Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (12)

Глава 12

Монреал

Мъжът, който се бе обадил по мобилния телефон, нареди на Амблър да бъде на северозападния ъгъл на площад „Дорчестър“ точно в 11 сутринта. Амблър пристигна по-рано, взе такси до ъгъла на улица „Сайпръс“ и улица „Стенли“, на една пресечка разстояние, за да разузнае обстановката. Сградата „Слънчев живот“ на „Дорчестър“, същински паметник на изящните изкуства, някога беше най-голямата постройка в цялата Британска империя. Сега изглеждаше смалена на фона на модерните небостъргачи, повечето от които бяха скупчени именно около площад „Дорчестър“. Наистина точно тази характерна черта на площад „Дорчестър“ караше Амблър да се чувства нервен; от високо го гледаха твърде много здания.

Той носеше пазарски торби от „Ла Плас Монреал Тръст“ и беше преметнал фотоапарат през рамо — надяваше се, че изглежда просто като поредния турист. След кратко шляене из страничните улички със задоволство установи, че на самия площад няма подозрителни лица, и се осмели да излезе на открито. Алеите по площада бяха идеално почистени от снега; няколко прави пътеки водеха до центъра на площада, където се издигаше статуя на сър Джон А. Макдоналд, първия министър-председател на страната. Друг паметник почиташе ролята на Канада в Бурската война, а недалеч от него имаше католическо гробище за жертвите на холерната епидемия от началото на деветнадесети век. Камъните бяха стари, потъмнели от мъха и контрастираха с белия сняг. Над всичко това се извисяваше стоманеносивата конструкция на банка „Империал“. Пред сградата на „Доминиън Скуеър“, масивна постройка в ренесансов стил, тъкмо спираше червен автобус.

Колкото и да разузнаваше, на Амблър му беше ясно, че критично важните елементи могат да се променят всеки миг. Затова ли началникът на Озирис беше избрал мястото? Надничайки иззад обектива на фотоапарата, Амблър огледа стотиците прозорци на разнообразните офис сгради. Повечето бяха проектирани да не се отварят; онези, които са отваряеми, бяха затворени, като се имаше предвид времето. Въпреки че беше облечен топло, температурата клонеше към минус двадесет градуса и ушите му започваха да замръзват. Той чу стъпки, целенасочено устремени към него, и рязко се обърна.

— Извинете, мистър.

Амблър видя възрастна двойка в ярки подплатени якета, с развети от вятъра бели коси.

— Да? — отвърна Амблър, като се опитваше да запази гласа си любезен и невъзмутим.

— Може ли да ни снимате? — Мъжът му подаде жълт апарат за еднократна употреба, от онези, които се продаваха във всеки магазин. — Ще хванете ли и сър Джон Макдоналд на фона?

— Разбира се — отвърна Амблър, засрамен от подозренията си. — Американци ли сте?

— От Сакраменто. Бяхме тук на медения си месец. Можете ли да познаете кога беше това?

— Не мога. — Амблър се стараеше да не звучи разсеяно.

— Преди четиридесет години! — изписка съпругата.

— Ами, поздравления — каза Амблър и натисна бутона от дясната страна на апарата. Докато пристъпваше напред, за да нагласи снимката, той забеляза нещо — някакъв човек се скри зад статуята малко по-бързо, отколкото трябваше, сякаш не искаше да го забележат. Амблър беше объркан; това беше аматьорска грешка, а той със сигурност нямаше работа с аматьори.

Подаде апарата за еднократна употреба обратно на възрастната двойка и направи няколко големи крачки към основата на статуята.

Млад мъж, не, момче, вероятно на четиринадесет или петнадесет години, се сви отзад.

— Здрасти — каза Амблър с възможно най-неутрален глас.

— Здрасти — отвърна момчето.

— Какво става?

— Мисля, че се издъних — каза момчето с лек акцент от района на Квебек. То имаше голям нос и къса, четинеста руса коса, която очевидно беше изрусена.

— Обзалагам се, че можеш да се оправиш. — Очите на Амблър оставаха приковани в лицето на момчето, нащрек за всяка промяна в изражението.

— Не се предполагаше да ме виждаш. Не и преди 11 часа — каза момчето.

— Кой трябва да знае? Младежът се оживи.

— Значи няма да кажеш?

— Защо да го правя? Мислиш ли, че вече не знам?

— Ами, твоят приятел ми каза, че е изненада за рождения ти ден. Нещо като лов на съкровища може би?

— Кажи ми какво трябваше да ми кажеш. Ще се направя на изненадан. Обещавам.

— Ами, трябва — разтревожено отвърна момчето.

— Колко ти плаща? Аз ще ти платя също толкова.

Сега момчето се захили.

— Колко ми плаща? — повтори то замислено.

— Точно така.

— Четиридесет. — Момчето не ставаше за лъжец.

Амблър повдигна вежди.

— Тридесет? — Амблър продължи да го гледа скептично.

— Двадесет — поправи се най-накрая момчето.

Амблър извади двадесетачка и му я подаде.

— А сега казвай какви бяха инструкциите.

— Инструкциите бяха, че рандевуто се променя. Трябва да се срещнете в Подземния град.

— Къде?

— Пасажите под катедралата — каза момчето. — Но ако там те чака изненада, не забравяй да се престориш на изненадан.

 

 

Някой любител на метафорите би намерил факта, че под Божията църква се помещава огромен, модерен търговски център, за доста ироничен. Обеднялата англиканска епархия се беше измъкнала от нищетата, като беше продала земята отдолу. Върху тази скала ще построите божия църква, сега се превеждаше на езика на търговската ера, в която църквата бе принудена да се издържа, продавайки скалата, върху която беше построена.

Амблър тъкмо беше взел ескалатора надолу към пасажите и се опитваше да се ориентира в подобния на пещера търговски център, когато усети някой да слага ръце върху раменете му и да го завърта назад.

Изненадата за Амблър беше двойна. Той познаваше този човек, не лично, а по репутация. Всъщност много хора го познаваха. Името му беше Пол Фентън, а репутацията му беше толкова мътна, колкото очите му бяха ясни.

Пол Фентън. Изтъкнат американски индустриалец, който стана известен като основател на базирана в Тексас компания за електроника, сключила няколко големи договора в областта на отбраната. Но оттогава бизнес интересите му доста се бяха разраснали и до края на осемдесетте години той си беше спечелил лоша слава в определени кръгове заради финансиране на десни революционни групировки и контрареволюционни групировки по целия свят. Сред облагодетелстваните от патронажа му бяха организациите „Контра“ в Салвадор, „Ренамо“ в Мозамбик и „Юнита“ в Ангола.

За някои той беше патриот, човек, чиято лоялност принадлежеше на страната му, вместо на всемогъщия долар. За други беше опасен фанатик, който играеше на гоненица със законите, управляващи чуждия износ на амуниции, досущ като бизнесмените, които бяха подкрепили разрушителната инвазия в Залива на прасетата в началото на шестдесетте. Това, че беше отличен и агресивен предприемач, не бе оспорвано от никого.

— Ти си Таркин, нали? — попита Фентън. Прие мълчанието на Амблър за потвърждение и протегна ръка. Но въпросът не беше риторичен, в него имаше доза несигурност. Фентън не знаеше как изглежда той.

Амблър се ръкува с Фентън и пристъпи напред, като заговори с тих, дрезгав глас.

— Идиотско е да се срещаш с мен на публично място. Всички те познават, по дяволите.

Фентън му намигна.

— Открил съм, че хората не виждат онова, което не очакват да видят. Пък и не съм холивудска знаменитост. Освен това понякога най-доброто място да се скриеш е сред тълпата, не мислиш ли? — Той направи крачка назад и махна с ръка. — Добре дошъл в най-голямата подземна пешеходна мрежа в света. — Гласът на Фентън беше меден баритон. Кожата му беше румена, поостаряла, с големи пори, но в същото време някак озадачаващо гладка, вероятно в резултат от хирургически пилинг. Косата му беше оредяла, но плешивината на темето му беше покрита с мънички кичури коса, разположени почти геометрично, като косата на кукла. Мъж със страст към самоусъвършенстване, значи.

Изглеждаше атлетичен, здрав. Освен това изглеждаше богат. Приличаше на боец, прекарал един уикенд в игра на поло в Аржентина, следващия в управляване на танкове през Чад, а третия в масажи с минерални соли в курорта „Перът Кей“. Як, обрулен от вятъра, но… свеж. Обликът на милиардера здравеняк.

— Подземният град — каза Амблър. — Идеалното място за подземния човек.

Фентън, знаеше той, не преувеличаваше: така нареченият Подземен град се състоеше от двадесет мили пешеходни пасажи и включваше хиляда и шестстотин бутика, около двеста ресторанта, дузина киносалони. Въпреки смразяващите температури горе Подземният град беше приятно топъл и ярко осветен. Той се огледа наоколо. Високи, сводести лампи, няколко нива ескалатори, балкони, които гледаха надолу към огромното пространство — всичко това допринасяше към усещането за безкраен простор. Подземният град свързваше луксозните търговски галерии на „Кур Мон Роял“ с центъра „Ийтън“ и се простираха през изпълнения с арки комплекс „Дежардин“ и стигаха чак до „Пале де Конгре“, масивния конгресен център, който обкрачваше магистралата „Вил Мари“ като същински великан от стомана, стъкло и бетон.

Амблър съзнаваше защо Фентън беше избрал това място — целта беше да му вдъхне увереност. Рисковете за нападение сред толкова хора изглеждаха доста малки.

— Кажи ми нещо — продължи Амблър. — Наистина ли си тук сам? Човек от твоята… величина?

— Защо ти не ми го кажеш?

Амблър се огледа, прокарвайки поглед по десетки лица. Мъж с квадратно лице, облечен в мъхнато вълнено палто, в средата на четиридесетте, с къса коса. Друг, на двадесет крачки от лявата му страна, който сякаш се чувстваше неловко и носеше много по-скъпо облекло — пардесю от камилска вълна, отдолу тъмен, мек костюм. — Виждам само двама. И единият не е свикнал с подобна роля.

Фентън кимна.

— Джилеспи е най-вече секретар. Добър е в ресторантските резервации и такива неща. — Фентън кимна на мъжа с камилското палто и той му кимна в отговор, като леко се изчерви.

— Но ти щеше да ми разказваш за Озирис. А това не прилича на най-доброто място за разговор на четири очи.

— Знам къде е най-подходящо — промълви Фентън и поведе Амблър към изключително скъп на вид бутик за дрехи, малко по-надолу по тротоара. На витрината му имаше една-единствена рокля, коприна в преливащи оттенъци на лилаво, с видими шевове и висящи отвсякъде дебели зелени конци. Приличаше на дреха, която все още се прави, като онези, които шивачите понякога излагат в ателиетата си, но Амблър осъзна, че това е завършен модел — някакъв супермодерен „деконструиран“ стил, който несъмнено беше смаял модната преса, облечен от анорексична манекенка на някое ревю.

Амблър отново беше впечатлен от избора на Фентън — мястото беше хитроумно проектирано да предлага както увереност, така и уединение. Магазинът, със своите плашещи и екзотични изделия, привличаше погледите на минувачите, но едва ли един на хиляда души би се осмелил да влезе вътре.

На входа стоеше типичният противокражбен портал, въпреки че двете облицовани със синтетични плоскости колони бяха разположени малко по-далеч от вратата от обичайното. Когато Амблър приближи, се включи тих звуков сигнал.

— Съжалявам — каза Фентън. — Вероятно не му харесва фотоапаратът ти.

Което означаваше, че това изобщо не беше портал за контрол над стоките. Амблър остави фотоапарата си и мина между колоните.

— Всъщност би ли останал там малко по-дълго? — извинително каза Фентън.

Амблър се подчини. Вратата се затвори зад гърба му със засмукващ звук.

— Вече можеш да минеш — заяви широкоплещестият индустриалец. — Добре дошъл в скромния ми магазин. Може би си мислиш, че не е кой знае колко успешен, но ако беше роб на модата, щеше да си дяволски впечатлен. Тук няма нито един етикет с по-малко от четири цифри.

— Имаш ли много клиенти?

— Нито един — отбеляза Фентън, а добре поддържаното му лице се разтегли в усмивка. — Почти никога не е отворено. А когато е отворено, разполагам с най-страховитата модна консултантка, Бриджит, която се е специализирала в това да кара хората да се чувстват сякаш са настъпили лайно. В момента е на обяд и съжалявам, че няма да се запознаеш с нея. Защото тази Бриджит наистина е голяма работа. Не казва в пряк текст на хората, че не са достойни да пазаруват тук, но те схващат посланието.

— Картинката ми е ясна. Ако се опитваш да си осигуриш спокойно местенце, предполагам, че това е по-дискретно, отколкото да сложиш табела „НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ!“. И нека да позная, електронният портал не е сложен, с цел да предотвратява кражби. Той пази от бръмбари.

— Широкоспектърен. Наистина е мощен. Тестваме го непрекъснато. Така и не успяхме да вмъкнем подслушвателно устройство. Много по-приятно е, отколкото да събличаш хората и да тършуват из тях. И е по-ефективно. Въпреки че няма никакво значение дори и да прекарат нещо. Иди да видиш стъклото на витрината.

Амблър се приближи до витрината. Щателният му поглед откри, че в стъклото е втъкана деликатна метална мрежа. Приличаше на декоративна, но всъщност беше функционална.

— Цялото помещение е параван — удиви се той. Параван означаваше пространство, оградено от заземена феромагнитна мрежа или тънка решетка, която блокираше трансмисията на всички радиочестотни сигнали.

— Именно. Виждаш ли онази лъскава черна стена? Дванадесет слоя лак, дванадесет, всеки от които старателно полиран преди нанасянето на следващия и всичко това е направено от истински майстори. А под тези дванадесет слоя? Лейкопласт и метална решетка.

— Ти си внимателен човек.

— И затова се срещаме лице в лице. Когато говориш с някого по телефона, никога не знаеш дали говориш само с него, или с него и записващия му касетофон, или с него и всеки, който има дигитален прихващач. Аз вярвам силно в преградите, нали разбираш. Правя всичко възможно да държа късовете информация на мястото им, като подноси за вечеря пред телевизора. — Магнатът доволно се изкикоти. За него беше важно Амблър да се впечатли от мерките за сигурност.

Дръж го в защитна позиция.

— В такъв случай как си обясняваш случилото се с Озирис? — В гласа на Амблър пламтяха гневни искри.

Руменото лице на Фентън леко пребледня.

— Надявах се да не се спираме на това. — Амблър виждаше един продавач, който забави темпото. Но какво продаваше той? — Слушай, онова, което се случи с Озирис, беше проклета трагедия. В момента един от екипите ми разследва случая, но макар още да нямаме отговори, скоро ще ги имаме. Този човек беше истинско чудо, един от най-забележителните агенти, които съм имал привилегията да познавам.

— Спести си хвалебствията за погребението — изсумтя Амблър.

— И той много ти се възхищаваше, това трябва да го знаеш. Щом се разчу, че Таркин е на разположение, Озирис беше първият, който ми каза, че трябва да те открия и да те вербувам.

Нишката на Ариадна, открий къде води тя.

— Очевидно знаеш доста неща за мен — каза Амблър, пускайки въдицата с този коментар. Какво точно знаеше Пол Фентън?

— Всичко и нищо, както изглежда. Таркин е единствено име, което се знае за теб. Ти си точно шест фута висок, плюс добавеното от токовете на обувките ти. Тежиш сто и деветдесет паунда. Четиридесетгодишен. Кафява коса, сини очи. — Той се усмихна. Но това са само факти. Данни. Нито ти, нито аз се впечатляваме кой знае колко от данни.

Карай го да говори. Амблър си помисли за дългите следобеди, когато ходеше за риба, редуващия се ритъм на хвърлянето на кордата и навиването й обратно, борбата с едрата риба, която оставяше да плува срещу течението, докато се умори.

— Твърде скромен си — продължи да го насърчава Амблър. — Мисля, че знаеш много повече, отколкото казваш.

— Ами чувал съм истории от оперативната ти работа.

— От Озирис.

— И от други хора. Имам много контакти. Това ще ти стане ясно. Малцина са хората, които не познавам — сред хората от значение, разбира се. — Фентън направи пауза. — Очевидно си имал могъщи врагове, но и могъщи приятели. Аз искам да бъда един от тях. — Фентън отново се ухили и поклати глава. — Ти дяволски ме впечатляваш, а малко хора успяват. Според мен ти си проклет вълшебник. Магьосник. Пуф — слонът изчезва от сцената. Пуф — магьосникът също изчезва, пелерината, магическата пръчка, всичко. Как, по дяволите, го постигаш?

Амблър седна на един от лъскавите стоманени столове и изучаващо огледа гладкото румено лице на индустриалеца. Мой враг ли си? Или ще ме отведеш до врага ми?

— Какво искаш да кажеш? — Гласът на Амблър звучеше отегчено.

— Професионална тайна, а? Казаха ми, че Таркин е човек с много дарби, но аз си нямах и представа. Непознат съм, значи съществувам, а? Осъзнаваш ли, че проверихме отпечатъците ти?

Паметта на Амблър светкавично се върна към чашата вода, която Озирис му беше дал на задната седалка на бентлито. — И?

— И нищо. Нада. Ниенте. Изтрит си от всяка една база данни, която съществува. Пуснахме стандартните биометрии, всичките обичайни дигитални идентификатори и нищо не излиза. — Той започна да рецитира: — Докато по стълбите се качвах, срещнах човек, който не беше там…

— Нямаше го и днес — вметна Амблър.

— Как ми се иска да дойде да поиграем! — Червенокосият мъж се ухили, обърквайки текста на детското стихче. — Предполагам няма да се изненадаш, като ти кажа, че имаме достъп до абсолютно всички персонални досиета в Държавния департамент. Спомняш ли си Хоръс?

Амблър кимна. Хоръс беше гигантски мъж, който тренираше твърде много — ръцете му се поклащаха далеч от тялото му, докато ходеше, наподобявайки горила, а осеяният му с акне гръб говореше за злоупотреба със стероиди. Той обаче беше полезен за груби задачи в някои не дотам деликатни операции на Отряда за политическа стабилизация. Амблър беше работил с него три-четири пъти. Не бяха приятели, но се разбираха доста добре.

— Знаеш ли истинското му име?

— Не, естествено. Такива бяха правилата. Никога не ги нарушавахме.

— Аз пък го знам. Харолд Нийдерман. Шампион по борба в гимназията в Саут Бенд. Работил за екипа СОЛИС — специални операции с леко интензивен сблъсък, оженил се, получил бизнес степен след двугодишно учене в колеж във Флорида, развел се, отново се включил в операциите… но детайлите нямат значение. Важното е, че знам много неща за Харолд Нийдерман. Спомняш ли си Тритон?

Коса с меден цвят, лунички, странно тънки китки и глезени, но забележително сръчен в тихите убийства — той беше съвършен в удушаване и прерязване на гърла — онези мерки, към които се прибягваше, когато дори и нокаутираният в безсъзнание противник беше твърде шумен. Амблър кимна.

— Тритон всъщност е Феръл У. Симънс, като зад У. се крие Ует. Син на военен, прекарал по-голямата част от детството си във Висбаден и по-голямата част от тийнейджърските си години в общественото училище „Лоупн“ близо до Форт Сил, Оклахома. Между другото тази персонална информация е заровена надълбоко и не е нещо, което можеш да откриеш току-така. Но аз разполагам с вътрешни привилегии. Предполагам, това е достатъчно ясно. Затова за мен не би било трудно да науча това-онова за Таркин, нали? Но не получавам нищо. Защото ти си магьосник. — Почудата в гласа му беше неподправена. — Което, разбира се, те прави невероятно ценен като оперативен агент. Ако те заловят — не че ще го сторят, но ако все пак се случи, ти ще си нещо като шифър. Кръгче дим. Сълза в окото. Примигваш и я няма. И ето го — Човекът, който не беше там. Абсолютно нищо не те свързва с никого. Гениално!

Амблър не каза нищо за момент. Не искаше да отваря очите на Фентън. Самият Фентън не беше дребна риба. Имам много контакти: доста скромно изказване.

— Разбира се, добрият магьосник може да накара нещата да се появят отново — внимателно отбеляза Амблър. Той се обърна и надникна навън — пешеходците минаваха безмълвно, невиждащо. Можеше да използва Фентън, но дали той не беше използван от други? Ако членовете на екипа, който го търсеше, бяха научили за срещата… но засега нямаше такива признаци.

— И ти го направи, нали си тук. Имаш ли някаква представа колко си ценен? Според бившите ти колеги ти почти четеш чужди мисли. И официално не съществуваш!

— Значи затова се чувствам толкова празен отвътре — сухо каза Амблър.

— Искам да получа най-доброто. Не знам какво си направил, за да се забъркаш в неприятности. Не знам в каква каша си затънал. И не ме интересува.

— Трудно ми е да го повярвам. — Но Амблър всъщност го вярваше.

— Разбираш ли, Таркин, обичам да се обграждам с хора, които са истински, истински отличници в онова, което правят. А ти, приятелю, си извън всякакви граници. Не знам как го постигаш, но си човек, който ми легна на сърцето.

— Мислиш, че нарушавам правилата.

— Знам, че го правиш. Величието се състои в това да знаеш кога да нарушиш правилата. И да знаеш как.

— Звучи ми така, сякаш събираш Мръсната дузина.

— Много по-големи сме от това. Чувал ли си за Групата за стратегически решения?

Амблър кимна. Нишката на Ариадна — открий накъде води тя. Заедно с „Маккензи“, „Бейн“, „Кей Пи Ем Джи“, „Аксенчуър“ и десетки други, това беше една от онези консултантски компании, които предлагаха съмнителни решения на съмнителни проблеми. Спомняше си билбордовете, разположени на най-големите летища. Инициалите бяха огромни: ГСР, а думите Група за стратегически решения, много по-малки отдолу. Над група от бизнес мениджъри с объркани погледи се четеше изписаният лозунг: „НЯМА ПОЛЗА ДА ИМАШ ПРАВИЛНИТЕ ОТГОВОРИ, АКО НЕ ЗАДАВАШ ПРАВИЛНИТЕ ВЪПРОСИ.“

— Радвам се да го чуя, защото смятам, че това е бъдещето ти.

— Аз нямам магистърска степен по бизнес администрация.

— Няма да си играя с теб. Ето ни тук, в специално звукоизолирано пространство, уединението ни е гарантирано от антиелектромагнитен щит и широкочестотни радио заглушители. Нямаше да сме по-изолирани дори ако бяхме на луната.

— А и атмосферата е по-добра. Фентън нетърпеливо кимна.

— ГСР прилича на това място. Предлагаме някои услуги публично, но не съществуваме с тази цел. Може би Озирис е започнал да ти обяснява. Виж, аз съм ръководител на шоу. Точно така ме наричат.

— И какво е шоуто?

— Международна консултантска компания, какво значи всъщност това? Куп хора в костюми и вратовръзки, които пътуват по целия свят, трупайки нови и нови безплатни мили като бонус. Всяко голямо летище по света е наводнено с такива като тях. Всеки митнически служител може да разпознае бизнес консултанта от миля разстояние — те са професионалисти, приличат на хора, които са се научили как да живеят в самолети. Но знаеш ли какво е различното в ГСР според рекламите?

— Да задаваш точните въпроси, а не само да даваш точните отговори — изрецитира Амблър рекламния лозунг.

— Истинската разлика обаче е в това, че ядрото на екипа ни всъщност е съставено от бивши агенти под прикритие. И не които и да са. Отбирах само каймака. Наемах момчета от Отряда за политическа стабилизация на цели групи.

— Значи е нещо като пенсионен пристан? — Провокацията беше преднамерена.

— Те не са пенсионери, Таркин — отвърна червенокосият мъж. — Те правят онова, което са свикнали да правят. И го правят по-добре. Разликата е, че сега са свободни да вършат работата си, истинската си работа.

— Което означава да работят за теб.

— Което означава да работят за свободата. За истината, справедливостта и в полза на Америка.

— Само проверявах — прекъсна го Амблър.

— Но наистина да работят. Не само да попълват документи в три екземпляра и да изпадат в немилост, щом отрежат кутрето на някой проклет чужд гражданин — така както го искат бюрократите във Вашингтон. Когато нещата загрубяват, те също загрубяват. Не са необходими извинения. Ти имаш ли проблем с това?

— Че защо да имам? — Накарай го да продължи.

— Не съм срещал агент, който да мисли другояче — каза Фентън. — Искам да изтъкна, че съм заклет патриот. Но винаги съм изпитвал ярост към начина, по който сами си пречим чрез закони, федерални разпоредби и споразумения с ООН, и международни договори, и каквото друго се сетиш. Предпазливостта, плахостта на американските операции под прикритие е ужасна. Това е почти предателство. Нашите хора са най-добрите в бизнеса, но бюрократите им слагат окови! Аз разкъсвам тези окови и ги оставям да приложат способностите си.

— И това те прави враг на същото онова правителство, което се опитваш да защитиш. — Думите на Амблър бяха резки, гласът му безизразен.

— Питаш дали настъпвам правителството по пръстите? — Фентън повдигна вежди, а по челото му се появиха четири удивително еднакви бръчки, идеално прави като ръбовете на току-що изгладена риза. — Отговорът е да и не. Много чиновници не го одобряват, в това няма съмнение. Но във Вашингтон също има стойностни хора. Хората, които наистина имат значение.

— Хората, които имат значение за теб.

— Схващаш. — Фентън погледна часовника си. Явно се тревожеше за времето, уверяваше се, че не изостават от графика. Но какъв график? — Слушай, има добре установен модел за този тип взаимоотношения. Мисля, че знаеш колко са важни частните военни фирми през последните няколко десетилетия.

— За спомагателни дейности, подкрепа, такива неща — започна Амблър.

— Глупости! — Фентън удари с юмрук твърде фината масичка отстрани до стола му. — Не съм сигурен колко време си отсъствал, но звучиш, сякаш си доста изостанал. Защото светът отвън вече е чисто нов. Нещата станаха глобални, когато „Отбранителни услуги“ ООД, британци, както знаеш, се сляха с „Армър Холдинг“, който е американска компания. Те охраняват посолства, мини и нефтени находища в Южна Африка, провеждат обучения на специалните сили в Индонезия, Йордания, Филипините. Придобиха „Интерсек“ и „Фалконстар“. Купиха „Ди Ес Ел“, насочиха се стабилно към услуги по управление на риска, покриват всичко от минни разрешения до разузнаване. После „Армър“ купи руската фирма „Алфа“.

„Алфа“, знаеше Амблър, се състоеше от бивши членове на елитна съветска дивизия, руски еквивалент на щатската „Делта Форс“.

Фентън продължи.

— Купиха „Отбранителни системи“, Колумбия, най-вече бивши военни от Южна Америка. Не след дълго се превърнаха в най-бързо разрастващата се компания наоколо. После взеха „Груп 4 Флак“, датска корпорация, която притежаваше „Уакенхът“. Имаш Левдан и Винел. А в „Л-3 Къмюникейшънс груп“ имаш ИВПР, които ми дадоха и първоначалното вдъхновение. Инкорпорирани военни професионални ресурси — само и единствено тази компания, базирана във Вирджиния, запази мира и стабилността в Босна. Мислиш, че го направиха сините каски? Не, бяха ИВПР. Един ден специалният съветник на Министерството на отбраната към Босненско-хърватската федерация се пенсионира. На следващия ден той отново заработи на Балканите, но към ИВПР. Годината е 1995 и съвсем ненадейно хърватите започват да ритат сръбски задници както си поискат. Как се случи това? Как тази раздърпана сбирщина от непрофесионалисти внезапно се научи да изпълнява като по учебник идеални нападения над позициите на сръбските войски? Усещаш ли влиянието на ИВПР? Това заведе сърбите до масата за преговори почти толкова, колкото и въздушните акции на НАТО. Не става въпрос само за приватизиране на войната, а за приватизиране на мира, разбираш ли? Хора от частния сектор работят за доброто на обществото.

— Мисля, че такива ги наричахме „наемници“.

— Та това е старо колкото света. За бога, когато Рамзес воювал с хетите, извикал специални военни съветници от нумидийците. А какво ще кажеш за десетте хиляди на Ксенофон? В основни линии, групичка пенсионирани гръцки бойци, които се отдавали под наем, за да сритат нечий персийски задник. Дори и Пелопонеската война е включвала много наемници от финикийците.

— Значи искаш да ми кажеш, че всичко става с наемна сила?

— Ще простиш на един почитател на старите войни за това, че не спира да говори за тези неща. Но как можеш да повярваш в гения на пазара и във важността на сигурността, без да свържеш двете неща заедно?

Амблър сви рамене.

— Разбирам търсенето. Но как стои въпросът с предлагането? — Очите му отново обходиха тротоара пред бутика, а после се върнаха на индустриалеца. Защо Фентън гледаше часовника си толкова напрегнато?

— Питал ли си се какво се случи с „мирния дефицит“? Американската армия разполага с една трета от броя на войниците, който имаше в разцвета на студената война. Говорим за мащабна демобилизация. И на други места е същото — особено Южна Африка, Великобритания. Бяха разпуснати цели полкове. Какво остана? ООН? ООН е шега. Прилича на средновековния папа: много папски канони, почти никакви щикове.

— Значи имаме една армия от бивши военни.

— Малко по-сложно е от това, момче. Вече не съм във военния сектор, пазарът стана твърде пренаселен за моя вкус. Пол Фентън обича да усеща, че допринася по уникален начин.

— И това ли правиш сега?

— Ами, да. Защото ГСР не се конкурира с частните военни фирми. Те работят явно, ние работим под прикритие. Това е хубавата част, нали разбираш? Операции, не битки. Онова, което правим, е дори по-важно. Ние се занимаваме с операции под прикритие. Мисли за нас като за Инкорпорирани консулски операции.

— Шпиони под наем.

— Ние вършим божиите дела, Таркин. Правим Съединените американски щати толкова силни, колкото трябва да бъдат.

— Значи хем сте част от американското правителство, хем не сте?

— Ние можем да правим онова, което правителството не може. — Очите на Фентън искряха. В първия момент тези очи сякаш нямаха определен цвят, но когато се взря по-отблизо, Амблър забеляза, че едното око е сиво, а другото зелено. — Е, разбира се, много бюрократи във Форд Мийд и Ленгли, и естествено във Вашингтон ме осъждат. Но дълбоко в себе си са доволни, че правя онова, което правя.

— Струва ми се, че някои не са чак толкова доволни. Трябва да имаш близки връзки със служители от доста високо ниво. — Служители от високо ниво, включително и онези, които знаят какво ми беше причинено и защо.

— Абсолютно. Служители, които активно се ползват от нашите услуги. Това е въпрос за наемане на агенти под прикритие от Стратегически решения.

— Само аромат, никакви калории — каза Амблър, като с усилие потисна надигналото се отвращение. Фанатиците като Пол Фентън бяха още по-опасни, защото се възприемаха в героична светлина. Макар че красноречивата им реторика можеше да оправдае всяка нечовешка постъпка, те бързо губеха способността си да различават собствения си интерес от великата кауза, на която се бяха посветили. Корпоративните им фирми лапаха обществените фондове, докато в същото време проповядваха добродетелта на частното предприемачество. Истинските вярващи като Фентън се поставяха над законите на човечеството, над самата справедливост и това ги правеше заплаха за сигурността, която толкова ценяха.

— Всеки знае, че враговете на свободата, включително и на свободния пазар, са врагове на Пол Фентън. — За момент индустриалецът изглеждаше сериозен. — Много от нашите операции може да изглеждат незначителни. Но сега сме се насочили към по-големи цели. — В гласа на Фентън нахлу вълнение. — Сега ни възложиха истински значима поръчка.

— Така ли? — Амблър трябваше да играе с Фентън предпазливо, не трябваше да изглежда нито прекалено заинтересован, нито напълно хладнокръвен. Стремеше се към грижливо премерена разсеяност. Нека рибата да поплува срещу течението.

— И затова се нуждаем от теб.

— Какво си чул за мен? — попита Амблър, изучавайки напрегнато лицето му.

— Много неща. Чух дори, че някои хора те смятат за опасен лунатик — откровено отвърна Фентън.

— Тогава защо би искал да си имаш работа с мен?

— Може би защото представата на правителството за опасен лунатик не съвпада с моята. Или може би защото само един опасен лунатик би се заел със задачата, която имам за теб. И само опасен лунатик с твоя комплект от способности има шанса да я изпълни. — Фентън млъкна за миг. — Така че какво ще кажеш? Ще правиш ли бизнес с мен? Ще успеем ли заедно да поправим този раздрънкай, овехтял свят? Какво мислиш за моето начинание, бъди честен!

Нишката на Ариадна къде щеше да го отведе?

— Преди да се срещнем — каза Амблър и посочи с пръст една от изложените рокли, — нямах никаква представа какво може да се изработи от плисиран воал.

Смехът на Фентън беше носов и остър, почти като крякане. После той продължително се взря в Амблър.

— Таркин, сега искам да дойдеш с мен. Ще го направиш ли? Имам да ти покажа нещо.

— Радвам се да го чуя — каза Амблър, оглеждайки ледения шик на облицования със стоманени листове и сиви килими бутик. — Защото тук няма нищо в моя размер.

 

 

Двамата мъже излязоха от бутика и отново се вляха в шумния, пещерен свят на Подземния град. Докато си проправяха път до огромния ескалатор на три нива, Амблър се замисли за любопитната комбинация от стремежи, умения и откритост у Фентън. Малко хора с неговото богатство вървяха по улиците без застрашителен по размери антураж; Фентън, изглежда, се гордееше със своята независимост. Това беше същата странна смесица на непреклонен индивидуализъм и разглезено самолюбие, която беше проявил и в други отношения. Може би именно това го беше превърнало в магнат.

Чудовищен билборд на „Гап“ висеше под кладенеца от светлина над главите им.

Накъдето и да погледнеше, виждаше павилиони и магазини, и светлини, и купувачи. През гъстите тълпи Фентън и Амблър вървяха из пасажите. Най-сетне стигнаха до „Пале де Конгре“. Когато се изкачиха по ескалаторите и излязоха на повърхността, сякаш се завърнаха на някоя студена и заледена планета. Самият конгресен център представляваше смразяващо здание, гигант от стъкло, стомана и бетон.

Фентън изведе Амблър до тротоара пред сградата. Амблър забеляза, че наоколо има засилена охрана от полицейски кордони.

— Какво става?

— Среща на Г-7 — каза Фентън. — Всъщност Г-7 плюс един. Търговски министри от целия свят. Съединените щати, Канада, Франция, Великобритания, Италия, Германия и Япония плюс специални гости. Голяма работа. Никога не обявяват точното място, за да не привличат антиглобалистки протести. Но не е и особена тайна.

— Не си спомням да са ме канили.

— Ти си с мен — намигна му Фентън. — Ела. Ще видиш нещо специално.

 

 

Високо горе в офис кулата, прикрепена към стъкления комплекс „Ги Фавро“, Джо Ли фокусира мощния си бинокъл. Беше получил предупреждение от разузнаването, че мишената му може да се опита да проникне на международната среща. До него лежеше китайски снайпер от типа 95, 7,62 мм. Старателно беше сверил мерника му същата сутрин. В момента имаше видимост към мъжа, известен като Таркин; с изключение на неравномерно усилващия се вятър, Джо Ли имаше възможност за добър изстрел.

Но с кого беше Таркин? Той нагласи бинокъла и извади на фокус румения мъж със здравеняшко телосложение, който придружаваше Таркин.

Действай или анализирай? Това беше най-древната дилема — човек можеше да загине или да остави други да загинат, докато анализираше вероятностите. Но в дадения случай Джо Ли се питаше дали няма да е необходимо допълнително разузнаване, преди да предприеме по-нататъшни действия. Това противоречеше на същността му, на устройството на самосъзнанието му — той беше създаден, избран и обучен само да действа. Човешко оръжие, така го беше нарекъл веднъж другарят Чао. Ефективното действие никога не беше прибързано, времето беше критично, но такава беше и способността да се адаптираш и да откликваш на променящи се обстоятелства.

Той отмести пръста си от спусъка на пушката и взе дигиталния фотоапарат, като нагласи фокуса му, докато не улови ясен и отчетлив образ на румения мъж. Щеше да изпрати снимката за анализ.

Джо Ли рядко изпитваше страх, но сега наистина усети тревожно бодване. Изглеждаше основателно да се притеснява, че враговете на Лю Ан си бяха намерили доста страховит съюзник.

Той отново погледна пушката, а опасенията му нарастваха с всяка изминала секунда.

Анализирай или действай?