Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (15)

Глава 15

Париж

Докато влакът спираше на гара Север, Амблър бе обзет едновременно от пулсиращ поток неспокойна бдителност и вълна носталгия. Миризмите на мястото — той помнеше всеки град по отличителния му мирис — го върнаха с пълна сила към деветте месеца, които беше прекарал тук като младеж, девет месеца, през които беше съзрял по-бързо, отколкото през предхождащите ги пет години. Той остави куфара си в помещението за багаж и влезе в Града на светлините през огромния портал на железопътната гара.

Като предпазна мярка пътуваха разделени. Той отлетя до Брюксел, използвайки документите за самоличност на името на Робърт Мълвани, предоставени му от Фентън, и пристигна тук с редовния влак. Тя използваше паспорт, който Амблър преправи от набързо закупен документ на „Тремънт Авеню“ в Бронкс — името, Лурдес Ескивел, не беше най-подходящото за светлооката американка, но щеше да свърши работа на едно натоварено летище. Сега той погледна часовника си и закрачи през тълпата на гарата. Лоръл седеше в чакалнята, точно както се бяха уговорили, и очите й се озариха, когато срещнаха неговите.

Сърцето му преливаше от чувства. Тя очевидно беше уморена от пътуването и въпреки това беше по-красива от всякога.

Излязоха заедно на площад „Наполеон III“ и Амблър видя как тя с изумление се взря във великолепната фасада с нейните коринтски колони.

— Тези девет статуи символизират най-големите градове в Северна Франция — каза Амблър с тон на туристически гид. — Гарата е построена като портал към севера — Северна Франция, Белгия, Холандия, дори Скандинавия.

— Невероятно е — ахна Лоръл. Такива думи често се изричаха. Но от нейната уста не звучаха като клише или превземка; те изразяваха душата й. Гледайки през нейните очи, Амблър сякаш отново виждаше за пръв път познатите му гледки.

Символичните порти пред тях — те бяха истинска същина на човешката история. Винаги имаше хора, които се стремяха да ги отворят; винаги имаше хора, които желаеха да ги затворят плътно. Амблър беше правил и двете.

Час по-късно той остави Лоръл в любимото си кафене, „Дьо Маго“, с голямо капучино, пътеводител на града и изглед, както й каза, към най-старата църква в Париж. Обясни й, че има малко работа и ще се върне съвсем скоро.

Амблър бързо закрачи на запад. Зави на няколко пъти, проверявайки във витрини и прозорци дали някой го следеше, вглеждайки се в лицата, които срещаше. Нямаше признаци на наблюдение. Надяваше се, че никой няма да разбере за присъствието му, докато не установеше контакт с хората на Фентън в Париж. Най-накрая се озова пред елегантна постройка от деветнадесети век на улица „Свети Доминик“ и натисна звънеца.

Логото на Групата за стратегически решения беше гравирано на правоъгълна месингова табела до вратата. За миг зърна лицето на непознат мъж, отразено в нея, и почувства прилив на адреналин; в следващия момент осъзна, че мъжът беше самият той.

Поизправи се и отново погледна вратата. Върху рамката беше монтиран стъклен квадрат, който притежаваше полирания, тъмен вид на изключен телевизионен екран. Амблър знаеше, че това е част от аудио-визуална система от ново поколение; в силикатната плоскост бяха вградени стотици микролещи, които улавяха фракциите на светлината в радиален обхват от почти сто и осемдесет градуса. Резултатът беше нещо като сложно око, подобно на зрителния орган на насекомо. Захранването от стотици отделни визуални рецептори беше интегрирано от компютър в единствен подвижен образ, който можеше да бъде завъртан и разглеждан от най-различни ъгли.

— Est-ce-que vous avez un rendezvous?^[1] — прозвуча мъжки глас от домофона.

— Името ми е Робърт Мълвани — каза Амблър. Беше почти успокоително да има име, което знаеше, че е фалшиво, отколкото такова, за което само можеше да се надява, че е истинско.

След няколко секунди, през които без съмнение компютър сравняваше лицето му с дигитална негова снимка, предоставена им от Фентън, Амблър чу жужене и вратата го пропусна в безлично фоайе, типично за институционална сграда. На нивото на очите му имаше голям плексигласов екран, изрисуван с логото на Групата за стратегически решения — по-голяма версия на онова, което беше гравирано на месинговата табела. На оплешивяващия мъж, който го посрещна, Амблър описа оборудването и документите, от които се нуждаеше, включително и паспорт със съответните печати, издаден преди година на името на Мери Мълвани. Страницата със снимката трябваше да остане празна, а защитното покритие — незалепено. Амблър сам щеше да осигури снимката и да я залепи на мястото й. Половин час по-късно му предоставиха малко куфарче. Амблър не си направи труда да прегледа съдържанието му. Нямаше съмнения относно ефективността на екипа на Фентън. Докато заповедта му беше изпълнявана, той разучи обновеното досие на Беноа Дешен. Продължи да обмисля информацията, докато крачеше обратно към „Дьо Маго“.

От големи фотографии с отлично качество го гледаше сивокос мъж с остри черти, някъде по средата на петдесетте. Косата му беше дълга и гъста, а на една от снимките носеше пенсне, което го караше да изглежда малко префърцунен. Имаше и няколко страници, които накратко описваха живота му.

Дешен, чийто настоящ адрес беше улица „Рамбюто“, очевидно беше много умен човек. Беше завършил ядрена физика в „Екол Политекник“, най-елитното научно учебно заведение в тази елитарна държава, и беше започнал работа в лаборатория за ядрени изследвания в Европейския център за ядрени разработки в Женева. После, преди петнадесет години, току-що навършил тридесет, се беше преместил обратно във Франция и се беше присъединил към екипа на университет Париж, където се беше събудил изключителният му интерес към ядрената политика. Беше кандидатствал за първото отворило се място за инспектор по ядрените оръжия в Международната агенция за ядрена енергия към ООН и веднага беше приет. Скоро беше проявил необикновена умелост в навигацията на курса през бюрократичните плитчини на ООН и истинска дарба в администрацията и вътрешната дипломация. Възходът му беше светкавичен и предложен за генерален директор на МААЕ, той добре се беше погрижил зад гърба му солидно да стоят членовете на френската делегация.

Съществуваха някои притеснения, особено сред по-старшите членове на френското Министерство на отбраната, по отношение на младежкото участие на Дешен в, „Действия на французите за ядрено разоръжаване“ — неправителствена организация, която настояваше за пълно унищожаване на ядрените оръжия. Когато се присъедини към МААЕ, френското Министерство на външните работи постави под въпрос обективността на „преценката му“. Това очевидно беше буря, която Дешен беше преживял. Без подкрепа от страната си Дешен никога нямаше да бъде взет под внимание за такава видна и могъща позиция.

Като цяло кариерата на Дешен се считаше за много успешна. Макар че секретариатът на МААЕ беше базиран в Международния център във Виена, където се помещаваше най-висшият състав на агенцията, малко хора се изненадваха, че французинът прекарва почти половината от годината в парижкия офис. Така постъпваха французите и всеки в ООН го знаеше. Пътуванията му до Виена бяха чести и той дори се стараеше да се появява в лабораториите на МААЕ в Зайберсдорф, Австрия, и Триест, Италия. През трите си години като генерален директор Дешен прояви талант в избягването на ненужни конфронтации, докато грижливо стопанисваше престижа и добрия имидж на агенцията. Кратка статия на списание „Тайм“, представена в досието, го наричаше „Д-р Куче пазач“. Според изданието той не беше просто бюрократ, който обича да си похапва „бри“, а по-скоро французин интелектуалец със сърце, голямо колкото мозъка му, който носеше „нов живот на най-важната заплаха за глобалната сигурност — свободните ядрени ракети“.

Но обществото нямаше и представа за истинската история. Преди около година ЦРУ беше засякло генералния директор на МААЕ в компанията на либийски ядрен специалист, изхвърлен от научната общност. Управлението беше уловило достатъчно от разговора им, за да отгатне, че възвишеният образ на Дешен като световен лидер в разоръжаването, изглежда, служеше за прикритие на доходоносната му странична работа в помощ на неядрените страни да се сдобият с ядрени технологии. Дейността на Дешен в полза на разоръжаването беше фасада; антиамериканските нападки в ранните му речи за „Акция на французите за ядрено разоръжаване“ не бяха.

От Фентън Амблър знаеше, че източникът на информация е някой от висшия ешелон на американската разузнавателна общност. Със сигурност анализът носеше всички белези на типичния аналитичен доклад на ЦРУ — педантичния начин на изразяване, предпазливите квалификации, уклончивите думи. Фактите никога „не доказваха“, че дадено заключение е вярно. Те по-скоро „повдигаха опасения“, които правеха правдоподобни предположенията, че, или осигуряваха допълнителна подкрепа за разнищваната хипотеза. Това не притесняваше Фентън по никакъв начин. ЦРУ, заложник на юридическата култура на Вашингтон, не защитаваше страната, но именно там беше мястото на Фентън. Той можеше да направи за родината си онова, което официалните й защитници не можеха да направят от предпазливост.

Четиридесет и пет минути след като беше тръгнал, Амблър се върна в „Дьо Маго“. Вътре топлият въздух ухаеше на кафе и цигари; кухнята на кафенето още не беше заработила за вечерните ястия. Лоръл изпита видимо облекчение, когато го видя. Тя извика сервитьора и се усмихна на Амблър. Той седна при нея, остави куфарчето си на земята и взе ръката й, усещайки нейната топлина.

Обясни й за документите. Поставянето на снимката й в паспорта щеше да отнеме броени минути.

— Сега, когато господин и госпожа Мълвани разполагат с изрядни документи, можем да се държим като женена двойка.

— Във Франция? Тук не трябва ли човек да дойде с любовницата си?

Амблър се засмя.

— Понякога, дори във Франция, съпругата е и любовница.

Когато двамата тръгнаха надолу по улицата към стоянката за таксита на ъгъла, Амблър изпита ясното усещане, че някой ги следи. Той рязко зави зад ъгъла и влезе в съседната улица; Лоръл го следваше, без да изостава и без да задава въпроси. Наблюдението само по себе си не беше тревожно. Без съмнение хората на Фентън искаха да се уверят, че Амблър няма да изчезне отново. В следващите пет минути Амблър и Лоръл завиха по няколко улици, съвсем случайно подбрани, само за да установят, че същият широкоплещест мъж се влачи след тях на разстояние от около една трета от пресечката.

У Амблър все повече нарастваше притеснението от опашката и накрая осъзна на какво се дължеше то — мъжът го правеше твърде явно. Не спазваше подходяща дистанция между себе си и предполагаемите обекти, освен това беше облечен като американец — тъмен костюм и вратовръзка на бонбонени райета. Мъжът държеше да бъде видян. Това означаваше, че е примамка — целта му беше да осигури фалшива увереност, че опашката е забелязана — и че Амблър все още не беше идентифицирал истинската опашка. Отне му няколко минути да го направи. Беше стилна брюнетка в тъмно палто със средна дължина. Нямаше смисъл да бяга от тях. Ако опашката искаше да бъде видяна, самият Амблър искаше хората на Фентън да знаят къде отива. Дори се беше обадил в хотел „Дебор“ от офиса на ГСР, потвърждавайки показно резервацията си.

Най-накрая двамата с Лоръл се качиха в такси, прибраха багажа си от гара Север и се регистрираха в стая на третия етаж в хотел „Дебор“.

Хотелът беше леко усоен, килимите излъчваха слаба миризма на мухъл. Но Лоръл не предяви претенции. Амблър трябваше да я спре, преди да е започнала да разопакова багажа.

Той отвори куфарчето, което плешивият мъж му беше дал. Частите на пушката ТЛ-7, която беше поискал — разглобяем снайпер, използван от ЦРУ, — бяха стабилно обезопасени в специални отделения, укрепени с твърда черна пяна. Пистолетът „Глок“-26 — компактно 9-милиметрово оръжие — също беше на място. Документите, които беше пожелал, се намираха в страничния джоб.

Онова, което Амблър търсеше, беше точно онова, което не се виждаше. Отне му малко време да го открие. Първо внимателно обследва външната страна на куфарчето. После махна черната пакетираща пяна и опипа всеки инч от вътрешната облицовка на куфарчето с върховете на пръстите си. Не усети нищо необичайно. Почука с нокти по дръжката и огледа външните шевове за следи от намеса. Най-накрая се върна към черната пяна и започна да я стиска, докато не напипа малка бучка. Разряза двата слоя с помощта на джобно ножче и откри онова, което търсеше. Предметът беше лъскав и объл, приличаше на витаминозно хапче, увито във фолио. Всъщност това беше миниатюрен GPS предавател. Малкото устройство беше проектирано да сигнализира за местоположението си, изпращайки радиосигнали на специална честота.

Докато Лоръл Холанд се взираше озадачено в него, Амблър започна да изследва хотелската стая. Под прозореца имаше малък диван на зелени флорални мотиви, с възглавница за сядане над извитите, имитиращи лапи крака. Той вдигна възглавницата и скри предавателя отдолу. Ако се съдеше по натрупания прах и изпуснатите монети, сигурно беше първият човек, който я вдигаше от една година насам; съмняваше се, че някой ще я вдигне отново поне в продължение на още толкова време.

После взе куфарчето и другия си багаж и даде знак на Лоръл да вземе своя. Излязоха от стаята безмълвно. Лоръл го следваше покрай редицата асансьори и зад чупката на коридора, до неугледния служебен асансьор, чийто стоманен под не беше застлан с мокет. Стигнаха до партера и се озоваха пред задна площадка за доставки. В този час беше безлюдно. Той я поведе през широката стоманена врата до рампа, която ги изведе в странична алея.

Няколко минути по-късно двамата взеха такси до хотел „Бобур“ на улица „Симон Льофран“, съвсем близо до центъра за изкуство и култура „Помпиду“. Това беше идеалното място за американски туристи, интересуващи се от модерно изкуство, и се намираше на един хвърлей от апартамента на Дешен. Отново нямаше проблем да си наемат стая — все пак беше януари — и отново той плати в брой с твърда валута, която беше взел от агента в Саурландс. Да използва кредитната карта на името на Мълвани означаваше да изстреля сигнална ракета. Хотелът не беше хубав. Нямаше ресторант, а само малка закусвалня в подземно помещение. Но таванът в спалнята беше с дебели дъбови греди, а удобната баня с голяма вана. Той се почувства в безопасност — онази безопасност, която даваше анонимността. Лоръл изпитваше същото.

Тя първа наруши тишината.

— Щях да те питам за какво беше всичко това. Но мисля, че се досещам.

— Да се надяваме, че е ненужна предпазна мярка.

— Имам чувството, че не ми казваш много неща. И сигурно трябва да съм ти благодарна за това.

Двамата се настаниха в приятна тишина. Беше ранна вечер след дълъг ден, но Лоръл искаше да излязат на вечеря. Докато тя си вземаше душ, Амблър нагря малката ютия и старателно ламинира снимката й в паспорта. Американските паспорти бяха трудни за подправяне заради материала, от който бяха направени — хартията, филмовото покритие, холографската метална лента се контролираха много строго. Което означаваше, че доставката на Фентън най-вероятно се дължеше на любезното съдействие на сподвижниците му от правителството.

Лоръл излезе от банята, свенливо покрита с хавлиена кърпа, и леко го целуна по бузата.

— Ще вечеряме и ще си легнем рано. Утре може да закусим в някое от кафенетата на ъгъла. Мъжът, когото търся, живее на няколко пресечки от тук.

Тя се обърна и го погледна, сякаш се колебаеше дали да го попита нещо. Нещо, което беше важно за нея. Той я окуражи с очи.

— Хайде. Можеш да ме питаш. Каквото и да е, стига да изтрие този разтревожен израз от лицето ти.

— Убивал си хора, нали? Имам предвид, докато си работил за правителството.

Той сериозно кимна; лицето му приличаше на маска.

— Трудно ли е?

Беше ли трудно да убива? Амблър не си беше задавал този въпрос от години. Но имаше свързани с това въпроси, които витаеха в съзнанието му и не му даваха мира. Какво му струваше да убива — колко струваше в паричната единица на човешката душа? Какво му струваше на него?

— Не съм сигурен как да ти отговоря — тихо отвърна той. Лоръл изглеждаше засрамена.

— Съжалявам. Просто съм работила с пациенти, които изглеждаха увредени заради вредата, която бяха нанасяли на други хора. Не изглеждаха уязвими — повечето от тях бяха минали през интензивни психологически тестове, преди да получат назначенията си. Но приличаха на керамична ваза с тънка като косъм пукнатина. На външен вид са изключително здрави, докато изведнъж не се разбият на парчета.

— Такава ли беше клиниката на остров Париш? Кутия, пълна с парчета от керамични войници?

Тя отговори веднага.

— Понякога така изглеждаше.

— И аз ли бях един от тях?

— Разбит? Не, не разбит. Може би поочукан. Сякаш са се опитвали да те пречупят, но ти просто не си се счупил. Трудно е да се изрази с думи. — Тя се взря в очите му. — Но през кариерата си е трябвало да вършиш неща, които никак не са били лесни.

— Имах инструктор в „Консулски операции“, който казваше, че в действителност съществуват два свята — бавно рече той. — Светът на оперативния агент, който е свят на убийства и жестокости и всевъзможни хитрости и измами. Но това е и свят на скуката — безкрайното еднообразие на изчакване и планиране, на непредвидени случайности и неосъществени клопки. Но бруталността е реалност. Това, че е съвсем обичайна, не я прави по-малко реална.

— Всичко това изглежда толкова безсърдечно. Толкова студено. — Гласът на Лоръл звучеше дрезгаво.

— А има и друг свят, Лоръл. Нормалният свят, ежедневният свят. Това е мястото, на което хората стават сутрин, за да се отдадат на почтената си работа, да се борят за повишения, да пазаруват подаръци за рождените дни на синовете си, да се обаждат на дъщерите си в далечни колежи. Това е свят, в който помирисваш плодовете в супермаркета, за да видиш дали са узрели, търсиш рецепта за сладкиш с портокалово сладко, защото е било на промоция същия ден, и се притесняваш да не закъснееш за първото причастие на внучката си. — Той направи пауза. — И работата е там, че понякога тези два свята се преплитат. Представи си, че някакъв човек се подготвя да продаде технология, която може да бъде използвана за убийството на стотици хиляди, дори милиони хора. Сигурността на нормалния свят, света на обикновените хора, зависи от това да се попречи на лошия да успее. Понякога това означава да се предприемат необичайни мерки.

— Необичайни мерки — повтори тя. — Звучи като лекарство.

— Може би е нещо като лекарство. При всички положения е по-скоро лекарство, отколкото полицейска работа. Защото там, където аз работех, имахме едно простичко кредо: ако действахме по полицейските правила, щяхме да загубим позиции, които не можехме да си позволим да загубим. Щяхме да загубим войната. А война имаше. Под повърхността на всеки голям град по света — Москва, Истанбул, Техеран, Сеул, Париж, Лондон, Пекин — се водеха битки във всяка минута на всеки ден. Ако нещата се движат, както се предполага, хората като мен прекарват живота си в работа за хората като теб, предпазвайки тази битка от избухване на повърхността. — Амблър млъкна.

Толкова много други въпроси оставаха без отговор, може би отговор изобщо нямаше. Дали Беноа Дешен беше част от тази война? Можеше ли всъщност да убие този човек? Трябваше ли? Ако разузнаването на Фентън беше вярно, Беноа Дешен предаваше не само собствената си страна, не само Съединените щати, но и всички хора, чийто живот щеше да се окаже застрашен от ядрените оръжия, попаднали в ръцете на обезумели диктатори.

Лоръл наруши тишината.

— А ако нещата не се движат? Ако не се движат, както се предполага?

— Тогава голямата игра просто се превръща в друга игра, с изключение на това, че в нея се играе с човешки животи.

— Ти все още вярваш в това — отбеляза Лоръл.

— Вече сам не знам в какво вярвам — каза той. — На този етап се чувствам като анимационно животно, което тъкмо е изхвърчало от скала и ако не продължава да маха с крака във въздуха, ще се строполи в пропастта.

— Чувстваш се ядосан. И изгубен.

Той кимна.

— И аз така се чувствам — сякаш разсъждаваше на глас тя. — Но чувствам и нещо друго. Сега усещам, че имам някаква цел. За пръв път в живота ми сякаш всичко има смисъл. Нещо се е счупило и трябва да се поправи и ако ние не го сторим, няма кой друг. — Тя млъкна. — Не ме слушай, не знам какво говоря.

— А аз пък дори не знам кой съм. Страхотна двойка сме. — Той потърси очите й и двамата си размениха леки усмивки.

— Продължавай да махаш с крака — каза Лоръл. — Не поглеждай надолу, гледай напред. Дошъл си тук по някаква причина. Не го забравяй.

По някаква причина. В името на Бога се надяваше, че е правилната.

След малко решиха да се поразходят на чист въздух и се озоваха на открития площад на центъра „Помпиду“. Лоръл беше очарована от зданието — огромно стъклено чудовище, чиито вътрешности се виждаха. Докато вървяха към него след тълпата, брулени от зимния студ, настроението й сякаш се повдигна.

— Прилича на гигантска кутия светлина, която се носи над площада. На великанска детска играчка с всички тези ярко оцветени тръби наоколо. — Тя направи пауза. — Не прилича на нищо, което съм виждала преди. Да отидем по-близо до сградата.

— Разбира се. — Амблър се любуваше на нейната радост. Но същевременно използваше възможността да потърси в безкрайните прозорци отраженията на мъжа в тъмния костюм и жената с палтото. Този път никъде не ги видя. Имаше само един миг, в който Амблър чу вътрешния си предупредителен сигнал — набързо зърнатото отражение на мъж с къса коса, красиви, но почти жестоки черти, очи, които търсеха твърде напрегнато, твърде очаквателно, твърде отчаяно.

Не се успокои много, когато осъзна, че мъжът всъщност е самият той.

В седем и половина следващата сутрин американската двойка поздрави мъжа на рецепцията с жизнерадостно bonjour. Служителят се опита да ги насочи към закусвалнята на подземния етаж, но Амблър отклони поканата, като му обясни, че ще закусят по американски. Отправиха се към кафенето зад ъгъла, на улица „Рамбюто“, което беше набелязал предната вечер. Настаниха се на маса с изглед към улицата, така че Амблър да вижда добре входа на жилищна сграда 120. Сетне започна наблюдението.

Бяха се наспали добре. Сега тя изглеждаше бодра и свежа, готова за онова, което ги очакваше.

Поръчаха обилна закуска. Кроасани, яйца на очи, портокалов сок, кафе. Амблър излезе за малко, за да купи „Интернешънъл Хералд Трибюн“ от близката будка.

— Ще се наложи да поседим тук известно време — тихо каза той. — Нека не бързаме.

Лоръл кимна и отвори вестника върху масата от ковано желязо.

— Новините от света — каза тя. — Но питам се, от кой свят? Кой от двата свята, за които ми разказа?

Той погледна заглавията. Най-различни бизнес и политически лидери бяха направили обръщения на годишната среща на Световния икономически форум в Давос, Швейцария, а настояванията и исканията им бяха надлежно отразени и анализирани. „Фиат“ беше ударен от стачка, разстроила производството във фабриките на автомобилостроителя в Торино. Бомба беше избухнала по време на религиозен фестивал в Кашмир, за което обвиняваха индуски екстремисти. В Кипър се бяха провалили преговори.

Нещата много са се променили, язвително си помисли Амблър.

Както се оказа, не се наложи да стоят дълго. Дешен се появи около осем часа, с куфарче в ръка, и огледа улицата набързо, преди да потъне в черната лимузина, която беше пристигнала за него.

Амблър, заслепен от отражението на слънцето в прозореца на кафенето, се взря напрегнато в лицето на мъжа. Но то му каза твърде малко.

— Извинявай, мила — каза Амблър на висок глас. — Май оставих пътеводителя в хотела. Ти закуси, а аз ще ида да го взема.

Лоръл, която не беше виждала снимка на Дешен, го погледна объркано за секунда, но само за секунда. Сетне засия срещу него.

— Много ти благодаря, слънчице, това е толкова мило. Тя почти се наслаждаваше на това, помисли си Амблър.

Подаде й списък за пазаруване — все неща, които щяха да са им необходими — и изчезна.

Няколко минути по-късно Амблър влезе в спирката на метрото на същата улица; Дешен най-вероятно се беше отправил към офиса си — нищо в изражението му не подсказваше, че този ден ще бъде по-различен, — затова Амблър взе метрото до станцията на Военното училище. Спирката се намираше близо до регионалния офис на МААЕ, който се помещаваше в масивна модернистична сграда на площад „Фонтеноа“, на една пресечка от авеню „Ловендал“, точно срещу Айфеловата кула. Околността беше живописна, самото здание — не. До голяма степен съобразена с офис изискванията на ЮНЕСКО, сградата беше заобиколена от стоманена ограда и излъчваше отблъскващата аура на средновековния модернизъм — конфигурация от трегери, стъкло и камък, проектирана не да приветства, а да вдъхва смущение. Амблър се превърна в обикновен турист на площад „Комброн“, като се взираше през компактните професионални очила бинокли и от време на време хранеше гълъбите с трохите от сладкиш, закупен от уличен търговец. Въпреки разсеяния му и безразличен вид нито един човек не напускаше площада незабелязано.

В един часа Дешен излезе с широка крачка от сградата, а на лицето му беше изписан целеустремен израз. Дали отиваше да обядва в някой от близките ресторанти? Всъщност той влезе в метростанцията на Военното училище — странен ход за генералния директор на могъща международна агенция. Дешен, подозираше Амблър, беше човек, който обичайно се придружаваше от антураж — посетители на високо ниво, служители, колеги, нуждаещи се от отделено време — и който пътуваше със стил. Положението му в ООН го правеше особена личност. Когато такъв човек влизаше в метрото, действието му носеше полъх на хитро бягство.

Амблър се замисли за лицето на мъжа, което видя през улицата същата сутрин — нямаше признак за особен стрес или за намерения за рисковано рандеву.

Той проследи администратора на ООН, докато той си проправяше път на юг към Бусико, последва го, когато той излезе от спирката на метрото, когато закрачи към края на пресечката, зави наляво и се озова на тиха жилищна улица с класически парижки сгради, извади ключовете си и влезе в една от къщите.

Значи така, това приличаше на класическа форма на френска афера. Онова, в което Дешен беше въвлечен, включваше както хитро бягство, така и рутина. Той имаше любовна връзка, и то без съмнение от доста отдавна. Застанал от другата страна на улицата, Амблър извади специалните си очила и се взря в прозорците на неугледната сграда от очукан от времето варовик. Светна прозорец със спуснати пердета на четвъртия етаж и това му подсказа, че е апартаментът, в който Дешен беше влязъл. Амблър погледна часовника си. Беше един и двадесет. Видя фигурата на Дешен, очертана като сянка на фона на спуснатите завеси. Беше сам, любовницата му вероятно беше бизнес дама и още не беше пристигнала. Може би щеше да пристигне в един и половина, а дотогава Дешен щеше да се изкъпе. Имаше твърде много „може би“. Инстинктите на Амблър му казваха да действа незабавно. Той чувстваше малкия глок, полегнал удобно и невидимо в кобур на колана му. Беше забелязал цветарски магазин на ъгъла; няколко минути по-късно позвъни на апартамента на четвъртия етаж с букет елегантно опаковани цветя в ръка.

— Да? — каза глас няколко секунди по-късно. Амблър усещаше предпазливостта в гласа на Дешен дори през прашенето на домофона.

— Livraison.

— De quoi?

— Des fleurs.

— De qui?

Гласът на Амблър беше отегчен, безразличен.

— Monsieur. J’ai des fleurs pour M. Benoit Deschesnes. Si vous n’en voulez pas…

— Non, non. — Вратата зажужа. — Troisième étage. A droit.^[2]

Амблър влезе.

Сградата беше в лошо състояние, обувки с твърди подметки десетилетия наред бяха търкали стъпалата, а перилата бяха счупени на няколко места. Не беше типът сграда, който Дешен или любовницата му биха избрали за постоянно жилище, сигурен беше Амблър, но се поддържаше лесно и разноските не се отразяваха значително на месечния им бюджет.

Когато Дешен се появи на вратата, видя срещу себе си почтен мъж в зимно палто, с букет цветя в лявата ръка. Амблър едва ли изглеждаше като доставчик на цветя, но откритата му, приятна усмивка вдъхна увереност на французина и той отвори широко вратата, за да вземе букета.

Амблър захвърли цветята и протегна десния си крак през прага. В дясната си ръка държеше пистолета, насочен в корема на французина.

Французинът изкрещя, опитвайки се да затръшне тежката дървена врата. В същото време Амблър се спусна с раменете напред и вратата безпомощно се разтвори.

Французинът отстъпи няколко крачки с пребледняло лице. Амблър видя как отчаяно оглежда стаята за нещо като оръжие или щит. С бързи движения Амблър затвори вратата зад себе си и сложи предпазната верига и резето със свободната си ръка — така нямаше да ги безпокоят.

После пристъпи към Дешен, като го накара да влезе във всекидневната.

— Мълчете или ще използвам това — каза той на английски. Трябваше да внуши превъзходството си.

Както предвиждаше, Дешен беше сам. Зимната светлина струеше през широкия прозорец срещу вратата и хвърляше сребристо сияние над бедно обзаведената всекидневна. Имаше лавица с няколко книги и масичка за кафе, отрупана с вестници, документи, списания. Преди малко беше предимство, че цялата стая се виждаше от улицата, сега това беше неудобство.

— Спалнята? — попита Амблър.

Дешен посочи с глава наляво и Амблър го застави да отиде там.

— Сам ли сте? — попита Амблър, докато оглеждаше помещението.

Дешен кимна. Казваше истината.

Мъжът пред него беше едър, но отпуснат, с разширяващата се талия, белег за твърде много скъпи ястия и твърде малко упражнения. Информацията на Фентън описваше човек, който беше истинска зла сила на този свят. Погрижи се за Беноа и ще постигнеш много. После ще говорим. Ако Фентън не грешеше, висшият служител на ООН заслужаваше смърт, а погрижвайки се за смъртта му, Амблър щеше да се инфилтрира в самото сърце на организацията на Фентън. Щеше да получи знанието, от което се нуждаеше. Щеше да научи кой е в действителност или кой не е.

В спалнята имаше тъмни щори и Амблър ги спусна. После седна на страничната облегалка на един диван, по който цареше безпорядък от разхвърляни дрехи.

— Седнете — каза той и посочи с пистолет към леглото. После напрегнато се вгледа в Дешен.

С бавни движения французинът изкара портфейла си от джоба.

— Това го оставете — каза Амблър.

Дешен замръзна, страхът по лицето му се примеси с объркване.

— Казаха ми, че английският ви е много добър — продължи Амблър, — но ако не разбирате думите ми, просто ми кажете.

— Защо сте тук? — Това бяха първите думи на Дешен.

— Не знаехте ли, че този ден все някога ще настъпи? — тихо каза Амблър.

— Разбирам — промълви Дешен. Обзе го някаква тъга. Той механично седна на дивана. — Значи вие сте Жилбер. Смешно е, но винаги съм мислел, че сте французин. Тя така и не ми каза, че не сте. Не че сме говорили за вас. Знам, че тя ви обича, винаги ви е обичала. Жоел не го криеше. Това между нас не е сериозно. Не очаквам да ни извините или да простите, но трябва да ви кажа, че…

— Мосю Дешен — прекъсна го Амблър. — Не съм свързан с Жоел. Това няма нищо общо с личния ви живот.

— Но в такъв случай…

— Това има много общо с професионалния ви живот. Тайния ви професионален живот. Това са истинските опасни връзки. Имам предвид връзките ви с онези, които са свързани с ядреното въоръжаване. Онези, които сте така нетърпелив да задоволите.

По лицето на Дешен плъзна искрено озадачение, каквото трудно можеше да се изиграе. Дали не се дължеше на английския? Говореше доста гладко, но може би не разбираше добре.

— Je voudrais connaître votre rôle dans la prolifération nucléaire^[3] — отчетливо произнесе Амблър.

Дешен отвърна на английски.

— Ролята ми в разпространяването на ядрени оръжия е обществено достояние. Посветих цялата си кариера на борба срещу него. — Той млъкна, внезапно застанал нащрек. — Някакъв хулиган нахлува в дома ми, държи ме на мушка и аз трябва да му разказвам за професията си? Кой ви изпраща? За какво става дума, за бога?

— Наречете го преглед на работните ви задължения. Говорете по същество или никога вече няма да проговорите. Никакви игрички. Никакви предположения.

Дешен присви очи.

— От „Действия на французите“ ли ви изпращат? — попита той, имайки предвид организацията на антиядрените активисти. — Вие, хора, не осъзнавате ли колко невероятно антипродуктивно е това? Да смятате, че точно аз съм врагът?

— Говорете по същество — сопна се Амблър. — Разкажете ми за срещата ви с д-р Абдула Аламуди в Женева миналата пролет.

Висшият служител на ООН изглеждаше слисан.

— За какво говорите?

— Тук аз задавам въпросите, по дяволите. Преструвате се, че не знаете кой е д-р Аламуди ли?

— Разбира се, че знам кой е — засегна се французинът. — Либийски физик, който е в черния ни списък. Смятаме, че е въвлечен в тайни оръжейни програми, които включват различни арабски нации.

— Тогава защо генералният директор на Международната агенция за атомна енергия би се срещал с такъв човек?

— Защо наистина? — сви рамене Дешен. — Шансовете да ме уловят в една стая с Аламуди са равни на шансовете мишка да дружи с котка. — Амблър не засече следи на измама.

— А как ще обясните пътуването си до Хараре миналата година?

— Не мога — простичко отвърна служителят на ООН.

— Сега вече май вървим нанякъде.

— Защото никога не съм бил в Хараре. Амблър напрегнато се взря в него.

— Никога?

— Никога — твърдо отвърна мъжът. — Откъде получихте тази информация? Кой ви предостави тези лъжи? Бих искал да знам. — Той направи пауза. — От „Действия на французите“, нали? — По лицето му пропълзя лукав израз. — Някога играеха полезна роля. Сега ме считат за предател. Съмняват се във всичко, което виждат, всичко, което чуват. Истината е, че ако искаха да знаят какво точно правя, трябваше само да отворят вестниците или да включат радиото.

— Думите и делата невинаги съвпадат.

— Именно — натърти Дешен. — И кажете на приятелите си от „Действия на французите“, че ще извършат повече добрини, ако окажат прозрачен натиск върху избраниците ни в парламента.

— Не съм от „Действия на французите“ — заяви Амблър. Погледът на Дешен се върна върху пистолета на Амблър.

— Не — каза той след малко. — Разбира се, че не. Онези ксенофоби никога не биха възложили нещо важно на американец. Значи сте от… ЦРУ? Предполагам, че разузнаването им е достатъчно лошо, за да се обясни тази каша. — Амблър го виждаше, че се бори между възмущението и желанието си да успокои нападателя, който бе насочил пистолет към него. Приказливостта и възмущението му взеха връх. — Може би трябва да предадете на работодателите си съобщение директно от мен. Попълнете разузнавателните им досиета с истината, за разнообразие. Защото истината е, че великите нации на Запада са престъпно небрежни по отношение на най-великите заплахи, срещу които е изправен светът днес. И Америка не е изключение — тя е главният виновник.

— Не си спомням да сте говорили с такъв плам пред членовете на Съвета на ООН — саркастично го укори Амблър.

— Докладите ми за ООН излагат фактите. Реториката я оставям на други. Но голите факти са достатъчно срамни. Северна Корея разполага с достатъчно плутоний за няколко ядрени глави. Също и Иран. Повече от двадесет други държави имат така наречените изследователски реактори с обогатен уран и работят за построяване на техни собствени ядрени бомби. А стотици от бомбите, които вече съществуват, са складирани в условия на смехотворна сигурност. Една копринена блуза в търговски център е по-добре охранявана от много руски бойни ядрени глави. Това е морална скверност. Светът трябва да е ужасен, а на вас не би могло да ви пука по-малко! — Висшият служител на ООН дишаше тежко, дал глас на яростта, която бе задвижвала кариерата му, забравил първоначалния си страх и объркването си.

Амблър беше потресен; вече не се съмняваше в искреността на мъжа — не и без да се усъмни в собствените си възприятия.

Някой беше натопил Дешен.

Но с какъв умисъл? Фентън не бе проявил и най-слабо колебание по отношение надеждността на източника. Колко нагоре — или надолу — се беше разпространила интригата? И какво я мотивираше?

Амблър трябваше да знае кой и трябваше да знае защо. Но французинът едва ли щеше да му е от помощ.

През прозореца той видя дребничка тъмнокоса жена да се приближава към входа от улицата. Без съмнение, Жоел.

— Живее ли някой в апартамента отгоре? — настоятелно попита Амблър.

— Всички съседи работят — отвърна Дешен. — Никой не се прибира вкъщи преди шест. Но какво значение има? Аз нямам ключ. Пък и Жоел…

— Опасявам се, че не сме довършили разговора си. Предпочитам да не замесваме Жоел. Ако сте съгласен…

Дешен кимна, смъртнобледен.

Стиснал пистолета в ръка, Амблър последва французина към горния етаж. Вратата наистина беше заключена, но това беше по-скоро формалност. Амблър беше забелязал колко слаби са бравите в сградата — плитки месингови езичета, вкопани в загниващо дърво. С рязко движение той блъсна вратата с крак. Тя незабавно поддаде в малка експлозия от трески и двамата влязоха вътре. Жоел сигурно вече приближаваше долния апартамент. Щеше да се учуди, че Дешен го няма, но имаше достатъчно възможни обяснения. Дешен щеше да се погрижи да измисли някое.

Апартаментът на петия етаж изглеждаше необитаем — имаше овален килим от юта, очукана мебелировка, която нямаше да пожъне успех и на пазар за вехтории — но щеше да свърши работа. По настояване на Амблър двамата заговориха със снишени гласове.

— Да предположим — каза Амблър, — че наистина ми е предоставена фалшива информация. Че имате врагове, които искат да ви натопят. Значи въпросът пред нас е защо?

— Въпросът пред мен е защо, по дяволите, не се изметете от живота ми? — отвърна Дешен в изблик на ледена ярост. Беше решил, че вече не се намира в непосредствена опасност. — Въпросът пред мен е защо настоявате да размахвате пистолет в лицето ми? Искате да знаете кои са враговете ми? Тогава се огледайте в огледалото, американски каубой! Вие сте моят враг.

— Ще махна пистолета — каза Амблър. Направи го и добави: — Но това няма да ви осигури по-голяма безопасност.

— Не разбирам.

— Защото там, откъдето идвам, има много други. Дешен пребледня.

— А вие идвате от…

— Това не е важно. Важното е, че могъщи държавници са уверени, че вие представлявате огромен риск за международната сигурност. И пак питам, защо е така? Дешен поклати глава.

— Не мога да се сетя за причина — каза той накрая. — Като генерален директор на МААЕ аз съм нещо като символ на международната решителност по този въпрос — като оставим настрана факта, че тази решителност често е само символична. Възгледите ми по отношение на ядрената заплаха са общоприетите, споделяни от милиони хора и хиляди физици.

— Но със сигурност част от работата ви не е публична. Със сигурност тази част включва поверителни дейности.

— Като правило никога не съобщаваме условни констатации. Но съдбата на почти всички открития е да станат публични в подходящия момент. — Той направи пауза. — Основната поверителна работа, която извършвам понастоящем, е доклад върху ролята на Китай в разпространението на ядрени оръжия.

— И какво открихте?

— Нищо.

— Какво имате предвид с това нищо? — Амблър се приближи към прозореца и видя как дребничката брюнетка се отдалечи колебливо от сградата и закрачи по тротоара. Тя сигурно имаше въпроси; те щяха да получат отговори по-късно.

— Въпреки онова, което твърди американското правителство, и въпреки онова, което твърдят френското правителство и НАТО, не съществуват никакви доказателства, че Китай е въвлечен в разпространението. От цялата ни информация става ясно, че Лю Ан засега ограничава разпространението на ядрени технологии. Единственият въпрос е дали ще успее да удържи китайските военни сили под контрол.

— Колко души работят по този доклад?

— Едва няколко служители в Париж и Виена, макар че обработваме информация от голям екип оръжейни инспектори и анализатори. Но аз съм основният автор. Само и единствено аз съм в позиция да заложа в доклада цялото реноме на кабинета си.

Амблър усети нарастващо чувство на безсилие. Дешен беше не само невинен човек, но и неуместен човек. Беше просто поредният застаряващ французин, вероятно със спорен личен морал, но с безспорна публична праведност.

Въпреки това очевидно имаше причина някой — или някоя групировка — да поръча смъртта му. И ако Амблър не изпълнеше назначението, други щяха да го сторят без колебание.

Амблър затвори очи за миг и видя какво трябваше да направи.

 

 

— Vous etes fou! Absolument fou^[4] — беше първата реакция на Дешен, след като Амблър му обясни ситуацията.

— Може би — спокойно отвърна Амблър. Знаеше, че трябва да спечели доверието на французина. — Но само помислете. Хората, които ме изпращат, са сериозни. Те разполагат с ресурси. Ако аз не ви убия, ще изпратят друг. Но ако успеем да ги убедим, че сте мъртъв, и ако можете да изчезнете за малко, имам шанса да открия кой ви е натопил. Това е единственият начин да сте в безопасност.

Дешен се взря в него.

— Лудост! — Той млъкна. — И как точно може да се осъществи такова нещо?

— Ще се свържа с вас след няколко часа, когато уредя подробностите — отвърна Амблър. — Има ли място, където можете да се скриете една-две седмици, място, на което няма да ви открият?

— Със съпругата ми имаме къща в провинцията.

— Близо до Каор — нетърпеливо го прекъсна Амблър. — Това го знаят. Не можете да отидете там.

— Семейството на Жоел има вила край Дрьо. Никога не ходят там през зимата… Не. Не, не мога да я въвличам в това. Няма да я въвлека в това.

— Чуйте ме — каза Амблър след дълга пауза. — Едва ли ще ми отнеме повече от една-две седмици да се справя с това. Предлагам ви да наемете кола, не използвайте вашата. Карайте на юг и останете някъде в Прованс за две седмици. Ако планът проработи, няма да ви търсят. Изпратете ми телефонен номер на този имейл адрес. — Амблър записа адреса на лист. — Ще ви се обадя, когато е безопасно.

— А ако не се обадите?

Значи ще съм мъртъв, помисли си Амблър.

— Ще се обадя — каза той с хладнокръвна усмивка. — Имате думата ми.