Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (20)

Глава 20

Париж

В продължение на няколкостотин ярда от „Плас дьо ла Конкорд“, улица „Сен Флорентен“ бе застроена с елегантни постройки с фини балкони, с орнаменти от ковано желязо, които украсяваха високите многокрилни прозорци. Червени навеси заслоняваха витрините на изискани книжарници и парфюмерии, които се редуваха с представителствата на чуждестранни администрации. Включително и онази на улица „Сен Флорентен“ №2. Там се намираше консулската служба на Посолството на САЩ — последното място, където Амблър можеше да се появи. Но именно в тази уж безразсъдна постъпка се криеше основната причина за решението му.

След случилото се в Люксембургската градина Амблър не се съмняваше, че представителствата на „Консулски операции“ тук и по света щяха да бъдат нащрек за Таркин. Колкото и парадоксално да е, това беше ситуация, която можеше да използва.

Донякъде беше въпрос на увереност какво точно търсиш, а Амблър знаеше много добре. Той знаеше, че чиновническите услуги, предлагани от консулската служба на улица „Сен Флорентен“ №2, са идеално прикритие за пункта на „Консулски операции“. Злочести американски туристи с изгубени паспорти се редяха на опашки на приземния етаж и попълваха формуляри, раздавани от чиновник, който имаше вид на погребален агент. Що се отнасяше до чужденците, никой не трябваше да се обнадеждава. Молбите за визи се обработваха със скоростта на охлюв, страдащ от Паркинсон.

Никой от посетителите или редовните служители не се и замисляше какво се случваше на горните етажи; защо те настояваха за отделна служба по почистването от тази, наета от визовите и паспортни отдели, защо използваха отделни входове и изходи. Горните етажи: „Консулски операции“, сектор Париж. Царство, в което, както новата информация от Фентън беше потвърдила, един бивш агент под прикритие, наречен Таркин, имаше издадена заповед „неспасяем“.

Щеше да се опита да влезе в бърлогата на лъва — но само ако беше сигурен, че лъвът не е там.

Въпросният лъв се казваше Кийт Левалски, пълен мъж на шестдесет години, който управляваше парижкия сектор на „Консулски операции“ с железен юмрук и ниво на параноя, което повече би подхождало на Москва в средата на двадесети век, отколкото на съвременна Западна Европа. Чувствата на негодувание и дори презрение, които Левалски вдъхваше сред подчинените си, му бяха напълно безразлични; онези, на които той докладваше, гледаха на него като на солиден мениджър с досие, в което липсваха значителни провали. Беше се издигнал дотам, докъдето желаеше, и питаеше по-големи амбиции. Амблър го познаваше само по репутация, но тази репутация беше застрашителна и Амблър нямаше намерение да я изпитва на собствен гръб.

Всичко беше в ръцете на Лоръл.

Дали не беше допуснал грешка — поставяше ли я в опасност? Но не можеше да измисли друг начин, за да извърши онова, което му беше необходимо.

Той се настани в близкото кафене и погледна часовника си. Ако Лоръл беше успяла, резултатите трябваше да проличат всеки момент.

А ако се беше провалила? Заля го вълна студен страх.

Инструкциите, които й даде, бяха подробни и тя ги беше запомнила изцяло. Но тя не беше професионалист, дали можеше да импровизира, да се справи с неочакваното?

Ако всичко беше протекло според плана, тя вече щеше да се е обадила от американското посолство на авеню „Габриел“ №2. Амблър би го направил сам, но не можеше да поеме риска, в случай че телефонната централа на консулството беше оборудвана с гласови анализатори. Но дали тя беше успяла да го стори?

Бяха обсъдили различни сценарии, различен претекст, различни евентуалности. Тя трябваше да се представи на отдела „Връзки с обществеността“ като лична асистентка на известен музеен куратор, включен в международната програма „Партньорство между музеите“, който я беше изпратил да получи графика за предстоящо събитие. Претекстът беше толкова прост и незапомнящ се. Беше достатъчно лесно да съберат правдоподобни подробности от уебстраницата на посолството. Освен това Амблър разчиташе на факта, че отделът на посолството по културните въпроси беше дезорганизиран до степен на дисфункционалност. Служителите непрекъснато застъпваха дейностите си, редовно дублираха или напълно забравяха разни административни задачи. Асистентката на куратора най-вероятно щеше да бъде изпратена на четвъртия етаж, докато се изясни очевидната грешка в комуникациите. По време на престоя си там тя щеше да помоли да използва някой телефон, за да се обади на шефа си и да му обясни объркването.

После инструкциите й бяха да набере номера, предоставен й от Амблър, и използвайки специалния жаргон, както той я беше подготвил, да извика спешно Кийт Левалски. В посолството беше пристигнал високопоставен представител на Държавния департамент от Вашингтон, който желаеше незабавна среща с господин Левалски. Телефонната централа на консулството щеше да удостовери автентичността на обаждането, като произлизащо от американското посолство; използваните специални думи и фрази щяха да предадат спешността.

Задачата на Лоръл не изискваше много актьорска игра, но изискваше огромна прецизност. Можеше ли да го направи? Беше ли го направила?

Амблър отново погледна часовника си, опитвайки се да не мисли за всички неща, които биха могли да се объркат. Пет минути по-късно, докато наблюдаваше как застаряващият, дебел бюрократ излиза забързано от консулството и се шмугва в лимузина, той почувства облекчение. Тя го беше направила.

А той дали щеше да се справи?

Още щом лимузината зави зад ъгъла, Амблър закрачи към сградата с вид на изтощен, но решителен човек.

— Молби за паспорти наляво, молби за виза надясно — посрещна го отегчен мъж в униформа. Той седеше зад бюро, сякаш излязло от училищна стая. Върху него имаше чаша с моливи — предварително подострени, дълги три инча и половина, лесно изтриваеми моливи. Вероятно изхабяваше две дузини на ден.

— Официална работа — изсумтя Амблър на униформения мъж, който го насочи навътре с безцеремонно кимване. Без да обръща внимание на опашките пред другите гишета, Амблър отиде до секцията по „Официални запитвания“. Зад гишето стоеше едра млада жена с предварително изготвен списък на канцеларски материали. Тя отбелязваше нужното й в празните кутийки.

— Тук ли е Арни Кантор? — попита Амблър.

— Само секунда — отвърна жената. Той я наблюдаваше как бавно изчезна зад една врата. Минута по-късно към гишето се приближи младеж с компетентен вид.

— Вие ли търсите Арни Кантор? — попита той. — За кого да му предам?

Амблър завъртя очи.

— Той или е тук, или го няма — каза той с върховно отегчение. — Да започнем с това.

— В момента не е тук — внимателно отвърна младежът. Косата му беше подстригана късо — умерено късо, а не по войнишки — и имаше открития вид, който младшите агенти под прикритие така упорито култивираха.

— Което означава, че е в Милано и пощипва принчипесата? Не, не отговаряй на това.

Лицето на младежа засия в неволна усмивка.

— Не бях чувал да я наричат така — измърмори той. После хвърли на Амблър леко пресилен поглед на пълна искреност. — Може би аз мога да ви помогна?

— Това е над нивото ти на заплащане, повярвай ми — сприхаво отвърна Амблър и погледна часовника си. — О, проклятие. Момчета, вие тук сте пълна подигравка, нали?

— Съжалявам, но не…

— Не съжаляваш и наполовина, отколкото ще съжаляваш после.

— Ако ми кажете кой сте…

— Не знаеш ли кой съм?

— Опасявам се, че не.

— В такъв случай трябва да предположиш, че не се предполага да знаеш кой съм. На мен ми мирише, че си излязъл от инкубатора преди една-две седмици. Направи си услуга. Когато потъваш, извикай спасител.

Инкубатора — жаргон в „Консулски операции“ за специалната тренировъчна програма, която всички оперативни агенти трябваше да преминат. Младежът хвърли на Амблър разкривена усмивка.

— Какво искате да направя?

— Имаш няколко варианта, нали? Да се обадиш на Арни — аз ще ти дам телефона на Франческа, ако го нямаш. Или да размърдаш някой от каубоите зад бюрата горе. Аз съм приносителят на новините, comprendez-vouz. И колкото по-бързо ме скриеш от очите на цивилните, толкова по-добре. Всъщност да вървим още сега. — Той отново хвърли поглед на часовника си, драматизирайки нетърпението си.

— Защото наистина нямам повече време. И ако вие, шибаняци, си вършехте работата, изобщо нямаше да се наложи да влача окаяния си задник тук.

— Но аз ще трябва да видя някакъв документ за самоличност. — Искането се бе превърнало във въпросителна молба; младият агент се чувстваше несигурен, неуверен.

— Човече, излагаш се за трети път. Не страдам от недостиг на самоличности — имам си четири различни. Казах ти, че се довлякох тук направо от оперативна мисия. Да не мислиш, че си нося истинските документи? — Амблър избухна. — Хей, не ме карай да ти създавам неприятности. Знаеш ли, че някога и аз стоях там, където си ти сега. Спомням си какво е.

Амблър пристъпи зад гишето и натисна бутона за асансьора, който се намираше на няколко ярда разстояние.

— Но вие не можете да се качите там сам — каза младежът.

— Няма и да го направя — безгрижно отвърна Амблър. — Ти идваш с мен.

Младежът изглеждаше слисан, но последва Амблър в асансьора. Авторитетът и увереността в гласа на непознатия бяха много по-ефективни от всеки документ за самоличност. Амблър натисна копчето за третия етаж. Въпреки античния си вид — сгъваема дървена врата, облечена в кожа врата с малко прозорче — асансьорът беше нов, както Амблър очакваше, и когато отново се отвори, той пристъпи в съвсем различна сграда.

Но не и непозната. Приличаше на всяко подразделение на Бюрото за разузнаване и проучвания към Държавния департамент. Редици бюра, компютри с плоски екрани, телефонни апарати. Редици машини за нарязване на документи — стандартен протокол на министерството след превземането на американското посолство в Техеран през 1979 г., но най-вече персоналът изглеждаше познат — не като индивиди, а като типажи. Бели ризи, рипсени вратовръзки — с някои леки промени те можеха да минат за служители на Ай Би Ем от началото на шестдесетте, в разцвета на американската инженерна наука.

Амблър бързо огледа помещението и идентифицира най-старшия офицер секунди преди самия мъж — с пилешки гърди, широк таз, тясно, педантично лице, гъсти черни вежди и коса, която падаше над челото му по начин, който някога трябва да е бил модерен в колежа — да се изправи на крака. Заместникът на Кийт Левалски. Той седеше на ъглово бюро в помещение, в което нямаше отделни кабинети.

Амблър не го изчака да се приближи.

— Хей, ти — грубо подвикна той на мъжа с пилешките гърди. — Ела тук. Трябва да поговорим.

Мъжът пристъпи напред с объркан вид.

— Откога си разпределен тук? — заповеднически попита Амблър.

Кратка пауза, преди запитаният да отговори.

— А ти пък кой си?

— Откога, по дяволите.

— Шест месеца — предпазливо отвърна мъжът. Амблър тихо се обърна към него.

— Получихте ли тревогата Таркин? Едва забележимо кимване.

— Значи знаеш кой съм, кои сме ние. И знаеш, че е по-добре да не задаваш повече въпроси.

— Ти си от ударния отряд? — Мъжът говореше със снишен глас. В изражението му имаше напрежение и мъничко завист — административен чиновник, разговарящ с професионален убиец.

— Няма ударен отряд и ти не си ме виждал — процеди през зъби Амблър, докато потвърждаваше запитването със също така едва забележимо кимване. — Ето така ще играем, разбра ли? Ако имаш проблем с това, ако имаш проблем с нас, отнеси го до заместник-секретаря. Макар че ако си заинтересуван от продължителността на кариерата си, по-добре си помисли два пъти, преди да го направиш. Хората си рискуват задниците там навън, за да можете вие да си топлите дебелите задници тук вътре. Днес загубих един от хората си. Ако разследването установи, че протакате работата, ще ви изкормя всичките. И нека ти напомня — времето е жизненоважно.

Мъжът с пилешките гърди протегна ръка.

— Аз съм Сампсън. От какво имаш нужда?

— На този етап вече говорим за забърсване — каза Амблър.

— Имаш предвид…

— Целта е елиминирана в 9:00 часа.

— Бърза работа.

— По-бърза, отколкото се опасявахме. По-мръсна, отколкото се надявахме.

— Разбирам.

— Много се съмнявам, Сампсън. — Тонът на Амблър беше арогантен, властен. — Сега сме загрижени за малката ви лодчица тук. Тревожим се, че може да се е появила пробойна.

— Какво? Не говориш сериозно.

— По-сериозен съм от проклета аневризма. Това е само една възможност, но трябва да я проверим. Таркин знаеше твърде много. Както казах, работата се оплеска. Ще ми е нужда защитена комуникационна връзка с Вашингтон. Говоря ти за сигурност от край до край. Без малки розови ушички, притиснати към стената.

— Наистина ще трябва да го обсъдим с…

— Незабавно, да те вземат мътните!

— Значи ще ти е нужна обезопасената стая горе. Проверява се всяка сутрин. Проектирана е за акустично, визуално и електронно уединение, както е според спецификациите на отдела.

— Аз съм участвал в писането на тези спецификации — смразяващо заяви Амблър. — Спецификациите са едно. Изпълнението им съвсем друго.

— Лично гарантирам сигурността на помещението.

— Трябва да предам доклад. Което означава, че имам нужда да направя някои бързи проверки.

— Разбира се — каза Сампсън. Амблър сурово го изгледа.

— Тогава да вървим.

 

 

Повечето основни консулски сгради имаха почти еднакви помещения, където разузнавателните данни се съхраняваха, обработваха и предаваха. В последните няколко десетилетия съоръженията на щатското централно командване бяха придобили особена важност за американската власт, за разлика от тези на Държавния департамент, който трябваше да сниши глава пред възхода на военните ресурси над дипломатическите в конюнктурата след студената война. Такъв беше светът, но не и този, в който живееха хора като Сампсън; те прилежно изписваха аналитичните си доклади и смятаха, че се намират в центъра на действието, макар че това действие отдавна беше минало покрай тях.

Обезопасената стая се намираше зад две отделни врати, а вентилационната система създаваше в помещението малко по-силно налягане в сравнение с околните стаи, така че незабавно да се регистрира отварянето на някоя от вратите. Самите врати бяха бронирани, от дебела стомана с гумирано покритие, което осигуряваше непроницаема звукоизолация. Спецификациите изискваха стени, направени от редуващи се слоеве фибростъкло и бетон.

Амблър пристъпи в стаята и натисна бутон, който автоматично затвори вратите. За миг се възцари пълна тишина; помещението беше неприятно топло и с приглушено осветление. После се разнесе тихото съскане на набиращата скорост вентилационна система, а халогенните осветителни тела грейнаха. Амблър се намираше в пространство около четиристотин квадратни фута. Имаше две работни бюра, поставени едно до друго, облицовани с бял ламинат, и два стола с овални форми, облечени в черна синтетична материя. На бюрата имаше плоски монитори като онези долу и черни клавиатури; бежовите компютърни кутии бяха закрепени на високи поставки. Безспирната високоскоростна, фиброоптична интернет връзка обменяше кодирани данни с дигиталния архив във Вашингтон; подобни отдалечени съоръжения за данни се обновяваха и синхронизираха на часова база.

Трипоточната конфигурация поддържаше осемдесет и четири терабитова система, оборудвана с проактивен мониторинг и софтуер за откриване и отстраняване на грешки. Освен това беше програмирана с характеристики за автоматично изтриване в случай на пробиви. Беше взета всяка възможна предпазна мярка, за да е сигурно, че това необятно хранилище на данни няма да попадне в неподходящи ръце.

Амблър включи монитора и изчака няколко секунди, докато той примигне и се съживи; връзката вече беше осъществена. Той започна да набира ключовите думи на търсенето си. Без да му мигне окото, се беше озовал в най-чувствителното място в пункта на „Консулски операции“; измамата му можеше да бъде разобличена всеки миг. Предполагаше, че пътешествието на Левалски до авеню „Габриел“ №2 щеше да отнеме двадесет минути, но при слаб трафик можеха да бъдат и по-малко. Трябваше да използва времето си разумно.

Уай-чан Лун, написа той. Няколко секунди по-късно се появи стандартна биография, подготвена от Бюрото за разузнаване и проучвания към Държавния департамент. Подчертани активни връзки водеха до отделни файлове за родителите, търговските им интереси, произход, политически контакти. Оценката на бизнеса на родителите му не разкриваше нищо особено. Дейностите им не блестяха от чистота — приятелски членове на законодателните органи надлежно получаваха дарения; намекваше се за незначителни заплащания на чуждестранни официални лица, за да ускорят определени сделки, без да бъдат документирани — но по стандартите на времето и мястото бяха извършвани с достатъчна степен на почтеност. Той нетърпеливо прегледа биографията на самия Уай-чан Лун, разпознавайки обичайните характеристики в един обичаен летопис на известна личност.

Нямаше и намек от твърденията, включени в досието, което беше изготвено от Отряда за политическа стабилизация, а той беше добре запознат с методите на загатване, с техниките за индиректно осведомяване, използвани от професионалните разузнавателни анализатори. Те обикновено се състояха от безпристрастно отричане, предшествано от „Въпреки слуховете за контакти с…“ Или „Макар някои да предполагат, че…“ Но тук нямаше нищо подобно. Анализаторите най-вече се интересуваха как перспективите му като политическа фигура от национално значение бяха засегнати от неговата „решително приятелска реторика“ във връзка с взаимоотношенията с Китай. Погледът на Амблър се местеше и подскачаше от параграф на параграф като двуколка по неравен планински път. От време на време той се спираше на някой пасаж с потенциално значение.

Уай-чан Лун беше силно уверен в „бъдещето на съсредоточена либерализация“. Той вярваше, че появата на един по-демократичен континентален Китай ще доведе до по-близки политически връзки, докато неговите опоненти поддържаха по-старата, непреклонна позиция на безкомпромисна враждебност и подозрение позиция, която несъмнено подсилваше враждебността и подозрението, избуяли сред съответните им колеги в Китайската комунистическа партия и Народната армия за освобождение. Позицията на Уай-чан Лун по този въпрос вероятно би била политически несъстоятелна за всеки политик, на когото липсва неговата огромна лична притегателна сила.

Думите бяха суховати, внимателно подбрани, но описваха точно идеалистичния млад кандидат, когото Амблър беше видял — човек, който говореше открито за идеалите си без домогване до политическа изгода и който беше уважаван заради това.

Досието на Курт Солингер беше далеч по-повърхностно. Специалист по търговските преговори, той беше отдал петнадесет години на работа по европейските икономически въпроси в различни институции — Общия пазар на Европа, Европейската общност, Европейския съюз. Беше роден през 1953 г. и беше израснал в Дюрн, Белгия, квартал на средната класа в Антверпен. Баща, завършил в Лозана остеопатолог, майка — библиотекарка. Беше минал и през типичните леви убеждения в гимназиалните години и колежа — прекарани в лицея „Ван Дюрн“ към католическия университет „Льовен“ — но нищо кой знае колко необичайно. Бяха го фотографирали с група, протестираща срещу разполагането на ракети със среден обсег в Германия в началото на осемдесетте. Присъстваше като подпис върху различни петиции на „Грийнпийс“ и други активисти за защита на околната среда. Но този тип дейности заглъхнаха след тридесетата му годишнина. Беше се впуснал в дебрите на академичната наука с определена целенасоченост, разработвайки икономически докторат, свързан с местните пазари и европейската интеграция, с помощта на професор Ламбрехт. Очите на Амблър пробягнаха по суховатото резюме, търсейки… какво? Не беше сигурен. Но ако имаше някаква закономерност, това беше единственият начин да я открие. Щеше да я види. Или нямаше.

Амблър продължи да чете надолу, подминавайки вцепеняващо дългия списък на различните бюрократични титли и повишения, които мултилингвистът д-р Курт Солингер беше получил. Растежът му беше стабилен, макар и не грандиозен, но в една сфера на отлично образовани технократи като самия него той бавно беше утвърдил репутация на почтеност и интелигентност. Следващата секция от биографичния очерк на Солингер беше озаглавена „Източният отбор“. Тази част засягаше председателството му на специален комитет по проблемите на източно-западната търговия. Амблър зачете по-бавно. Екипът беше направил забележителни крачки в изковаването на специално търговско споразумение между Европа и Китай, което обаче беше дерайлирало заради смъртта на главния европейски преговарящ, а именно Курт Солингер.

С разтуптяно сърце Амблър изписа името на Беноа Дешен. Бегло прегледа детайлите на колежанското и университетското образование на Дешен, стипендиите му и факултетските назначения, бюрократичните подробности на консултантската му работа за Комисията по мониторинг, утвърждаване и инспекция към Обединените нации, а после и скоростното му издигане към управлението на Международната агенция за атомна енергия.

Знаеше какво търси и го откри към края на файла. Дешен беше назначил специална комисия, натоварена с разследване на обвиненията, че китайското правителство е въвлечено в разпространение на ядрено оръжие. Много хора смятаха, че обвиненията обслужват политически цели; други се тревожеха, че дим без огън няма. Като генерален директор на МААЕ Дешен се ползваше с репутация на висока нравственост и независимост. Собствените анализатори на Държавния департамент бяха заключили, на база на пълния си разузнавателен преглед, че в рамките на година след издаването си докладът ще реабилитира китайското правителство.

Китай.

Центърът на паяжината падаше върху Китай. Ясно като бял ден беше, че убийството на Уай-чан Лун не беше по невнимание; то не беше резултат от лековерие към дезинформацията, разпространявана от опонентите му. Напротив, тази дезинформация беше използвана нарочно. Всичко говореше, че смъртта на Уай-чан Лун беше част от схема. Част от по-големия опит да се елиминират различни влиятелни личности, които бяха положително настроени към новото управленско водачество на Китай. Но защо?

Още въпроси, още заключения. Ако се беше превърнал в маша на коварни кроежи, същата техника без съмнение беше приложена и при други. Самата разпаленост на Фентън го правеше човек, от когото лесно можеха да се възползват. Фанатиците като него неизменно бяха застрашени от погрешно насочване, особено когато фанатизмът им прегазваше инстинктивната им предпазливост. Беше лесно да апелират към патриотизма му, да го захранят с фалшиви данни, а после да седнат и да гледат резултатите.

Но отново, защо?

Амблър погледна часовника си. Вече беше останал твърде дълго; всеки изминал момент увеличаваше риска. Преди да изключи монитора обаче, той написа едно последно име.

Изминаха десет дълги секунди, в които мощните хард дискове свистяха безплодно, преди да признаят неуспеха си.

Не са открити данни за Харисън Амблър.