Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (21)

Глава 21

Лимузината, „Даймлер“, която откара Елън Уитфийлд до имението, остана да чака на посипания с чакъл паркинг, а заместник-секретарят закрачи към великолепното здание.

Шато дьо Гурне, само на четиридесет минути северозападно от Париж, беше съкровище на архитектурата от седемнадесети век, което макар и не толкова помпозно, колкото близкия Версай, беше не по-малко впечатляващо в детайлите си. Проектиран от Франсоа Мансар за граф от двора на Луи X, замъкът беше сред най-достойните за внимание от този тип във Франция — от фоайето си, бележещо апотеоз в класицизма от периода, до многократно фотографирания бюфет от дялан камък. Единадесетте спални бяха непокътнати от първоначалното им създаване; тенис кортът и басейнът бяха съвременни нововъведения. През последния половин век мястото се използваше за международни конференции на правителствени и неправителствени организации, за съвещания на високо ниво на индустриалци и техни последователи от информационната ера. Понастоящем замъкът беше нает от разточително финансирана консултантска групировка, базирана извън Вашингтон, която организираше събитието по искане на професор Ащън Палмър, председател на тихоокеанската й програма, а той винаги предпочиташе обстановката да изразява най-доброто от онова, което цивилизацията можеше да предложи.

Лакей в ливрея посрещна заместник-секретаря Уитфийлд във фоайето.

— Мосю Палмър ви очаква в синята зала, мадам — каза й французинът прислужник. Той беше на около петдесет, имаше орлов нос, квадратна челюст и жилаво телосложение — мъж, както някой би заподозрял, който имаше по-голям опит и познания, отколкото изискваше фиктивната му длъжност. Уитфийлд нямаше да се изненада, ако Палмър беше наел бивш член на Френския чуждестранен легион; той силно вярваше в „двойната употреба“ на служителите си — камериерът, който е и преводач, икономът, който е и бодигард. Склонността на Палмър към мултиплициране беше свързана с разбирането му за ефикасността — той смяташе, че човек би могъл да изиграе повече от една роля на сцената на историята, че най-добре подбраното действие можеше да постигне повече от един ефект. Мултипликационната доктрина на Палмър в действителност беше и ключът към сценария, който се разиграваше сега.

Синята зала се оказа осмоъгълно помещение, намиращо се над конюшните. Сводестият таван беше висок поне шестнадесет фута, килимите представяха най-изящното тъкаческо изкуство на периода, а полилеите имаха музейна стойност. Заместник-секретарят пристъпи към прозореца, наслаждавайки се на красивите контури на пейзажа. Самите конюшни, елегантно изградени от тухла и дърво, можеха да бъдат претворени в изискана мансарда.

— Разбирали са от майсторство, нали? Гласът на Ащън Палмър.

Елън Уитфийлд се обърна и видя Палмър да влиза през дискретна малка врата. Тя се усмихна.

— Както винаги казваш, „Не е важно умението, а степента на умение“.

— Това е поразителното в двора на Краля Слънце — най-високо ниво на цивилизованост, най-велико оценяване на постиженията в литературата, изкуството, естествените науки, архитектурата. В същото време не са забелязвали толкова много неща — сеизмичната нестабилност на социалния ред, на чийто гръб са се угоявали. База за революцията, която е щяла да изяде децата си век по-късно. Живеели са във фалшив мир, който е съдържал семената на собственото си унищожение. Хората бързо забравят онова, на което ни учи Хераклит — „Войната е обща, съперничеството е обичайно, а всички неща се случват заради съперничество и необходимост“.

— Радвам се да те видя, Ащън — топло каза Уитфийлд. — Това са, ако се осмеля да се позова на китайската поговорка, интересни времена.

Ащън Палмър се усмихна. Посребрената му коса беше поизтъняла от времето, когато Уитфийлд му беше студентка, но беше все така спретната, а челото му — високо и впечатляващо. От косите му очи струеше интелигентност. В него имаше нещо извън времето, нещо, което превъзхождаше ежедневието. В кариерата си Уитфийлд беше срещала много личности, предопределени да останат в историята, но вярваше, че той бе единственият наистина велик човек, който гледаше в бъдещето. За нея беше привилегия да се запознаят — беше го осъзнала дори тогава, когато тъкмо беше навършила двадесет. Осъзнаваше го не по-малко и днес.

— Какво ще ми кажеш? — попита професорът. Уитфийлд знаеше, че Палмър е дошъл тук направо от Хонконг, но той изглеждаше добре отпочинал.

— Засега всичко се случва точно както го предвиди. — Очите й блестяха. — Както го прозря е по-точната дума. — Тя се огледа в елегантното венецианско огледало. Мекото сияние на френската зима озаряваше оловното стъкло, като подчертаваше високите й скули и изразените й черти. Лешниковата й коса, разделена на път, беше старателно фризирана; тя носеше вишневочервен костюм с пола и единичен наниз перли на врата си. Незабележими сенки подчертаваха синевата на очите й. — Добро местенце си имаш тук.

— Центърът за политически изследвания ще организира конференция тук. Валутни регулации: една „източно-западна перспектива“. Ти какво каза на хората си?

— Шато дьо Гурне е в графика ми, не се тревожи. Среща с учени на тема валутната либерализация.

— Защото все още трябва да се вземат предпазни мерки.

— Напълно го осъзнавам — отвърна Уитфийлд. Тя седна край масичката от позлатено дърво, а Палмър се присъедини към нея.

— Спомням си първия път, когато чух твоя лекция — каза тя и отмести поглед от оловното огледало. — Бях студентка в „Радклиф“, а ти водеше обзорен курс по глобална политика в „Сандърс Тиътър“, и написа три немски думи на дъската: Machtpolitik, Geopolitik u Realpolitik. Някой от задните редове на аулата се провикна: „Сега и немски ли ще трябва да проговорим?“ А ти отвърна „не“ и каза, че наистина има език, който ще трябва да научим, и че само малцина от нас ще успеят да го усъвършенстват — езикът на политиката.

Очите на Палмър се притвориха в спомени.

— Смятах, че е честно да предупредя хората.

— Точно така — каза тя. — Ти обяви, че повечето от нас просто никога няма да му хванат цаката. Че само някои от нас ще го овладеят на високо ниво, а останалите ще пропаднат в клишето на исторически незначимите — възгледите за вселената на един член на градски съвет, така мисля, че го определи. Трудна материя за млади мозъци.

— Твоят интелектуален потенциал личеше още тогава — каза Палмър. — Онази целеустремена упоритост в ученето, която човек или притежава, или не.

— Спомням си разказа ти за Чингис хан и как със съвременни определения би могло да се каже, че е посветил живота си на либерализация на търговията и свобода на религиите, защото така е управлявал империята си.

— И именно това го е нравело толкова опасен. — Той разпери ръце върху инкрустираната масичка от крушово дърво.

— Точно така. И на картата ни показа размаха на неговата империя и как през 1241 г. синът му и негов наследник, Огадай, превзел Киев, разбил германската армия на изток, прегазил Унгария и стигнал до портите на Виена. Сетне ордите спрели. Границите на Моголската империя съвпадали почти изцяло с тези на Източния блок. Това беше стъписващото. Ти ни показа двете области, едната на моголския доминион, а другата на комунистическата империя, от Северна Корея и Китай чак до Източна Европа. Беше една и съща площ — „отпечатъкът на историята“, така го нарече ти. И е било чиста случайност, че моголите са спрели пред Виена.

— Чиста случайност — повтори Палмър. — Огадай загинал и предводителите на армията искали да се върнат и да помогнат в избора на негов приемник.

— Ти ни показа, че великите империи се подчиняват на закономерности. През шестнадесети век Сюлейман Великолепни бил най-могъщият османски султан и освен това бил привърженик на основните принципи на равнопоставена справедливост, процедурна честност, свободна търговия. Ти доказа, че в историческо отношение източните империи са били винаги опасни за Запада според това колко либерални са били вътрешно.

— Твърде много хора са неспособни да прочетат писанията по стената — каза Палмър. — Особено когато те са на китайски.

— И ти обясни на онези деца със сънливи очи как през последните няколко века Китай, Средната империя, никога не е представлявала заплаха за западната хегемония, макар че по принцип той би трябвало да е най-големият й съперник. Председателят Мао е бил истински книжен тигър. В Китай колкото по-тоталитарен е бил режимът, толкова по-предпазлив, чисто защитен и обърнат навътре е бил военният му режим. Това беше нестандартен материал, компетентно представен. Умните деца се разсъниха, когато осъзнаха заключенията от онова, което ти казваше. Все още си спомням въздействието му.

— Но въпреки това някои неща не се променят. Колегите ти в Държавния департамент все още отказват да прозрат простата истина: колкото по-западен става Китай в управлението си, в толкова по-голяма заплаха се превръща той — както във военно, така и в икономическо отношение. Президентът на Китай има приятно лице и това лице заслепява нашето правителство относно реалността — че той повече от всеки друг е решен да събуди задрямалия дракон. — Палмър погледна изящния си, елегантен ръчен часовник „Филип Патек“. Уитфийлд забеляза, че той показва не само реалното време, но и източноевропейското и пекинското.

— Дори и когато бях студентка, ти, изглежда, разбираше много повече от всеки друг. Семинарът по международни отношения, на който присъствах през първата си година в университета — там се почувствах сред велики умове.

— Петдесет студенти кандидатстваха, аз допуснах едва дванадесет.

— Впечатляваща групичка. Не бих могла да съм най-умната от тях.

— Не — призна той. — Но ти беше най-способната.

Тя си спомни първия ден от семинара. Професор Палмър беше говорил за това как е изглеждал светът от перспективата на британския министър-председател Бенджамин Дизраели в късните години на деветнадесети век, застанал на кормилото на могъща Британия. Дизраели, изглежда, бе приел, че империята му е безсмъртна, че следващият век ще принадлежи на британците и тяхната непобедима флота. Няколко десетилетия по-късно в новия век Британия се беше смалила до втора световна сила. Тази трансформация, беше заявил Палмър, бе сходна с превръщането на Римската империя в Италия.

Двадесети век беше векът на Америка; индустриалното и икономическото превъзходство на Америка след Втората световна война беше неоспоримо, а усъвършенстваните механизми на военните й командни постове разпростираха мощта й до най-отдалечените точки на земното кълбо. Но щеше да е грешка да се приема, беше ги предупредил Палмър, че следващият век принадлежи на Америка по право. Наистина, ако Средното кралство се надигнеше в целия си ръст, следващият век можеше да принадлежи на него; центърът на глобалното превъзходство можеше да се измести на изток. А „политиките на конструктивно съперничество“ бяха точното нещо, което щеше да укрепи Китай и да ускори неговия възход.

Подемайки отричането на Маркс от „френските марксисти“ от седемдесетте години на деветнадесети век, Ащън Палмър веднъж саркастично беше отбелязал, че не е „палмерит“. Той отхвърляше разпространеното погрешно схващане на основните си доктрини — хората, които правеха заключения за исторически неизбежности от разработките му. Методът на Палмър обединяваше величавата история на дългия период — историята на епохи с вековна продължителност — с микроисторията на съвсем близкото време. Това не можеше да бъде сведено до лозунги, поговорки, формули. И нищо не беше неизбежно — това беше особено важна точка. Да се повярва в историческия детерминизъм, означаваше да се прегърне пасивността. Историята на света беше история на действия, предприети от човешки същества. Такива действия крояха човешката история. Такива действия можеха да я прекроят.

Лакеят в ливрея прочисти гърло.

— Професор Палмър — каза той. — Получихте съобщение. Палмър извинително погледна Уитфийлд.

— Моля те, извини ме.

Той изчезна надолу по дълъг коридор. Когато се върна няколко минути по-късно, изглеждаше неспокоен и изпълнен с енергия.

— Нещата идват на местата си — каза той на Уитфийлд. — Което увеличава напрежението.

— Разбирам.

— Ами Таркин?

— Както ти каза, нещата идват на местата си.

— А новата му „компания“? Имаме ли притеснения на този фронт?

— Няма причина за безпокойство. Държим всичко под око.

— Не мога да ти го кажа по-ясно — остават само седемдесет и два часа. Всеки трябва да изиграе ролята си до съвършенство.

— Засега — увери го Уитфийлд — всеки го прави.

— Включително и Таркин? — настоя Палмър с пламтящи очи.

Уитфийлд кимна с бегла усмивка.

— Особено Таркин.

 

 

Амблър гледаше право пред себе си, докато напускаше улица „Сен Флорентен“ №2. Искаше да прилича на мъж, който няма време за губене. Това не беше особено трудно, защото той наистина нямаше време за губене. Щом излезе на улицата и се отдалечи от консулството, той промени походката си и доби вид на безцелен минувач, шляещ се край червените тенти и лъскавите витрини. На път към улица „Сент Оноре“, той наблюдаваше зорко всичко наоколо, докато се преструваше на потопен в собствения си вътрешен свят.

Да си нащрек беше нещо повече от това да виждаш. Да си нащрек също така означаваше да слушаш — човек винаги трябваше да се ослушва за стъпките на някой извън полезрението си, който забързваше и сетне забавяше ход, за да поддържа постоянна дистанция от обекта на преследване.

Някой действително го следеше, осъзна Амблър, без да се придържа към никой професионален метод. Амблър чуваше звука на нечии стъпки — някой бързаше в неговата посока — човек със значително по-къси крака от неговите и ако съдеше по задъханото дишане, човек в лоша физическа кондиция.

Амблър би трябвало да изпита безпокойство, но мъжът препускаше след него с деликатността на сервитьор, подгонил разсеян клиент с неплатена сметка. Може би в това се коренеше коварството да преодолеят подозренията на обиграния агент чрез прекомерна показност?

Амблър удължи крачка и зави наляво в края на пресечката, навлизайки в тясната уличка „Камбон“, а после след кратка разходка излезе на улица „Мон Табор“.

На петдесет фута пред него имаше задна уличка, от която се зареждаха близките бутици. Той спря пред нея и се престори, че гледа часовника си. На циферблата се отрази мъжът, който го преследваше. Със светкавично, рязко движение Амблър се извърна и сграбчи непознатия, вкара го насила в задната уличка и го опря в изрисувана с графити стена.

Мъжът беше особено невзрачен представител на човешкия род: останал без дъх, с белезникав тен, изтъняла черна коса, сенки под очите и шкембенце. Челото му блестеше от пот. Беше висок около пет фута и изглеждаше напълно не на място. Облеклото му — евтин светлокафяв балтон, бяла риза от изкуствена материя и някакъв безличен, торбест сив костюм — беше американско, или поне се продаваше в Америка, ако не се произвеждаше там. Амблър следеше ръцете му, за да не направи движение към някое скрито оръжие или устройство.

— Ти си Таркин, нали? — задъхано попита пребледнелият странник.

Амблър го притисна към стената — „Ау“, изпротестира мъжът — и прокара ръце по дрехите му, опипвайки с пръсти за някакво оръжие — химикалка, която беше малко по-дебела и малко по-дълга, портфейл, който изглеждаше малко по-издут от обичайните банкноти и кредитни карти.

Нищо.

Сега Амблър го огледа старателно, търсейки уловката.

— Кой иска да знае?

— Махни си ръцете от мен, жалко лайно — изсумтя мъжът. В гласа му имаше следа от бруклински акцент, но само следа.

— Попитах, кой иска да знае?

Мъжът се поизправи с изражение на обидено достойнство.

— Името ми е Клейтън Кейстън. — Не протегна ръка за здрависване.