Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (23)

Глава 23

Отново беше в Чанхуа. Минало, което хвърляше сянка върху настоящето му. В съзнанието му нахлу френетичен вихър от образи и той се озова сред водовъртеж от кипяща дейност, помела острова. Беше открил онова, от което се страхуваше.

Последваха серия пробягващи, неясни картини. Стюардесата от полета на „Катей Пасифик“, поредната чаша бърбън на ръка разстояние, обслужване на ниво. Таксиметровият шофьор на „Дълес“, тринидатец с хлътнали бузи и твърди убеждения за най-краткия маршрут. Апартаментът му в „Баскертън Тауърс“, който в онзи ден изглеждаше толкова малък, толкова стерилен. Малко повече от място, където само да се изкъпе, облече и подготви за, както изглеждаше, битка.

За битка.

Каква битка? Над спомените му отново се спусна странна мъгла и ги забули. Но Амблър… не, Таркин, той беше Таркин… почувства мъждееща някъде дълбоко в него емоция. Ако можеше да си възвърне тази емоция, щеше да си възвърне и спомените, които я придружаваха. Емоцията беше особена; особено силна смесица на вина и най-вече гняв.

Мъглата се поразсея. Пред очите му изкристализираха сгради и хора, първо потопени в поток от бял шум, а после по-отчетливи и разбираеми. Усещането беше живо, реално, настоящо.

На Таркин му липсваше моралният нарцисизъм да смята, че ръцете му някога са били чисти, но сега вбесен откри, че те току-що бяха изцапани с кръв от необяснима професионална грешка.

Трябваше да уведоми Мимолетност.

Кипящ от ярост и невяра, Таркин се върна в главния щаб във Вашингтон. Мъж с вратовръзка като безброй други, в голяма каменна сграда като безброй други. Запъти се право към целта, към заместник-секретаря, отговарящ за Отряда за политическа стабилизация, към Мимолетност.

А сетне необяснимото стана непростимо. Заместник-секретарят Елън Уитфийлд, главен директор на Отряда за политическа стабилизация, беше човек, когото той познаваше добре, безспорно твърде добре. Тя беше хубава жена със силна брадичка, малък прав нос и високи скули; лешниковата й коса подчертаваше тъмносините й очи, акцентирани с лек грим. Беше хубава, а някога за него беше почти красива. Това беше преди много години, почти в началото на кариерата му, когато тя все още участваше в оперативни операции, и аферата им, консумирана основно в крайбрежните колиби на Северните Мариански острови, бе продължила по-малко от месец. Онова, което се случи в Сайпан, беше казала тя с усмивка, ще си остане в Сайпан.

Тя се кандидатира за административен пост в Държавния департамент малко след това; той прие следващото си оперативно назначение — специалните му умения го правеха незаменим на полето, така му казваха. В следващите години кариерите им понякога се срещаха, понякога се раздалечаваха. В „Консулски операции“ тя стана известна с невероятно добрата си организираност — малцина администратори бяха толкова обиграни в обработването и установяването на приоритети на различните нива от разузнавателни и оперативни въпроси. Освен това тя прояви отлични умения в офисната политика — да ласкае по-висшестоящите, без това да си личи; да препъва онези, които препречваха пътя й към напредъка, отново, без да издава преднамереност. Година след като получи първата си позиция в столицата, тя бе издигната в младши директор на Бюрото по източноазиатски и тихоокеански въпроси; две години по-късно бе избрана за заместник-директор в „Консулски операции“; три години след това стана самостоятелен директор на подразделение и скоростно съживи Отряда за политическа стабилизация, разширявайки обхвата на компетенциите и операциите му.

В „Консулски операции“ считаха ОПС за „силно проактивен“ — критиците казваха „безразсъден“, — а сега нещата се влошаваха. За своите критици оперативните агенти от ОПС нехаеха за правилата и бяха твърде агресивни, като третираха пактовете на международния закон с уважението, което един бостънски шофьор проявяваше към пътните знаци. Фактът, че над това формирование властваше някой така принципен и овладян като Елън Уитфийлд, изненадваше много от колегите й. Но не и Амблър. Той знаеше, че тя притежава дива страна, смесица от импулсивност, пресметливост и нещо, което някога бяха определяли като сатанинство. Веднъж, през един влажен август в Сайпан, това му се беше сторило възбуждащо.

Но Уитфийлд, която си беше спечелила цивилния пост на заместник-секретар — сега проявяваше любопитна способност да се изплъзва. Понякога Амблър се питаше дали общата им „история“ не я караше да изпитва неудобство, но в действителност тя не беше от този тип хора, нито пък гледаше на аферата им като на нещо повече от приятно прекарване на времето през иначе отегчителната служба. Приятно прекарване на времето, приключило по приятен начин. На четвъртия път, когато му казаха, че заместник-секретар Уитфийлд е на „съвещание“, Амблър разбра, че го отрязват. Вече беше написал и изпратил доклада си по покушението над Лун. Сега търсеше чия беше отговорността. Искаше тя да му обещае, че ще проведе пълно и правилно разследване на този фатален провал в разузнаването. Искаше признание, че ОПС е сгрешил и че ще се предприемат стъпки, за да се въведе ред в задния двор.

Със сигурност не искаше твърде много.

Пет дни след пристигането му във Вашингтон Амблър научи чрез неофициални канали, че Уитфийлд дори не е подала официален меморандум с неговото оплакване, както изискваше стандартният протокол. Това беше нарушение. Уитфийлд беше известна, дори награждавана, за склонността си към перфекционизъм. Нима беше така засрамена от провала си, че да откаже да го признае пред директора на „Консулски операции“ и държавния секретар? Нима мислеше, че може да го прикрие, като се имаше предвид всичко, което той беше успял да открие? Имаше нужда да се изправи срещу нея, да чуе обяснението й.

Имаше нужда да го чуе на лична среща.

Отново го заля яростта, която беше изпитал в Чанхуа. Яростта от предателството. Вече беше петък следобед, краят на работната седмица във Вашингтон, но не и краят на неговата. Съжалявам, но заместник-секретарят Уитфийлд е на съвещание. Може да оставите ново съобщение, ако желаете. Когато позвъни час по-късно, отговорът на секретарката й беше невъзмутим — очевидно подчинената бе помолена да се отърве от напастта. Съжалявам, заместник-секретарят Уитфийлд си тръгна от работа.

Безумие! Тя наистина ли си мислеше, че може вечно да го избягва — да избягва истината? Почервенял от гняв, той скочи в колата си и отиде до дома на Уитфийлд в покрайнините на Фокс Холоу, селце, разположено на запад от Вашингтон. Знаеше къде живее тя и там нямаше как да го отпрати.

Половин час по-късно той придвижи бавно колата си покрай бяла ограда и зави по елегантна алея, с крушови дървета, наредени от двете й страни. Самата къща представляваше внушително имение с елегантни фасади от състарени червени тухли и големи прозорци. Беше заобиколена от артистично подрязани магнолии и високи рододендрони. Широки каменни стъпала водеха от кръглия паркинг до входна врата от резбован дъб.

Семейство Уитфийлд, спомни си той, беше натрупало богатството си през деветнадесети век от стоманодобив и производство на железопътни релси, както и на износа на такива продукти. Семейното богатство малко понамаляло в следвоенните години, когато потомците на рода се насочили към сектори от по-значителен културен и интелектуален престиж — по един Уитфийлд имаше в музея „Метрополитен“, в Националната галерия, в института „Хъдзън“, а няколко други се бяха насочили към по-приемливата сфера на международното банкиране. Но добре управляваните попечителски фондове се грижеха нито един Уитфийлд да не се тревожи за плебейския проблем на приходите и разходите и както при клана Рокфелер, през десетилетията се беше установила фамилната етика да се работи. Фактът, че да се работи не изискваше отричането от достъпните земни блага, беше очевиден от колониалното великолепие на имението Уитфийлд. То беше впечатляващо, но не помпозно и определено не беше жилище, което можеше да се поддържа с правителствена заплата.

Амблър спря пред внушителните двойни врати в средата на къщата и излезе от колата си. Позвъни на звънеца. Секунди по-късно се появи жена — може би филипинка? — в камериерска униформа от колосан черен плат и бяла предница на къдрички.

— Казвам се Хал Амблър и съм тук да се видя с Елън Уитфийлд — заяви той, едва сдържайки се.

— Мадам не приема никого — отвърна униформената жена. А после сковано добави: — Мадам не е тук.

Разбира се, лъжеше. Дори и Амблър още да не го беше разбрал, гласът на Уитфийлд се чуваше от близката стая. Амблър избута протестиращата филипинка, закрачи през застланото с плочи фоайе и нахълта в облицована с дърво библиотека с широк мансарден прозорец и високи до тавана лавици.

Елън Уитфийлд беше там, седнала пред куп документи. С нея беше и по-възрастен мъж. Амблър се вторачи в него. Стори му се познат. Имаше вид на учен, с посребрена коса и голямо чело; червената му копринена вратовръзка бе спретнато вързана и изчезваше в жилетката под сако от туид. И двамата изглеждаха погълнати от документите пред тях.

— Мадам, казах му, че не… — Рязко нарушената тишина от шумно протестиращата филипинка накара Уитфийлд и възрастния мъж да вдигнат очи, сепнати и изумени.

— По дяволите, Амблър! — кресна Уитфийлд, чиято първоначална изненада сега се разрастваше в кипящо възмущение. — Какво, за бога, правиш тук?

Възрастният мъж се беше обърнал с гръб към него, сякаш беше изпитал внезапен интерес към книгите по лавиците.

— Знаеш чудесно какво правя тук, заместник-секретар Уитфийлд — отвърна той, произнасяйки титлата й със смразяващо презрение. — Искам отговори. Писна ми от тактиката ти на отлагане. Мислиш, че можеш да ме избягваш? Какво се опитваш да скриеш?

По лицето на Уитфийлд бяха избили петна от ярост. — Ти, параноичен кучи син! Махай се от къщата ми! Махай се веднага! Как се осмеляваш да нарушаваш личното ми пространство! Как се осмеляваш! — Протегнатата й ръка сочеше вратата. Амблър забеляза, че тя трепери. От гняв? От страх? Струваше му се, че и от двете.

— Получи меморандума ми — ледено процеди Амблър. — Той съдържа истината. Нима мислиш, че можеш да заровиш истината? Нима мислиш, че можеш да заровиш мен? По-добре забрави за това. Повярвай ми, взел съм предпазни мерки.

— Виж се. Чуй се. Поведението ти е напълно непрофесионално. Граничи с душевното разстройство. Не се ли чуваш колко безумно звучиш? В моята работа трябва да се справям с повече неща, отколкото изобщо можеш да си представиш. Ако искаш среща, ще се срещнем още в понеделник сутринта. Но сега ме слушай и ме слушай внимателно. Ако не напуснеш къщата ми незабавно, ще те изпъдя от службата ти — завинаги и необратимо. А сега изчезвай от погледа ми.

Амблър стоеше и дишаше трудно, собственият му гняв беше някак изместен от нейната бушуваща ярост.

— Понеделник — тежко отрони той и се обърна да си върви.

На няколко мили от Фокс Холоу зад него внезапно се появи голям ван на Бърза помощ с пулсиращи червени светлини и сирена и той отби встрани от пътя. Линейката бързо спря и препречи пътя му отпред, а отзад го блокира друга кола, тежък буик. От линейката се изсипаха няколко мъже — санитари? Нещо не беше наред. Още няколко излязоха от седана зад него. Докато го издърпваха от колата му и грубо забиваха спринцовка в ръката му, той се опита да си обясни какво се случваше. Мъжете се държаха като представители на властта, изпълняващи заповеди, и действаха като професионалисти. Но кои бяха те и какво искаха от него?

Мъглата в главата му не се беше разнесла напълно и забулваше случилото се след това, както преди забулваше случилото се преди това. Докато го завързваха на носилка, той чу тихите, напрегнати думи, които хората от екипа си размениха. После съзнанието му се замъгли. Това беше началото на дълъг здрач.

И пак се беше спуснал здрач, когато Амблър отвори очи в хотелската стая.

Преди няколко дни беше „пациент“ в заведение с максимална сигурност. Сега се намираше на океан разстояние от там. И все още не беше свободен.