. Незнакомец звякнул еще раз, еще подождал и вдруг, в нетерпении, изо всей силы стал дергать ручку у дверей. В ужасе смотрел Раскольников на прыгавший в петле крюк запора и с тупым страхом ждал, что вот-вот и запор сейчас выскочит. Действительно, это казалось возможным: так сильно дергали. Он было вздумал придержать запор рукой, но тот мог догадаться. Голова его как будто опять начинала кружиться. «Вот упаду!» — промелькнуло в нем, но незнакомец заговорил, и он тотчас же опомнился.
— Да что они там, дрыхнут или передушил их кто? Тррреклятые! — заревел он как из бочки. — Эй, Алена Ивановна, старая ведьма! Лизавета Ивановна, красота неописанная! Отворяйте! У, треклятые, спят они, что ли?
И снова, остервенясь, он раз десять сразу, из всей мочи, дернул в колокольчик. Уж, конечно, это был человек властный и короткий в доме.
В самую эту минуту вдруг мелкие, поспешные шаги послышались недалеко на лестнице. Подходил еще кто-то. Раскольников и не расслышал сначала.
— Неужели нет никого? — звонко и весело закричал подошедший, прямо обращаясь к первому посетителю, всё еще продолжавшему дергать звонок. — Здравствуйте, Кох!
«Судя по голосу, должно быть, очень молодой», — подумал вдруг Раскольников.
— Да черт их знает, замок чуть не разломал, — отвечал Кох. — А вы как меня изволите знать?
— Ну вот! А третьего-то дня, в «Гамбринусе», три партии сряду взял у вас на биллиарде!
— А-а-а…
— Так нет их-то? Странно. Глупо, впрочем, ужасно. Куда бы старухе уйти? У меня дело.
— Да и у меня, батюшка, дело!
— Ну, что же делать? Значит, назад. Э-эх! А я было думал денег достать! — вскричал молодой человек.
— Конечно, назад, да зачем назначать? Сама мне, ведьма, час назначила. Мне ведь крюк. Да и куда к черту ей шляться, не понимаю? Круглый год сидит ведьма, киснет, ноги болят, а тут вдруг и на гулянье!
— У дворника не спросить ли?
— Чего?
— Куда ушла и когда придет?
— Гм… черт… спросить… Да ведь она ж никуда не ходит… — и он еще раз дернул за ручку замка. — Черт, нечего делать, идти!
— Стойте! — закричал вдруг молодой человек, — смотрите: видите, как дверь отстает, если дергать?
— Ну?
— Значит, она не на замке, а на запоре, на крючке то есть! Слышите, как запор брякает?
— Ну?
— Да как же вы не понимаете? Значит, кто-нибудь из них дома. Если бы все ушли, так снаружи бы ключом заперли, а не на запор изнутри. А тут, — слышите, как запор брякает? А чтобы затвориться на запор изнутри, надо быть дома, понимаете? Стало быть, дома сидят, да не отпирают!
— Ба! Да и в самом деле! — закричал удивившийся Кох. — Так что ж они там! — И он неистово начал дергать дверь.
— Стойте! — закричал опять молодой человек, — не дергайте! Тут что-нибудь да не так… вы ведь звонили, дергали — не отпирают; значит, или они обе в обмороке, или…
— Что?
— А вот что: пойдемте-ка за дворником; пусть он их сам разбудит.
— Дело! — Оба двинулись вниз.
— Стойте! Останьтесь-ка вы здесь, а я сбегаю вниз за дворником.
— Зачем оставаться?
— А мало ли что?…
— Пожалуй…
— Я ведь в судебные следователи готовлюсь! Тут очевидно, оч-че-в-видно что-то не так! — горячо вскричал молодой человек и бегом пустился вниз по лестнице.
Кох остался, пошевелил еще раз тихонько звонком, и тот звякнул один удар; потом тихо, как бы размышляя и осматривая, стал шевелить ручку двери, притягивая и опуская ее, чтоб убедиться еще раз, что она на одном запоре. Потом пыхтя нагнулся и стал смотреть в замочную скважину; но в ней изнутри торчал ключ и, стало быть, ничего не могло быть видно.
Раскольников стоял и сжимал топор. Он был точно в бреду. Он готовился даже драться с ними, когда они войдут. Когда стучались и сговаривались, ему несколько раз вдруг приходила мысль кончить всё разом и крикнуть им из-за дверей. Порой хотелось ему начать ругаться с ними, дразнить их, покамест не отперли. «Поскорей бы уж»! — мелькнуло в его голове.
— Однако он, черт…
Время проходило, минута, другая — никто не шел. Кох стал шевелиться.
— Однако черт!… — закричал он вдруг и в нетерпении, бросив свой караул, отправился тоже вниз, торопясь и стуча по лестнице сапогами. Шаги стихли.
— Господи, что же делать!
Раскольников снял запор, приотворил дверь — ничего не слышно, и вдруг, совершенно уже не думая, вышел, притворил как мог плотнее дверь за собой и пустился вниз.
Он уже сошел три лестницы, как вдруг послышался сильный шум ниже, — куда деваться! Никуда-то нельзя было спрятаться. Он побежал было назад, опять в квартиру.
— Эй, леший, черт! Держи!
С криком вырвался кто-то внизу из какой-то квартиры и не то что побежал, а точно упал вниз, по лестнице, крича во всю глотку:
— Митька! Митька! Митька! Митька! Митька! Шут те дери-и-и!
Крик закончился взвизгом; последние звуки послышались уже на дворе; всё затихло. Но в то же самое мгновение несколько человек, громко и часто говоривших, стали шумно подниматься на лестницу. Их было трое или четверо. Он расслышал звонкий голос молодого. «Они!»
В полном отчаянии пошел он им прямо навстречу: будь что будет! Остановят, всё пропало, пропустят, тоже всё пропало: запомнят. Они уже сходились; между ними оставалась всего одна только лестница — и вдруг спасение! В нескольких ступеньках от него, направо, пустая и настежь отпертая квартира, та самая квартира второго этажа, в которой красили рабочие, а теперь, как нарочно, ушли. Они-то, верно, и выбежали сейчас с таким криком. Полы только что окрашены, среди комнаты стоят кадочка и черепок с краской и с мазилкой. В одно мгновение прошмыгнул он в отворенную дверь и притаился за стеной, и было время: они уже стояли на самой площадке. Затем повернули вверх и прошли мимо, в четвертый этаж, громко разговаривая. Он выждал, вышел на цыпочках и побежал вниз.
Никого на лестнице! Под воротами тоже. Быстро прошел он подворотню и повернул налево по улице.
Он очень хорошо знал, он отлично хорошо знал, что они, в это мгновение, уже в квартире, что очень удивились, видя, что она отперта, тогда как сейчас была заперта, что они уже смотрят на тела и что пройдет не больше минуты, как они догадаются и совершенно сообразят, что тут только что был убийца и успел куда-нибудь спрятаться, проскользнуть мимо них, убежать; догадаются, пожалуй, и о том, что он в пустой квартире сидел, пока они вверх проходили. А между тем ни под каким видом не смел он очень прибавить шагу, хотя до первого поворота шагов сто оставалось. «Не скользнуть ли разве в подворотню какую-нибудь и переждать где-нибудь на незнакомой лестнице? Нет, беда! А не забросить ли куда топор? Не взять ли извозчика? Беда! беда!»
Наконец вот и переулок; он поворотил в него полумертвый; тут он был уже наполовину спасен и понимал это: меньше подозрений, к тому же тут сильно народ сновал, и он стирался в нем, как песчинка. Но все эти мучения до того его обессилили, что он едва двигался. Пот шел из него каплями; шея была вся смочена. «Ишь нарезался!» — крикнул кто-то ему, когда он вышел на канаву.
Он плохо теперь помнил себя; чем дальше, тем хуже. Он помнил, однако, как вдруг, выйдя на канаву, испугался, что мало народу и что тут приметнее, и хотел было поворотить назад в переулок. Несмотря на то что чуть не падал, он все-таки сделал крюку и пришел домой с другой совсем стороны.
Не в полной памяти прошел он и в ворота своего дома; по крайней мере он уже прошел на лестницу и тогда только вспомнил о топоре. А между тем предстояла очень важная задача: положить его обратно и как можно незаметнее. Конечно, он уже не в силах был сообразить, что, может быть, гораздо лучше было бы ему совсем не класть топора на прежнее место, а подбросить его, хотя потом, куда-нибудь на чужой двор.
Но всё обошлось благополучно. Дверь в дворницкую была притворена, но не на замке, стало быть, вероятнее всего было, что дворник дома. Но до того уже он потерял способность сообразить что-нибудь, что прямо подошел к дворницкой и растворил ее. Если бы дворник спросил его: «что надо?» — он, может быть, так прямо и подал бы ему топор. Но дворника опять не было, и он успел уложить топор на прежнее место под скамью; даже поленом прикрыл по-прежнему. Никого, ни единой души, не встретил он потом до самой своей комнаты; хозяйкина дверь была заперта. Войдя к себе, он бросился на диван, так, как был. Он не спал, но был в забытьи. Если бы кто вошел тогда в его комнату, он бы тотчас же вскочил и закричал. Клочки и отрывки каких-то мыслей так и кишели в его голове; но он ни одной не мог схватить, ни на одной не мог остановиться, несмотря даже на усилия…