Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (14)

Глава 14

Сумракът на монреалския следобед мигновено се озари, когато Лоръл му се обади по телефона.

— Добре ли си? — настоятелно я попита Амблър.

— Добре съм, Хал, добре съм — каза тя, насилвайки се да звучи нехайно заради неговото спокойствие. — Всичко е добре. Леля Джил е добре. Аз съм добре. Шестдесетте й буркана с компот от праскови също са добре, не че си питал и не че някой някога ще ги яде. — Тя заглуши слушалката с ръка за миг, разменяйки няколко думи с някой близо до нея, а после каза: — Леля Джил иска да знае дали обичаш компот от праскови.

Амблър се изпълни с напрежение.

— Какво си й казала за…

— За теб? Нищичко. — Тя сниши глас. — Леля Джил мисли, че говоря с приятеля си. „Любим“, както го нарече. Представяш ли си.

— И си сигурна, че не си забелязала нищо необичайно. Нищичко.

— Нищо — каза тя. — Нищо — повтори, но твърде набързо.

— Разкажи ми за това „нищо“ — каза Амблър.

— Ами просто… наистина е нищо. Някакъв тип от компанията за нафта се обади преди малко. Обновявали информацията за клиентите си. Зададе ми цял куп глупави малки въпросчета, а после ми заразказва за употребата на нафта и попита какви уреди използваме, а когато отидох и проверих, видях, че леля Джил използва естествена газ вместо нафта, върнах се на телефона, а той вече беше затворил. Сигурно е станало някакво объркване.

— Какво беше името на компанията?

— Името? — Тя направи пауза. — Ами всъщност не ми каза.

Амблър усети как се вледенява. Разпозна белезите на подхода — невинно изглеждащото объркване, приятният професионален тон на обаждането, вероятно едно от десетките, които правеха — с гласов анализатор от другия край на слушалката.

Това беше сондаж.

Той остана безмълвен няколко секунди, не искаше да говори, докато не се успокои.

— Лоръл — каза той. — Кога се случи това?

— Преди двадесетина минути. — Хладнокръвието се беше изпарило от гласа й.

Дванадесет слоя лак. Дванадесет слоя ужас.

— Слушай ме много внимателно. Трябва да си тръгнеш незабавно.

— Но…

— Трябва да си тръгнеш незабавно. — Той й даде прецизни инструкции. Лоръл трябваше да откара колата си до някой автосервиз, да им каже, че кормилната част се нуждае от реглаж, и да отпътува, с каквато кола й дадат в замяна. Това беше евтин и лесен начин да си подсигуриш автомобил, който не може да бъде проследен.

Сетне трябваше да отпътува нанякъде — на място, с което нямаше никаква връзка.

Тя слушаше и повтаряше детайлите — Амблър усещаше, че тя попива всичко, успокоява се, като превежда заплахата в поредица от процедури, които трябва да бъдат приложени.

— Ще го направя — каза Лоръл и дълбоко си пое дъх. — Но трябва да те видя.

— Това е невъзможно — внимателно отвърна той.

— Иначе не бих могла да го сторя — заяви тя, изказвайки факт, а не отправяйки молба. — Аз просто… — поколеба се. — Аз просто не мога.

— Утре напускам страната — обясни й Амблър.

— Значи ще те видя тази вечер.

— Лоръл, не мисля, че това е добра идея.

— Имам нужда да те видя тази вечер — повтори Лоръл със сурова решителност.

 

 

По-късно същата вечер в мотел близо до летище „Кенеди“ Амблър стоеше в стаята си на двадесетия етаж — беше настоявал за висок етаж с изглед на север — и изучаваше трафика по улица 140 в Ямайка, Куинс, през завесата на лошото време. Дъждът валеше на струи вече час, наводняваше канавките и оставяше хлъзгава пелена по пътищата. Макар да не беше толкова студено като в Монреал, времето беше хладно и ставаше още по-неприятно от влагата. Лоръл му каза, че ще пътува с кола, а навън не беше за шофиране. Въпреки това беше в приповдигнато настроение от перспективата да я види. Когато на човек му беше истински студено, той се питаше дали отново някога ще се стопли. Точно в момента Амблър чувстваше, че тя беше единственото нещо, което можеше да му върне топлината.

В 11 вечерта, примижал през бинокъла си, той видя взетия под наем седан, „Форд Таурус“, обстрелван от пороя. Някак разбра, че е Лоръл, още преди да зърне разрошената й кестенява коса през предното стъкло. Сега тя постъпи според инструкциите: изчака минута пред хотела, после отново се включи в трафика, отиде до следващия изход и обърна в другата посока. От високия си етаж Амблър виждаше като на длан колите, които я заобикаляха. Ако някой я следеше, той щеше да забележи.

Десет минути по-късно тя се върна при бетонния портал към хотела. Той й се обади по мобилния телефон, за да я увери, че няма видима опашка, и тя слезе от колата с някакъв пакет в найлонова торбичка, който стискаше, сякаш беше голяма скъпоценност. Почука на вратата му едва след няколко минути. Щом вратата се затвори зад гърба й, тя захвърли синия си анорак на пода — така подгизнал от дъжда, както само уж непромокаемите материи подгизват — и остави пакета до него. Сетне безмълвно пристъпи към Амблър и двамата силно се прегърнаха, усещайки ритъма на сърцата си. Той я стискаше, както удавник стиска спасителя си. Останаха вкопчени един в друг дълго време, почти неподвижни. После тя притисна устните си в неговите.

Той се отдръпна след няколко секунди.

— Лоръл… след всичко, което се случи… моля те, не бързай. Трябва да си предпазлива. Това не е… което искаш. — Думите му излязоха на един дъх.

Тя го гледаше, без да продума, очите й го умоляваха.

— Лоръл — сподавено каза той. — Не съм сигурен, че ние…

Амблър знаеше, че травмата създава различни форми на зависимост, че може да разкриви възприятията, емоциите. Тя все още гледаше на него като на човека, който я беше спасил; не можеше да приеме факта, че именно той я беше въвлякъл в опасна ситуация. Той също знаеше, че Лоръл изпитва отчаяна нужда да бъде успокоявана, дори да бъде притежавана. Не можеше да я отблъсне, без да я нарани, а пък не желаеше да го прави.

Изпита вина, примесена с болезнено желание, и не след дълго двамата се свлякоха на леглото — две голи тела, извиващи се, треперещи, пламтящи, които заедно създаваха топлината, за която така отчаяно копнееха. Когато най-сетне се разделиха — изтощени, останали без дъх, облени в пот, ръцете им се потърсиха и двамата преплетоха пръсти, сякаш никой от тях не можеше да понесе да бъдат изцяло отделени. Не точно сега. Не още.

След няколко минути мълчание Лоръл се обърна към него.

— По пътя насам спрях — прошепна тя. Изтърколи се от леглото, изправи се на крака и донесе пакета, с който беше пристигнала.

Сърцето на Амблър лудо препусна при вида на голото й тяло, очертано като силует на фона на спуснатите завеси. Господи, беше толкова красива.

Тя извади нещо от найлоновата торбичка и му го подаде. Голяма, тежка книга.

— Какво е това? — попита Амблър. Тя се опита да сдържи усмивката си.

— Виж сам.

Той включи нощната лампа. Беше луксозно подвързан годишник с логото на колежа „Годард“, щамповано на предната корица, все още в оригиналната си, вакуумирана опаковка. Очите му се разшириха.

— Девствен — каза тя. — Недокоснат, непроменен, неподправен. — Подаде му го. — Това е твоето минало. Това е нещо, до което не биха могли да се доберат.

Значи беше спряла до колежа „Годард“.

— Лоръл — прошепна той. Почувства прилив на благодарност и на нещо друго, нещо дори по-силно. — Направила си го за мен.

Тя го погледна изпитателно, а в очите й се таеше болка и нещо като любов.

— Направих го за нас.

Амблър пое книгата в ръце. Беше стабилен, подвързан том, който бе създаден да преживее десетилетия. Лоръл му вярваше безрезервно, тя дори не бе изпитала нужда да отвори годишника сама.

Устата му пресъхна. Лоръл беше открила начин да пробие лъжите, да разобличи коварната измама. Лоръл Холанд. Моята Ариадна.

— Мили боже — каза той. Гласът му преливаше от удивление.

— Ти ми каза къде си учил, в кой курс си бил и аз се замислих. Начинът, по който са опитали да изтрият миналото ти — сметнах, че са направили достатъчно, за да заблудят случайния детектив. Но не са могли да постигнат повече от това.

Неуловимата струйка дим на трето лице, множествено число: Те. Словесно платнище върху бездна от несигурност. Амблър окуражително кимна.

— Просто има твърде много неща, нали така? Мислих за това. Същото е като да минеш набързо с прахосмукачката, когато чакаш гости. Може би всичко изглежда спретнато. Но винаги остава по нещо — прах под килима, празна опаковка под дивана. Просто трябва да погледнеш. Така че те може и да са променили компютърния архив на колежа. Но когато отидох в книжарницата към колежа, купих екземпляр от годишника на твоята година. Истинския, физически предмет. Платих шестдесет долара за него.

— Мили боже — повтори Амблър. Сърцето му се беше качило в гърлото. Той разкъса вкоравеното от годините вакуумирано найлоново покритие с нокът и се облегна назад в леглото. От годишника се носеше синтетичната миризма на скъпо издание — мастило и дебела, твърда хартия. Разлисти страниците, усмихвайки се на увековечените стари щуротии — прословутата шега с тиквата, въведената в библиотеката крава, чиято опашка се триеше в картотеката. Онова, което най-много го впечатли, беше колко кльощави изглеждаха хлапетата. Както и той сигурно е изглеждал.

— Заляха те спомени, нали? — сгуши се в него Лоръл.

Сърцето на Амблър ускори ход, докато той бавно разгръщаше книгата. В тежестта и солидността й имаше нещо успокоително. Мислите му се върнаха към откритото му двадесет и една годишно лице и цитата, който беше написал под фотографията си — цитат от Маргарет Мийд, който по някаква причина го беше впечатлил дълбоко по онова време. Все още помнеше думите наизуст: „Никога не се съмнявайте, че малка група от мислещи, отдадени на делото хора може да промени света. Наистина само такива хора са го променяли.“

Амблър стигна до буквата „А“ в азбучния показалец и прокара пръст надолу по колоната от малки, правоъгълни, черно-бели образи — калейдоскоп от разрошени коси и скоби за зъби. АЛЕН, АЛГРЕН, АМАТО, АНДЕРСЪН, АНДЕРСЪН, АСАРИЯ.

Фотографиите бяха изложени в пет редици на страница, с по четири лица на всеки ред. Нямаше съмнение къде би трябвало да стои снимката на ХАРИСЪН АМБЛЪР.

Нищо. Нямаше празно пространство. Нямаше надпис ЛИПСВА ФОТОГРАФИЯ. Просто лицето на друг студент, когото бегло си спомняше.

Амблър почувства замайване.

— Какво има? — попита Лоръл. Когато погледна мястото, върху което беше замръзнал пръстът му, тя се вцепени.

— Взела съм грешен годишник — каза. — Объркала съм годините, нали? Толкова съм глупава.

— Не — изхриптя Амблър. — Годината не е грешна… грешката съм аз. — Той шумно издиша, затвори очи и отново ги отвори със силното желание да види нещо, което не беше видял преди. Нещо, което не беше там, за да бъде видяно.

Не беше възможно.

Забързано, отчаяно той прелисти индекса. АЛЪН. АЛГРЕН. АМАТО. АНДЕРСЪН.

Нямаше АМБЛЪР.

Той продължи да разлиства книгата, докато не попадна на групова снимка на отбора на „Годард“. Спомняше си униформите, спомняше си проклетата лодка, която се виждаше на фона. Но когато прегледа фотографията, не откри себе си никъде. Млади мъже в жълтите фланелки и шорти на „Годард“. Всичките му съотборници бяха там, младежи с уверени погледи, изправили рамене, изпъчили гърди пред фотографа. Отбор от — той ги преброи — двадесет и трима студенти. Всичките познати лица. Хал Амблър не беше един от тях.

На автопилот той продължи да рови из страниците, откривайки други групови фотографии — отбори, моменти, дейности, — в които би трябвало да е участвал. Нямаше го никъде.

Думите на Озирис зазвучаха в главата му. Какво е най-простото обяснение? По-лесно е да променят съдържанието на главата ти, отколкото целия свят.

Харисън Амблър беше една лъжа. Брилянтно наслагване. Това беше живот, скалъпен от кухини, съшит от хиляди фрагменти от истинския свят и налят в нечия глава като с фуния. Богато захранване. Изкуствен живот, заменил автентичния. Поток от ярки епизоди, представени в разбъркан, непрекъснато променящ се порядък. Изтрита плоча и после пренаписана.

Амблър обви главата си с ръце, сграбчен от ужас и смайване, от чувството, че нещо му е било отнето и никога няма да се възстанови — самата му идентичност.

Когато отново вдигна очи, видя, че Лоръл се взира в него с обляно в сълзи лице.

— Не се предавай пред тях — каза тя с приглушен глас.

— Лоръл — започна той.

— Не си причинявай това — каза тя, а този път тонът й беше стоманен.

Той почувства, че се свлича вътре в себе си, като някакво астрално тяло, смазано от собствената си гравитация. Лоръл го прегърна и тихо заговори.

— Как беше онова стихче? „Аз съм никой! Кой си ти? И ти ли си никой?“ Можем да бъдем никой заедно.

— Лоръл — започна той. — Не мога да ти причиня това.

— Не можеш да причиниш това на себе си — отвърна тя. — Защото тогава те ще победят. — Тя обхвана с ръце раменете му, стисна ги, сякаш за да го върне от мястото, на което се беше отнесъл. — Не знам как да го кажа. Става въпрос за инстинкти, нали така? Понякога знаем каква е истината дори и да не можем да я докажем. Ами тогава нека ти кажа каква е истината според мен. Вглеждам се в теб и вече не се чувствам самотна — а не мога да ти опиша колко рядко изпитвам това усещане. Когато съм с теб, се чувствам в безопасност. Знам, че си добър човек. Знам го, защото, повярвай ми, познавам прекалено добре другия вид. Имах бивш съпруг, който превърна живота ми в жив ад. Трябваше да поискам ограничителна заповед срещу него, а тя не помогна особено. Онези мъже предишната нощ — видях ги как ме гледаха, сякаш съм парче месо. Не ги интересуваше дали ще живея или ще умра. Единият каза нещо за резенче от този „задник“, докато ме поваляше. Другият отвърна, че и той би се „почерпил“. Никой нямало да разбере. Това беше първото, което щеше да ми се случи. Само че не бяха предвидили теб.

— Но ако не бях аз…

— Престани! Като казваш това, сякаш казваш, че не те са виновни. Но точно те са виновните и ще си платят за това. Вслушай се в инстинктите си и ще достигнеш до истината.

— До истината — повтори той. Думите прозвучаха кухо в устата му.

— Ти си истината — каза Лоръл. — Нека да започнем с това. — Тя го придърпа към себе си. — Аз вярвам. И ти трябва да повярваш. Трябва да направиш това за мен.

Топлината на тялото й му вдъхна сили. Тя беше силна, Боже, тя беше толкова силна. Той също трябваше да възстанови силата си.

Дълго време никой не проговори.

— Налага се да замина за Париж, Лоръл — каза той накрая.

— Да избягаш или да преследваш? — Беше както въпрос, така и предизвикателство.

— Не съм сигурен. Може би да се заровя. Трябва да последвам лабиринта, където и да отива той.

— Приемам го.

— Но, Лоръл, ние трябва да се подготвим. Накрая може би ще открия, че не съм този, за когото се мисля. Че съм някой друг. Някой, който е непознат и за двама ни.

— Плашиш ме — тихо каза Лоръл.

— Може би трябва да си уплашена. — Амблър нежно взе ръцете й в своите. — Може би и двамата трябва да сме уплашени.

 

 

Сънят дойде трудно, а когато все пак го обгърна, донесе със себе си нежелани спомени от минало, което той все още вярваше, че е негово.

Лицето на майка му с грим, прикрил тъмните синини, гласът й изпълнен с болка и объркване.

— Татко така ли ти каза? Каза ли, че си отива?

— Нищо не ми е казал.

— Заклевам се, дяволът се е вселил в теб. Защо би казал такова нещо?

Неизреченият му отговор: Не е ли очевидно? Ти не го ли виждаш?

Болката и объркването, изписани по лицето на майка му, се разтвориха в наситеното изражение на страхопочитание и пресметливост на Пол Фентън.

Според мен ти си проклет вълшебник. Магьосник. Пуф — магьосникът изчезва, пелерината, магическата пръчка, всичко. Как, по дяволите, го постигаш?

Как наистина?

Друго лице изкристализира в главата му — първо само очите, очи на разбиране и ведрина. Те принадлежаха на Уай-чан Лун.

Спомнете си за онзи мъж в древността, който отворил магазинче в едно село, където продавал копие, което според него можело да пробие всичко, и щит, който според него нищо не можело да пробие.

Беше се върнал в Чанхуа, потънал в най-дълбоките недра на съзнанието си. Спомени, които бяха отдавна изчезнали, сега го заляха подобно на избухнал вулкан.

Не знаеше защо не бе могъл да си спомни преди; не знаеше защо си спомняше точно сега. Спомените бяха парещи, болката събуждаше още по-ранни спомени за болка…

Беше станал свидетел на убийство и взирайки се в очите на умиращия човек, не беше усетил ни най-малко духовно смирение. Вместо това го беше обзела ярост, ярост, каквато не беше изпитвал никога през живота си. Той и колегите му бяха манипулирани — това му беше съвсем ясно. Досието — изтъкано от лъжи, стотици излинели конци, които сплетени заедно, бяха набрали сила.

Започнал си да виждаш нещо, което не се е предполагало да виждаш.

Преди денят да е изтекъл, тайванското правителство обяви, че са задържани членове на левоцентристка радикална групировка, които според него стояли зад покушението. Групировката попадаше в официалния списък на терористичните организации. Таркин познаваше тази така наречена групировка — около десетина отстранени от университета студенти, които разпространяваха фотокопия на маоистки памфлети от петдесетте години на двадесети век и дебатираха по неясни доктрини над чаши слаб зелен чай.

През следващите четири дни, докато другите от екипа му се разпиляваха по нови назначения, Таркин се разтършува, решен да открие истината. Парчетата на пъзела не бяха трудни за подреждане. Той се втурна из различните центрове на властта на острова, а самият Тайван се сведе до сливаща се поредица от пагоди, изкусно боядисани и резбовани храмове и пренаселени градчета, гъмжащи от пазари и магазинчета. Островът изобилстваше най-вече с хора — натоварени на мотопеди, миниатюрни коли и автобуси, дъвчещи бетел и шумно плюещи кървавочервени храчки по тротоарите. Срещна се с представители на тайванските военни, които не се стараеха да прикриват злорадството си от убийството на Лун. Посети доверениците и приближените на корумпирани политици, царедворци и бизнесмени, които дърпаха истинските юзди на властта. Понякога ги подлъгваше за информация посредством престорена симпатия, понякога я изтръгваше чрез чист терор и бруталност, каквато не осъзнаваше, че притежава. Познаваше този тип хора твърде добре. Дори когато подбираха думите си внимателно, лицата им изразяваха бъдещите им намерения пределно ясно. Да, познаваше тези хора.

А сега те щяха да опознаят него.

На третия ден скоростен влак го отведе в Пейту. Разположен на десет мили северно от централен Тайпе, Пейту беше бивш минерален курорт. По-късно се беше превърнал в долнопробен район на червените фенери. Сега представляваше нещо по средата. Мина покрай чайна и мотел и откри „музея“ на минералните извори, нещо като луксозна градска баня. На четвъртия етаж попадна на закръгления младеж, когото търсеше — племенник на могъщ генерал, който участваше в търговията с наркотици, като уреждаше презокеански доставки на хероин от Мианмар до Тайланд, до Тайван и оттам за Токио, Хонолулу, Лос Анжелис. Година по-рано пълничкият младеж беше решил да се кандидатира за място в парламента и макар че плейбоят познаваше по-добре различните видове коняк, отколкото политическите проблеми на бъдещите си избиратели, мястото изглеждаше сигурно за кандидат, подкрепен от КМТ^[1]. Сетне научи, че Лун преговаря с друг кандидат за мястото. Не прие новините добре — ако Лун подкрепеше съперника му, политическите му благополучия щяха да бъдат застрашени. Освен това, ако антикорупционната кампания на Лун пожънеше успех на национално ниво — или дори ако успееше да вдъхнови друго правителство да приеме такава като защитна надпревара, — над чичо му щеше да надвисне заплаха от унищожение.

Младежът лежеше потопен до гърдите във вода, над която се издигаше пара, и гледаше телевизия „Караоке“ с наркотизиран поглед. Поразбуди се, когато Таркин се приближи до него, облечен, извадил шестинчов титаниев боен нож с назъбено острие. Племенникът се оказа доста общителен, след като по скалпа му бяха направени няколко разреза и кръвта от това силно кръвоснабдено място започна да къпе лицето му. Таркин знаеше какъв ужас обзема човек, чиято собствена кръв се стича в очите му.

Подозренията, които се бяха зародили у Таркин, започнаха да се потвърждават. „Разузнаването“ в досието беше скалъпено от политическите противници на Лун — коварно преплитайки достатъчно верни подробности за други престъпници, за да се създаде привидна правдоподобност. Но това водеше до още по-голяма мистерия. Как тази груба дезинформация си беше проправила път в разузнавателната мрежа на „Консулски операции“? Как Отделът за политическа стабилизация се беше подлъгал в тази бъркотия от измами?

Този тип разузнавателни капани бяха до болка познати на професионалистите — враговете неизменно правеха всичко възможно, за да донесат на противника си беди. При липса на потвърждение от трети, незаинтересовани страни нито едно такова твърдение не би се приело за достоверно. Почти трябваше да се очаква, че застрашените от новия реформистки политик ще искат да го компрометират, като разпространяват лъжи. Аналитичният провал на Отдела за политическа стабилизация беше неочакван и нямаше обяснение.

Обзелите го емоции бяха кипящи и опасни. Опасни за други, опасни, неясно осъзнаваше той, за самия него.

 

 

Когато се събуди, Амблър се чувстваше дори по-изтощен от преди да си легне и това нямаше нищо общо с приглушения рев на реактивните самолети от близкото летище. Изпитваше усещането, че се е приближил към някакво разкритие от голяма важност; мисълта витаеше из главата му като сутрешна мъгла, а сетне се разпръсна също толкова бързо. Очите му бяха възпалени, главата му пулсираше като при махмурлук, а не беше пил нищо.

Лоръл вече беше станала и се беше облякла в панталони цвят каки и мека бледосиня риза. Той погледна часовника на нощното шкафче, за да се увери, че не закъснява.

— Имаме много време, няма да изтървем полета ни — каза тя, докато той се насочваше към банята.

— Полета ни?

— Идвам с теб.

— Не мога да ти позволя. Не знам какви са опасностите и не мога да те изложа на…

— Приемам, че ще има опасности — прекъсна го Лоръл. — Затова се нуждая от теб. Затова ти се нуждаеш от мен. Мога да ти помогна. Ще ти пазя гърба. Ще бъда допълнителен чифт очи.

— И дума да не става, Лоръл.

— Знам, че съм аматьор. Но затова няма да ме търсят. Пък и ти не се страхуваш от тях. Ти се страхуваш от себе си. И именно там аз мога да направя нещата по-лесни, вместо по-трудни.

— Как ще се примиря със себе си, ако нещо ти се случи там?

— Как ще се примириш, ако нещо ми се случи тук, а ти не си наоколо?

Той остро я изгледа.

— Аз ти причиних това — повтори отново Амблър с едва прикрит ужас. Но не изрече безмълвно напиращия отвътре въпрос: Кога ще свърши?

Лоръл говореше тихо, но твърдо.

— Не ме изоставяй.

Амблър обви лицето й с длани. Предложението й беше лудост. Но то можеше да го спаси от друга форма на лудост. А в думите й имаше истина: докато се намираше на друг континент, той нямаше да е способен да я защити от онези, които застрашаваха живота й.

— Ако нещо ти се случи… — започна той. Не беше изречение, което трябваше да довърши.

Погледът й беше стоманен и безстрашен.

— Ще си купя четка за зъби от летището — каза тя.