Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (2)

Глава 2

Ленгли, Вирджиния

Дори и след почти три десетилетия служба Клейтън Кейстън все още се наслаждаваше на дребните детайли в комплекса на ЦРУ — скулптурата в двора, известна като Криптос — S-образен меден лист с перфорирани в него букви, изработен в сътрудничество между скулптор и криптограф от управлението. Или барелефът на Алън Дълес на северната страна, под който бяха гравирани красноречивите думи „Паметникът му е навсякъде около нас“. Но не всички скорошни нововъведения бяха така приятни. Централният вход на агенцията всъщност беше фоайе към така наречения първоначален главен щаб — беше станал „първоначален“, когато през 1991 г. завършиха новия главен щаб и според номенклатурните порядки вече нямаше нищо, което да се нарича просто главен щаб. Човек трябваше да избира между първоначалния и новия из шестетажните офис сгради, пръснати по хълма. За да се стигне до централния вход на новия главен щаб, трябваше да се отиде до четвъртия етаж. Всичко това беше доста непрактично, което според неговите възгледи по принцип не беше препоръчително.

Собственият офис на Клейтън, разбира се, се помещаваше в първоначалния главен щаб, но не беше в близост до пропускащите ярка светлина прозорци по външните стени. Всъщност офисът му беше направо скрит във вътрешно помещение без прозорци, което обикновено би приютявало копирни машини и канцеларски материали. Беше си чудесно местенце, ако не желаеш да те безпокоят, но малцина разсъждаваха по този начин. Дори и ветераните в управлението по-скоро смятаха, че Кейстън е жертва на вътрешно изгнание. Гледаха го и виждаха посредствен човек, така и не постигнал нищо, служител до живот, който внимателно прелистваше документи, докато отмяташе дните до пенсия.

Всеки, който го беше видял да заема мястото си зад бюрото тази сутрин, с поглед, вперен в настолния си часовник, моливите и химикалките си, подредени старателно като сребърни прибори върху ленена покривка, само би затвърдил тези си впечатления.

Часовникът сочеше 8:54, шест минути преди работният ден да започне истински според мнението на Кейстън. Той извади брой на „Файненшъл Таймс“ и го отвори на кръстословицата. Очите му се стрелнаха към настолния часовник. Пет минути. Сега започна да решава. Едно хоризонтално. Препятствие, спънка. Едно вертикално. Нещо дразнещо и досадно. Четири хоризонтално. Хазартна игра. Две вертикално. Автентична британска парична единица. Моливът безшумно попълваше квадратчетата, като рядко се поколебаваше по-дълго от секунда-две. Пречка. Неудобство. Бревет. Стерлинг.

И сега беше готов. Часовникът показваше 8:59. Той чу тропот край вратата — асистентът му, пристигащ точно навреме, останал без дъх от тичането по коридора. Точността беше тема на скорошен разговор помежду им. Ейдриън Чои отвори уста, сякаш да промърмори някакво извинение, но после погледна часовника си и безмълвно седна пред компютъра. В бадемовите му очи се таеше сянка на недоспиване, гъстата му черна коса беше още влажна от сутрешния душ. Ейдриън Чои беше на двадесет и една години и имаше дискретна обица под долната си устна.

Точно в 9 часа Кейстън изхвърли вестника в кошчето и активира електронната си поща. Имаше няколко безинтересни имейла до всички в управлението: нова програма за социални грижи, малка промяна в зъболекарската осигуровка, адрес в интранет, на който служителите можеха да проверят статуса на пенсионната си осигуровка. Имаше един от чиновник от регионалния офис на корпорацията за информационни проучвания в Сейнт Луис, който макар и озадачен от получената молба от страна на отдел „Вътрешно разследване“, с готовност предоставяше данни за сделките със специална цел, сключени от определена компания в леката индустрия през последните седем години. Друг идваше от малка фирма, регистрирана на фондовата борса в Торонто, и съдържаше изискания от Кейстън списък с търговските дейности, извършвани от членовете на управителния съвет през последните шест месеца. Ревизорът не разбираше защо Кейстън би имал нужда от точното време на приключване на всяка трансакция, но беше спазил молбата надлежно.

Кейстън осъзнаваше колко скучни изглеждат заниманията му на повечето негови колеги. Бившите членове на студентски военни организации и братства, били вече на оперативна работа или надяващи се да го сторят някой ден, се отнасяха към него с милостиво снизхождение. „Трябва да отидеш, ако искаш да научиш“, беше паролата им. Кейстън така и не беше ходил никъде, разбира се, но и не одобряваше този догматизъм.

Често проучването на набор разпечатки можеше да ти каже всичко необходимо, без дори да ставаш от бюрото си.

Но пък и много малко от колегите на Кейстън в действителност знаеха с какво точно се занимаваше той. Дали не беше един от онези, които одитираха сметките за пътувания и бизнес развлечения? Или контролираше изразходването на копирна хартия и тонер касети? Така или иначе по престиж позицията му се нареждаше малко над тази на хигиенистите. Неколцина от колегите на Кейстън обаче го третираха с уважение, дори с нещо подобно на страхопочитание. Това бяха хора от вътрешния кръг приближени на директора на ЦРУ или от най-високо ниво на дирекцията по контраразузнаване. Те знаеха как всъщност беше задържан Олдрич Еймс през 1994 г. И също така как едно минимално, но постоянстващо разминаване между отчетения разход и получения приход се бе превърнало в нишката, довела до разобличаването на Гордън Блейн и до разкриването на широка заговорническа мрежа. Те знаеха за дузина други победи, някои от не по-малко значение, които никога нямаше да станат достояние на общественото внимание.

Способността му да нахлува там, където се проваляха цели отдели, се дължеше на смесица от качества и умения. Без да напуска кабинета си, той дълбаеше тунели през виещия се лабиринт на човешката подкупност. Светът на емоциите не го интересуваше особено; вместо това той беше обладан от счетоводното измерение на колони цифри, които не съвпадаха. Резервирано, но неосъществено пътуване, отчетена фактура за събитие, което се разминаваше с докладваната дневна програма, такса върху кредитната карта за втори, нерегистриран мобилен телефон — съществуваха безброй малки подхлъзвания, останали незабелязани от измамника, а обикновено беше достатъчно само едно. И въпреки това онези, които не се осмеляваха да се отдадат на скуката на сравняването, на пресмятането дали колона едно хоризонтално съвпада с колона едно вертикално, нямаше никога да ги засекат.

Ейдриън, чиято коса беше почти изсъхнала, се приближи към бюрото му, стиснал няколко записки в ръка, и оживено му заразказва какво е отметнал и какво е изхвърлил. Кейстън вдигна очи към него, към татуираните му ръце и спорадичните отблясъци на другата обица на езика му — тези неща определено не бяха разрешени, когато той започваше кариерата си, но пък несъмнено управлението трябваше да се променя с времето.

— Не пропускай да изпратиш за обработка тримесечните формуляри — каза Кейстън.

— Супер — отвърна Ейдриън. Употребяваше супер доста често, което звучеше някак старомодно на Кейстън, но думата очевидно бе подела нов живот. Означаваше, поне според тълкуванията му, нещо като: Чух какво каза и го приех присърце. Може би означаваше по-малко, но със сигурност не и повече.

— Имаше ли нещо различно, нещо… необичайно в информацията, пристигнала тази сутрин?

— Получихме гласово съобщение от младши заместник-директора Кейлъб Норис? — В гласа му се промъкна оттенък на калифорнийски диалект — въпросителната интонация, с която младите толкова често завоалираха твърденията си.

— Питаш ли ме, или ми съобщаваш?

— Извинявай. Съобщавам ти. — Ейдриън млъкна. — Имам чувството, че е спешно.

Кейстън се облегна в стола си.

— Имаш чувството?

— Да, сър.

Кейстън изучаващо огледа младия мъж като ентомолог, изследващ отровна оса.

— И ти… споделяш чувствата си. Интересно. Значи аз съм член на семейството ти, родител или брат? Приятелчета ли сме? Да не би да съм ти съпруга или приятелка?

— Ами…

— Не съм ли? Просто проверявах. В такъв случай ето какво ти предлагам — моля те, не ми казвай какво чувстваш. Интересува ме единствено какво мислиш. В какво имаш основание да вярваш, дори и само с частична сигурност. Какво знаеш от наблюдение или заключения. Що се отнася до тези мъгляви неща, наречени чувства, можеш да ги запазиш за себе си. — Той направи пауза. — Съжалявам, нали не засегнах чувствата ти?

— Сър, аз…

— Това беше подвеждащ въпрос, Ейдриън. Не отговаряли.

— Много образователно, сър — каза Ейдриън с едва трептяща усмивка на устните. — Взех си бележка.

— Но ти казваше нещо. За нестандартни входящи съобщения.

— Ами да, пристигна онова жълто нещо от офиса на заместник-директора.

— Досега трябваше да си научил цветовите кодове на агенцията. В ЦРУ няма „жълто“.

— Съжалявам — каза Ейдриън. — Канарено.

— Което означава какво?

— То е за… — Той направи пауза, сякаш изпадна в мигновена амнезия. — Отнася се за инцидент с усложнения по сигурността. Тоест не — ЦРУ. Нещо, което има общо с другите служби. ДПС.

ДПС. Други правителствени служби. Удобен термин, заместващ изхвърли в „кошчето“.

Кейстън чевръсто кимна и пое яркожълтия плик. Изглеждаше му пълна безвкусица, приличаше на ослепителна, крещяща тропическа птица, всъщност канарче. Той сам счупи осигурителния печат, сложи очилата си за четене и бързо прегледа доклада. Потенциално нарушение в сигурността, свързано с бягството на задържан в психиатрична клиника. Пациент № 5312, обитаващ таен център за лечение с максимална охранителна защита.

Беше странно, помисли си Кейстън, че пациентът не е назован по име. Той препрочете доклада, за да види къде се беше случил инцидентът.

Психиатричното заведение на остров Париш.

В главата му зазвъня звънец. Предупредителен звънец.

 

 

Амблър с усилие си проправяше път през полуизсъхналата крайбрежна растителност — ярдове ниски храсти, жилави треволяци и остри тръни; твърдите като шкурка стръкове и шубраци дърпаха подгизналите му дрехи. Сетне продължи през групичка голи, попарени от солта дървета. Той потрепери на поредния порив леден вятър и се опита да не обръща внимание на бодливия пясък, който бе напълнил несъразмерните му обувки и жулеше кожата му при всяка стъпка. Като се имаше предвид, че военновъздушната база „Ленгли“ бе на около 20–30 мили северно, а щатската военноморска база — на същото разстояние, само че южно, той очакваше всеки момент да долови ниския, свистящ звук на военен хеликоптер. Магистрала 64 се намираше на около половин миля от мястото, на което беше той. Нямаше време за почивка. Колкото по-дълго стоеше на открито, в толкова по-голяма опасност се намираше.

Амблър ускори крачка, докато не чу тътена на магистралата. Застанал на банкета, той се поотупа от пясъка и листата, вдигна палец и се усмихна. Беше мокър и раздърпан, носеше странна униформа. Усмивката му трябваше да е дяволски вдъхновяваща.

Минутка по-късно до него спря камион с логото на чипсове „Фрито Лей“. Шофьорът, мъж с месести черти, огромен корем и слънчеви очила, имитация на „Рейбан“, му махна да се качи. Пътуването му беше осигурено.

В главата му зазвучаха думите на стар църковен химн: Стигнахме дотук, водени от вярата.

Камион, кола, автобус, няколко прекачвания по-късно, той стъпи на сенчестия асфалт на столицата. Отби се в търговски комплекс, където откри магазин за спортни стоки и набързо си купи невзрачни дрехи от кошовете с намаление. Плати с парите, които намери в джобовете на униформата, и се преоблече зад подрязания жив плет, граничещ с магазина. Нямаше време дори да се огледа, но знаеше как изглежда — спортните панталони, фланелената риза и шушляковото яке с цип представляваха обичайния гардероб на всеки американски мъж извън офиса.

Пет минути в чакане на автобусната спирка: Рип Ван Уинкъл си идваше у дома.

Докато гледаше как пейзажът става все по-гъсто населен с приближаването на автобуса към центъра на Вашингтон, Амблър потъна в дълбок размисъл. Винаги идваше момент, когато хормоните на стреса, наводнили телесните системи, се изчерпваха и емоциите като въодушевление или страх отстъпваха пред пълната апатия. Амблър беше достигнал този миг сега. Умът му се рееше, през съзнанието му се втурнаха лица и гласове от мястото, което беше напуснал.

Беше оставил затвора зад гърба си, но не и спомените за него.

 

 

Последният психиатър, който го беше „оценявал“, беше слаб, жилав мъж малко над петдесетте, с очила с черни рамки. Косата му сивееше по слепоочията, а един дълъг кафяв кичур падаше през челото му по момчешки и само подчертаваше колко далеч от всичко момчешко е в действителност. Но Амблър виждаше в него и много други неща.

Виждаше един човек, който като защитна реакция опипваше с пръсти старателно надписани папки и въртеше в ръцете си химикалки, те, също като моливите, се разглеждаха като потенциално оръжие, човек, който ненавиждаше работата си и заобикалящата го реалност — ненавиждаше факта, че работи в правителствено заведение, където секретността беше много по-важна от лечението. Как ли беше стигнал дотук? Амблър с готовност правеше догадки: траекторията на кариерата му вероятно бе започнала със стипендия в медицински колеж, последван от специализация по психиатрия във военна болница. Но не беше предполагал, че нещата ще се развият така, нали? С развития си усет към хилядите различни проявления на човешкото неудовлетворение Амблър виждаше пред себе си мъж, който е мечтал за един по-друг живот, може би за онзи живот, описван в старите романи и филми: пълен с книги кабинет в горната част на Манхатън, мека кожена кушетка и стол с подлакътници, лула, клиентела от писатели, художници и музиканти, очарователни предизвикателства.

Сега най-трудната част от деня му беше просто да извърши работата си в място, което презираше, сред пациенти и служители, на които нямаше доверие. В разочарованието си той вероятно търсеше нещо друго, което да го накара да се почувства жив, нещо различно от всекидневната скука. Може би пътуваше по света, може би прекарваше ваканциите си като любящ съпруг у дома, може би ходеше на специални еко турове из тропически гори и пустини. Може би бе събрал впечатляваща колекция вина или беше почитател на хандбала, или вманиачен играч на голф — нещо. Винаги имаше нещо при тези провалени случаи. Всеки отделен детайл на предположенията му можеше да е грешен. Но Амблър беше сигурен, че е уловил правилно основното чувство. Той умееше да разгадава хората, това беше работата му.

Да вижда в тях.

Психиатърът не го харесваше — Амблър го караше да изпитва безпокойство на подсъзнателно ниво. Предполагаше се, че експертизата на лекаря му позволява да вникне в пациента и с това обикновено вървеше едно усещане за власт, за авторитет — авторитета на учителя над ученика, на психолога над пациента. Но този човек не изпитваше подобно чувство на авторитет над Амблър.

— Нека ви напомня, че целта на тези сесии е строго оценителен — каза мъжът на пациента си. — Моята работа е да наблюдавам прогреса и да държа под око всеки нежелан страничен ефект от медикаментите. Така че да започнем с това. Някакви нови странични ефекти, за които трябва да знам?

— Щеше да е по-лесно да разговаряме за странични ефекти — тежко каза Амблър, — ако знаех какъв се предполага да е главният ефект.

— Целта на лекарствата е да контролират психиатричните ви симптоми. Параноични представи, дисоциативни смущения, синдром на въображаемото его…

— Думи — прекъсна го Амблър. — Без значение. Звуци без смисъл.

Психиатърът записа нещо на лаптопа си. Бледосивите му очи гледаха студено иззад очилата.

— Няколко различни психиатрични екипа се бореха с дисоциативните нарушения на самоличността ми. Вече сме минали през това. — Лекарят натисна копче на малко дистанционно управление и включи аудиокасета, чийто звук се чуваше ясно и чисто през намалените тонколони. Един глас — гласът на Амблър — започна да бълва теории на конспирацията със задъхана настойчивост. — Всички вие стоите зад това. Всички вие. И всички те. Опашката на човешката змия виси над всички. — Записът продължаваше. — Тристранната комисия… Опус Деи… Родът Рокфелер…

За Амблър звукът на собствения му глас, записан на предишна психиатрична сесия, беше почти физически болезнен.

— Спрете го — тихо каза той, неспособен да преглътне напиращата емоция. — Моля ви, спрете го.

Психиатърът спря касетата.

— Вярвате ли още в тези… теории?

— Това са параноидни фантазии — каза Амблър замаяно, но отчетливо. — И отговорът е не. Дори не си спомням да съм ги изричал.

— Отричате, че това сте вие на касетата?

— Не — отвърна Амблър. — Не го отричам. Просто… не си спомням. Това не съм аз, разбирате ли? Искам да кажа, аз не съм такъв.

— Значи сте някой друг. Двама различни души. Или повече?

Амблър безпомощно сви рамене.

— Когато бях дете, исках да стана пожарникар. Вече не искам да съм пожарникар. Това дете не съм аз сега.

— Миналата седмица казахте, че когато сте били дете, мечтата ви е била да станете баскетболен играч. Или тогава съм разговарял с някой друг? — Психиатърът свали очилата си. — Въпросът, който ви задавам, е въпрос, който сам трябва да си зададете: Кой сте вие?

— Проблемът с въпроса е — каза Амблър след дълга пауза, — че си мислите, че има няколко възможни отговора. Искате да избирам от малкия ви списък с опции.

— Това ли е проблемът? — Психиатърът вдигна очи от лаптопа си. — Бих казал, че истинският проблем е, че вие отбелязвате повече от един отговор.

 

 

На Амблър му трябваха няколко секунди да се надигне от мястото си, когато автобусът спря на спирка „Кливланд Парк“, но успя да слезе навреме. На улицата той нахлупи шапката си и се огледа — първоначално с тревога заради откъсването си от нормалността, а сетне наслаждавайки се с цялата си душа на самата нормалност.

Беше се върнал.

Искаше му се да подскочи във въздуха. Искаше му се да вдигне високо ръце. Искаше му се да открие виновниците за заточението си и да им раздаде сурова справедливост. Мислехте, че няма да изляза? Това ли си мислехте?

Това не беше времето, което би избрал за завръщане у дома. Небето все още беше притъмняло, тротоарът беше черен и хлъзгав от ситния дъжд. Беше един обикновен ден на едно обикновено място, осъзна той, но след дългия период на изолация се чувстваше завладян от кипящия живот навсякъде около себе си.

Минаваше покрай улични лампи с бетонни осмоъгълни стълбове, облепени с фотокопирани обяви и плакати. Поетично четене в кафенета, концерти на рок групи, току-що напуснали гаражите. Нов вегетариански ресторант. Комедиен клуб със злощастното име „Километрични усмивки“. Цялата цъфтяща, бръмчаща какофония на човешките занимания, настояваща с глъч за внимание от подгизнали парчета хартия. Животът отвън. Не, поправи се той, просто животът.

Той вдигна глава и се огледа наоколо. Обикновена улица в мрачен ден. Да, имаше опасности. Но ако успееше да стигне до апартамента си, можеше да си възвърне обичайния ритъм на живот, за който копнееше и от който се нуждаеше.

Дали щяха да се осмелят да го последват тук? Тук, на едно от малкото места по света, където имаше хора, които наистина го познаваха. Това със сигурност беше най-безопасното кътче. Дори да се появяха, той не се страхуваше от открита конфронтация. Беше безразсъдно, но даже копнееше за такава. Не, не се страхуваше от онези, които го бяха затворили, сега беше време те да се страхуват от него. Очевидно някакъв враждебен елемент бе злоупотребил със системата, опитвайки се да го закопае жив, потапяйки го сред изгубени души, шпиони, вцепенени от депресия или обезумели от халюцинации. Сега, когато беше навън, враговете му трябваше да побегнат, да се скрият вдън земя. Не можеха да си позволят да го нападнат тук, на открито, където местната полиция със сигурност щеше да се намеси. Защото колкото повече хора знаеха за случая му, толкова по-голяма беше заплахата за разобличаване на заговорниците срещу него.

На ъгъла на авеню „Кънектикът“ и улица „Оруей“ Амблър видя будката за вестници, покрай която минаваше всяка сутрин, когато бе в града. Видя опърпания мъж, на който тук-там липсваше някой зъб и който все още носеше червената си плетена шапка, и се усмихна.

— Реджи — извика Амблър. — Реджи, приятелю мой.

— Хей — каза продавачът. Но това беше рефлекс, а не истински поздрав.

Амблър закрачи към него.

— Мина доста време, а?

Продавачът отново го погледна. По лицето му не проблесна и следа от разпознаване.

Амблър отправи очи към купчината вестници „Вашингтон Поуст“, където най-горният брой вече бе опръскай от дъжда, и забелязвайки датата, изпита остра болка. Третата седмица на януари, нищо чудно, че беше толкова студено. Той силно примигна. Почти две години. Бяха му отнели почти две години. Две години на забрава, отчаяние и изолация.

Но сега не беше времето да размишлява над загубата.

— Хайде, Реджи. Как си? Работиш здравата или едва-едва?

Объркването по сбръчканото лице на Реджи премина в подозрение.

— Нямам дребни за теб, братле. И не раздавам безплатно кафе.

— Реджи, хайде де, ти ме познаваш.

— Продължавай по пътя си, човече — каза Реджи. — Не искам неприятности.

Амблър се обърна и безмълвно измина разстоянието от половин пресечка до голямата жилищна сграда, построена в готически стил, където бе живял като наемател през последното десетилетие. „Баскертън Тауърс“. Издигната през двадесетте години на двадесети век, сградата представляваше шестетажна структура от червени тухли, декорирана със светлосиви колони и пиластри от бетон. Металните щори по прозорците на коридорите на всеки етаж бяха затворени наполовина, наподобявайки притворени клепачи.

„Баскертън Тауърс“. Нещо като дом за един мъж, който в действителност нямаше такъв. Да прекараш кариерата си в програма за специален достъп — най-високо ниво на оперативната сигурност — означаваше да прекараш кариерата си под псевдоним. В „Консулски операции“ нямаше по-секретно звено от Отдела за политическа стабилизация и никой от оперативните агенти не познаваше другите си колеги, освен по кодово име. Това не беше начин на живот, който водеше до създаване на дълбоки социални взаимоотношения — работата означаваше да прекарваш повечето си дни в чужбина, изолиран и за непредвидими периоди време. Дали имаше истински приятели? Все пак краткото му пребиваване у дома придаваше специална тежест на случайните му улични запознанства в околността. И независимо колко малко време прекарваше в „Баскертън Тауърс“, апартаментът му се беше превърнал в истински дом за него. Не беше убежище като къщата му край езерото, но представляваше символ на нормалността. Място, където да пусне котва.

Жилищната сграда започваше от улицата, а една обла алея позволяваше на колите да достигнат фоайето.

Амблър огледа улиците и тротоарите, не видя знак, че някой проявява особен интерес към него, и се приближи до сградата. Някой там щеше да го познава — портиерът, ако не управителят на сградата или домакинът, и щеше да го пусне в жилището му.

Той огледа дългата табела на живеещите — черни пластмасови букви на бяла дъска, редици имена в азбучен ред.

Нямаше Амблър. След Алстън следваше Ауер.

Значи му бяха отнели апартамента? Беше разочароващо, но не и изненадващо.

— Мога ли да ви помогна, сър? — От отопленото фоайе се показа един от портиерите, Грег Денович. Едрата му челюст както винаги бе засенчена от гъста, устойчива на бръсначите брада.

— Грег — весело каза Амблър. Грег вероятно идваше от Грегор, човекът бе от бивша Югославия. — Мина доста време, а?

Изражението на Денович ставаше все по-познато на Амблър — това беше недоумението на човек, поздравен приятелски от абсолютно непознат.

Амблър свали шапката си и се усмихна.

— Не бързай, Грег. Апартамент 3В?

— Познавам ли ви? — попита Денович. Но този път не беше въпрос. Беше твърдение. Негативно твърдение.

— Предполагам, че не — тихо отвърна Амблър. А сетне объркването му отстъпи на паниката.

Някъде зад гърба си чу изсвистяването на спирачки по мокра настилка. Бързо се обърна и видя бял микробус да спира твърде бързо от другата страна на улицата. Чу да се отварят и затръшват врати и видя трима мъже в униформите на надзирателите в клиниката. Единият носеше карабина, други двама имаха в ръцете си пистолети. И тримата тичаха към него.

Микробусът. Разпозна го. Беше част от извънредната операция по „намиране и връщане“, използвана от тайните клонове на федералното правителство за деликатни домашни залавяния. Независимо дали ставаше въпрос за вражески агент или чуждестранни шпиони на щатска земя, общото помежду им беше, че не бяха предназначени за нито един клон на официалната система на реда. А в тази влажна и студена януарска сутрин Харисън Амблър беше „доставката“, която трябваше да бъде прибрана. Нямаше нужда да се предлагат обяснения на местната полиция, защото той щеше да е изчезнал дълго преди тяхното появяване. Това не беше открита конфронтация; онова, което бяха дирижирали, беше скоростно, незабелязано похищение.

Амблър осъзна, че появявайки се на това място, беше позволил на желанията си да потиснат добрата му преценка. Не можеше да си позволи повече грешки.

Мисли, трябваше да мисли.

Или по-точно, трябваше да чувства.

След две десетилетия като оперативен агент Амблър беше принуден да усъвършенства начините на бягството и спасението. Това беше втората му природа. Но подходът му не включваше логически решетки, „дървета на решението“ или други безплодни механизми, които инструктори понякога пробутваха на новаците. Предизвикателството беше да почувстваш изхода от ситуацията, да импровизираш според необходимостта. Да постъпиш другояче означаваше да пропаднеш в коловоза на рутината, а всичко, което беше рутина, можеше да бъде предвидено и пресечено от противниците.

Амблър огледа улицата пред „Баскертън Тауърс“. Триточковата блокада беше стандартна процедура — отрядът сигурно се беше разположил от двете страни на сградата, преди микробусът да спре отсреща. И наистина Амблър видя въоръжени мъже, някои в униформа, други не, да настъпват към сградата от две посоки с целеустремената крачка на опитни агенти по залавянето. Сега какво? Можеше да се стрелне във фоайето и да търси заден изход. Но ходът му щеше да е предвиден и вече сигурно бяха взети предохранителни мерки. Можеше да изчака минаваща групичка пешеходци, да се присъедини към тях и да се опита да надбяга мъжете, разположени от далечния край на сградата. Но и този ход криеше опасности. Спри да мислиш, застави се Амблър. Това беше единственият начин да ги надхитри.

Впил очи в мъжа с късата карабина, който бързаше през булеварда, Амблър се опита да види всеки детайл от лицето му, независимо че ръмежът се превръщаше в силен дъжд. И после реши да предприеме най-опасния от всички възможни ходове.

Той затича право срещу мъжа.

— Какво ви забави толкова дълго? — кресна му Амблър. — Размърдайте си задниците, да ви вземат мътните! Измъква се! — Той се извъртя и енергично размаха палец към фоайето на „Баскертън Тауърс“.

— Пристигнахме възможно най-бързо — отвърна мъжът с карабината. Другите двама притичаха покрай Амблър и сега той видя, че носят тактически пистолети 45-и калибър с по дванадесет патрона в пълнителя. Това беше голяма огнева мощ за залавянето на един човек. Ако се приемеше, че заповедите бяха за залавяне.

Амблър закрачи тежко към спрелия от другата страна на улицата микробус. Пътниците му се бяха разпръснали около фоайето на „Баскертън Тауърс“, щеше да им отнеме съвсем кратко време да осъзнаят грешката си.

Амблър се приближи към вратата на шофьора, отвори портфейла, който принадлежеше на надзирателя от остров Париш, и го вдигна за секунда към шофьора, сякаш да се идентифицира. Беше твърде далеч, за да се види какво показва, авторитетният жест трябваше да е достатъчно убедителен. Докато шофьорът отваряше прозореца, Амблър се опита да го прецени. Очите на мъжа бяха невъзмутими, бдителни, а вратът му къс и мускулест: щангист.

— Получихте ли промените в заповедта? — настойчиво попита Амблър. — Да се убие, а не да се залови. И какво ви забави толкова? Ако бяхте на място минута по-рано, вече щяхме да сме приключили.

Шофьорът остана безмълвен за момент. После погледът му стана още по-твърд.

— Онова, което ми показахте? Не можах да го видя. Внезапно Амблър почувства как огромната, тежка ръка на мъжа сграбчва дясната му китка.

— Казах, че не можах да го видя. — Гласът на шофьора беше нисък, заплашителен. — Покажете ми го отново.

С лявата си ръка Амблър посегна към якето си за пистолета, който беше отнел от охранителя на моторницата, но шофьорът беше превъзходно обучен, с бързи като светкавица рефлекси — той смазващо удари оръжието със свободната си ръка и го запрати високо във въздуха. Амблър трябваше да действа мигновено. Той силно изви китката си, издърпа я към тялото си и до нивото на раменете си, а после остро я спусна надолу, използвайки предмишницата си като лост, и смаза ръката на шофьора в ръба на ниско спуснатия прозорец.

Шофьорът изскимтя, но не го пусна. Хватката му беше като от стомана. С другата си ръка вече тършуваше за отделението под таблото, където без съмнение имаше някакво оръжие.

Амблър отпусна дясната си ръка и позволи на шофьора да го издърпа донякъде в кабината. После с другата си ръка прониза ларинкса на мъжа със старателно прицелен удар.

Шофьорът го пусна и се наведе напред, задърпал яката си с две ръце. Бореше се за въздух — счупеният хрущял възпрепятстваше притока. Амблър отвори вратата и издърпа шофьора от мястото му. Мъжът направи няколко крачки и се сгромоляса на земята.

Амблър се качи в микробуса, запали двигателя и се понесе надолу по улицата, а зад себе си чуваше крясъците на изумление сред мъжете от втория отряд. Но вече беше твърде късно да предприемат нещо.

Амблър не завиждаше на началника им, който трябваше да обяснява как „доставката“ не само бе избягала под носовете им, но и беше избягала с превозното средство на екипа.

Но пък ходът му не включваше изчисления и предумисъл. Сега осъзнаваше, че действията му са били продиктувани от израза на лицето на първия мъж — търсещ, неспокоен и несигурен. Ловец, който не беше сигурен дали е открил плячката си. Отрядът беше изпратен твърде бързо, за да разполага със снимки. От Амблър се очакваше да постъпи като повечето бегълци в подобна ситуация — да се саморазкрие, като се опита да избяга. Но как да организираш гонитба, когато лисицата тича редом с хрътките?

Микробусът вършеше отлична работа като кола за бягство, но след броени минути щеше да се превърне в ярък фенер, сигнализиращ присъствието му на преследвачите. Няколко мили по-надолу по авеню „Кънектикът“ Амблър вкара микробуса в странична уличка и го изостави с ключовете на таблото. Ако имаше късмет, някой щеше да го открадне.

На този етап анонимността му щеше да е най-добре подсигурена в някоя натоварена зона, която беше и жилищен, и бизнес район — участък от града, където имаше посолства, музеи, църкви, книжарници, жилищни сгради. Място с активен пешеходен трафик. Място като „Дюпон Съркъл“. Разположен около кръстовището на трите главни булеварда на града, „Дюпон Съркъл“ беше процъфтяващ квартал и дори и в тази сурова зимна утрин тротоарите щяха да са приемливо пълни. Амблър взе такси дотам, слезе на ъгъла на авеню „Ню Хемпшир“ и 20 улица и бързо потъна сред тълпата. Имаше наум определена дестинация, но на лицето си поддържаше израз на безцелно отегчение.

Докато вървеше през навалицата, Амблър се опитваше да държи под око заобикалящите го хора, без да се заглежда в някого. Въпреки това всеки път, когато погледът му се спреше на някой минувач, старите чувства се завръщаха — особено в неговото състояние на крайна бдителност, той имаше усещането, че чете страница от нечий личен дневник. Трябваше му само мимолетно зърване, за да регистрира забързаните стъпки на около шестдесетгодишна жена с тъмноруса коса, синя плисирана пола, която се подаваше под незакопчаното карирано палто, големи позлатени обици и голям найлонов плик на модната марка „Ан Тейлър“, стиснат твърде силно в осеяната й със старчески петна ръка. Тя беше прекарала часове, приготвяйки се да излезе навън, а да излезе навън означаваше да пазарува. По лицето й пробягваха отблясъци нацупена самота; дъждовните капки по бузите й можеха да са и сълзи. Беше бездетна, предположи Амблър, и може би това също беше извор на съжаление. В миналото й без съмнение е имало съпруг, който бе допълвал живота й, съпруг, който преди — десет години? или по-дълго? — бе станал неспокоен и си беше намерил по-млада, по-свежа партньорка, която да допълва неговия живот. И затова тя пазаруваше, макар и пестеливо, и се срещаше с приятели на чай, и играеше бридж, но може би не толкова често, колкото би искала; Амблър усещаше у нея съществено разочарование от хората. Тя вероятно подозираше, че собствената й тъга ги отблъсква по някакъв подсъзнателен начин, те бяха твърде заети за нея и изолацията й само задълбочаваше тъгата й, а компанията й ставаше все по-малко желана. И затова тя пазаруваше, купуваше си дрехи, които бяха твърде младежки за нея, тършуваше за „изгодни сделки“ и „големи намаления“ на стоки, които не изглеждаха по-скъпи, отколкото бяха. Дали всяко предположение на Амблър беше вярно? Това нямаше особено значение, той знаеше, че е уловил сърцевината на истината.

Очите му се спряха на ленив млад чернокож мъж в дънки с ниска талия и шапка с козирка, придърпана над очите му, с диамантена обица на едното ухо и изящно оформена тънка брада под долната устна. Беше окъпан в парфюм „Арамис“, а погледът му се рееше през улицата към друг млад мъж — горделив и нагизден, с атлетични бедра, очертани от прилепналите му панталони, и дълга руса коса, — а сетне отново отмести очи назад, насили се да го стори, за да не издава увлеченията си. Момиче с кокосова кожа и едри гърди, изправена коса и лъскаво тъмно червило на пухкавите си устни, нисичко въпреки токчетата, се мъчеше упорито да не изостава от младия чернокож мъж — нейния приятел или поне така я караше да си мисли. В определен момент тя щеше да се чуди защо приятелят й, толкова самонадеян и наперен на улицата, се държи толкова смирено и колебливо, когато останат насаме. Защо срещите им свършваха толкова рано, къде всъщност ходеше след това.

Но Амблър виждаше, че все още и през ум не й минава мисълта, ни най-малкото подозрение, че той разкрива себе си истински само с други млади мъже.

Интернет кафенето беше там, където Амблър си го спомняше, близо до 17 улица и църквата, три пресечки източно от кръстовището. Той откри компютър, който му позволяваше добър изглед през прозореца, вече нямаше да позволи да го сварят неподготвен. С няколко удара по клавиатурата на екрана се появи събирателната база данни, координирана от Министерство на правосъдието за употреба от всички федерални агенции, ангажирани с упражняването на закона. Смътно припомнените пароли все още функционираха, с радост установи той. Написа пълното си име, Харисън Амблър, във вътрешната търсачка — искаше да види какво ще изскочи срещу името му. След няколко секунди се появи съобщение.

Няма сведения за Харисън Амблър.

Това беше странно, всички федерални служители, дори и онези, които вече не фигурираха във ведомостите, бяха поне формално изброени в списъка. И макар идентичността му като агент на „Консулски операции“ да беше по необходимост отстранена от подобни бази данни, цивилната му работа за прикритие в Държавния департамент беше публично достояние.

Той с раздразнение отвори уебстраницата на Държавния департамент и премина отвъд защитната стена към достъпна само с парола, макар и нискосекретна вътрешна база данни. Трябваше да бъде проста работа да удостовери цивилната си длъжност. В продължение на години Амблър обясняваше, когато го попитаха, че е служител от средно ниво в Държавния департамент и че работи в бюрото за култура и образование. Това беше тема — „културна дипломация“, „приятелство чрез образование“ и така нататък, — която можеше съвсем откровено да развива часове наред, ако се наложеше. Без значение, че тя нямаше нищо общо с истинската му кариера.

Често се чудеше какво би се случило, ако дадеше искрен отговор на въпроса с какво се занимава, зададен му на някое парти. Аз ли? Работя за ултрасекретно подразделение на вече секретна разузнавателна служба, наречена „Консулски операции“. Програма за специален достъп, включваща около двадесет и пет правителствени служители. Казва се Отдел за политическа стабилизация. С какво точно се занимава? Ами, с много неща. Често означава да убиваш хора. Хора, за които се надяваш, че са по-лоши от хората, които спасяваш от тях. Но, разбира се, невинаги можеш да си сигурен. Да ви донеса още едно питие?

Той написа името си в базата данни на Държавния департамент, кликна „търси“ и зачака резултата в продължение на няколко дълги секунди.

Служител Харисън Амблър не е открит. Моля, проверете правописа и опитайте отново.

Очите му се извърнаха към прозореца, който гледаше към улицата, и макар там да не се забелязваше необичайна активност, той почувства как по тялото му избива студена пот. Той премина към страницата на Социалното осигуряване и отново потърси името си.

Харисън Амблър не е открит.

Нямаше логика! Той методично извикваше други бази данни, провеждаше търсене след търсене. Всяко от тях произвеждаше влудяващ рефрен, различни вариации на отрицателен резултат.

Търсенето ви не съвпадна с никакви документи. Не беше открит запис за Харисън Амблър. Харисън Амблър не е намерен.

Половин час по-късно беше преровил повече от деветнадесет федерални и щатски бази данни. Напразно. Сякаш никога не беше съществувал.

Лудост!

Като далечна сирена в главата му зазвучаха гласовете на различните психиатри от остров Париш с техните изопачени диагнози. Това бяха глупости, разбира се, пълни глупости. Трябваше да бъдат. Той знаеше кой точно е. Спомените за живота му преди периода на задържането му бяха живи, ярки, последователни. Наистина това беше необичаен живот — оплетен в необичаен занаят, — но беше единственият, който беше водил. Трябваше да има някакво объркване, някаква техническа грешка, беше сигурен в това.

След като натисна клавишите в друга последователност, бе възнаграден от поредния нулев отговор. И започна да се пита дали сигурността не се беше превърнала в лукс. Лукс, който той не можеше повече да си позволи.

Бяла кола, не, бял микробус, който се движеше твърде бързо, по-бързо от останалия трафик, изведнъж изскочи през очите му. А после друг. И трети, който спря точно пред кафенето.

Как го бяха локализирали толкова бързо? Ако интернет кафенето имаше регистриран ай пи адрес на частната си мрежа, а в базата данни на Държавния департамент имаше инсталиран дигитален прихващач, собственото му търсене сигурно го беше активирало и беше разкрило физическия адрес на мрежовото устройство, което беше използвал.

Амблър скочи на крака, проправи си път до служебния вход и се втурна нагоре по стълбите — ако имаше късмет, щеше да се озове на покрива, а оттам на покрива на съседната сграда… Но трябваше да се движи бързо, преди отрядът по издирването му да се разположи напълно. И докато мускулите му се издуваха, а той поемаше големи глътки въздух, в съзнанието му пробягна краткотрайна мисъл. Ако Хал Амблър не съществуваше, тогава кого преследваха?