Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (10)

Глава 10

Гейтърсбърг, Мериленд

Къщата беше едноетажна, във фермерски стил. Изглеждаше така, сякаш в нея бяха живели няколко поколения, и се отличаваше от съседните къщи единствено по добре поддържаните храсти зеленика, които растяха около основата й — жива ограда от бодлива растителност, която оставаше зелена дори през зимата. Не приличаше на безопасно място и може би не беше такова. Но Амблър трябваше да разбере.

Той позвъни на звънеца и зачака. Тя дали изобщо щеше да си е у дома?

Чу стъпки и в главата му изплува нов въпрос — а дали щеше да е сама? В гаража имаше само една кола, стара тойота корола, а алеята беше празна. Не беше доловил звуци на съжителство. Но това не беше доказателство.

Входната врата се отвори с няколко инча, а през отвора се опъна верига.

Чифт очи срещнаха неговите и се разшириха.

— Моля те, не ме наранявай — каза Лоръл Холанд с тих, изплашен глас. — Моля те, просто си отиди.

И сестрата, която беше помогнала на Амблър да избяга от остров Париш, затръшна вратата в лицето му.

Той беше подготвен да чуе бързо отдалечаващи се стъпки, набиране на телефонен номер. Вратата беше евтина, боядисан в кафяво талашит със залепени украси. Веригата беше за майтап. Един удар и щеше да изхвърчи от пантите. Но това не беше вариант. Амблър имаше само един шанс и трябваше да го изиграе по правилния начин.

Тя беше отстъпила от вратата, но очевидно стоеше близо до нея, сякаш смразена от несигурност, нерешителност.

Той отново позвъни.

— Лоръл — каза.

В къщата цареше тишина. Жената слушаше. Думите, който той произнесе след това, щяха да бъдат съдбоносни.

— Лоръл, наистина ще си отида, ако така искаш. Ще си отида и няма да ме видиш никога повече. Обещавам ти. Ти ми спаси живота, Лоръл. Видя в мен нещо, което никой друг не виждаше. Ти имаше куража да ме изслушаш, да рискуваш кариерата си, да направиш онова, което никой друг не направи. И аз никога няма да го забравя. — Той направи кратка пауза. — Но аз имам нужда от теб, Лоръл. Отново се нуждая от помощта ти. — Изчака няколко секунди. — Моля те, прости ми, Лоръл. Няма да те безпокоя повече.

Амблър обърна гръб на вратата със свито сърце и закрачи надолу по стъпалата на верандата, оглеждайки улицата. Беше малко вероятно някой да го е проследил и със сигурност не съществуваше причина хората да мислят, че би посетил служител от ротационните смени на психиатричната клиника, но той трябваше да се увери. Беше дошъл от Ню Йорк с такси и две коли под наем и през цялото пътуване беше наблюдавал внимателно трафика за наличие на опашка. Беше разузнал старателно целия квартал, където тя живее, преди да се приближи. Нямаше нищо нередно. По обяд улицата беше почти пуста. Само няколко коли на хора, които като Лоръл Холанд работеха ранна смяна и си бяха вкъщи, очаквайки завръщането на децата си от училище. От някои прозорци се носеше звукът на телевизионни шоу игри, от други се чуваше тиха радиомузика, докато домакините — издръжлива порода въпреки предупрежденията за застрашения им от изчезване статус — гладеха дрехи или полираха поръчаните по каталог мебели.

Преди да стъпи на алеята, той чу вратата да се отваря зад гърба му и се обърна.

Лоръл Холанд клатеше глава със самоукор.

— Бързо влизай вътре — каза тя. — Преди да съм си върнала ума.

Амблър безмълвно влезе в скромната къща и се огледа. Дантелени завеси. Евтин килим върху дъбов паркет масово производство. Обикновен диван, но покрит с интересна бродирана тъкан в ориенталски стил. Кухнята не беше ремонтирана от построяването на къщата. Повърхностите бяха покрити с линолеум, уредите бяха в златист цвят, а подът застлан с онзи балатум с ромбоидна шарка, който се реже от голямо руло.

Лоръл Холанд изглеждаше уплашена, ядосана на него, но още по-ядосана на себе си. Освен това изглеждаше прекрасно. На остров Париш тя беше просто една хубава сестра; у дома, с пусната коса, облечена в пуловер и джинси, се виждаше, че не е просто хубава. Тя беше красива, дори изящна, силните й черти се смекчаваха от вълнистата й кестенява коса, движенията й бяха естествено грациозни. Под лекия прилепнал пуловер тя беше твърда и мека, гъвкава и податлива. Талията й беше тънка, а в извивката на гърдите й имаше нещо почти майчинско. Амблър осъзна, че я зяпа и отмести поглед. Той видя малкия револвер — „Смит и Уесън“ 22-ри калибър, закачен на кука близо до полицата с подправките. Запита се защо Лоръл Холанд не беше посегнала към него.

— Осъзнаваш ли какво би могъл да ми причиниш? — възмути се тя.

— Лоръл…

— Ако си ми благодарен, махай се! Остави ме на мира. — Амблър трепна, сякаш получи плесница, и наведе глава.

— Ще си тръгна — прошепна той.

— Не — каза тя. — Не искам… не знам какво искам. — В гласа й имаше болка, а също и смущение.

— Създадох ти неприятности, нали? Заради онова, което направи. Искам да ти благодаря и също така да ти кажа, че съжалявам.

Лоръл разсеяно прокара неспокойна ръка през разкошната си коса.

— Кодираната карта за отключване? Всъщност тя не беше моя. Нощната сестра винаги оставя своята в амбулаторното шкафче.

— Значи са решили, че някак съм я задигнал.

— Точно така. Видеозаписът ясно показа какво се е случило или поне те така мислеха. Всички получихме мъмрене и с това се приключи. И така. Ти избяга. А сега се връщаш обратно.

— Но не в истинския смисъл — поправи я Амблър.

— Казаха ни, че си опасен човек. Психопат. — Погледът на Амблър пробягна по закачения на стената пистолет. Защо не го беше грабнала, защо не се беше въоръжила? Той се усъмни, че Лоръл сама го е сложила там. Някой го беше направил за нея. Съпруг, приятел. Това не беше мъжки пистолет. Но беше пистолет, който един мъж би купил за момиче. Поне определен тип мъж.

— Казали са ти тези неща и ти не си им повярвала. Иначе не би пуснала опасния психопат в къщата си. Особено при положение, че живееш сама.

— Не бъди толкова сигурен — каза тя.

— Невинаги си била сама — отвърна Амблър. — Разкажи ми за бившия си.

— Явно знаеш толкова много неща, защо ти не разкажеш?

— Той е, или е бил, двойно бивш. Бивш твой. Бивш военен.

Тя кимна, изглеждаше леко стресната.

— Всъщност ветеран.

Тя отново кимна, цветът започваше да се отдръпва от лицето й.

— Може би леко параноичен. — Амблър кимна към пистолета. — Така че хайде да го обмислим. Ти си сестра в психиатрията на някоя военна болница, принадлежаща към комплекса „Уолтър Рийд“. Сега да видим какво се е случило после? Може би любимият ти се е завърнал у дома от служба в изпълнение на дълга — от Сомалия, от „Пустинна буря“? — с леко разбъркана глава.

— Посттравматичен стрес — прошепна тя.

— И ти си се опитала да го излекуваш, да го направиш отново нормален.

— Опитах се — каза тя. Гласът й трепереше.

— И не си успяла. Но не поради липса на усилия. Затова си се записала в училище, може би в един от военните професионални колежи, а там са те насърчили да специализираш. Ти си се отдала на учението и тъй като си умна, си се справила блестящо. Сестра в психиатрия, военна подготовка. „Уолтър Рийд“. Остров Париш.

— Добър си — рязко се сопна тя, негодуваща, че се е превърнала в обект на изучаване.

— Не, ти си добра и това те вкара в неприятности. Както казват, нито едно добро дело не остава ненаказано.

— Затова ли си тук? — вцепени се тя. — Да се погрижиш за наказанието?

— За бога, не.

— Тогава защо, по дяволите…

— Защото… — Мислите се вихреха из главата на Амблър. — Може би защото се тревожа, че наистина съм луд. И защото ти си единственият човек, който не ме счита за такъв.

Лоръл бавно поклати глава, но той виждаше, че страхът се отдръпва от нея.

— Искаш да ти кажа, че не си психопат? Не мисля, че си психопат. Но моето мнение не струва и пукната пара.

— За мен струва много.

— Искаш ли кафе?

— Ако ти го направиш — каза Амблър.

— Разтворимо става ли?

— Нямаш ли нещо, което се прави по-бързо?

Тя му отправи дълъг, спокоен поглед. Отново сякаш се вглеждаше през него, в сърцевината на душата му, в здравия му разум.

Седнаха двамата, пиха кафе и внезапно той осъзна точно защо беше дошъл. В нея имаше топлота и човещина, от които той така отчаяно имаше нужда в момента, по начина, по който имаше нужда от кислород. Разказът на Озирис за мнемоническото наслагване, за всички онези техники за контрол над съзнанието беше дълбоко разтърсващ; Амблър имаше чувството, че земята под краката му е изчезнала. Зрелището на насилствената му смърт също беше разтърсващо и само подсилваше верността на думите му. Докато, както изглеждаше, други го търсеха за наемник, Лоръл Холанд беше единственият човек на света, който по някаква причина вярваше в него, така както той искаше да вярва в себе си. Иронията беше болезнена — сестрата, която го беше виждала в най-голямото му падение, беше единственият свидетел на здравия му разум.

— Гледам те — бавно каза Лоръл — и сякаш виждам себе си. Знам, че не бихме могли да бъдем по-различни. — Тя затвори очи за миг. — Но имаме нещо общо. Не знам какво.

— Ти си моят пристан в бурята.

— Понякога си мисля, че пристаните сами привличат бурите — каза сестрата.

— Усещане за необходимост?

— Нещо такова — отвърна тя. — И като говорим за буря, беше „Пустинна буря“.

— Бившият ти.

— Бивш съпруг. Бивш военноморски пехотинец. Да си военноморски пехотинец е само по себе си идентичност. Тя никога не те напуска. Онова, което му се беше случило в „Пустинна буря“, така и не го напусна. Какво означава всичко това? Да не би да ме привличат неприятностите?

— Той не е страдал от посттравматичен стрес, когато сте се запознали, нали?

— Не, не и тогава. Това се случи много отдавна. Но го изпратиха на мисия, участва в две преки стълкновения и се върна различен.

— И то не в добрия смисъл.

— Започна да пие, по много. Започна да ми посяга, по малко.

— И малкото е твърде много.

— За мен беше малко. Опитвах се да го разбера, сякаш в него живееше съкрушено малко момче и аз можех някак да му помогна, само ако го обичам достатъчно. И наистина го обичах. И той ме обичаше. Искаше да ме закриля, това беше проблемът. Стана параноик, започна да си въобразява, че навсякъде го дебнат врагове. Но се страхуваше не само за себе си, а и за мен. И през ум изобщо не му минаваше, че ме плаши. Пистолетът на стената — той го постави и настояваше да се науча как да го използвам. През повечето време забравям, че е там. Но понякога си мисля, че бих го използвала, за да се защитя от…

— От него.

Тя затвори очи и притеснено кимна. После остана безмълвна за минута.

— Би трябвало да се ужасявам от теб. Не знам защо не се чувствам така. Това, че не се страхувам от теб, почти ме плаши.

— Ти си като мен. Следваш инстинктите си.

Тя направи широк жест.

— И виж това докъде ме е довело.

— Ти си добър човек — простичко каза Амблър. А после несъзнателно посегна и хвана ръката й.

— Това ли говорят инстинктите ти?

— Аха.

Жената с лешниковите очи, изпъстрени със зелени точици, само поклати глава.

— Тогава кажи ми има ли психично болни и в твоето минало?

— Моят начин на живот не предполага дълбоки връзки. Нито пък на плитки, ако искаш да знаеш. Трудно е да задържиш любима, когато изчезваш за няколко месеца в Шри Ланка, Мадагаскар или Чечения, или Босна. Трудно е да имаш цивилни приятели, когато знаеш, че ги обричаш на щателно проучване. Когато си част от програма със специален достъп, цивилен контакт с някой, когото използваш, или — и това буди страх — някой, който използва теб. Това е добър живот за самотник по природа. Добър живот, ако нямаш нищо против връзки, които са подпечатани с дата на годност, също като кутия мляко. Това е саможертва. Голяма саможертва. Но се предполага, че ще те направи по-малко уязвим.

— И така ли стана?

— Сега вече мисля, че имаше напълно противоположен ефект.

— Не знам — въздъхна Лоръл. Светлината от вградените лампи над главите им полираше с блясък меката й коса. — С моя късмет по-добре да си бях останала винаги сама.

Амблър сви рамене.

— Аз знам какво е хората да те разочароват. Баща ми пиеше. Владееше се добре, но по едно време спря да се владее.

— Агресивен алкохолик?

— Повечето от тях са такива.

— Биеше ли те?

— Не много — отвърна Амблър.

— Не много е твърде много. Амблър извърна поглед настрани.

— Станах добър в разпознаване на настроенията му. При пияниците е много коварно, защото се палят от едното нищо. Весел, смее се и изведнъж фрас, с плесница или свит юмрук, и намръщено изражение от типа „хлапе-много-ти-знае-устата“.

— Господи.

— После винаги съжаляваше. Наистина много съжаляваше. Знаеш как е, казва ти, че този път ще се промени, и ти му вярваш, защото искаш да му повярваш.

Тя кимна.

— Трябва да му повярваш. Както вярваш, че дъждът все някога трябва да спре. Толкова за инстинктите.

— Наричам го самозаблуда. Пренебрегване на инстинктите. Разбираш ли, ако си на мястото на онова малко момче, ти се усъвършенстваш, наблюдавайки лицето на стария. Научаваш се да разпознаваш кога изглежда в лошо настроение, но само защото е сърдит сам на себе си. Питаш го дали можеш да получиш джобни, дали ще ти купи нова играчка, а той те гледа, сякаш му правиш услуга. Подава ти пет долара, дори десет и ти казва, зарадвай се с нещо. Казва ти, че си добро дете. Друг път, когато изглежда щастлив, ти го поглеждаш със закачливо кривоглед поглед и той внезапно се превръща в буреносен облак и започва да сваля колана си, за да те напердаши.

— Значи никога не знаеш какво ще стане накрая. Бил е напълно непредвидим.

— Напротив, точно там е работата — отвърна Амблър. — Аз се научих. Научих се да виждам разликата, да чета неуловимите неща. Научих се да различавам какво ще е времето. Когато станах на шест години, вече знаех настроенията му по-добре от азбуката. Знаех кога да се омитам от очите му. Знаех кога е щедър. Знаех кога е ядосан и агресивен, знаех кога е пасивен и потънал в самосъжаление. Знаех кога лъже мен или майка ми.

— Доста тежка задача за едно хлапе.

— Напусна ни на седмия ми рожден ден.

— С майка ти сигурно сте изпитали облекчение.

— Беше по-сложно от това. — Амблър млъкна.

Лоръл остана безмълвна за малко, докато двамата отпиваха глътки лошо кафе.

— Имал ли си друга работа? Искам да кажа, освен шпионин.

— Като ученик работех през лятото. Обслужвах барбекюто в един увеселителен парк извън града. На тези места се надяваш хората да изядат порцията си ребра, след като слязат от влакчето на ужасите. Бях доста добър по рисуване. Учих една година в Париж, опитах се да печеля като уличен художник. От онези, които екипират портрети на минувачите и се опитват да им изкопчат по няколко франка за това.

— Твоят път към богатството, а?

— Слязох още на първата отбивка. Хората страшно се разстройваха, като виждаха какво съм нарисувал.

— Лоша прилика?

— Не беше това. — Той направи пауза. — Господи, не съм се сещал за това от години. Трябваше ми известно време, докато осъзная какъв е проблемът. В основни линии начинът, по който виждах хората, не беше точно начинът, по който те искаха да бъдат виждани. Така ставаше, че на моя портрет хората изглеждаха изплашени, разяждани от самосъмнения или отчаяни — и може би това беше истината. Но не и истината, която те искаха да виждат. В повечето случаи или се ужасяваха, или се вбесяваха. Подавах им листа, а те полудяваха — мачкаха го, късаха го, преди да го изхвърлят в кошчето. Беше почти като суеверие. Сякаш не искаха никой друг да го види, да зърне душата им. По онова време не разбирах напълно какво се случваше.

— А разбираш ли какво се случва сега? Той се вгледа в нея.

— Имала ли си усещането, че не знаеш коя си всъщност?

— През цялото време — отвърна тя. Магнетичните й очи го привличаха. — Какво ти причиниха?

Той отвърна с нещастна усмивка.

— Не би искала да знаеш.

— Какво ти причиниха? — повтори тя. После постави длан върху неговата и топлината на контакта сякаш запълзя нагоре по ръката му.

Той бавно започна да й разказва за изчезването си от всички бази данни и електронни архиви, а след това очерта в общи линии какво му беше казал Озирис. Лоръл слушаше замислено, а спокойствието й беше заразително.

— Искаш ли да знаеш какво мисля аз? — каза тя накрая. Той кимна.

— Мисля, че са разбъркали мозъка ти, докато си бил вътре. Всъщност сигурна съм в това. С лекарства, електрошок и бог знае какво още. Но не вярвам, че биха могли да променят истинската личност на един човек.

— Когато бях… вътре — тихо каза той, — чух запис. На мен самия.

Той го описа, пребледнял.

— Откъде знаеш, че наистина си бил ти?

— Просто знам.

— Всичко това може да бъде обяснено.

— Обяснено? Как?

— В колежа за сестри завърших курс по фармакология. Чакай да взема учебника и ще ти покажа.

Когато се върна няколко минути по-късно, тя носеше дебел учебник с кафява корица и златисти релефни букви.

— Психозата, за която говориш, може да бъде предизвикана от медикаменти. — Тя отгърна на раздела за антихолинергични медикаменти. — Виж тук, описанието на симптомите на предозиране. Казва се, че може да доведе до психоза.

— Но аз не си спомням нищо. Не помня самата психоза. Не си спомням да са ме надрусали.

— Може да са комбинирали антихолинергичните с други лекарства като „Версед“. — Лоръл прелисти тънките страници. — Виж тук. — Тя посочи с пръст един от пасажите. — Медикаменти като „Версед“ се намесват във формирането на спомени. Има специално предупреждение за „антероградна амнезия“, което означава амнезия за събитията, следващи инжектирането. Искам да кажа, че с подходящия медикаментозен коктейл са можели да те запратят в моментна лудост, а ти да нямаш никакви спомени за това. Възможно е за няколко часа да си бил бълнуващ лунатик…

Амблър бавно кимна. Косъмчетата по врата му бяха настръхнали от вълнение.

— И после са те записали, докато си бил в това състояние — продължи тя. — И са те обявили за луд. Опитали са да убедят самия теб, че си луд. По някакви техни си причини.

Техни си причини.

По-големите въпроси — кой? защо? — зееха като бездна, която щеше да отвърне на взиращите се твърде дълбоко в нея с унищожение. Вкопчването в основния въпрос какво? беше достатъчно изтощително.

Техни си причини.

Да припишеш разум на лудостта беше само привиден парадокс. Изкуствената деменция всъщност се числеше към арсенала от мръсни трикове на контрашпионажа. Беше метод да дискредитираш някого. Една касета лесно би убедила заинтересуваните страни, че обектът на изследване наистина е напълно луд. Въпросителните лесно щяха да бъдат потушени.

Перспективата беше ужасяваща. Тогава защо Хал Амблър се чувстваше странно въодушевен? Защото не беше сам. Защото сглобяваше пъзела с някой друг.

С някой, който му вярваше. Който вярваше в него. И чиято вяра му помагаше да възвърне собствената си вяра в себе си. Може би все още беше изгубен в лабиринта; но Тезей беше открил своята Ариадна.

— А как ще обясниш базите данни? — настоятелно попита Амблър. — Сякаш никога не съм живял.

— Знаеш на какво са способни влиятелните хора. И аз го знам. Чувам клюките на работа, нещата, за които хората не бива да говорят, но въпреки всичко го правят. За създаването на досиета на хора, които никога не са съществували. Не би било много по-трудно да изтриеш данните на някого, който наистина е съществувал.

— Осъзнаваш ли колко безумно звучи това?

— Не толкова безумно, колкото алтернативата — твърдо каза Лоръл. В гласа й имаше увереност — увереност, която категорично отхвърляше хипотезите на Озирис. — Заравят те в психиатричната система. И искат да избегнат всички случайни въпроси. Все едно да изриташ стълбата, след като си се качил през прозореца.

— Ами онова, което видях в Саурландс? От бараката ми нямаше и следа, нямаше следа, че някога е съществувала.

— И ти смяташ, че това е отвъд възможностите на някоя могъща правителствена агенция?

— Лоръл, чуй ме — каза той с накъсан глас. — Поглеждам се в огледалото и не мога да се позная.

Тя посегна и докосна бузата му.

— Значи са те променили.

— Как е възможно?

— Не съм хирург — отвърна тя. — Но съм чувала слухове за техники на пластичната хирургия, с които могат да променят човек, без изобщо да личи, че е опериран. Знам, че могат да държат хората под анестезия седмици наред. Понякога го правят в отделенията по изгаряния, за да спестят на пациентите периода на агония. Сега съществува хирургия с „минимална инвазия“. Може да са променили лицето ти, а после да са те държали упоен, докато не си се излекувал напълно. Дори и да си имал интервали в съзнание, терапията с „Версед“ е способна да спре формирането на спомени. Откъде изобщо би могъл да разбереш?

— Това е безумно — повтори Амблър.

Тя пристъпи напред, застана много близо до него и постави длани върху лицето му. Старателно опипа кожата край челюстта му, ушите му, а сетне за евентуални белези, скрити в косата му. Взря се в клепачите му, бузите, носа. Той чувстваше топлината на лицето й, а докато тя прокарваше пръсти по чертите му, нещо в него се раздвижи. Господи, толкова е красива.

— Виждаш ли нещо? — попита агентът. Лоръл поклати глава.

— Не откривам входни белези, но това нищо не означава — настоя тя. — Има техники в минималната инвазия, които няма откъде да познавам. Скалпелът може да влезе през лигавицата на носа, през обратната страна на клепачите, през най-различни други хирургични портали. Това не е моята сфера.

— Нямаш доказателства. Само предполагаш — каза той скептично, но мигновено се почувства обнадежден от непоколебимото й убеждение.

— Това е единственото, в което има логика — разпалено продължи тя. — Единственото, което би могло да обясни преживяванията ти.

— Ако предположим, разбира се, че преживяванията ми, че спомените ми са смислени. — Той замълча. — Господи, чувствам се като някаква проклета жертва.

— Може би те точно така искат да се чувстваш. Проумей го, хората, които са ти причинили това, не са добри хора. Те са манипулатори. Не мисля, че са те затворили на остров Париш, защото си слаб. Вероятно са те затворили там, защото си твърде силен. Защото си започнал да виждаш нещо, което не са искали да виждаш.

— Говориш безумно като мен. — Той се усмихна.

— Мога ли да ти задам личен въпрос? — попита тя почти срамежливо.

— Давай.

— Как е името ти?

За пръв път през този ден Амблър се разсмя — висок, експлозивен смях, които идваше от душата му. Той протегна ръка с престорена официалност.

— Приятно ми е да се запознаем, Лоръл Холанд. Името ми е Харисън Амблър. Но можеш да ме наричаш Хал.

— Харесва ми повече от пациент № 5312 — каза тя. Мушна ръцете си в късата му кафява коса и сетне отново ги прокара леко по лицето му. Обърна главата му в една посока, в друга, сякаш си играеше с манекен. После се наведе напред и погали бузата му.

На Амблър му трябваха няколко секунди, преди да откликне. Когато го направи, беше по начина на умиращ от жажда пътешественик в пустинята, попаднал в животворен оазис. Притегли я към себе си с две ръце и му се стори, че тя беше всичко, което имаше на този свят, и това му бе достатъчно.

Когато се разделиха, очите и на двамата плуваха в сълзи.

— Аз ти вярвам — каза тя с треперещ, но решителен глас. Вярвам, че ти си ти.

— Може да си единствената — тихо отвърна той.

— Ами приятелите ти?

— Вече ти казах, през последните двадесет години бях до голяма степен изолиран. Професионален протокол. Моите приятели бяха моите колеги и няма никакъв начин да ги открия — в момента могат да са във всяка една географска ширина и дължина, която назовеш, в зависимост от назначението им. Никой от нас, оперативните агенти, не знаеше истинските имена на останалите. Това беше основно правило.

— Тези ги забрави. А приятелите ти от детството, от колежа?

Разтреперан от внезапно нахлулия спомен, той й разказа за обаждането си до Дилън Сътклиф. Тя се умълча, но само за няколко мига.

— Може би страда от ранен Алцхаймер. Може да е жертва на катастрофа, повредила мозъка му. Може би винаги те е мразел. Или може би си е помислил, че ще искаш пари на заем. Кой знае? — Тя се изправи, взе молив и лист хартия и ги постави пред него. — Напиши имената на хората, които си спомняш и които биха помнили теб. Дете от квартала, с което сте израснали. Съквартирант в колежа. Който и да е. Подбирай по-нетипични имена, за да не попадаме на грешни хора.

— Нямам представа как бих се свързал с тези хора сега…

— Пиши — нареди му тя с рязък жест.

Амблър започна да пише. Дузина случайни имена — от съседските къщи в детството му, от гимназията, от летния лагер, от „Годард“. Тя взе листа и двамата заедно отидоха до малка ниша в кухнята, където имаше леко поочукан компютър, който изглеждаше като купен от разпродажба.

— Връзката е през телефона — извини се тя. — Но е учудващо колко неща могат да се открият в Интернет.

— Слушай — предпазливо започна той. — Не съм сигурен, че наистина искам да го направя. — Вече я беше завлякъл по-дълбоко в собствения си кошмар, отколкото възнамеряваше, а сега имаше опасност да я въвлече още повече.

— Това е моята къща. Ще правя каквото си искам. Докато Амблър гледаше през рамото й, тя се настани пред компютъра и написа имената в търсачка за откриване на хора. Пет минути по-късно разполагаше с половин дузина телефонни номера от дузина имена и преписа номерата на листа с четлив почерк.

После му подаде слушалката на телефона си. — Хайде, опитай да се свържеш с някого — каза му. В очите й се четеше увереност.

— Не — отвърна той. — Не от твоя телефон.

— Тревожиш се междуградските такси? Това е много мило. Можеш да оставиш няколко цента на бюрото ми като Сидни Поатие в „Познай кой ще дойде на вечеря“.

— Не е това. — Амблър направи пауза; не искаше да звучи като параноик, но знаеше, че предпазливостта, която беше втората природа на оперативния агент, можеше да се стори странна на един цивилен. — Просто не знам със сигурност дали…

— Дали телефонът ми не се подслушва? — Лоръл не изглеждаше стресната от перспективата. — Има ли как да проверим?

— Всъщност не. Тя поклати глава.

— В какъв свят живееш само. — Тя написа името му в търсачката. Резултатът носеше аурата на неизбежното:

Вашето търсене „Харисън Амблър“ не съвпадна с никакви документи.

— Ще използвам мобилен телефон — заяви Амблър и извади нокията. — Така е по-безопасно. — Той си пое дълбоко дъх и набра първия номер от списъка.

— Има ли жена на име Илейн Ласитър на този номер? — попита той, като държеше гласа си равен.

— Съпругата ми почина миналата година — отвърна шептящ глас.

— Съжалявам да го чуя — побърза да отговори Амблър. На втория номер, този на Грегстън Бърнс, вдигнаха веднага.

— Търся Грегстън Бърнс — започна Амблър.

— На телефона.

— Грег! Тук е Хал Амблър. Мина доста време, нали…

— Ако продавате нещо, моля да ме изключите от списъка — даде инструкции гласът — писклив от раздразнение тенор.

— Искам да ви попитам дали сте израснали на улица „Хоторн“ в Камдън? — не се отказа Амблър.

Последва предпазливо: „Да“. Дочу се въпросителен женски глас: „Кой се обажда?“

— И не си спомняте Хал Амблър, който живееше от другата страна на улицата? Или който и да е, наречен Амблър?

— Ерик Амблър, писателят, за него съм чувал. Той почина. Можеш да се присъединиш към него, защото само ми губиш времето. — Мъжът затвори.

Подът сякаш се разлюля под краката на Амблър. Той се обади на следващия от списъка. Джулиан Дейчис, или Джулиан Дейчис Мърчисон, както сега се казваше, все още жителка на Делауеър. Но когато жената с това име най-после вдигна телефона, нямаше и намек да го е познала. За разлика от Грегстън Бърнс, тя беше сърдечна, не бързаше и не прояви подозрение, очевидно слисана от объркването на обадилия се.

— Дали не казахте, че името ви е Сандлър? — попита тя в опитите си да помогне. — Защото познавах едно момче, което се казваше Сандлър.

Докато мине през половината номера от списъка, Амблър вече чувстваше, че му е трудно да фокусира погледа си. По лицето му изби студена пот. Той остана загледан в листа дълго време, а после го смачка на топка в юмрука си. Падна на колене и затвори очи.

Когато отново ги отвори, видя Лоръл Холанд да стои над него с изопнато лице.

— Видя ли? Няма полза. — Думите излизаха от Амблър като стенание. — Не мога повече.

— Зарежи ги — каза тя. — Всички са замесени. Или… или не знам какво става. Но няма значение. Няма нужда да се занимаваме с това точно сега. Не трябваше да те подтиквам.

— Не — дрезгаво рече той. — Но съжалявам, просто не мога…

— И няма да продължаваш. Стига толкова. Не се извинявай. Няма да им доставяш повече удоволствие.

— Те. — Отново тази празна, неприятна дума.

— Да, те. Които и да са отговорните за цялата проклета главоблъсканица. Няма да им доставяш удоволствие. Може би се опитват да те подлудят. Е, да се шибат. Няма да играем тяхната игра. Става ли?

Амблър немощно се изправи на крака.

— Става — каза с глас, натежал от емоции, които не можеше повече да сдържа.

Тя го прегърна и той се почувства по-силен.

— Виж сега, може би всички ние сме само една идея в мозъка на Бог. Едно време имах приятел, който казваше, че най-добрият ни шанс за безсмъртие е да осъзнаем, че всъщност не съществуваме. Е, тогава беше надрусан. — Лоръл притисна чело в неговото и той усети, че тя се усмихва. — Само казвам, че понякога трябва сами да избираме в какво да вярваме. И, по дяволите, аз избирам теб. Инстинкти, нали така?

— Но, Лоръл…

— Млъкни. Аз вярвам в теб, Харисън Амблър. Аз ти вярвам.

Амблър имаше чувството, че слънцето, топло и сияйно, внезапно се е появило в среднощното небе.