Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (34)

Епилог

Харисън Амблър затвори очи и почувства нежната топлина на мартенското слънце. Докато лежеше на шезлонга на палубата, той чуваше звуци. Успокоителни звуци. Вода, плискаща меко в коритото на риболовната лодка. Звукът на навиваща се макара, свистенето на хвърлена въдица. Имаше и други звуци.

Най-после бе разбрал какво е да си семеен човек и гърдите му се изпълваха със задоволство. В другия край на лодката синът и дъщерята закачливо се караха, докато слагаха стръв на кукичката. Майката четеше книга, наблюдаваше собствената си въдица и се намесваше с любящи забележки, когато децата ставаха твърде буйни.

Той се прозя, изпита лека подръпваща болка и пооправи широката си тениска. Коремът му все още беше опасан с превръзки, но след две операции вече се възстановяваше; усещаше го, усещаше как силите му се възвръщат. Слънцето блещукаше по водната повърхност на малкото езерце в района на долината Шенандоа и макар пролетта още да не беше настъпила, въздухът беше приятен и уханен. Той реши, че сигурно никога няма да се върне в Саурландс, но все още обичаше лодки и езера, и риболов, и се радваше да бъде заедно с хора, с които можеше да сподели опита си. Сцената със сигурност не беше толкова безоблачна, колкото изглеждаше — не и с демоните, които все още се гонеха вътре в него. Не и с двама немирни тийнейджъри и тяхната привлекателна майка с остър език. Но така беше по-добре. По-реално.

— Хей, татенце — викна момчето. На седемнадесет, той вече имаше широки рамене и развит гръден кош. — Взех ти малко джинджифилова бира от хладилника. Все още е студена. — Той подаде на Амблър една кутийка.

Амблър отвори очи и му се усмихна.

— Благодаря.

— Сигурен ли си, че не искаш истинска бира? — попита жената. Не беше млада, но беше елегантна и много забавна. — Тук някъде трябва да има „Гинес“. Закуска за шампиони.

— Не — каза Амблър. — По-добре да не бързам.

Да, чувстваше се добре като семеен човек. Лесно можеше да свикне.

Не че това беше точно неговото семейство.

Когато леко, почти недоловимо поклащане разлюля лодката, изпод палубата изпълзя Клейтън Кейстън, изпотен и с позеленяло лице. Той изгледа укорително Амблър и погълна на сухо поредното хапче против повръщане.

Линда поназнайваше нещичко за риболова, а децата не се нуждаеха от убеждаване, докато Клей се присъедини едва след като дълго го увещаваха. Клей с право прояви скептицизъм по отношение на обещаното спокойствие, но само изтъкнат хипохондрик като него можеше да се самоубеди, че страда от морска болест насред почти неподвижно езеро.

— Как изобщо позволих да ме завлечете на този предизвикващ непрестанно гадене мореплавателен съд… — започна Кейстън.

— Завиждам ти, Клей — простичко каза Амблър.

— Осъзнаваш ли, че статистическите вероятности за удавяне в малък пресноводен басейн са всъщност по-големи от вероятностите за удавяне сред морето?

— Е, хайде стига. Риболовът е едно от най-обичаните развлечения на американците. Както ти казах, това е най-великото забавление, което можеш да преживееш без електронен документ пред себе си. Просто му дай шанс. Дори може да се окаже, че си добър в него.

— Знам по-добре в какво съм добър — изсумтя Кейстън.

— Ти си пълен с изненади. Обзалагам се, че понякога сам изненадваш себе си. Кой би си помислил, че си първокласен ас в аудио-видео техниката.

— Обясних ти — каза Кейстън. — Асистентът ми ме преведе през цялата процедура стъпка по стъпка. Иначе всичко, което знам за коаксиалните кабели, е цената им на метър и препоръчителната амортизационна схема. — Но от самодоволния израз на лицето му Амблър можеше да познае, че Кейстън си припомня какво се беше случило, след като Уитфийлд и Палмър бяха установили, че малката зала е била превърната в телевизионно студио и че целият им разговор е бил предаден към медийния център на Конгресния комплекс. Както ученият, така и политическото официално лице бяха ужасяващи в чистия си фанатизъм — стотици участници в Давос го забелязаха, докато наблюдаваха лицата им на видеомониторите из целия конферентен център.

На Палмър и протежето му им трябваше малко време, преди да осъзнаят усложненията — не само за тяхното собствено бъдеще, но и за техния план. Подобно на много мрачни кроежи, той не можеше да преживее едно нещо и това беше излагането на ярка светлина.

Както Кейстън обясни на Амблър при едно от многобройните си свиждания в болницата, Кейлъб Норис беше човекът, който беше насочил швейцарската военна полиция към малката зала и се беше уверил, че конспираторите ще бъдат арестувани от обединените сили на реда на двете държави. Както се оказа впоследствие, той бе алармиран за случващото се чрез спешно съобщение, което китайският шпионин Чао Тан беше уредил да му бъде доставено лично. Това, най-малкото, беше необичайна стъпка, но разузнавачите от висшия ешелон често проучваха неприятелите си и си съставяха мнения за тях. Двамата мъже никога не се бяха срещали, но имаха ясна представа един за друг. В ситуация на екстремност Чао беше решил да се обърне за помощ към един американец. Освен това фактът, че китайският шпионин беше обявен за мъртъв малко след това, послужи като мощно потвърждение на опасенията.

Докато тежко упоеният Амблър потъваше и изплуваше между съзнанието и безсъзнанието през първите си седмици в болницата, Кейстън трябваше да му повтори няколко пъти какво се беше случило, преди той да разбере, че това не е само сън, че не е халюцинация от силните лекарства. По-късно, вече с избистрен мозък, макар и изтощен физически, той посрещна и други посетители, някои изпратени от Кейстън, други — не. На два пъти се отби някакъв тип от Държавния департамент на име Етън Закхайм, който имаше купища въпроси. Имаше и няколко визити от асистента на Кейстън, който смяташе, че Амблър е супер и не спираше да го сравнява с Дерек някой си. Имаше посещение дори от Дилън Сътклиф — истинският Дилън Сътклиф, макар че, като се имаха предвид качените килограми от времето на колежа „Годард“, Амблър не успя да го разпознае веднага — и двамата прелистиха заедно годишника, а Дилън го позабавлява с куп весели истории за колежанските лудории, които Амблър си спомняше, само че малко по-различно. Самият Кейстън беше прекарал доста време, разгадавайки методите, чрез които телефонните обаждания бяха пренасочвани, и аномалиите в таксуването на услугата, които бяха произтекли от това.

— Е — каза Амблър след малко, като леко се размърда на удобния шезлонг. — Операторската ти кариера може и да беше кратка, но беше изключително ефективна. Слънчевата светлина е най-добрият дезинфектант, нали?

Кейстън внезапно примигна.

— Децата намазаха ли се със слънцезащитен лосион? — попита той съпругата си.

— Месец март е, Клей — смаяно отвърна Линда. — Март. Никой не е дошъл на слънчеви бани.

От другия край на риболовната лодка се разнесе радостно пищене.

— Хванах! Аз я хванах, моя е! — Гласът на Андреа — изпълнен с гордост и въодушевление.

— Твоя ли? — Това беше Макс с все още неубедителен тийнейджърски баритон. — Твоя? Много се извинявам, но според теб кой метна въдицата? Кой сложи стръвта? Просто те помолих да подържиш проклетата въдица, докато взема малко…

— Я си мерете приказките — предупредително се намеси Линда и се приближи към вдигащата врява двойка.

— Как, на метър ли? — отговори й Макс.

— И без това тази рибка е твърде малка — продължи майка им. — По-добре я върнете обратно във водата, деца.

— Чу какво каза мама — каза Андреа със злорадство. — Хвърли ситната си рибка обратно във водата.

— О, значи сега стана моята рибка? — възмутено избухна Макс.

Амблър се обърна към Клей Кейстън.

— Винаги ли са такива?

— Опасявам се, че да — щастливо отвърна Кейстън. Кейстън крадешком погледна съпругата си и децата си от другия край на палубата и Амблър видя гордостта и отдадеността, които изпълваха цялото му същество. Но счетоводителят не се разсея за дълго. Няколко минути по-късно, когато лодката се разклати от нова нежна вълничка, той се строполи на платнения стол до Амблър, готов да посрещне сериозна опасност.

— Слушай, не можем ли просто да обърнем лодката и да се върнем на брега? — Кейстън почти се молеше.

— Защо да го правим? Денят е прекрасен, водата е чудесна, вече наехме тази превъзходна лодка — няма нищо по-хубаво.

— Да, но ние тръгнахме на риболовен излет, нали? Разбираш ли, мисля, че всичката риба се спотайва около доковете. Всъщност сигурен съм в това.

— Хайде, Клей — каза Амблър. — Това не ми звучи много разумно. — Той повдигна вежда. — Най-вероятното разпространение на рибата по това време на годината…

— Повярвай ми — умолително го прекъсна Кейстън. — Докът е най-доброто място за нас. Имам много сигурно предчувствие за това.