Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Преступление и наказание, 1866 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Константинов, 1960 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 229 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nlr (2006)
- Допълнителна корекция
- kipe (2014)
- Допълнителна корекция
- NomaD (2014)
Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.
Издание:
Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0
История
- — Добавяне
- — Корекция от kipe и NomaD
Метаданни
Данни
- Година
- 1866 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- Интернет-библиотека Алексея Комарова / Ф. М. Достоевский. Собрание сочинений в 15-ти томах. Л., „Наука“, 1989. Том 5.
История
- — Добавяне
IV
А Расколников се запъти право към къщата край канала, където живееше Соня. Къщата беше триетажна, стара, боядисана в зелено. Той успя да намери портиера и получи от него доста неопределени упътвания за жилището на Капернаумов, шивача. Като намери в ъгъла на двора входа откъм тясното и тъмно стълбище, той се изкачи най-после на втория етаж и стигна до коридора, който опасваше етажа откъм двора. Докато търсеше в тъмното и недоумяваше къде може да бъде вратата на Капернаумови, изведнъж на три крачки от него се отвори някаква врата; той машинално се хвана за нея.
— Кой е? — тревожно запита женски глас.
— Аз съм… идвам при вас — отвърна Расколников и влезе в тесничко антре. Там, на продънен стол, в изкривен меден свещник бе сложена свещ.
— Вие! Господи! — слабо извика Соня и застана като вцепенена.
— Откъде се влиза при вас? Оттук ли? — И Расколников, като се мъчеше да не я гледа, бързо мина в стаята.
След минута влезе със свещта и Соня, остави я и застана пред него съвсем объркана, в неизразимо вълнение и явно изплашена от неочакваното посещение. Изведнъж червенина заля бледото й лице и дори сълзи се показаха на очите й… Беше й тежко и срамно, и сладко… Расколников бързо се обърна и седна на стола до масата. С един поглед успя да обхване стаята.
Тя беше голяма, но извънредно ниска, единствената, която Капернаумови даваха под наем; заключената врата отляво водеше към тях. Отдясно имаше още една врата, винаги залостена. Тя водеше към друга, съседна квартира, с друг номер. Стаята на Соня приличаше на някакъв навес, тя представляваше твърде неправилен четириъгълник и това й придаваше нещо уродливо. Стената с три прозореца, които гледаха към канала, прерязваше стаята някак косо, от което единият ъгъл, ужасно остър, оставаше някъде в дълбочина, така че при слабо осветление човек не можеше дори добре да го види; а другият ъгъл беше прекалено безобразно тъп. В цялата тази голяма стая почти нямаше мебели. В ъгъла вдясно стоеше креват; до него, точно до вратата, стол. Край същата стена, където беше креватът, точно до вратата към другата квартира, имаше проста дървена маса, покрита със синя покривка; до масата бяха сложени два плетени стола. Освен това до противоположната стена, близо до острия ъгъл, имаше малък скрин от просто дърво, който някак се губеше в празната стая. Ето всичко, което имаше в стаята. Жълтеникавите изпоцапани и извехтели тапети бяха почернели във всички ъгли; тук навярно зиме беше влажно и задимено. Бедността беше явна; дори креватът беше без завески. Соня мълчаливо гледаше гостенина си, който така внимателно и безцеремонно оглеждаше стаята й, и дори най-накрая се разтрепери от страх, сякаш стоеше пред съдия, в чиито ръце беше съдбата й.
— Аз ида късно… Има ли единадесет часа? — попита той все още без да вдига очи към нея.
— Има — прошепна Соня. — Ах, да, има! — забърза тя изведнъж, като че в това беше единственият изход за нея. — Току-що би часовникът на хазаите… и аз чух… Има.
— Ида при вас за последен път — мрачно продължи Расколников, макар че идваше едва за първи. — Аз може би вече няма да ви видя…
— Вие… заминавате?
— Не зная… утре всичко…
— Значи, няма да дойдете утре у Катерина Ивановна? — трепна гласът на Соня.
— Не зная. Всичко утре сутринта… Не е там работата, аз дойдох да ви кажа нещо…
Расколников вдигна към нея замисления си поглед и изведнъж забеляза, че той седи, а тя все още стои пред него.
— Но защо стоите? Седнете — проговори той с внезапно изменен, тих и ласкав глас.
Тя седна. Той я погледа около минута приветливо и почти със състрадание.
— Каква сте слабичка! Каква ръка имате! Съвсем прозрачна. Пръстите — като на мъртва.
Той взе ръката й. Соня леко се усмихна.
— Винаги съм била такава — каза тя.
— И когато живеехте вкъщи?
— Да…
— Е, да, разбира се! — произнесе той отривисто и изразът на лицето му, и тонът на гласа му изведнъж пак се промениха. Той още веднъж се огледа.
— Вие у Капернаумови ли сте под наем?
— Да…
— Те са там, зад вратата?
— Да… Те имат също такава стая.
— Всички са в една стая?
— В една.
— Във вашата стая аз бих се страхувал нощем — мрачно каза той.
— Хазаите са много добри, много мили — отговори Соня, сякаш още не беше се опомнила и съвзела. — И всичките мебели… всичко… всичко е на хазаите. И те са много добри, и децата също често идват при мене…
— Пелтеците ли?
— Да… Той заеква и е куц. И жена му също… Не че заеква, а някак не изговаря всичко. Тя е добра, много. А той е бивш крепостен слуга. Имат седем деца… само най-голямото заеква, а останалите са просто болни… но не заекват… А вие откъде знаете за тях? — добави тя малко учудена.
— Вашият баща тогава всичко ми разказа. Той ми разказа всичко за вас… И как към шест часа сте излезли и сте се върнали към девет, и как Катерина Ивановна е стояла на колене до леглото ви.
Соня се смути.
— Аз като че го видях днес — прошепна тя нерешително.
— Кого?
— Баща ми. Вървях по улицата, там наблизо, на ъгъла, към десет часа, а той като че върви пред мене. И съвсем като да беше той. Аз тъкмо исках да се отбия при Катерина Ивановна…
Разхождахте ли се?
— Да — отривисто прошепна Соня, като пак се смути и наведе глава.
— Но нали Катерина Ивановна само дето не ви е биела, когато сте живеели при баща си?
— Ах, не, какво говорите, какво говорите, не! — с някаква уплаха дори го погледна Соня.
— Но вие я обичате?
— Нея? Но ка-а-ак не! — проточи Соня жално и със състрадание, като изведнъж сключи ръце. — Ах, вие не я… Ако само знаехте. Та тя е съвсем като дете… Та тя е почти луда… от скръб. А колко умна беше… колко великодушна… колко добра! Вие нищо, нищо не знаете… ах!
Соня каза това просто в отчаяние, като се вълнуваше и измъчваше и чупеше ръце. Бледите й бузи пак пламнаха, в очите й се появи мъка. Личеше, че думите му бяха разтворили много рани в душата й, че ужасно й се искаше нещо да изрази, да каже, да се застъпи. Някакво ненаситимо състрадание, ако може така да се каже, изразиха изведнъж всички черти на лицето й.
— Да ме е биела! Какво говорите! Господи, да ме е биела! Че дори и да ме е биела, какво от това! Какво от това? Вие нищо, нищо не знаете… Тя е толкова нещастна, ах, колко е нещастна! И болна… Тя търси справедливост… Тя е чиста. Тя така вярва, че във всичко трябва да има справедливост, и я изисква… И дори, ако щете, я измъчвайте, но нищо несправедливо няма да направи. Тя самата не разбира колко невъзможно е това да има справедливост между хората и се ядосва… Като дете, като дете! Тя е справедлива, справедлива!
— А какво ще стане с вас?
Соня погледна въпросително.
— Те нали останаха на вашите ръце. Вярно, че и по-рано всичко е лежало върху вас, и покойникът, за да има какво да пийне за махмурлука, пак при вас е идвал. Но сега какво ще стане?
— Не знам — тъжно произнесе Соня.
— Те там ли ще останат?
— Не знам, че те са задлъжнели там за квартирата; а хазайката, изглежда, е казала днес, че не иска да ги остави, а Катерина Ивановна казва, че и тя самата нито за миг няма да остане.
— Тя пък на какво отгоре е толкова смела? На вас ли се надява?
— Ах, не, не говорете така!… Ние сме едно, заедно живеем — изведнъж пак се развълнува и дори се ядоса Соня, също като да беше се разсърдило канарче или някаква друга мъничка птичка. — Пък и какво да прави? Какво, какво да прави? — питаше тя, като се горещеше и вълнуваше. — А колко, колко плака тя днес! Тя просто полудява, не забелязахте ли? Побърква се; ту се тревожи като дете утре всичко да бъде прилично, да има ядене и всичко… ту кърши ръце, храчи кръв, плаче, изведнъж почне да си удря главата в стената, като в отчаяние. А после пак се успокоява; тя все се надява на вас: казва, че сега вие сте й подкрепа, че тя ще вземе отнякъде малко пари назаем и ще замине за своя град с мене, и ще открие пансион за благородни девици, а мене ще ме вземе за надзирателка — и ние ще започнем съвсем нов, прекрасен живот и ме целува, прегръща, утешава и така вярва! Така вярва на тези фантазии! Може ли да й се противоречи? А днес целия ден мие, чисти, кърпи; коритото сама с малкото си сили домъкна в стаята, запъхтя се и просто падна на леглото; а сутринта с нея и на пазар ходихме да купим на Полечка и на Льоня обувки, защото съвсем се скъсаха, само че парите не ни стигнаха, много още ни трябваха, а тя такива хубавички обувчици избра, защото има вкус, вие не знаете… И още там, в магазина, взе, че се разплака пред продавачите, че не й стигнали парите… Ах, колко жално беше да я гледа човек.
— То е естествено, щом… така живеете — каза с горчива усмивка Расколников.
— А на вас нима не ви е жал? Не ви е жал? — засегна се пак Соня. — Вие, нали знам, вие сте й дали последните си пари, без нищо да сте видели. А да бяхте видели всичко, о, Господи! А колко, колко пъти съм я разплаквала! Само преди една седмица! Ох, и аз! Седмица преди смъртта му. Постъпих жестоко! И колко, колко пъти съм правила това. Ах, сякаш ей сега е било, после цял ден ми е било мъчно, като си спомнях!
Докато говореше, Соня дори кършеше ръце — толкова тежко и беше да си спомня.
— Вие да сте жестока?
— Да, аз, аз! Аз отидох тогава — продължи тя, — а покойникът казва: „Почети ми — казва, — Соня, нещо, главата ме боли, почети ми…, ето ти книжка“ — някаква книжка имаше, от Андрей Семьонович я беше взел, от Лебезятников, който живее там; той намираше винаги такива смешни книжки. А аз му викам: „Време е да си вървя“ — и не поисках да му почета, а се бях отбила у тях главно за да покажа на Катерина Ивановна едни якички; Лизавета, търговката, ми беше донесла евтини якички и маншетки, хубавички, новички, с бродерия. Катерина Ивановна много ги хареса, сложи си ги и се погледна в огледалото, и много, много й харесаха. „Подари ми ги — казва, — Соня, моля ти се.“ Моля ти се ми каза и така й се искаше! А на какво ще ги слага? Така само: за миналото щастливо време си спомни! Гледа се в огледалото, любува се, а никакви, никакви дрехи няма, нищо, от колко години вече! И никога от никого нищо няма да поиска; горда е, по-скоро тя ще даде последното, което има, а сега ме помоли — толкова й харесаха! А на мене ми дожаля да й ги дам. „За какво си ви — казвам, — Катерина Ивановна?“ Да, казах „за какво“. Това вече не биваше да й казвам! Така ме погледна и така страшно тежко й стана, че й отказах и толкова ми беше жал да я гледам… Виждах, не й беше мъчно за якичките, а за това, че й отказах. Ах, да можех сега да върна всичко това, да го поправя, всички тези казани тогава думи… Ох… аз пък!… Та на вас ви е все едно!
— Вие познавате тази Лизавета, търговката?
— Да… Ама и вие ли я познавате? — отговори с известно учудване Соня на въпроса с въпрос.
— Катерина Ивановна има туберкулоза, скоротечна; тя ще умре скоро — каза Расколников, като помълча и не отговори на въпроса.
— Ох, не, не, не! — И Соня с несъзнателно движение го хвана за двете ръце, сякаш го умоляваше да не е така.
— Та по-добре ще е, ако умре.
— Не, няма да е по-добре, няма да е по-добре, никак няма да е по-добре! — изплашено и несъзнателно повтаряше тя.
— Ами децата? Къде ще отидат тогава, ако не при вас?
— Ох, просто не знам! — възкликна Соня почти в отчаяние и се хвана за главата. Явно беше, че тази мисъл вече много-много пъти и на нея й беше минавала през ума и той само бе я предизвикал отново.
— Ами ако вие, да кажем, сега, докато е жива Катерина Ивановна, се разболеете и ви откарат в болница, какво ще стане? — безжалостно настояваше той.
— Ах, какво говорите, какво говорите! Само това не може да се случи! — И лицето на Соня се изкриви от страшна уплаха.
— Как не може да се случи? — продължи Расколников със сурова усмивка. — Да не би да сте застрахована? Тогава какво ще стане с тях? Ще останат всички на улицата, тя ще кашля и ще проси и ще удря някъде глава в стената, както днес, а децата ще плачат… После ще падне и ще я откарат в участъка, в болницата, ще умре, а децата…
— Ох, не!… Бог няма да го позволи! — изтръгна се най-после от свитите гърди на Соня. Тя слушаше и го гледаше с умоляващи очи, сключвайки ръце в няма молба, сякаш от него зависеше всичко.
Расколников стана и започна да ходи из стаята. Мина около минута. Соня стоеше, отпуснала ръце и глава, в странна тъга.
— А да пестите не можете ли? Да отделяте за черни дни? — запита той, спирайки изведнъж пред нея.
— Не — прошепна Соня.
— Разбира се, че не! А опитвали ли сте? — добави той едва ли не с насмешка.
— Опитвала съм.
— И не сте могли! Но да, разбира се! Защо ли питам! — И пак заходи по стаята. Мина още около минута.
— Не изкарвате всеки ден, нали?
Соня се смути още повече и отново червенина обля лицето й.
— Не — пошепна тя с мъчително усилие.
— С Полечка навярно ще стане същото — каза той изведнъж.
— Не! Не! Не може да бъде, не! — извика Соня отчаяно, сякаш изведнъж я бяха пронизали с нож. Бог, Бог няма да допусне такъв ужас!…
— Но за други допуска.
— Не, не! Нея Бог ще я защити, Бог!… — повтаряше тя, без да се помни.
— Че то може Бог изобщо да не съществува — с някакво злорадство чак отговори Расколников, засмя се и я погледна.
Лицето на Соня изведнъж страшно се измени; по него преминаха спазми. Тя го погледна с неописуем укор, поиска да каже нещо, но не можа да изговори нито дума и само изведнъж горчиво-горчиво зарида, закрила лицето с ръце.
— Вие казвате, че Катерина Ивановна полудява; вие самата полудявате — каза той след известно мълчание.
Минаха около пет минути. Той все ходеше напред-назад, като мълчеше и не я поглеждаше. Най-после отиде при нея; очите му блестяха. Хвана я с две ръце за раменете и я погледна право в разплаканото лице. Погледът му беше сух, възбуден, остър, устните му силно потреперваха… Изведнъж бързо се наведе целият и като се отпусна на пода, целуна краката й. Соня в ужас се отдръпна от него като от луд. И наистина той гледаше съвсем като луд.
— Какво правите, какво правите! Пред мене! — шепнеше тя пребледняла и сърцето й изведнъж мъчително се сви. Той веднага стана.
— Не се поклоних на тебе, на цялото човешко страдание се поклоних — някак безумно произнесе той и отиде до прозореца. — Слушай — добави, като се върна при нея след минута, — одеве казах на един, който ме обиди, че не струва колкото малкото ти пръстче… и че днес направих чест на сестра си, като я сложих да седне до тебе.
— Ах, какво сте му казали! И в нейно присъствие? — изплашено извика Соня. — Да седи до мене! Чест! Та аз съм… безчестна, аз съм голяма, голяма грешница! Ах, какво сте казали!
— Не за безчестието и греха ти казах това за тебе, а за великото ти страдание. А че си грешница, това е така — добави той почти възторжено, — и най-много си грешница затова, че напразно си се умъртвила и предала. И това ако не е ужас… Как да не е ужас, че живееш в тази кал, която така ненавиждаш, и в същото време знаеш (трябва само да разтвориш очи), че с това никому не помагаш и никого от нищо не спасяваш! Но кажи ми най-после — изговори той почти в изстъпление, — как такъв позор и такава низост могат да съществуват у тебе наред с други, противоположни и свети чувства? Та би било по-справедливо, хиляда пъти по-разумно направо да се хвърлиш във водата и да сложиш край на всичко!
— А с тях какво ще стане? — тихо попита Соня, като го погледна страдалчески, но същевременно сякаш съвсем не се учуди на предложението му. Расколников я погледна особено.
Той прочете всичко в един-единствен неин поглед. Значи наистина самата тя вече беше мислила за това. Може би много пъти и сериозно беше обмисляла в отчаяние как отведнъж да сложи край, и то така сериозно, че сега почти не се учуди на предложението му. Дори жестокостта на думите му не забеляза (смисъла на укорите му и особено това как той гледа на нейния позор тя, естествено, също не забеляза и той видя това). Но той напълно разбра как чудовищно болезнено бе я мъчила, и то отдавна вече, мисълта за нейното безчестно и позорно положение. Но какво, какво е могло, мислеше той, досега да я възпира отведнъж да сложи край? И едва сега разбра напълно какво значеха за нея тези нещастни малки деца-сирачета и тази полупобъркана Катерина Ивановна с нейната туберкулоза и удряне на главата в стената.
Но въпреки това за него все пак беше ясно, че Соня с нейния характер и с възпитанието, което все пак беше получила, в никакъв случай не можеше да продължава така. Все пак за него оставаше въпросът защо тя така прекалено дълго е могла да остане в такова положение и не е полудяла, щом не е имала сили да се хвърли във водата? Разбира се, той виждаше, че положението на Соня е случайно явление в обществото, макар, за съжаление, далеч не единично и не изключително. Но именно тази случайност, това, че тя имаше известно образование и целият й предшестващ живот можеха като че ли да я убият веднага, още от първата крачка по този отвратителен път. Но какво я крепеше? Нали не развратът? Целият този позор очевидно я беше докоснал само механично; от истинския разврат в сърцето й не беше проникнала още нито капка: той виждаше това; виждаше я изцяло…
„За нея има три изхода — мислеше той: да се хвърли в канала, да се намери в лудницата или… или, най-после, да се отдаде на разврат, който приспива ума и вкаменява сърцето.“ Последната мисъл му беше най-отвратителна; но той беше вече скептик, беше млад, мислеше отвлечено и следователно беше жесток, а затова и не можеше да не вярва, че последният изход, тоест развратът, беше най-вероятен.
„Но нима това е истина — възкликна той в себе си, — нима и това създание, запазило още чистотата на духа, съзнателно ще затъне най-накрая в тази отвратителна, смрадлива яма? Дали вече не е започнала да затъва, а е могла да издържи досега само защото порокът не й се струва вече толкова отвратителен? Не, не, не може да бъде — възкликваше той, както одеве Соня. — Не, от канала я е възпирала досега мисълта за греха и те, онези… И ако тя още не е полудяла… Но кой казва, че не е полудяла вече? Нима може да се говори така, както тя говори? Нима със здрав разсъдък може да се стои така над гибелта, над самата смрадна яма, в която вече затъва, и да маха с ръце и да запушва уши, когато й говорят за опасността? Какво, чудо ли чака да стане? Сигурно. Нима всичко това не са признаци на лудост?“
Той упорито се спря на тази мисъл. Този изход дори му харесваше повече от всеки друг. Започна по-внимателно да се вглежда в нея.
— Ти много ли се молиш на Бога, Соня? — попита я той.
Соня мълчеше, той стоеше до нея и чакаше отговор.
— Че какво щях да бъда аз без Бога? — бързо, енергично пошепна тя, като го погледна за миг с блесналите си изведнъж очи и силно стисна ръката му.
„Точно така“ — каза си той.
— А какво прави Бог за тебе? — продължи да я разпитва. Соня дълго мълча, сякаш не беше в състояние да отговори. Слабичките и гърди бързо се повдигаха от вълнение.
— Мълчете! Не питайте! Вие не заслужавате!… — извика тя изведнъж, гледайки го строго и гневно.
„Точно така! Точно така!“ — повтаряше се той упорито наум.
— Всичко прави! — бързо прошепна тя, като отново наведе глава.
„Ето изхода! Ето и обяснението на изхода!“ — реши той в себе си, като я разглеждаше с жадно любопитство.
С ново, странно, почти болезнено чувство се взираше той в това бледо, слабо и неправилно, ъгловато личице, в тези кротки сини очи, които можеха да блестят с такъв пламък, с такова сурово, енергично чувство, в това малко тяло, което още трепереше от негодувание и гняв, и всичко това му се струваше все повече и повече странно, почти невъзможно. „Юродива! Юродива!“ — повтаряше си той.
На скрина имаше някаква книга. Разхождайки се напред-назад, той всеки път я забелязваше; а сега я взе и я погледна. Беше Новият завет в руски превод. Книгата беше стара, поокъсана, в кожена подвързия.
— Това откъде е? — извика й той високо. Стоеше все на същото място, на три крачки от масата.
— Донесоха ми я — отговори тя сякаш неохотно и без да го погледне.
— Кой ти я донесе?
— Лизавета я донесе, бях я помолила.
„Лизавета! Странно!“ — помисли той. Всичко у Соня ставаше за него някак все по-страшно и по-чудесно с всяка минута. Той доближи книгата към свещта и я запрелиства.
— Къде пише за Лазар? — попита той изведнъж.
Соня упорито гледаше земята и не отвръщаше. Тя стоеше малко встрани от масата.
— За възкресението на Лазар къде пише? Намери ми го, Соня.
Тя го погледна изкосо.
— Не е там, където търсите… в четвъртото евангелие е… — студено прошепна тя, без да се доближава към него.
— Намери го и ми го прочети — каза той, седна, облегна се на масата, подпря глава с ръка и мрачно впери поглед встрани, като се приготви да слуша.
„След около три седмици на седми километър, моля заповядайте. Аз, изглежда, ще бъда там, ако не стане нещо по-лошо“ — мислеше си той.
След като изслуша недоверчиво странното желание на Расколников, Соня нерешително пристъпи към масата. Все пак взе книгата.
— Не сте ли го чели? — попита тя, като го погледна през масата изпод вежди. Гласът й ставаше все по-суров и по-суров.
— Отдавна… Като ученик. Чети!
— А в черква не сте ли го слушали?
— Аз… не съм ходил. А ти често ли ходиш?
— Н-не — прошепна Соня. Расколников се усмихна.
— Разбирам… Значи и на погребението на баща си утре няма да отидеш?
— Ще отида. И миналата седмица бях… панихида отслужих.
— За кого?
— За Лизавета. Нея я убиха с брадва.
Нервите му се изопваха все повече и повече. Започна да му се вие свят.
— Ти близка ли беше с Лизавета?
— Да… Тя беше справедлива… тя идваше… рядко… не често. Ние с нея четяхме и… разговаряхме. Тя ще види Бога.
Странно звучаха за него тези книжни думи и пак нещо ново: някакви тайни срещи с Лизавета и двете — юродиви.
„При такъв живот и ти ще станеш юродив! Заразително е!“ — помисли той.
— Чети! — извика й изведнъж настойчиво и нервно. Соня още се колебаеше. Сърцето й биеше. Тя някак си не смееше да му чете. Почти с мъчение гледаше той „нещастната луда“.
— Защо ви е? Нали не вярвате?… — прошепна тя тихо, като се задъхваше.
— Чети! Така искам! — настояваше той. — Нали си чела на Лизавета!
Соня разтвори книгата и намери мястото. Ръцете й трепереха, гласът й секваше. На два пъти започваше и все не можеше да произнесе първата сричка.
— „Един човек на име Лазар, от Витания, боледуваше…“ — произнесе тя най-после с усилие, но изведнъж, от третата дума гласът й зазвънтя и се скъса като прекалено изопната струна. Дъхът й пресекна и гърдите й се стегнаха.
Расколников разбираше отчасти защо Соня не се решаваше да му чете и колкото повече разбираше това, толкова по-грубо и по-нервно настояваше да чете. Той достатъчно добре разбираше колко тежко й беше сега да издава и разкрива всичко свое. Разбра, че тези чувства наистина сякаш бяха нейната сегашна, а може би и отдавнашна тайна, може би още от самото детство, още в семейството, при нещастния баща и полудялата мащеха, сред гладните деца, отвратителните викове и укори. Но в същото време той сега разбра, и то съвсем ясно, че макар тя да тъгуваше и да се страхуваше ужасно от нещо, като започваше да чете, на нея самата й се искаше да чете въпреки цялата мъка и всички опасения, и именно на него, за да чуе той, и именно сега — „каквото и да се случи след това!“… Той прочете това в очите й, разбра го от възторженото й вълнение… Тя надви себе си, сподави спазъма в гърлото, който бе пресякъл гласа й в началото на стиха, и продължи четенето на единадесетата глава от евангелието от Йоана. Така тя дочете до (1)9-ия стих:
— „И мнозина от юдеите бяха при Марта и Мария да ги утешат за брата им. Марта, прочее, като чу, че идел Исус, отиде да го посрещне; а Мария още седеше вкъщи. Тогава Марта рече на Исуса: Господи, да беше ти тука, не щеше да умре брат ми. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, Бог ще ти даде.“
На това място тя отново спря, тръпнеща от предчувствието, че пак ще се разтрепери и гласът й пак ще пресекне…
— „Казва й Исус: брат ти ще възкръсне. Казва му Марта: знам, че ще възкръсне във възкресението на последния ден. Исус й рече: Аз съм възкресението и животът; вярващият в мене, ако и да умре, ще живее и никой, който е жив и вярва в мене, няма да умре до века. Вярваш ли в това? Казва му: (и сякаш с болка, поемайки дъх, Соня отчетливо и силно прочете, като че тя самата гласно изповядваше вярата си).
— Да, Господи! Вярвам, че ти си помазаникът, Божият син, който има да дойде на света.“
Тя искаше да спре, вдигна за миг очи към него, но бързо се овладя и зачете по-нататък. Расколников седеше и слушаше неподвижно, без да се обръща, облегнат на масата и гледайки встрани. Дочетоха до 32-ия стих:
— „И тъй Мария, като дойде там, където беше Исус, и го видя, падна при нозете му; и каза му: Господи, да беше ти тук, нямаше да умре брат ми. Исус, като я видя да плаче и юдеите, които я придружаваха, че плачат, разтъжи се в духа си и се смути. И рече: къде го положихте? Казват му: Господи, дойди и виж, Исус се просълзи. Затова юдеите думаха: виж колко го е обичал. А някои от тях рекоха: не можеше ли тоя, който отвори очите на слепия, да направи щото и този да не умре?“
Расколников се обърна към нея, гледаше я развълнуван: да, точно така! Тя вече цялата трепереше от действителна, истинска треска. Той очакваше това. Тя беше вече близо до словото за най-великото и небивало чудо и чувство на велико тържество я обхвана. Гласът й стана звънък като метал; тържество и радост звучаха в него и го укрепваха. Редовете се преплитаха пред нея, защото пред очите й притъмняваше, но тя знаеше наизуст това, което четеше. При последния стих: „Не можеше ли тоя, който отвори очите на слепия…“ — понижавайки глас, тя горещо и страстно предаде съмнението, укора и хулата на невярващите слепи юдеи, които сега, след минута, като поразени от гръм ще паднат, ще заридаят и ще повярват… „И той, той — също заслепен и невярващ, той също сега ще чуе, той също ще повярва, да, да! — веднага, още сега“ — мечтаеше тя и тръпнеше от радостно очакване.
— „Исус, прочее като тъжеше пак в себе си, дохожда на гроба. Беше пещера и на нея беше привален камък. Казва Исус: махнете камъка. Марта, сестрата на умрелия, му казва:
Господи, смърди вече, защото е от четири дена в гроба.“ Тя енергично наблегна на думата четири.
— „Каза й Исус: не рекох ли ти, че ако повярваш, ще видиш Божията слава? И тъй отместиха камъка от пещерата, където лежеше умрелият. А Исус подигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря ти, че ме послуша. Аз знаех, че ти винаги ме слушаш; но това казах заради народа, който стои наоколо, за да повярват, че ти си ме пратил. И като каза това, извика със силен глас: Лазаре, излез вън! И умрелият излезе (високо и възторжено прочете тя, треперейки и изстивайки, сякаш с очите си го виждаше:) с ръце и нозе, повити в саван, и лицето му забрадено с кърпа. Исус им каза: Разповийте го и оставете го да си иде.
Тогава мнозина от юдеите, които бяха дошли при Мария и видяха това, що стори Исус, повярваха в него.“
По-нататък тя не чете и не можеше да чете, затвори книгата и бързо стана от стола.
— Това е за възкресението на Лазар — отсечено и студено прошепна тя и застана неподвижно, обърната встрани, като не смееше и сякаш се срамуваше да вдигне към него очи. Продължаваше да трепери в треска. Малката свещ отдавна вече гаснеше върху кривия свещник и мътно осветяваше в тази мизерна стая убиеца и блудницата, странно събрали се да четат вечната книга. Минаха около пет минути и повече.
— Аз дойдох да ти говоря по работа — високо и мрачно каза изведнъж Расколников, стана и се приближи до Соня. Тя мълчаливо вдигна очи към него. Погледът му беше особено суров и в него се четеше някаква дива решителност.
— Днес напуснах роднините си — каза той, — майка си и сестра си. Вече няма да отида при тях. Скъсах окончателно.
— Защо? — като зашеметена попита Соня. Неотдавнашната среща с майка му и сестра му беше оставила у нея необикновено впечатление, макар неясно и за самата нея. Новината за скъсването изслуша почти с ужас.
— Сега имам само тебе — добави той. — Да тръгнем заедно… Аз дойдох при тебе. Ние заедно сме прокълнати, заедно ще тръгнем!
Очите му блестяха. „Като малоумен!“ — помисли на свой ред Соня.
— Къде ще вървим? — със страх попита тя и неволно отстъпи назад.
— Откъде да знам? Зная само, че по един и същи път, със сигурност го знам — и толкова. С еднаква цел!
Тя го гледаше и не разбираше нищо. Разбираше само, че той е ужасно, безкрайно нещастен.
— Никой от тях нищо няма да разбере, ако им говориш — продължи той, — а аз разбрах. Ти си ми нужна, затова дойдох при тебе.
— Не разбирам… — прошепна Соня.
— После ще разбереш. Нима ти не стори същото? Ти също престъпи… могла си да престъпиш. Ти си се самоубила, ти си погубила своя живот (това е все същото!). Ти би могла да живееш с духа и с разума си, а ще завършиш на Сенния… Но ти не можеш да издържиш и ако останеш сама, ще полудееш като мене. Ти и сега си вече като побъркана; значи, ние трябва да вървим заедно, по един път! Да вървим!
— Защо? Защо говорите това! — каза Соня, странно и силно развълнувана от думите му.
— Защо? Защото не може да продължаваме така — ето защо! Нали трябва най-после да разсъдим сериозно и прямо, а не като деца да плачем и да викаме, че Бог няма да допусне! Е, какво ще стане, ако наистина те откарат утре в болница? Онази е луда и туберкулозна, ще умре скоро, а децата? Нима Полечка няма да загине? Нима не си виждала тук деца, по ъглите, които майките им пращат да просят милостиня? Проверявал съм къде живеят тия майки и в каква обстановка. Там децата не могат да останат деца. Там седемгодишният е развратен и крадец. А нали децата се образ Христов: „На такива е царството небесно.“ Той заповядал да ги почитаме и обичаме, те са бъдещето на човечеството…
— Но какво, какво да правим? — плачейки истерично и кършейки ръце, повтаряше Соня.
— Какво да правим? Да строшим, което трябва, веднъж завинаги, и толкова — и да понесем страданието! Какво? Не разбираш? После ще разбереш… Свобода и власт, главно власт! Над всички треперещи твари и над целия мравуняк!… Ето целта! Помни това! Това е моето напътствие към тебе! Аз може би за последен път говоря с тебе. Ако не дойда утре, сама ще научиш всичко и тогава си спомни тези думи. И някога, по-късно, след години може и да разбереш какво са означавали те. А ако дойда утре, ще ти кажа кой уби Лизавета. Прощавай!
Соня цялата потрепери от уплаха. — Та нима вие знаете кой я е убил? — попита тя, изстивайки от ужас, като го гледаше безумно.
— Зная и ще кажа… На тебе, само на тебе! Тебе избрах. Не за прошка ще дойда да те моля, просто ще ти кажа. Аз отдавна съм те избрал, за да ти го кажа, още тогава, когато баща ти ми говори за тебе и когато Лизавета беше жива, си помислих това. Прощавай. Не ми подавай ръка. Утре!
Той излезе. Соня го гледаше, като да беше луд, но и тя самата беше като безумна и чувстваше това. Виеше й се свят. Господи, откъде знае кой е убил Лизавета? Какво значеха тези думи? „Това е страшно!“ Но в същото време мисълта не й минаваше през ума. Никак! Никак!… „О, той трябва да е ужасно нещастен!… Напуснал майка си и сестра си. Защо? Какво е станало? И какви са му намеренията? Какво й беше казал той? Той й целуна краката и говореше… говореше (да, той ясно каза това), че без нея вече не може да живее… О, господи!“
Соня прекара цялата нощ в треска и бълнуване. Тя скачаше от време на време, плачеше, чупеше ръце или пак се унасяше в трескав сън и й се присънваха Полечка, Катерина Ивановна, Лизавета, четенето на Евангелието и той… той, бледото му лице, пламтящите очи… Той й целува краката, плаче… О, Господи!
Зад вратата вдясно, зад същата онази врата, която отделяше квартирата на Соня от квартирата на Гертруда Карловна Реслих, имаше междинна стая, отдавна вече празна, която спадаше към квартирата на г-жа Реслих. Тая стая тя даваше под наем, за което бяха сложени обявления на вратата, а други бяха налепени по стъклата на прозорците към канала. Соня отдавна беше свикнала да смята тази стая за необитаема. А в действителност през цялото това време в празната стая до вратата беше стоял господин Свидригайлов и притаен, беше подслушвал. Когато Расколников излезе, той постоя, помисли, отиде на пръсти до стаята си, съседна на празната стая, взе стол и безшумно го пренесе до самата врата, водеща към стаята на Соня. Разговорът му се стори занимателен и много, много му хареса — толкова му хареса, че си донесе и стола, за да не трябва в бъдеще, утре например, да се излага пак на неприятността да стои цял час на крака, а да се настани по-удобно и да може вече удоволствието му да е пълно във всяко отношение.
IV
А Раскольников пошел прямо к дому на канаве, где жила Соня. Дом был трехэтажный, старый и зеленого цвета. Он доискался дворника и получил от него неопределенные указания, где живет Капернаумов портной. Отыскав в углу на дворе вход на узкую и темную лестницу, он поднялся наконец во второй этаж и вышел на галерею, обходившую его со стороны двора. Покамест он бродил в темноте и в недоумении, где бы мог быть вход к Капернаумову, вдруг, в трех шагах от него, отворилась какая-то дверь; он схватился за нее машинально.
— Кто тут? — тревожно спросил женский голос.
— Это я… к вам, — ответил Раскольников и вошел в крошечную переднюю. Тут, на продавленном стуле, в искривленном медном подсвечнике, стояла свеча.
— Это вы! Господи! — слабо вскрикнула Соня и стала как вкопанная.
— Куда к вам? Сюда?
И Раскольников, стараясь не глядеть на нее, поскорей прошел в комнату.
Через минуту вошла со свечой и Соня, поставила свечу и стала сама перед ним, совсем растерявшаяся, вся в невыразимом волнении и, видимо, испуганная его неожиданным посещением. Вдруг краска бросилась в ее бледное лицо, и даже слезы выступили на глазах… Ей было и тошно, и стыдно, и сладко… Раскольников быстро отвернулся и сел на стул к столу. Мельком успел он охватить взглядом комнату.
Это была большая комната, но чрезвычайно низкая, единственная отдававшаяся от Капернаумовых, запертая дверь к которым находилась в стене слева. На противоположной стороне, в стене справа, была еще другая дверь, всегда запертая наглухо. Там уже была другая, соседняя квартира, под другим нумером. Сонина комната походила как будто на сарай, имела вид весьма неправильного четырехугольника, и это придавало ей что-то уродливое. Стена с тремя окнами, выходившая на канаву, перерезывала комнату как-то вкось, отчего один угол, ужасно острый, убегал куда-то вглубь, так что его, при слабом освещении, даже и разглядеть нельзя было хорошенько; другой же угол был уже слишком безобразно тупой. Во всей этой большой комнате почти совсем не было мебели. В углу, направо, находилась кровать; подле нее, ближе к двери, стул. По той же стене, где была кровать, у самых дверей в чужую квартиру, стоял простой тесовый стол, покрытый синенькой скатертью; около стола два плетеных стула. Затем, у противоположной стены, поблизости от острого угла, стоял небольшой, простого дерева комод, как бы затерявшийся в пустоте. Вот всё, что было в комнате. Желтоватые, обшмыганные и истасканные обои почернели по всем углам; должно быть, здесь бывало сыро и угарно зимой. Бедность была видимая; даже у кровати не было занавесок.
Соня молча смотрела на своего гостя, так внимательно и бесцеремонно осматривавшего ее комнату, и даже начала, наконец, дрожать в страхе, точно стояла перед судьей и решителем своей участи.
— Я поздно… Одиннадцать часов есть? — спросил он, всё еще не подымая на нее глаз.
— Есть, — пробормотала Соня. — Ах да, есть! — заторопилась она вдруг, как будто в этом был для нее весь исход, — сейчас у хозяев часы пробили… и я сама слышала… Есть.
— Я к вам в последний раз пришел, — угрюмо продолжал Раскольников, хотя и теперь был только в первый, — я, может быть, вас не увижу больше…
— Вы… едете?
— Не знаю… всё завтра…
— Так вы не будете завтра у Катерины Ивановны? — дрогнул голос у Сони.
— Не знаю. Всё завтра утром… Не в том дело: я пришел одно слово сказать…
Он поднял на нее свой задумчивый взгляд и вдруг заметил, что он сидит, а она всё еще стоит перед ним.
— Что ж вы стоите? Сядьте, — проговорил он вдруг переменившимся, тихим и ласковым голосом.
Она села. Он приветливо и почти с состраданием посмотрел на нее с минуту.
— Какая вы худенькая! Вон какая у вас рука! Совсем прозрачная. Пальцы как у мертвой.
Он взял ее руку. Соня слабо улыбнулась.
— Я и всегда такая была, — сказала она.
— Когда и дома жили?
— Да.
— Ну, да уж конечно! — произнес он отрывисто, и выражение лица его, и звук голоса опять вдруг переменились. Он еще раз огляделся кругом.
— Это вы от Капернаумова нанимаете?
— Да-с…
— Они там, за дверью?
— Да… У них тоже такая же комната.
— Все в одной?
— В одной-с.
— Я бы в вашей комнате по ночам боялся, — угрюмо заметил он.
— Хозяева очень хорошие, очень ласковые, — отвечала Соня, всё еще как бы не опомнившись и не сообразившись, — и вся мебель, и всё… всё хозяйское. И они очень добрые, и дети тоже ко мне часто ходят…
— Это косноязычные-то?
— Да-с… Он заикается и хром тоже. И жена тоже… Не то что заикается, а как будто не всё выговаривает. Она добрая, очень. А он бывший дворовый человек. А детей семь человек… и только старший один заикается, а другие просто больные… а не заикаются… А вы откуда про них знаете? — прибавила она с некоторым удивлением.
— Мне ваш отец всё тогда рассказал. Он мне всё про вас рассказал… И про то, как вы в шесть часов пошли, а в девятом назад пришли, и про то, как Катерина Ивановна у вашей постели на коленях стояла.
Соня смутилась.
— Я его точно сегодня видела, — прошептала она нерешительно.
— Кого?
— Отца. Я по улице шла, там подле, на углу, в десятом часу, а он будто впереди идет. И точно как будто он. Я хотела уж зайти к Катерине Ивановне…
— Вы гуляли?
— Да, — отрывисто прошептала Соня опять смутившись и потупившись.
— Катерина Ивановна ведь вас чуть не била, у отца-то?
— Ах нет, что вы, что вы это, нет! — с каким-то даже испугом посмотрела на него Соня.
— Так вы ее любите?
— Ее? Да ка-а-ак же! — протянула Соня жалобно и с страданием сложив вдруг руки. — Ах! вы ее… Если б вы только знали. Ведь она совсем как ребенок… Ведь у ней ум совсем как помешан… от горя. А какая она умная была… какая великодушная… какая добрая! Вы ничего, ничего не знаете… ах!
Соня проговорила это точно в отчаянии, волнуясь и страдая, и ломая руки. Бледные щеки ее опять вспыхнули, в глазах выразилась мука. Видно было, что в ней ужасно много затронули, что ей ужасно хотелось что-то выразить, сказать, заступиться. Какое-то ненасытимое сострадание, если можно так выразиться, изобразилось вдруг во всех чертах лица ее.
— Била! Да что вы это! Господи, била! А хоть бы и била, так что ж! Ну так что ж? Вы ничего, ничего не знаете… Это такая несчастная, ах, какая несчастная! И больная… Она справедливости ищет… Она чистая. Она так верит, что во всем справедливость должна быть, и требует… И хоть мучайте ее, а она несправедливого не сделает. Она сама не замечает, как это всё нельзя, чтобы справедливо было в людях, и раздражается… Как ребенок, как ребенок! Она справедливая, справедливая!
— А с вами что будет?
Соня посмотрела вопросительно.
— Они ведь на вас остались. Оно, правда, и прежде всё было на вас, и покойник на похмелье к вам же ходил просить. Ну, а теперь вот что будет?
— Не знаю, — грустно произнесла Соня.
— Они там останутся?
— Не знаю, они на той квартире должны; только хозяйка, слышно, говорила сегодня, что отказать хочет, а Катерина Ивановна говорит, что и сама ни минуты не останется.
— С чего ж это она так храбрится? На вас надеется?
— Ах нет, не говорите так!… Мы одно, заодно живем, — вдруг опять взволновалась и даже раздражилась Соня, точь-в-точь как если бы рассердилась канарейка или какая другая маленькая птичка. — Да и как же ей быть? Ну как же, как же быть? — спрашивала она, горячась и волнуясь. — А сколько, сколько она сегодня плакала! У ней ум мешается, вы этого не заметили? Мешается; то тревожится, как маленькая, о том, чтобы завтра всё прилично было, закуски были и всё… то руки ломает, кровью харкает, плачет, вдруг стучать начнет головой об стену, как в отчаянии. А потом опять утешится, на вас она всё надеется: говорит, что вы теперь ей помощник и что она где-нибудь немного денег займет и поедет в свой город, со мною, и пансион для благородных девиц заведет, а меня возьмет надзирательницей, и начнется у нас совсем новая, прекрасная жизнь, и целует меня, обнимает, утешает, и ведь так верит! так верит фантазиям-то! Ну разве можно ей противоречить? А сама-то весь-то день сегодня моет, чистит, чинит, корыто сама, с своею слабенькою-то силой, в комнату втащила, запыхалась, так и упала на постель; а то мы в ряды еще с ней утром ходили, башмачки Полечке и Лене купить, потому у них все развалились, только у нас денег-то и недостало по расчету, очень много недостало, а она такие миленькие ботиночки выбрала, потому у ней вкус есть, вы не знаете… Тут же в лавке так и заплакала, при купцах-то, что недостало… Ах, как было жалко смотреть.
— Ну и понятно после того, что вы… так живете, сказал с горькою усмешкой Раскольников.
— А вам разве не жалко? Не жалко? — вскинулась опять Соня, — ведь вы, я знаю, вы последнее сами отдали, еще ничего не видя. А если бы вы всё-то видели, о господи! А сколько, сколько раз я ее в слезы вводила! Да на прошлой еще неделе! Ох, я! Всего за неделю до его смерти. Я жестоко поступила! И сколько, сколько раз я это делала. Ах как теперь целый день вспоминать было больно!
Соня даже руки ломала говоря, от боли воспоминания.
— Это вы-то жестокая?
— Да я, я! Я пришла тогда, — продолжала она плача, — а покойник и говорит: «прочти мне, говорит, Соня, у меня голова что-то болит, прочти мне… вот книжка», — какая-то книжка у него, у Андрея Семеныча достал, у Лебезятникова, тут живет, он такие смешные книжки всё доставал. А я говорю: «мне идти пора», так и не хотела прочесть, а зашла я к ним, главное чтоб воротнички показать Катерине Ивановне; мне Лизавета, торговка, воротнички и нарукавнички дешево принесла, хорошенькие, новенькие и с узором. А Катерине Ивановне очень понравились, она надела и в зеркало посмотрела на себя, и очень, очень ей понравились: «подари мне, говорит, их, Соня, пожалуйста». Пожалуйста попросила, и уж так ей хотелось. А куда ей надевать! Так: прежнее, счастливое время только вспомнилось! Смотрится на себя в зеркало, любуется, и никаких-то, никаких-то у ней платьев нет, никаких-то вещей, вот уж сколько лет! И ничего-то она никогда ни у кого не попросит; гордая, сама скорей отдаст последнее, а тут вот попросила, — так уж ей понравились! А я и отдать пожалела, «на что вам, говорю, Катерина Ивановна?» Так и сказала, «на что». Уж этого-то не надо было бы ей говорить! Она так на меня посмотрела, и так ей тяжело-тяжело стало, что я отказала, и так это было жалко смотреть… И не за воротнички тяжело, а за то, что я отказала, я видела. Ах, так бы, кажется, теперь всё воротила, всё переделала, все эти прежние слова… Ох, я… да что!… вам ведь всё равно!
— Эту Лизавету торговку вы знали?
— Да… А вы разве знали? — с некоторым удивлением переспросила Соня.
— Катерина Ивановна в чахотке, в злой; она скоро умрет, — сказал Раскольников, помолчав и не ответив на вопрос.
— Ох, нет, нет, нет! — И Соня бессознательным жестом схватила его за обе руки, как бы упрашивая, чтобы нет.
— Да ведь это ж лучше, коль умрет.
— Нет, не лучше, не лучше, совсем не лучше! — испуганно и безотчетно повторяла она.
— А дети-то? Куда ж вы тогда возьмете их, коль не к вам?
— Ох, уж не знаю! — вскрикнула Соня почти в отчаянии и схватилась за голову. Видно было, что эта мысль уж много-много раз в ней самой мелькала, и он только вспугнул опять эту мысль.
— Ну а коль вы, еще при Катерине Ивановне, теперь, заболеете и вас в больницу свезут, ну что тогда будет? — безжалостно настаивал он.
— Ах, что вы, что вы! Этого-то уж не может быть! — и лицо Сони искривилось страшным испугом.
— Как не может быть? — продолжал Раскольников с жесткой усмешкой, — не застрахованы же вы? Тогда что с ними станется? На улицу всею гурьбой пойдут, она будет кашлять и просить, и об стену где-нибудь головой стучать, как сегодня, а дети плакать… А там упадет, в часть свезут, в больницу, умрет, а дети…
— Ох, нет!… Бог этого не попустит! — вырвалось наконец из стесненной груди у Сони. Она слушала, с мольбой смотря на него и складывая в немой просьбе руки, точно от него всё и зависело.
Раскольников встал и начал ходить по комнате. Прошло с минуту. Соня стояла, опустив руки и голову, в страшной тоске.
— А копить нельзя? На черный день откладывать? — спросил он, вдруг останавливаясь перед ней.
— Нет, — прошептала Соня.
— Разумеется, нет! А пробовали? — прибавил он чуть не с насмешкой.
— Пробовала.
— И сорвалось! Ну, да разумеется! Что и спрашивать!
И опять он пошел по комнате. Еще прошло с минуту.
— Не каждый день получаете-то?
Соня больше прежнего смутилась, и краска ударила ей опять в лицо.
— Нет, — прошептала она с мучительным усилием.
— С Полечкой, наверно, то же самое будет, — сказал он вдруг.
— Нет! нет! Не может быть, нет! — как отчаянная, громко вскрикнула Соня, как будто ее вдруг ножом ранили. — Бог, бог такого ужаса не допустит!…
— Других допускает же.
— Нет, нет! Ее бог защитит, бог!… — повторяла она, не помня себя.
— Да, может, и бога-то совсем нет, — с каким-то даже злорадством ответил Раскольников, засмеялся и посмотрел на нее.
Лицо Сони вдруг страшно изменилось: по нем пробежали судороги. С невыразимым укором взглянула она на него, хотела было что-то сказать, но ничего не могла выговорить и только вдруг горько-горько зарыдала, закрыв руками лицо.
— Вы говорите, у Катерины Ивановны ум мешается; у вас самой ум мешается, — проговорил он после некоторого молчания.
Прошло минут пять. Он всё ходил взад и вперед, молча и не взглядывая на нее. Наконец подошел к ней; глаза его сверкали. Он взял ее обеими руками за плечи и прямо посмотрел в ее плачущее лицо. Взгляд его был сухой, воспаленный, острый, губы его сильно вздрагивали… Вдруг он весь быстро наклонился и, припав к полу, поцеловал ее ногу. Соня в ужасе от него отшатнулась, как от сумасшедшего. И действительно, он смотрел как совсем сумасшедший.
— Что вы, что вы это? Передо мной! — пробормотала она, побледнев, и больно-больно сжало вдруг ей сердце.
Он тотчас же встал.
— Я не тебе поклонился, я всему страданию человеческому поклонился, — как-то дико произнес он и отошел к окну. — Слушай, — прибавил он, воротившись к ней через минуту, — я давеча сказал одному обидчику, что он не стоит одного твоего мизинца… и что я моей сестре сделал сегодня честь, посадив ее рядом с тобою.
— Ах, что вы это им сказали! И при ней? — испуганно вскрикнула Соня, — сидеть со мной! Честь! Да ведь я… бесчестная… я великая, великая грешница! Ах, что вы это сказали!
— Не за бесчестие и грех я сказал это про тебя, а за великое страдание твое. А что ты великая грешница, то это так, — прибавил он почти восторженно, — а пуще всего, тем ты грешница, что понапрасну умертвила и предала себя. Еще бы это не ужас! Еще бы не ужас, что ты живешь в этой грязи, которую так ненавидишь, и в то же время знаешь сама (только стоит глаза раскрыть), что никому ты этим не помогаешь и никого ни от чего не спасаешь! Да скажи же мне наконец, — проговорил он, почти в исступлении, — как этакой позор и такая низость в тебе рядом с другими противоположными и святыми чувствами совмещаются? Ведь справедливее, тысячу раз справедливее и разумнее было бы прямо головой в воду и разом покончить!
— А с ними-то что будет? — слабо спросила Соня, страдальчески взглянув на него, но вместе с тем как бы вовсе и не удивившись его предложению. Раскольников странно посмотрел на нее.
Он всё прочел в одном ее взгляде. Стало быть, действительно у ней самой была уже эта мысль. Может быть, много раз и серьезно обдумывала она в отчаянии, как бы разом покончить, и до того серьезно, что теперь почти и не удивилась предложению его. Даже жестокости слов его не заметила (смысла укоров его и особенного взгляда его на ее позор она, конечно, тоже не заметила, и это было видимо для него). Но он понял вполне, до какой чудовищной боли истерзала ее, и уже давно, мысль о бесчестном и позорном ее положении. Что же, что же бы могло, думал он, по сих пор останавливать решимость ее покончить разом? И тут только понял он вполне, что значили для нее эти бедные, маленькие дети-сироты и эта жалкая, полусумасшедшая Катерина Ивановна, с своею чахоткой и со стуканием об стену головою.
Но тем не менее ему опять-таки было ясно, что Соня с своим характером и с тем все-таки развитием, которое она получила, ни в каком случае не могла так оставаться. Все-таки для него составляло вопрос: почему она так слишком уже долго могла оставаться в таком положении и не сошла с ума, если уж не в силах была броситься в воду? Конечно, он понимал, что положение Сони есть явление случайное в обществе, хотя, к несчастию, далеко не одиночное и не исключительное. Но эта-то самая случайность, эта некоторая развитость и вся предыдущая жизнь ее могли бы, кажется, сразу убить ее при первом шаге на отвратительной дороге этой. Что же поддерживало ее? Не разврат же? Ведь этот позор, очевидно, коснулся ее только механически; настоящий разврат еще не проник ни одною каплей в ее сердце: он это видел; она стояла перед ним наяву…
«Ей три дороги, — думал он: — броситься в канаву, попасть в сумасшедший дом, или… или, наконец, броситься в разврат, одурманивающий ум и окаменяющий сердце». Последняя мысль была ему всего отвратительнее; но он был уже скептик, он был молод, отвлеченен и, стало быть, жесток, а потому и не мог не верить, что последний выход, то есть разврат, был всего вероятнее.
«Но неужели ж это правда, — воскликнул он про себя, — неужели ж и это создание, еще сохранившее чистоту духа, сознательно втянется наконец в эту мерзкую, смрадную яму? Неужели это втягивание уже началось, и неужели потому только она и могла вытерпеть до сих пор, что порок уже не кажется ей так отвратительным? Нет, нет, быть того не может! — восклицал он, как давеча Соня, — нет, от канавы удерживала ее до сих пор мысль о грехе, и они, те… Если же она до сих пор еще не сошла с ума… Но кто же сказал, что она не сошла уже с ума? Разве она в здравом рассудке? Разве так можно говорить, как она? Разве в здравом рассудке так можно рассуждать, как она? Разве так можно сидеть над погибелью, прямо над смрадною ямой, в которую уже ее втягивает, и махать руками, и уши затыкать, когда ей говорят об опасности? Что она, уж не чуда ли ждет? И наверно так. Разве всё это не признаки помешательства?»
Он с упорством остановился на этой мысли. Этот исход ему даже более нравился, чем всякий другой. Он начал пристальнее всматриваться в нее.
— Так ты очень молишься богу-то, Соня? — спросил он ее.
Соня молчала, он стоял подле нее и ждал ответа.
— Что ж бы я без бога-то была? — быстро, энергически прошептала она, мельком вскинув на него вдруг засверкавшими глазами, и крепко стиснула рукой его руку.
«Ну, так и есть!» — подумал он.
— А тебе бог что за это делает? — спросил он, выпытывая дальше.
Соня долго молчала, как бы не могла отвечать. Слабенькая грудь ее вся колыхалась от волнения.
— Молчите! Не спрашивайте! Вы не стоите!… — вскрикнула она вдруг, строго и гневно смотря на него.
«Так и есть! так и есть!» — повторял он настойчиво про себя.
— Всё делает! — быстро прошептала она, опять потупившись.
«Вот и исход! Вот и объяснение исхода!» — решил он про себя, с жадным любопытством рассматривая ее.
С новым, странным, почти болезненным, чувством всматривался он в это бледное, худое и неправильное угловатое личико, в эти кроткие голубые глаза, могущие сверкать таким огнем, таким суровым энергическим чувством, в это маленькое тело, еще дрожавшее от негодования и гнева, и всё это казалось ему более и более странным, почти невозможным. «Юродивая! юродивая!» — твердил он про себя.
На комоде лежала какая-то книга. Он каждый раз, проходя взад и вперед, замечал ее; теперь же взял и посмотрел. Это был Новый завет в русском переводе. Книга была старая, подержанная, в кожаном переплете.
— Это откуда? — крикнул он ей через комнату. Она стояла всё на том же месте, в трех шагах от стола.
— Мне принесли, — ответила она, будто нехотя и не взглядывая на него.
— Кто принес?
— Лизавета принесла, я просила.
«Лизавета! Странно!» — подумал он. Всё у Сони становилось для него как-то страннее и чудеснее, с каждою минутой. Он перенес книгу к свече и стал перелистывать.
— Где тут про Лазаря? — спросил он вдруг.
Соня упорно глядела в землю и не отвечала. Она стояла немного боком к столу.
— Про воскресение Лазаря где? Отыщи мне, Соня.
Она искоса глянула на него.
— Не там смотрите… в четвертом евангелии… — сурово прошептала она, не подвигаясь к нему.
— Найди и прочти мне, — сказал он, сел, облокотился на стол, подпер рукой голову и угрюмо уставился в сторону, приготовившись слушать.
«Недели через три на седьмую версту, милости просим! Я, кажется, сам там буду, если еще хуже не будет», — бормотал он про себя.
Соня нерешительно ступила к столу, недоверчиво выслушав странное желание Раскольникова. Впрочем, взяла книгу.
— Разве вы не читали? — спросила она, глянув на него через стол, исподлобья. Голос ее становился всё суровее и суровее.
— Давно… Когда учился. Читай!
— А в церкви не слыхали?
— Я… не ходил. А ты часто ходишь?
— Н-нет, — прошептала Соня.
Раскольников усмехнулся.
— Понимаю… И отца, стало быть, завтра не пойдешь хоронить?
— Пойду. Я и на прошлой неделе была… панихиду служила.
— По ком?
— По Лизавете. Ее топором убили.
Нервы его раздражались всё более и более. Голова начала кружиться.
— Ты с Лизаветой дружна была?
— Да… Она была справедливая… она приходила… редко… нельзя было. Мы с ней читали и… говорили. Она бога узрит.
Странно звучали для него эти книжные слова, и опять новость: какие-то таинственные сходки с Лизаветой, и обе — юродивые.
«Тут и сам станешь юродивым! Заразительно!» — подумал он. — Читай! — воскликнул он вдруг настойчиво и раздражительно.
Соня всё колебалась. Сердце ее стучало. Не смела как-то она ему читать. Почти с мучением смотрел он на «несчастную помешанную».
— Зачем вам? Ведь вы не веруете?… — прошептала она тихо и как-то задыхаясь.
— Читай! Я так хочу! — настаивал он, — читала же Лизавете!
Соня развернула книгу и отыскала место. Руки ее дрожали, голосу не хватало. Два раза начинала она, и всё не выговаривалось первого слога.
«Был же болен некто Лазарь, из Вифании…» — произнесла она наконец, с усилием, но вдруг, с третьего слова, голос зазвенел и порвался, как слишком натянутая струна. Дух пересекло, и в груди стеснилось.
Раскольников понимал отчасти, почему Соня не решалась ему читать, и чем более понимал это, тем как бы грубее и раздражительнее настаивал на чтении. Он слишком хорошо понимал, как тяжело было ей теперь выдавать и обличать всё свое. Он понял, что чувства эти действительно как бы составляли настоящую и уже давнишнюю, может быть, тайну ее, может быть еще с самого отрочества, еще в семье, подле несчастного отца и сумасшедшей от горя мачехи среди голодных детей, безобразных криков и попреков. Но в то же время он узнал теперь, и узнал наверно, что хоть и тосковала она и боялась чего-то ужасно, принимаясь теперь читать, но что вместе с тем ей мучительно самой хотелось прочесть, несмотря на всю тоску и на все опасения, и именно ему, чтоб он слышал, и непременно теперь — «что бы там ни вышло потом!»… Он прочел это в ее глазах, понял из ее восторженного волнения… Она пересилила себя, подавила горловую спазму, пресекшую в начале стиха ее голос, и продолжала чтение одиннадцатой главы Евангелия Иоаннова. Так дочла она до 19-го стиха:
«И многие из иудеев пришли к Марфе и Марии утешать их в печали о брате их. Марфа, услыша, что идет Иисус, пошла навстречу ему; Мария же сидела дома. Тогда Марфа сказала Иисусу: господи! если бы ты был здесь, не умер бы брат мой. Но и теперь знаю, что чего ты попросишь у бога, даст тебе бог».
Тут она остановилась опять, стыдливо предчувствуя, что дрогнет и порвется опять ее голос…
«Иисус говорит ей: воскреснет брат твой. Марфа сказала ему: знаю, что воскреснет в воскресение, в последний день. Иисус сказал ей: Я есмь воскресение и жизнь; верующий в меня, если и умрет, оживет. И всякий живущий и верующий в меня не умрет вовек. Веришь ли сему? Она говорит ему
(и как бы с болью переведя дух, Соня раздельно и с силою прочла, точно сама во всеуслышание исповедовала):
Так, господи! Я верую, что ты Христос, сын божий, грядущий в мир».
Она было остановилась, быстро подняла было на него глаза, но поскорей пересилила себя и стала читать далее. Раскольников сидел и слушал неподвижно, не оборачиваясь, облокотясь на стол и смотря в сторону. Дочли до 32-го стиха.
«Мария же, пришедши туда, где был Иисус, и увидев его, пала к ногам его; и сказала ему: господи! если бы ты был здесь, не умер бы брат мой. Иисус, когда увидел ее плачущую и пришедших с нею иудеев плачущих, сам восскорбел духом и возмутился. И сказал: где вы положили его? Говорят ему: господи! поди и посмотри. Иисус прослезился. Тогда иудеи говорили: смотри, как он любил его. А некоторые из них сказали: не мог ли сей, отверзший очи слепому, сделать, чтоб и этот не умер?»
Раскольников обернулся к ней и с волнением смотрел на нее: да, так и есть! Она уже вся дрожала в действительной, настоящей лихорадке. Он ожидал этого. Она приближалась к слову о величайшем и неслыханном чуде, и чувство великого торжества охватило ее. Голос ее стал звонок, как металл; торжество и радость звучали в нем и крепили его. Строчки мешались перед ней, потому что в глазах темнело, но она знала наизусть, что читала. При последнем стихе: «не мог ли сей, отверзший очи слепому…» — она, понизив голос, горячо и страстно передала сомнение, укор и хулу неверующих, слепых иудеев, которые сейчас, через минуту, как громом пораженные, падут, зарыдают и уверуют… «И он, он — тоже ослепленный и неверующий, — он тоже сейчас услышит, он тоже уверует, да, да! сейчас же, теперь же», — мечталось ей, и она дрожала от радостного ожидания.
«Иисус же, опять скорбя внутренно, проходит ко гробу. То была пещера, и камень лежал на ней. Иисус говорит: отнимите камень. Сестра умершего Марфа говорит ему: господи! уже смердит; ибо четыре дни, как он во гробе».
Она энергично ударила на слово: четыре.
«Иисус говорит ей: не сказал ли я тебе, что если будешь веровать, увидишь славу божию? Итак, отняли камень от пещеры, где лежал умерший. Иисус же возвел очи к небу и сказал: отче, благодарю тебя, что ты услышал меня. Я и знал, что ты всегда услышишь меня; но сказал сие для народа, здесь стоящего, чтобы поверили, что ты послал меня. Сказав сие, воззвал громким голосом: Лазарь! иди вон. И вышел умерший,
(громко и восторженно прочла она, дрожа и холодея, как бы в очию сама видела):
обвитый по рукам и ногам погребальными пеленами; и лицо его обвязано было платком. Иисус говорит им: развяжите его; пусть идет.
Тогда многие из иудеев, пришедших к Марии и видевших, что сотворил Иисус, уверовали в него».
Далее она не читала и не могла читать, закрыла книгу и быстро встала со стула.
— Всё об воскресении Лазаря, — отрывисто и сурово прошептала она и стала неподвижно, отвернувшись в сторону, не смея и как бы стыдясь поднять на него глаза. Лихорадочная дрожь ее еще продолжалась. Огарок уже давно погасал в кривом подсвечнике, тускло освещая в этой нищенской комнате убийцу и блудницу, странно сошедшихся за чтением вечной книги. Прошло минут пять или более.
— Я о деле пришел говорить, — громко и нахмурившись проговорил вдруг Раскольников, встал и подошел к Соне. Та молча подняла на него глаза. Взгляд его был особенно суров, и какая-то дикая решимость выражалась в нем.
— Я сегодня родных бросил, — сказал он, — мать и сестру. Я не пойду к ним теперь. Я там всё разорвал.
— Зачем? — как ошеломленная спросила Соня. Давешняя встреча с его матерью и сестрой оставила в ней необыкновенное впечатление, хотя и самой ей неясное. Известие о разрыве выслушала она почти с ужасом.
— У меня теперь одна ты, — прибавил он. — Пойдем вместе… Я пришел к тебе. Мы вместе прокляты, вместе и пойдем!
Глаза его сверкали. «Как полоумный!» — подумала в свою очередь Соня.
— Куда идти? — в страхе спросила она и невольно отступила назад.
— Почему ж я знаю? Знаю только, что по одной дороге, наверно знаю, — и только. Одна цель!
Она смотрела на него, и ничего не понимала. Она понимала только, что он ужасно, бесконечно несчастен.
— Никто ничего не поймет из них, если ты будешь говорить им, — продолжал он, — а я понял. Ты мне нужна, потому я к тебе и пришел.
— Не понимаю… — прошептала Соня.
— Потом поймешь. Разве ты не то же сделала? Ты тоже переступила… смогла переступить. Ты на себя руки наложила, ты загубила жизнь… свою (это всё равно!). Ты могла бы жить духом и разумом, а кончишь на Сенной… Но ты выдержать не можешь, и если останешься одна, сойдешь с ума, как и я. Ты уж и теперь как помешанная; стало быть, нам вместе идти, по одной дороге! Пойдем!
— Зачем? Зачем вы это! — проговорила Соня, странно и мятежно взволнованная его словами.
— Зачем? Потому что так нельзя оставаться — вот зачем! Надо же, наконец, рассудить серьезно и прямо, а не по-детски плакать и кричать, что бог не допустит! Ну что будет, если в самом деле тебя завтра в больницу свезут? Та не в уме и чахоточная, умрет скоро, а дети? Разве Полечка не погибнет? Неужели не видала ты здесь детей, по углам, которых матери милостыню высылают просить? Я узнавал, где живут эти матери и в какой обстановке. Там детям нельзя оставаться детьми. Там семилетний развратен и вор. А ведь дети — образ Христов: «Сих есть царствие божие». Он велел их чтить и любить, они будущее человечество…
— Что же, что же делать? — истерически плача и ломая руки повторяла Соня.
— Что делать? Сломать, что надо, раз навсегда, да и только: и страдание взять на себя! Что? Не понимаешь? После поймешь… Свободу и власть, а главное власть! Над всею дрожащею тварью и над всем муравейником!… Вот цель! Помни это! Это мое тебе напутствие! Может, я с тобой в последний раз говорю. Если не приду завтра, услышишь про всё сама, и тогда припомни эти теперешние слова. И когда-нибудь, потом, через годы, с жизнию, может, и поймешь, что они значили. Если же приду завтра, то скажу тебе, кто убил Лизавету. Прощай!
Соня вся вздрогнула от испуга.
— Да разве вы знаете, кто убил? — спросила она, леденея от ужаса и дико смотря на него.
— Знаю и скажу… Тебе, одной тебе! Я тебя выбрал. Я не прощения приду просить к тебе, я просто скажу. Я тебя давно выбрал, чтоб это сказать тебе, еще тогда, когда отец про тебя говорил и когда Лизавета была жива, я это подумал. Прощай. Руки не давай. Завтра!
Он вышел. Соня смотрела на него как на помешанного; но она и сама была как безумная и чувствовала это. Голова у ней кружилась. «Господи! как он знает, кто убил Лизавету? Что значили эти слова? Страшно это!» Но в то же время мысль не приходила ей в голову. Никак! Никак!… «О, он должен быть ужасно несчастен!… Он бросил мать и сестру. Зачем? Что было? И что у него в намерениях? Что это он ей говорил? Он ей поцеловал ногу и говорил… говорил (да, он ясно это сказал), что без нее уже жить не может… О господи!»
В лихорадке и в бреду провела всю ночь Соня. Она вскакивала иногда, плакала, руки ломала, то забывалась опять лихорадочным сном, и ей снились Полечка, Катерина Ивановна, Лизавета, чтение Евангелия и он… он, с его бледным лицом, с горящими глазами… Он целует ей ноги, плачет… О господи!
За дверью справа, за тою самою дверью, которая отделяла квартиру Сони от квартиры Гертруды Карловны Ресслих, была комната промежуточная, давно уже пустая, принадлежавшая к квартире госпожи Ресслих и отдававшаяся от нее внаем, о чем и выставлены были ярлычки на воротах и наклеены бумажечки на стеклах окон, выходивших на канаву. Соня издавна привыкла считать эту комнату необитаемою. А между тем, всё это время, у двери в пустой комнате простоял господин Свидригайлов и, притаившись, подслушивал. Когда Раскольников вышел, он постоял, подумал, сходил на цыпочках в свою комнату, смежную с пустою комнатой, достал стул и неслышно принес его к самым дверям, ведущим в комнату Сони. Разговор показался ему занимательным и знаменательным, и очень, очень понравился, — до того понравился, что он и стул перенес, чтобы на будущее время, хоть завтра например, не подвергаться опять неприятности простоять целый час на ногах, а устроиться покомфортнее, чтоб уж во всех отношениях получить полное удовольствие.