Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Преступление и наказание, 1866 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Константинов, 1960 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 229 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nlr (2006)
- Допълнителна корекция
- kipe (2014)
- Допълнителна корекция
- NomaD (2014)
Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.
Издание:
Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0
История
- — Добавяне
- — Корекция от kipe и NomaD
Метаданни
Данни
- Година
- 1866 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- Интернет-библиотека Алексея Комарова / Ф. М. Достоевский. Собрание сочинений в 15-ти томах. Л., „Наука“, 1989. Том 5.
История
- — Добавяне
Епилог
I
Сибир. На брега на широка, пустинна река е разположен град, един от административните центрове на Русия; в града има крепост, в крепостта — тъмница. В тъмницата от девет месеца вече е затворен заточеникът каторжник втори разред Родион Расколников. От деня на престъплението му е изминала почти година и половина.
Съдебният процес по делото му мина без големи затруднения. Престъпникът твърдо, точно и ясно поддържаше показанието си, без да се заплита в обстоятелствата, без да ги смекчава в своя полза, без да изопачава фактите, без да забравя и най-малката подробност. Той разказа до последния детайл целия процес на убийството: разкри тайната на залога (дървената дъсчица с металната пластинка), който бе намерен в ръцете на убитата старица; разказа подробно как е взел от убитата ключовете, описа тези ключове, описа сандъчето и с какво е било пълно; дори изброи някои отделни предмети, които бяха затворени в него; изясни загадката около убийството на Лизавета; разказа как е дошъл и чукал Кох, а след него студентът, като преразказа всичко, за което бяха говорили; как той, престъпникът, се спуснал после по стълбището и чул крясъците на Миколка и Митка; как се скрил в празната квартира, как се прибрал вкъщи и в заключение посочи камъка в двора на Вознесенския булевард, край портата, под който бяха намерени вещите и кесийката. С една дума, делото беше ясно. Следователите и съдиите много се чудеха между другото на това, че е скрил кесийката и вещите под камъка, без да се възползва от тях, а най-вече, че не само не помнеше в подробности всички вещи, които беше откраднал, но дори сгреши броя им. А обстоятелството, че нито веднъж не беше отворил кесийката и не знаеше дори точно колко пари има в нея (в кесийката имаше триста и седемнадесет рубли и три монети от по двадесет копейки; от дългото лежане под камъка някои от горните, най-едрите банкноти бяха силно повредени), им се видя невероятно. Дълго се мъчиха да разберат: защо именно подсъдимият единствено по този въпрос лъже, докато за всичко друго прави доброволни и правдиви показания? Най-после някои (особено измежду психолозите) допуснаха дори възможността той наистина да не е поглеждал в кесийката и затова наистина да не е знаел какво има в нея и така, без да знае, да я е занесъл под камъка, но веднага правеха от това и извода, че престъплението е могло да бъде извършено само при известно временно умопобъркване, така да се каже, при болезнена мономания за убийство и грабеж, без по-нататъшни цели и без намерение за полза. Тъкмо тогава се появи и най-новата модерна теория за временното умопобъркване, която в наше време така често се мъчат да приложат към някои престъпници. При това отдавнашното състояние на ипохондрия у Расколников беше потвърдено с точност от много свидетели, от доктор Зосимов, от предишните му другари, от хазайката, от слугинята. Всичко това допринесе много за заключението, че Расколников не прилича съвсем на обикновен убиец, разбойник и грабител, а че тук има нещо друго. За най-голям яд на защитаващите това мнение самият престъпник почти не се опитваше да се защити; на заключителните въпроси: какво именно е могло да го подтикне към убийство и какво го е накарало да ограби той отговори твърде ясно и с най-груба точност, че причината за всичко е било тежкото му положение, неговата нищета и безпомощност, желанието да обезпечи първите стъпки на своята жизнена кариера с помощта поне на три хиляди рубли, които е разчитал да намери у убитата. А се е решил на убийство поради лекомисления си и малодушен характер, изнервен освен това и от лишенията и неуспехите. А на въпросите какво именно го е накарало да дойде да си признае отговори направо, че чистосърдечно се е разкаял. Всичко това беше дори почти грубо…
Присъдата обаче се оказа по-снизходителна, отколкото можеше да се очаква, като се има предвид извършеното престъпление, и може би именно затова, че престъпникът не само не искаше да се оправдава, но дори като че проявяваше желание сам още повече да се обвини. Всички странни и особени обстоятелства бяха взети предвид. Болезненото и бедствено състояние на престъпника преди извършването на престъплението беше несъмнено. Това, че той не се е възползвал от ограбеното, бе обяснено отчасти като резултат от събудилото се разкаяние, отчасти като последица от не съвсем нормалното състояние на умствените му способности при извършване на престъплението, фактът на случайното убийство на Лизавета дори послужи за пример, подкрепящ това предположение: човекът извършва две убийства и в същото време забравя, че вратата стои отключена! Най-после самопризнанието в момент, когато делото се е заплело много вследствие на невярното показание на падналия духом фанатик (Николай), и освен това, когато против истинския престъпник няма не само ясни улики, но дори и подозрения (Порфирий Петрович изпълни докрай обещанието си), всичко това допринесе окончателно за смекчаване участта на обвиняемия.
Появиха се освен това съвсем неочаквано и други обстоятелства, много благоприятни за подсъдимия. Бившият студент Разумихин изрови отнякъде сведения и представи доказателства, че престъпникът Расколников, когато е бил в университета, с последните си средства е помагал на свой беден и туберкулозен състудент и почти го е издържал половин година. А когато той умрял, се грижил за стария и немощен баща на умрелия си другар (който издържал баща си със собствения си труд едва ли не от тринадесетгодишна възраст), настанил най-накрая този старец в болница и когато той също умрял, погребал го. Всички тези сведения оказаха известно благоприятно влияние при решаване съдбата на Расколников. Бившата му хазайка, майката на починалата годеница на Расколников, вдовицата Зарницина, свидетелства също, че още когато те живеели в другата къща, на Петте кьошета, Расколников по време на един пожар през нощта изнесъл от една квартира, която вече горяла, две малки деца и получил изгаряния. Този факт беше грижливо разследван и твърде добре потвърден от много свидетели. С една дума, свърши се с това, че престъпникът беше осъден на каторжен труд втори разред само за осем години предвид самопризнанието му и някои смекчаващи вината обстоятелства.
Още в началото на процеса майката на Расколников се разболя. Дуня и Разумихин намериха начин да я отпратят от Петербург за цялото време, докато траеше процесът. Разумихин избра един град на железопътната линия и недалеч от Петербург, за да има възможност да следи редовно всичко около процеса и същевременно колкото може по-често да бъде с Авдотя Романовна. Болестта на Пулхерия Александровна беше някаква странна, нервна и придружена от нещо като умопобъркване, ако не пълно, то поне частично. Когато се върна от последната си среща с брат си, Дуня завари майка си вече съвсем болна, с температура и бълнуване. Още същата вечер тя се разбра с Разумихин какво именно да отговаря на майка си, когато я разпитва за брат й, и дори измисли заедно с Разумихин цяла история за отпътуването на Расколников някъде далеч, извън Русия, по едно частно поръчение, което ще му донесе най-накрая и пари, и известност. Но те бяха поразени, че самата Пулхерия Александровна нито тогава, нито по-късно разпитва за това. Напротив, тя самата беше измислила цяла история за внезапното отпътуване на сина си; със сълзи на очи разказваше как той идвал да се сбогува с нея; при това загатваше, че само на нея са й известни много твърде важни и тайнствени обстоятелства и че Родя има много твърде силни врагове, така че е принуден дори да се крие. Що се отнася до бъдещата му кариера, тя също беше за нея несъмнена и блестяща, след като изчезнат някои враждебни обстоятелства; уверяваше Разумихин, че след време синът й ще бъде дори държавник, което доказват неговата статия и блестящият му литературен талант. Тази статия тя четеше непрекъснато, четеше я понякога дори на глас и едва ли не спеше с нея, но все пак почти не разпитваше къде именно се намира сега Родя, дори след като с нея явно избягваха да говорят за това — а то беше вече достатъчно, за да събуди мнителността й. Най-после започнаха да се страхуват от това странно мълчание на Пулхерия Александровна по някои въпроси. Тя например дори не се оплакваше, че той не пише, докато преди, когато живееше в своето градче, живееше само с надеждата и само в очакване да получи по-скоро писмо от любимия Родя. Последното обстоятелство беше вече прекалено необяснимо и много тревожеше Дуня; минаваше й през ум, че майка й сигурно предчувства нещо ужасно в съдбата на сина си и не смее да разпитва, за да не научи нещо още по-ужасно. Във всеки случай Дуня ясно виждаше, че разсъдъкът на Пулхерия Александровна не е в ред.
На два пъти впрочем се случи тя самата така да поведе разговора, че беше невъзможно, отговаряйки й, да не спомене за това къде именно се намира сега Родя; и тъй като отговорите по неволя се получиха неудовлетворителни и подозрителни, тя стана изведнъж извънредно тъжна, мрачна и мълчалива, което трая доста дълго. Дуня видя най-после, че е трудно да лъже и да измисля, и стигна до окончателния извод, че е по-добре изобщо да мълчи по известни въпроси; но все повече и повече ставаше ясно до очевидност, че нещастната майка подозира нещо ужасно. Дуня си спомни между другото думите на брат си, че майка й се е вслушвала в бълнуването й през нощта в навечерието на съдбоносния ден след сцената й със Свидригайлов, дали не е чула нещо тогава? Често, понякога след няколко дни или дори седмици на мрачно мълчание и безмълвни сълзи, болната някак истерично се оживяваше и започваше изведнъж да говори на глас, почти без да спира, за своя син, за своите надежди, за бъдещето… Измислиците й бяха понякога много странни. Утешаваха я, съгласяваха се с нея (тя самата може би виждаше ясно, че не искат да спорят с нея и само я утешават), но все пак говореше…
Пет месеца след самопризнанието на престъпника бе произнесена присъдата. Разумихин го посещаваше в затвора винаги когато беше възможно. Соня също. Най-после дойде и раздялата; Дуня се закле на брат си, че тази раздяла не е навеки; Разумихин също. В младата и пламенна глава на Разумихин здраво заседна проектът през следващите три-четири години да сложи поне началото на бъдещото богатство, да събере поне известна сума и да се пресели в Сибир, където почвата е богата във всяко отношение, а работниците, хората и капиталите са малко; да се засели там, в същия град, където ще бъде и Родя, и… всички заедно да започнат нов живот. На сбогуване всички заплакаха. Расколников последните дни беше извънредно замислен, разпитваше много за майка си, непрекъснато се тревожеше за нея. Дори извънредно много се измъчваше за нея, което тревожеше Дуня. Като научи с подробности за болезненото състояние на майка си, той стана много мрачен. Със Соня беше, кой знае защо, особено неразговорчив през цялото време. Соня, с помощта на парите, които й остави Свидригайлов, отдавна вече се беше стегнала за път и приготвила да последва групата арестанти, с която щеше да бъде изпратен и той. За това никога не беше спомената нито дума между нея и Расколников; но и двамата знаеха, че ще бъде така. При последното им сбогуване той странно се усмихваше на пламенните уверения на сестра си и Разумихин за щастливото им бъдеще, когато той ще излезе от каторгата, и предрече, че болезненото състояние на майка му ще завърши скоро с нещастие. Той и Соня най-после заминаха. Два месеца по-късно Дунечка се омъжи за Разумихин. Сватбата беше тъжна и тиха. Между поканените бяха впрочем Порфирий Петрович и Зосимов. Напоследък Разумихин имаше вид на човек, който е взел твърдо решение. Дуня вярваше сляпо, че той ще изпълни всички свои намерения, пък и не можеше да не вярва: в този човек личеше желязна воля. Между впрочем той пак тръгна на лекции, за да завърши образованието си. Двамата непрекъснато правеха планове за бъдещето; и двамата бяха убедени, че след пет години непременно ще се преселят в Сибир. А дотогава разчитаха на Соня…
Пулхерия Александровна с радост благослови дъщеря си за брака с Разумихин; но след този брак стана сякаш още по-тъжна и загрижена. За да я зарадва, Разумихин й разказа между другото за студента и престарелия му баща и за това, че Родя е получил изгаряния и дори е боледувал, спасявайки от смърт миналата година-две дечица. Тези две неща докараха Пулхерия Александровна, чийто разсъдък и без това беше разстроен, почти до възторжено състояние. Тя непрекъснато говореше за това, завързваше разговори дори на улицата (въпреки че Дунечка винаги я придружаваше). Със спътниците в някой файтон, в дюкяните, намерила какъв да е слушател, тя повеждаше разговор за своя син, за неговата статия, за това как е помагал на студента, как е получил изгаряния в пожара и прочие. Дунечка просто не знаеше как да я сдържа. Освен опасността от подобно възторжено, болезнено състояние, бедата беше и там, че някой можеше да си спомни името Расколников във връзка със съдебния процес и да заговори за това. Пулхерия Александровна научи дори адреса на майката на двете спасени дечица и искаше непременно да отиде при нея. Най-накрая тревогата й нарасна извънредно. Понякога тя изведнъж започваше да плаче, често боледуваше, вдигаше висока температура и бълнуваше. Една сутрин заяви направо, че по нейните сметки Родя трябва да пристигне скоро, че тя помни как той, сбогувайки се с нея, споменал именно след девет месеца да го чакат. Започна да разтребва, да приготвя определената за него стая (своята собствена), да чисти мебелите, да мие, да окачва нови пердета и прочие. Дуня се разтревожи, но мълчеше и дори и помагаше да подрежда стаята за посрещането на брат си. След тревожния ден, прекаран в непрекъснато фантазиране, в радостни мечти и сълзи, през нощта тя се разболя и на сутринта вече имаше температура и бълнуваше. Установи се огненица. След две седмици умря. В бълнуването от устата и се изтръгнаха думи по които можеше да се разбере, че е подозирала много повече неща за ужасната съдба на сина си, отколкото дори бяха предполагали.
Расколников дълго време не знаеше за смъртта на майка си, въпреки че още от самото начало на въдворяването му в Сибир установи кореспонденция с Петербург. Тя се водеше чрез Соня, която редовно, всеки месец, изпращаше в Петербург писмо до Разумихин и редовно, всеки месец, получаваше отговор от Петербург. Писмата на Соня се струваха на Дуня и Разумихин отначало някак сухи и неудовлетворителни; но най-после и двамата решиха, че всъщност е невъзможно да се пише по-добре, защото и от тези писма се получаваше все пак най-точна и пълна представа за съдбата на техния нещастен брат. Писмата на Соня бяха изпълнени с най-обикновени битови подробности, с най-просто и ясно описание на цялата обстановка на живота на Расколников в каторгата. В тях нямаше нито изложение на нейните собствени надежди, нито планове за бъдещето, нито описание на личните чувства. Вместо опити да се разкрие неговото душевно състояние и изобщо целият му вътрешен живот, имаше само факти, тоест собствените му думи, подробни новини за състоянието на здравето му, какво е поискал еди-кога си при свиждането, за какво я е молил, какво й е поръчал и прочие. Всички тези новини се съобщаваха с най-големи подробности. Образът на нещастния брат в края на краищата се обрисува от само себе си; очерта се точно и ясно; тук не можеше да има грешки, защото всичко беше с факти.
Но малко радостни неща можеха да извлекат Дуня и мъжът й от тези известия, особено в началото. Соня непрекъснато съобщаваше, че той постоянно е навъсен, неразговорлив и дори почти никак не се интересува от известията, които тя му предава всеки път, когато получи писмо; че пита понякога за майка си; и когато тя, виждайки, че той се досеща за истината, му казала най-накрая за нейната смърт, за нейно учудване дори известието за смъртта на майка му като че не му подействало много силно, поне така й се сторило външно. Тя съобщаваше между впрочем, че макар той да е така затворен в самия себе си и като да се е заключил от всички, към новия си живот се е отнесъл много прямо и просто; че ясно разбира положението си, не очаква в близко бъдеще нищо хубаво, не храни някакви лекомислени надежди (което е така характерно в неговото положение) и почти на нищо не се учудва сред новата обстановка, която го обкръжава и която така малко прилича на предишната. Тя съобщаваше, че здравето му е удовлетворително. Излиза на работа, от която не се мъчи да се освобождава, нито пък се товари с повече. Към храната е почти равнодушен, но храната, освен в неделя и в празник, е толкова лоша, че той най-накрая охотно приел от нея, Соня, известна сума, за да може да пие всеки ден чай; а за всичко останало я помолил да не се безпокои, уверявайки, че всички тези грижи само му досаждат. По-нататък Соня съобщаваше, че живее в затвора в общо помещение, че тя не е влизала в тези казарми, но явно там е тясно, отвратително и нездравословно; че спи на нар, като си постила кече, и не иска да си подреди нищо друго. Но че живее така примитивно и бедно съвсем не поради някакъв предубеден план или намерение, а просто така, от невнимание и външно равнодушие към съдбата си. Соня пишеше направо, че той, особено в началото, не само че не се интересувал от посещенията й, но дори почти се дразнел от нея, бил неразговорлив и дори груб, но напоследък тези срещи се превърнали за него в навик и дори едва ли не в потребност, така че той дори много тъгувал, когато тя няколко дни боледувала и не могла да го посещава. А се среща с него по празници при вратата на затвора или в караулното помещение, където го извикват при нея за няколко минути; а в делник — там, където работи и където тя ходи при него — или в работилниците, или в тухларната, или при навесите на брега на Иртиш. За себе си Соня съобщаваше, че е успяла да завърже в града дори известни познанства и да намери покровители; че шие и тъй като в града почти няма модистка, станала в много къщи дори необходима; не споменаваше само, че благодарение на нея Расколников се ползва от покровителството на началството, че са му дали по-лека работа и прочие. Най-после дойде известие (Дуня дори беше забелязала известно особено вълнение и тревога в последните й писма), че той страни от всички, че в затвора каторжниците не го обичат, че мълчи по цели дни и е много блед. Изведнъж, в последното писмо, Соня писа, че се е разболял твърде сериозно и лежи в болницата, в стаята за затворници…
Эпилог
I
Сибирь. На берегу широкой, пустынной реки стоит город, один из административных центров России; в городе крепость, в крепости острог. В остроге уже девять месяцев заключен ссыльно-каторжный второго разряда, Родион Раскольников. Со дня преступления его прошло почти полтора года.
Судопроизводство по делу его прошло без больших затруднений. Преступник твердо, точно и ясно поддерживал свое показание, не запутывая обстоятельств, не смягчая их в свою пользу, не искажая фактов, не забывая малейшей подробности. Он рассказал до последней черты весь процесс убийства: разъяснил тайну заклада (деревянной дощечки с металлическою полоской), который оказался у убитой старухи в руках; рассказал подробно о том, как взял у убитой ключи, описал эти ключи, описал укладку и чем она была наполнена; даже исчислил некоторые из отдельных предметов, лежавших в ней; разъяснил загадку об убийстве Лизаветы; рассказал о том, как приходил и стучался Кох, а за ним студент, передав всё, что они между собой говорили; как он, преступник, сбежал потом с лестницы и слышал визг Миколки и Митьки; как он спрятался в пустой квартире, пришел домой, и в заключение указал камень на дворе, на Вознесенском проспекте, под воротами, под которым найдены были вещи и кошелек. Одним словом, дело вышло ясное. Следователи и судьи очень удивлялись, между прочим, тому, что он спрятал кошелек и вещи под камень, не воспользовавшись ими, а пуще всего тому, что он не только не помнил в подробности всех вещей, собственно им похищенных, но даже в числе их ошибся. То, собственно, обстоятельство, что он ни разу не открыл кошелька и не знал даже, сколько именно в нем лежит денег, показалось невероятным (в кошельке оказалось триста семнадцать рублей серебром и три двугривенных; от долгого лежанья под камнем некоторые верхние, самые крупные, бумажки чрезвычайно попортились). Долго добивались разузнать: почему именно подсудимый в одном этом обстоятельстве лжет, тогда как во всем другом сознается добровольно и правдиво? Наконец, некоторые (особенно из психологов) допустили даже возможность того, что и действительно он не заглядывал в кошелек, а потому и не знал, что в нем было, и, не зная, так и снес под камень, но тут же из этого и заключали, что самое преступление не могло иначе и случиться как при некотором временном умопомешательстве, так сказать, при болезненной мономании убийства и грабежа, без дальнейших целей и расчетов на выгоду. Тут, кстати, подоспела новейшая модная теория временного умопомешательства, которую так часто стараются применять в наше время к иным преступникам. К тому же давнишнее ипохондрическое состояние Раскольникова было заявлено до точности многими свидетелями, доктором Зосимовым, прежними его товарищами, хозяйкой, прислугой. Всё это сильно способствовало заключению, что Раскольников не совсем похож на обыкновенного убийцу, разбойника и грабителя, но что тут что-то другое. К величайшей досаде защищавших это мнение, сам преступник почти не пробовал защищать себя; на окончательные вопросы: что именно могло склонить его к смертоубийству и что побудило его совершить грабеж, он отвечал весьма ясно, с самою грубою точностью, что причиной всему было его скверное положение, его нищета и беспомощность, желание упрочить первые шаги своей жизненной карьеры с помощью, по крайней мере, трех тысяч рублей, которые он рассчитывал найти у убитой. Решился же он на убийство вследствие своего легкомысленного и малодушного характера, раздраженного, сверх того, лишениями и неудачами. На вопросы же, что именно побудило его явиться с повинною, прямо отвечал, что чистосердечное раскаяние. Всё это было почти уже грубо…
Приговор, однако ж, оказался милостивее, чем можно было ожидать, судя по совершенному преступлению, и, может быть, именно потому, что преступник не только не хотел оправдываться, но даже как бы изъявлял желание сам еще более обвинить себя. Все странные и особенные обстоятельства дела были приняты во внимание. Болезненное и бедственное состояние преступника до совершения преступления не подвергалось ни малейшему сомнению. То, что он не воспользовался ограбленным, зачтено частию за действие пробудившегося раскаяния, частию за несовершенно здравое состояние умственных способностей во время совершения преступления. Обстоятельство нечаянного убийства Лизаветы даже послужило примером, подкрепляющим последнее предположение: человек совершает два убийства и в то же время забывает, что дверь стоит отпертая! Наконец, явка с повинною, в то самое время, когда дело необыкновенно запуталось вследствие ложного показания на себя упавшего духом изувера (Николая) и, кроме того, когда на настоящего преступника не только ясных улик, но даже и подозрений почти не имелось (Порфирий Петрович вполне сдержал слово), всё это окончательно способствовало смягчению участи обвиненного.
Объявились, кроме того, совершенно неожиданно и другие обстоятельства, сильно благоприятствовавшие подсудимому. Бывший студент Разумихин откопал откуда-то сведения и представил доказательства, что преступник Раскольников, в бытность свою в университете, из последних средств своих помогал одному своему бедному и чахоточному университетскому товарищу и почти содержал его в продолжение полугода. Когда же тот умер, ходил за оставшимся в живых старым и расслабленным отцом умершего товарища (который содержал и кормил своего отца своими трудами чуть не с тринадцатилетнего возраста), поместил наконец этого старика в больницу, и когда тот тоже умер, похоронил его. Все эти сведения имели некоторое благоприятное влияние на решение судьбы Раскольникова. Сама бывшая хозяйка его, мать умершей невесты Раскольникова, вдова Зарницына, засвидетельствовала тоже, что, когда они еще жили в другом доме, у Пяти углов, Раскольников во время пожара, ночью, вытащил из одной квартиры, уже загоревшейся, двух маленьких детей, и был при этом обожжен. Этот факт был тщательно расследован и довольно хорошо засвидетельствован многими свидетелями. Одним словом, кончилось тем, что преступник присужден был к каторжной работе второго разряда, на срок всего только восьми лет, во уважение явки с повинною и некоторых облегчающих вину обстоятельств.
Еще в начале процесса мать Раскольникова сделалась больна. Дуня и Разумихин нашли возможным увезти ее из Петербурга на всё время суда. Разумихин выбрал город на железной дороге и в близком расстоянии от Петербурга, чтоб иметь возможность регулярно следить за всеми обстоятельствами процесса и в то же время как можно чаще видеться с Авдотьей Романовной. Болезнь Пульхерии Александровны была какая-то странная, нервная и сопровождалась чем-то вроде помешательства, если не совершенно, то, по крайней мере, отчасти. Дуня, воротившись с последнего свидания с братом, застала мать уже совсем больною, в жару и в бреду. В этот же вечер сговорилась она с Разумихиным, что именно отвечать матери на ее расспросы о брате, и даже выдумала вместе с ним, для матери, целую историю об отъезде Раскольникова куда-то далеко, на границу России, по одному частному поручению, которое доставит ему наконец и деньги, и известность. Но их поразило, что ни об чем об этом сама Пульхерия Александровна ни тогда, ни потом не расспрашивала. Напротив, у ней у самой оказалась целая история о внезапном отъезде сына; она со слезами рассказывала, как он приходил к ней прощаться; давала при этом знать намеками, что только ей одной известны многие весьма важные и таинственные обстоятельства и что у Роди много весьма сильных врагов, так что ему надо даже скрываться. Что же касается до будущей карьеры его, то она тоже казалась ей несомненною и блестящею, когда пройдут некоторые враждебные обстоятельства; уверяла Разумихина, что сын ее будет со временем даже человеком государственным, что доказывает его статья и его блестящий литературный талант. Статью эту она читала беспрерывно, читала иногда даже вслух, чуть не спала вместе с нею, а все-таки, где именно находится теперь Родя, почти не расспрашивала, несмотря даже на то, что с нею видимо избегали об этом разговаривать, — что уже одно могло возбудить ее мнительность. Стали, наконец, бояться этого странного молчания Пульхерии Александровны насчет некоторых пунктов. Она, например, даже не жаловалась на то, что от него нет писем, тогда как прежде, живя в своем городке, только и жила одною надеждой и одним ожиданием получить поскорее письмо от возлюбленного Роди. Последнее обстоятельство было уж слишком необъяснимо и сильно беспокоило Дуню; ей приходила мысль, что мать, пожалуй, предчувствует что-нибудь ужасное в судьбе сына и боится расспрашивать, чтобы не узнать чего-нибудь еще ужаснее. Во всяком случае, Дуня ясно видела, что Пульхерия Александровна не в здравом состоянии рассудка.
Раза два, впрочем, случилось, что она сама так навела разговор, что невозможно было, отвечая ей, не упомянуть о том, где именно находится теперь Родя; когда же ответы поневоле должны были выйти неудовлетворительными и подозрительными, она стала вдруг чрезвычайно печальна, угрюма и молчалива, что продолжалось весьма долгое время. Дуня увидела наконец, что трудно лгать и выдумывать, и пришла к окончательному заключению, что лучше уж совершенно молчать об известных пунктах; но всё более и более становилось ясно до очевидности, что бедная мать подозревает что-то ужасное. Дуня припомнила, между прочим, слова брата, что мать вслушивалась в ее бред, в ночь накануне того последнего рокового дня, после сцены ее с Свидригайловым: не расслышала ли она чего-нибудь тогда? Часто, иногда после нескольких дней и даже недель угрюмого, мрачного молчания и безмолвных слез, больная как-то истерически оживлялась и начинала вдруг говорить вслух, почти не умолкая, о своем сыне, о своих надеждах, о будущем… Фантазии ее были иногда очень странны. Ее тешили, ей поддакивали (она сама, может быть, видела ясно, что ей поддакивают и только тешат ее), но она все-таки говорила…
Пять месяцев спустя после явки преступника с повинной последовал его приговор. Разумихин виделся с ним в тюрьме, когда только это было возможно. Соня тоже. Наконец последовала и разлука; Дуня поклялась брату, что эта разлука не навеки; Разумихин тоже. В молодой и горячей голове Разумихина твердо укрепился проект положить в будущие три-четыре года, по возможности, хоть начало будущего состояния, скопить хоть несколько денег и переехать в Сибирь, где почва богата во всех отношениях, а работников, людей и капиталов мало; там поселиться в том самом городе, где будет Родя, и… всем вместе начать новую жизнь. Прощаясь, все плакали. Раскольников самые последние дни был очень задумчив, много расспрашивал о матери, постоянно о ней беспокоился. Даже уж очень о ней мучился, что тревожило Дуню. Узнав в подробности о болезненном настроении матери, он стал очень мрачен. С Соней он был почему-то особенно неговорлив во всё время. Соня, с помощью денег, оставленных ей Свидригайловым, давно уже собралась и изготовилась последовать за партией арестантов, в которой будет отправлен и он. Об этом никогда ни слова не было упомянуто между ею и Раскольниковым; но оба знали, что это так будет. В самое последнее прощанье он странно улыбался на пламенные удостоверения сестры и Разумихина о счастливой их будущности, когда он выйдет из каторги, и предрек, что болезненное состояние матери кончится вскоре бедой. Он и Соня наконец отправились.
Два месяца спустя Дунечка вышла замуж за Разумихина. Свадьба была грустная и тихая. Из приглашенных был, впрочем, Порфирий Петрович и Зосимов. Во всё последнее время Разумихин имел вид твердо решившегося человека. Дуня верила слепо, что он выполнит все свои намерения, да и не могла не верить: в этом человеке виднелась железная воля. Между прочим, он стал опять слушать университетские лекции, чтобы кончить курс. У них обоих составлялись поминутно планы будущего; оба твердо рассчитывали чрез пять лет наверное переселиться в Сибирь. До той же поры надеялись там на Соню…
Пульхерия Александровна с радостью благословила дочь на брак с Разумихиным; но после этого брака стала как будто еще грустнее и озабоченнее. Чтобы доставить ей приятную минуту, Разумихин сообщил ей, между прочим, факт о студенте и дряхлом его отце и о том, что Родя был обожжен и даже хворал, спасши от смерти, прошлого года, двух малюток. Оба известия довели и без того расстроенную рассудком Пульхерию Александровну почти до восторженного состояния. Она беспрерывно говорила об этом, вступала в разговор и на улице (хотя Дуня постоянно сопровождала ее). В публичных каретах, в лавках, поймав хоть какого-нибудь слушателя, наводила разговор на своего сына, на его статью, как он помогал студенту, был обожжен на пожаре и прочее. Дунечка даже не знала, как удержать ее. Уж кроме опасности такого восторженного, болезненного настроения, одно уже то грозило бедой, что кто-нибудь мог припомнить фамилию Раскольникова по бывшему судебному делу и заговорить об этом. Пульхерия Александровна узнала даже адрес матери двух спасенных от пожара малюток и хотела непременно отправиться к ней. Наконец беспокойство ее возросло до крайних пределов. Она иногда вдруг начинала плакать, часто заболевала и в жару бредила. Однажды, поутру, она объявила прямо, что по ее расчетам скоро должен прибыть Родя, что она помнит, как он, прощаясь с нею, сам упоминал, что именно чрез девять месяцев надо ожидать его. Стала всё прибирать в квартире и готовиться к встрече, стала отделывать назначавшуюся ему комнату (свою собственную), отчищать мебель, мыть и надевать новые занавески и прочее. Дуня встревожилась, но молчала и даже помогала ей устраивать комнату к приему брата. После тревожного дня, проведенного в беспрерывных фантазиях, в радостных грезах и слезах, в ночь она заболела и наутро была уже в жару и в бреду. Открылась горячка. Чрез две недели она умерла. В бреду вырывались у ней слова, по которым можно было заключить, что она гораздо более подозревала в ужасной судьбе сына, чем даже предполагали.
Раскольников долго не знал о смерти матери, хотя корреспонденция с Петербургом установилась еще с самого начала водворения его в Сибири. Устроилась она чрез Соню, которая аккуратно каждый месяц писала в Петербург на имя Разумихина и аккуратно каждый месяц получала из Петербурга ответ. Письма Сони казались сперва Дуне и Разумихину как-то сухими и неудовлетворительными; но под конец оба они нашли, что и писать лучше невозможно, потому что и из этих писем в результате получалось все-таки самое полное и точное представление о судьбе их несчастного брата. Письма Сони были наполняемы самою обыденною действительностью, самым простым и ясным описанием всей обстановки каторжной жизни Раскольникова. Тут не было ни изложения собственных надежд ее, ни загадок о будущем, ни описаний собственных чувств. Вместо попыток разъяснения его душевного настроения и вообще всей внутренней его жизни стояли одни факты, то есть собственные слова его, подробные известия о состоянии его здоровья, чего он пожелал тогда-то при свидании, о чем попросил ее, что поручил ей, и прочее. Все эти известия сообщались с чрезвычайною подробностью. Образ несчастного брата под конец выступил сам собою, нарисовался точно и ясно; тут не могло быть и ошибок, потому что всё были верные факты.
Но мало отрадного могли вывести Дуня и муж ее по этим известиям, особенно вначале. Соня беспрерывно сообщала, что он постоянно угрюм, несловоохотлив и даже почти нисколько не интересуется известиями, которые она ему сообщает каждый раз из получаемых ею писем; что он спрашивает иногда о матери; и когда она, видя, что он уже предугадывает истину, сообщила ему наконец об ее смерти, то, к удивлению ее, даже и известие о смерти матери на него как бы не очень сильно подействовало, по крайней мере так показалось ей с наружного вида. Она сообщала, между прочим, что, несмотря на то, что он, по-видимому, так углублен в самого себя и ото всех как бы заперся, — к новой жизни своей он отнесся очень прямо и просто; что он ясно понимает свое положение, не ожидает вблизи ничего лучшего, не имеет никаких легкомысленных надежд (что так свойственно в его положении) и ничему почти не удивляется среди новой окружающей его обстановки, так мало похожей на что-нибудь прежнее. Сообщила она, что здоровье его удовлетворительно. Он ходит на работы, от которых не уклоняется и на которые не напрашивается. К пище почти равнодушен, но что эта пища, кроме воскресных и праздничных дней, так дурна, что наконец он с охотой принял от нее, Сони, несколько денег, чтобы завести у себя ежедневный чай; насчет всего же остального просил ее не беспокоиться, уверяя, что все эти заботы о нем только досаждают ему. Далее Соня сообщала, что помещение его в остроге общее со всеми; внутренности их казарм она не видала, но заключает, что там тесно, безобразно и нездорово; что он спит на нарах, подстилая под себя войлок, и другого ничего не хочет себе устроить. Но что живет он так грубо и бедно вовсе не по какому-нибудь предвзятому плану или намерению, а так просто от невнимания и наружного равнодушия к своей судьбе. Соня прямо писала, что он, особенно вначале, не только не интересовался ее посещениями, но даже почти досадовал на нее, был несловоохотлив и даже груб с нею, но что под конец эти свидания обратились у него в привычку и даже чуть не в потребность, так что он очень даже тосковал, когда она несколько дней была больна и не могла посещать его. Видится же она с ним по праздникам у острожных ворот или в кордегардии, куда его вызывают к ней на несколько минут; по будням же на работах, куда она заходит к нему, или в мастерских, или на кирпичных заводах, или в сараях на берегу Иртыша. Про себя Соня уведомляла, что ей удалось приобресть в городе даже некоторые знакомства и покровительства; что она занимается шитьем, и так как в городе почти нет модистки, то стала во многих домах даже необходимою; не упоминала только, что чрез нее и Раскольников получил покровительство начальства, что ему облегчаемы были работы, и прочее. Наконец пришло известие (Дуня даже приметила некоторое особенное волнение и тревогу в ее последних письмах), что он всех чуждается, что в остроге каторжные его не полюбили; что он молчит по целым дням и становится очень бледен. Вдруг, в последнем письме, Соня написала, что он заболел весьма серьезно и лежит в госпитале, в арестантской палате…