Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (33)

Глава 33

Амблър крадешком хвърли поглед на Лоръл и видя десния й палец да лежи върху нещо като скоба под обектива на камерата — всъщност, осъзна сега той, спусък. Мълнията на прозрението го прониза.

Как можеше да бъде толкова сляп?

През цялото време имаше липсващо парче от пъзела, нали? Гласът на Кейстън: Винаги има някой, който да се провали. Подобен план неизменно изискваше такъв човек. Като осъзна това, Амблър се олюля като от удар. Не беше предопределен да предотврати убийството.

Беше предопределен да поеме вината за него.

Камерите — идея на Лоръл. „Нейното вдъхновение“. Старите модели представляваха обвити със стомана уреди, които всекидневно минаваха на дузини през рентгеновите детектори. Но лъчите не можеха да проникнат през метала. Камерата на Лоръл не криеше оръжие, тя беше оръжие.

Не можеше да бъде… но беше истина. Умът му се гърчеше, а мисълта препускаше на бързи обороти.

Камерата беше измама — през горния отвор се показваше кръглата цев на пушка. Като техническо изпълнение беше елементарно, дългото тяло на камерата и подвижният обектив служеха за дуло на оръжието; функциониращата леща увеличаваше видимостта. А спусъкът, разбира се, беше точно там, където сега се намираше пръстът й.

Наистина тя бе обхванала спусъка с увереността на професионалист. Със сигурност тя беше убила Беноа Дешен в Люксембургската градина, китайският снайперист сигурно я беше видял; беше прозрял под смъртоносната й хитрина и беше разпознал истинската заплаха за народа си.

Колко късно видя Амблър онова, което беше пред очите му!

Но сега със замайваща яснота осъзна какво ще произтече от грешката му. Изстрелите щяха да дойдат точно от мястото, където стоеше Амблър. Полицията щеше да се нахвърли върху него, противниците едва ли бяха изпитали трудности с уреждането на тази част от плана. Косвените улики щяха да загатнат, че е американец, но това щеше да е недоказуемо. Нищо нямаше да го свързва с неговата самоличност.

Защото самоличността му беше изтрита.

Подозрения без доказателства бяха една от най-експлозивните смеси. В Пекин избухнаха бунтове, когато Съединените щати неволно бомбардираха китайското посолство в Белград, както Ащън Палмър отбеляза. Загубата на любимия Лю Ан от ръката на предполагаем американски агент щеше да предизвика лумването на незабавен пожар. А Съединените щати не можеха да се извинят, нито пък можеха да потвърдят онова, което останалият свят щеше да заподозре: защото Харисън Амблър не съществуваше.

Докато по стълбите се качвах,

срещнах човек, който не беше там.

Нямаше го и днес.

Как ми се иска да стои по-далеч!

Въстания ще залеят народната република; Народната армия за освобождение ще бъде принудена да се намеси. Но спящият великан нямаше да се върне към дрямката си, не и преди да излее разрушителния си гняв над заспалия свят.

Мислите изпълваха съзнанието му като сгъстяващи се сенки, но през цялото време двамата с Лоръл поддържаха зрителен контакт. Аз знам, че ти знаеш, че аз знам, че ти знаеш… детското стихче също се завъртя в ума му.

Времето забави ход.

Но охраната на конференцията сигурно вече беше алармирана да го търси; враговете му бяха повече от способни на това.

Беше сбъркал за толкова много неща, но за някои беше прав. Лю Ан щеше да умре; огън щеше да помете нацията; НАО щеше да се намеси, потушавайки размириците и налагайки игото на стария маоистки режим. Но поредицата от събития нямаше да свърши дотам — фанатизмът беше заслепил конспираторите за истинските последствия от техните машинации. С ескалирането на безчинствата светът щеше да бъде въвлечен във война. Събития от този тип никога не оставаха ограничени. Кукловодите така и не го бяха осъзнали. Те си играеха с огъня и накрая също щяха да бъдат погълнати от него.

Амблър изпитваше болка и ярост, и съжаление, преплетени като нишките на стоманен кабел.

Всичко това — започнало с „бягството му“ и последвалите събития — беше резултат от пъклен кроеж. Техният кроеж. Като дете, намерило карта на съкровище, той следваше очертания курс. Курс, който го отведе до Давос и до смъртта.

За миг шокът го направи напълно безчувствен, сякаш беше кукла от дърво и парцали. И защо не?

Той не беше нищо повече от марионетка.

Монитор в малката зала показваше речта на китайския лидер с превод на английски. Нито Палмър, нито Уитфийдд проявяваха особен интерес. Сякаш репетирали събитието до детайли в главите си, сега намираха реализацията му за нещо второстепенно.

Кейстън затвори телефона си.

— Извинете ме. Трябва да изляза за секунда. — Той се изправи разтреперан и тръгна към вратата. Тя беше заключена отвътре. Невъзможно!

— Съжалявам — каза Елън Уитфийлд. — Като се има предвид деликатността на разговора ни, просто си помислих, че ще е най-добре да не ни безпокоят. Вие се притеснявахте за предпазни мерки. Както вече ви обясних, те са много по-крайни, отколкото сигурно осъзнавате.

— Разбирам — Кейстън почувства как отмалява. По устните й се плъзна лека усмивка.

— Господин Кейстън, вие се притеснявате твърде много. Онова, което сме уредили, е съвършен удар в стратегическо отношение. Лю Ан е убит. Неизбежно, американското правителство е заподозряно. Но все пак е осигурено достоверно опровержение.

— Защото в крайна сметка убиецът не съществува. — Изражението на Палмър оставаше самодоволно.

— Говорите за… Таркин. — Кейстън ги наблюдаваше внимателно, докато произнасяше името. — Говорите за… Харисън Амблър.

— Харисън кой? — гладко попита Уитфийлд. Счетоводителят гледаше право напред.

— Вие сте го програмирали.

— Някой трябваше да го стори. — В тъмносините очи на Уитфийлд нямаше и следа от самосъмнение. — Но да отдадем на човека дължимото. Той свърши невероятна работа. Очертахме му труден път. Малко хора биха се справили. Но все пак сметнахме за разумно да му обърнем внимание на санкцията, издадена от „Консулски операции“. Помолих един от нашите приближени да натовари Таркин с елиминирането на някой си Харисън Амблър. Почти съжалявам, че не присъствах на разговора. Но това са подробности.

— И как натопихте Амблър? — попита Кейстън с неутрален глас.

— Това е красивата част — мъдро отбеляза Ащън Палмър. — Така да се каже. „Und es neigen die Weisen / Oft am Ende zu Schönem sich“, както някога написа Хьолдерлин. „И накрая мъдростта често отстъпва пред красотата.“

Кейстън наклони глава.

— Виждал съм разплащателните ведомости — блъфира той. — Но те не ми казват как сте я открили. Лоръл Холанд.

Лицето на Уитфийлд оставаше слънчево.

— Да, под това име я познава Таркин. И тя наистина изигра ролята си до съвършенство. Тя е истинско чудо, тази Лорна Сандерсън. Предполагам, бихте казали, че е било просто въпрос на напасване на един необичаен талант с друга подобна дарба. Както вероятно знаете, няма и един човек на десет хиляди, който да заблуди Харисън Амблър.

Очите на Кейстън се присвиха.

— Но Лорна Сандерсън е една на милион.

— Правилно. Актриса с огромен талант. Спечелила най-големите театрални награди в колежа. Звездата протеже на последовател на Станиславски, който заявява, че не е срещал подобен вроден талант.

— Станиславски?

— Легендарен преподавател по актьорско майсторство. Разработва свой метод. Актьорите се обучават да изпитват наистина емоциите, които изиграват на сцената. По този начин, в известен смисъл, в действителност не играят. Добро умение, ако човек успее да го усъвършенства. А тя го прави. Изключително добре обучена, изключително многообещаваща. Веднага след завършването на „Джулиард“ изиграва водещата роля в бродуейската продукция „Хеда Габлер“ и получава хвалебствия за изпълнението си. Истината е, че ако беше хванала правилния път, спокойно можеше да бъде следващата Мерил Стрийп.

— А какво се е случило? — И какво се случваше отвъд вратата? Кейстън седеше достатъчно близо до нея, за да засече вибрациите на някакво… ами, трополене.

— За нейно съжаление тя имаше проблем. Лорна беше наркоманка. Спийд, после хероин. След това започна да пласира, най-вече за да е сигурна, че разполага с неизчерпаем запас за собствена употреба. Когато я арестуваха, животът й всъщност беше приключил. Разбира се, в Ню Йорк съществуват онези Рокфелерови закони за наркотиците. Продай две унции хероин и това се счита за престъпление от първа степен с присъда от петнадесет години до живот. И петнадесет години е минимумът. И тук се намесихме ние. Защото подобен талант не се среща всеки ден. Чрез свръзката ни от Отряда за политическа стабилизация накарахме федералния прокурор да сключи сделка с офиса на областния прокурор. След това я притежавахме. Тя беше наш много специален проект и се доказа като много възприемчив ученик. Наистина улови намеренията ни.

— И така всичко се е развило според плана ви — тежко каза Кейстън, докато очите му се стрелкаха между двамата. Две вбесяващо самодоволни физиономии, една споделена визия. Лудост! А онова, което най-много го плашеше, беше колко спокойни изглеждаха те.

Изведнъж вратата бе избита с гръм и трясък. Едър мъж с широк гръден кош изпълни празната рамка; зад гърба му незабавно се струпаха други.

Кейстън се обърна и погледна мъжа.

— Никога ли не чукаш?

— Добър вечер, Клей. — Положил ръце на кръста си, младши заместник-директорът изгледа Уитфийлд и Палмър без никаква изненада. — Чудиш се как се досетих какво си намислил? — попита той счетоводителя.

— Онова, което наистина се чудя, Кал — безрадостно каза Кейстън, — е на коя страна си.

Норис мрачно кимна.

— Предполагам, че съвсем скоро ще разбереш.

 

 

Времето и пространството — тук и сега — се трансформираха напълно за Амблър. Въздухът сякаш се просмука от Конгресната зала и вътре стана студено като в открития космос. Времето се процеждаше на бавни, туптящи секунди, поддържащи ритъм със собственото му тътнещо сърце.

Харисън Амблър. Колко усилия беше положил, за да си върне името — име, което скоро щеше да се превърне в нищо повече от нарицателно за позор. Чувстваше се съсипан и самоотвратен, но нямаше да отстъпи лесно.

Тя сигурно забеляза тази негова решимост, защото докато зрителният контакт помежду им оставаше, той засече — видя или усети — съвсем слабо движение, някакво незначително мускулно съкращение, предшестващо натискането на спусъка, или просто го знаеше, без да вижда и без да усеща, защото в тази частица от секундата той беше тя и тя беше той, двамата споделяха миг на прозрачност, който беше миг на слята идентичност, връзка, която вече не беше любов, а омраза, и…

Амблър се хвърли върху нея, преди да е осъзнал, че го прави, хвърли се върху нея в самата секунда, в която тя натисна спусъка.

Силният гърмеж на оръжието го върна в реалността. Експлозията високо горе една микросекунда по-късно — пукащ звук, стъкло, разбиващо се на дребни, блещукащи парчета, слабо, но осезаемо помръкване в осветлението — му подсказа, че куршумът се е отплеснал, улучвайки една от големите лампи на тавана. Докато осъзнаваше тази мисъл, той почувства разкъсваща болка в корема, почувства болката дори преди да зърне светкавичното движение на ръката й, лъскавото острие, което държеше. Част от съзнанието му се учуди — нямаше никаква логика. Трябваше му нова мимолетна секунда, преди да осъзнае, че тя го пробожда за втори път, че продължава да го пробожда — да, режеше и мушкаше, отново и отново, пронизваше го със спазматично безумие.

От него рукна кръв като вино от пробит мях, но това нямаше значение, защото той трябваше да я спре или щеше да изгуби всичко — името си, душата си, съществото си. С цялата си оставаща сила той се хвърли върху нея, независимо че дългото острие прониза за пореден път вътрешностите му. Ръцете му се извиха като закривени куки, които обездвижиха крайниците й и приковаха тялото й към пода. Писъците и виковете около него звучаха сякаш от мили разстояние. Той не съзнаваше нищо друго, освен нея, жената, която беше обичал — убиецът, когото никога не беше опознал, — мятаща се и бореща се под него в гротескна пародия на любовен акт, продиктуван от обратното чувство. Лицето й, на инчове от неговото, изразяваше единствено беса и чистата злокобна решителност на хищник от джунглата. Загубата на кръв започна да замъглява съзнанието му, силите го напускаха и той се отпусна върху нея под тежестта на собственото си тяло, като с това предотврати бягството й.

Далечен глас, изплувал над съскащия бял шум като от лоша радиостанция, осеян със слънчеви зайчета от друг континент. Спомнете си мъжа от древни времена, който отворил магазинче в едно село, където продавал копие, което момеело да промуши всичко, и щит, който нищо не можело да промуши.

Копието. Щитът.

Мъж, който виждаше през всеки. Жена, през която никой не можеше да види.

Копието. Щитът.

Частици от изминалото време пробягваха през съзнанието му като диапозитиви през развален прожектор. Тихо промърморените окуражителни думи на остров Париш — именно тя беше посяла идеята за бягство в главата му, дори и точната дата — осъзнаваше сега той. Именно Лоръл беше онази, която във всяка кризисна ситуация го бе изваждала от равновесие, но го бе поддържала на правилния път. Таркин, човешкият детектор, беше срещнал равностоен съперник и това беше Лоръл. През цялото време.

Проумяването на истината го прониза и го хипнотизира, отвори в гърдите му рана, по-болезнена от онези, които Лоръл му беше нанесла с острия си нож.

Той затвори очи за миг и сетне отново ги отвори, а това му се стори по-непосилно от всяко друго физическо усилие, което някога беше правил.

Впи поглед в очите й, търсейки жената, която мислеше, че познава. Преди да изгуби съзнание, видя само мрак и поражение, и озъбен антагонизъм, а после, в същия мрак — в бледо, трептящо изображение — той видя себе си.