Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (9)

Глава 9

Пекин

Въпреки че президентът Лю Ан се беше оттеглил в частния си апартамент, в друго крило на комплекса разговорът продължаваше.

— А за какви фотографски доказателства спомена? — обърна се меко ветеранът от тайните служби към Чао.

Началникът на Второ бюро Чао Тан кимна и извади няколко снимки от черната си папка, които разпръсна по средата на масата.

— Разбира се, вече съм ги показал на Ан с предвидим резултат, което ще рече никакъв. Помолих го поне да отмени международните си визити в името на сигурността. Той отказа. Но вие трябва да ги видите.

Той потупа една от снимките — тълпа пред дървена платформа.

— Заснета е няколко минути преди покушението в Чанхуа — каза шпионинът Чао. — Ще си спомните събитието. Случи се преди малко повече от две години. Моля, забележете белия мъж сред тълпата.

Той извади нова снимка, дигитално увеличен образ на същия човек.

— Убиецът. Мъжът, извършил кървавата задача. На други снимки ще го видите на местата на други убийства. Истинско чудовище. Нашите шпиони понаучиха това-онова за него.

— Какво е името на чудовището? — настоятелно попита възрастният Ли Пей с насечения си провинциален акцент.

Чао изглеждаше обезсърчен от въпроса на Ли Пей.

— Разполагаме само с псевдоним — призна той. — Таркин.

— Таркин — повтори Пей, а увисналата му гуша потрепери досущ като на престарял шарпей. — Американец?

— Така смятаме, въпреки че не сме сигурни кой го контролира. Беше трудно да филтрираме сигналите от фоновия шум. Но имаме причина да мислим, че той е главното действащо лице в заговора срещу Лю Ан.

— Значи трябва да бъде елиминиран — каза белокосият мъж и удари с ръка по масата.

Наистина е лукав, помисли си Чао, но наистина е и селянин.

— И ние мислим така — заяви шпионинът. — Понякога се притеснявам, че Лю Ан е твърде добър за този свят. — Той направи пауза. — За щастие, аз не съм.

Последваха няколко мрачни кимвания от насядалите около масата.

— По този повод вече са взети необходимите мерки. По проблема работи специален екип от отдела по разузнавателни сигнали към Второ бюро. Вчера, когато получихме достоверна информация за вероятното му местонахождение, предприехме незабавни действия. Повярвайте ми, по този случай работят най-добрите, които страната ни може да предложи.

Звучеше като празни приказки, осъзнаваше Чао, но в строго технически смисъл той вярваше, че това е истината. Чао беше открил Джо Ли, когато той беше още юноша и беше спечелил първа награда в регионално състезание по стрелба, организирано от местния клон на Народната армия за освобождение. Резултатите от състезанието показваха, че момчето въпреки селския си произход има необичайни заложби. Чао винаги беше нащрек за скрити феномени; той вярваше, че най-голямото предимство на Китай се крие в многочислеността му и не само по отношение на грубата сила на евтината работна ръка, но и в единичните феномени, които тази многочисленост неминуемо раждаше. Ако разтвориш един милиард стриди, със сигурност ще откриеш цяла шепа перли, обичаше да казва другарят Чао. Той беше убеден, че младият Джо Ли е една такава перла, и се погрижи лично да подготви младежа за необикновена кариера. Интензивните му езикови обучения започнаха рано; Джо Ли стана вещ не само в основните западни езици, но и в бита на западните нации; владееше до съвършенство порядките, които бяха обичайни за населението там. Освен това получи и отлично обучение в употребата на оръжия, маскировката, западния стил на ръкопашен бой и бойните изкуства в стил Шаолин.

Джо Ли не разочарова Чао. Той не стана едър мъж, но пък малките му размери се оказаха предимство; те го караха да изглежда незастрашителен и неподозрителен, а необичайните му умения бяха прикрити от обикновения външен вид. Той беше, както Чао веднъж му каза, боен кораб, маскиран като риболовна лодка.

В него обаче имаше и още нещо. Въпреки че Джо Ли вършеше работата си с професионална експедитивност и безпристрастност, личната му лоялност към родината и към самия Чао не подлежеше на съмнение. Чао се беше погрижил да бъде така. Отчасти по причини на сигурността, отчасти, защото Чао бе наясно с постоянните разправии и домогвания до ресурси по най-висшите нива на правителството, той бе запазил оперативния контрол над Джо Ли строго изолиран. Без да преувеличава, можеше да заяви, че най-страховитият агент на Китай докладваше единствено на Чао и на никой друг.

— Но този Таркин мъртъв ли е? — попита икономистът Цай, като барабанеше с пръсти по черната лакирана повърхност на масата.

— Още не — отвърна Чао. — Но скоро.

— Колко скоро? — притисна го Цай.

— Подобна операция на чужда почва е винаги много деликатна — предупредително каза Чао. — Но както вече ви уверих, по задачата работи най-добрият. Това е човек, който никога не ме е разочаровал, а ние му предоставяме постоянен приток от разузнаване в реално време. Животът и смъртта са срещи с точно уреден час, както е казал великият мъдрец. Достатъчно е да заявя, че срещата на Таркин ще се проведе всеки миг.

— Колко скоро? — повтори Цай.

Чао погледна часовника си и се позволи лека усмивка.

— С какво време разполагате?

Ню Йорк

Хотел „Плаза“, на Пето авеню и Сентрал Парк, беше построен в началото на двадесети век и оттогава се беше превърнал в символ манхатънската елегантност. С изкованите си от мед корнизи и интериори, облечени в брокат и позлата, той наподобяваше на величествен френски замък, кацнал на ъгъла на Сентрал Парк. Дъбовата зала и Палмовата градина, заедно с реномираните галерии и бутици, осигуряваха на хората, дори и на тези, които не бяха наели някоя от осемстотинте стаи, безброй възможности да подпомогнат поддържането му.

По настояване на Озирис двамата мъже продължаваха разговора си не другаде, а в хотелския басейн с олимпийски размери на петнадесетия етаж.

Поредното хитро рандеву, прецени Амблър, докато двамата се преобличаха в предоставените от „Плаза“ бански костюми. Щеше да е трудно да се скрие подслушвателно устройство при тези условия и почти невъзможно да се постигне разбираем запис при околния шум на плискаща се вода.

— Та за кого работиш тези дни? — беше започнал Амблър, докато плуваше до Озирис в най-дълбоката част. Възрастна жена в плиткия край мързеливо плуваше по най-тясната страна на басейна. С изключение на нея, басейнът беше празен. Няколко очевидно заможни дами, облечени с цели бански костюми, отпиваха кафе и чай, докато си почиваха на шезлонгите край басейна, без съмнение събирайки енергия за някое отложено усилие.

— Не са хора като нас, ето какви са — отвърна Озирис. — Наистина, просто са организирани по друг начин.

— Заинтригуван съм — каза Амблър. — Но не и информиран. За какво, по дяволите, говориш?

— Става въпрос за отприщването на таланта. Има толкова много бивши агенти под прикритие, всъщност стари кадри на ОПС, които може би не използват уменията си в пълната им сила. Сега те продължават да обслужват интересите на Америка, но получават назначенията си и им се плаща чрез частна организация. — Пълнотата на Озирис го държеше на повърхността; плуването му костваше минимални усилия.

— Частно предприятие. Стара история. Стара като хесенските наемници, които спомогнали за раздвижването на нещата по времето на Американската революция.

— Може би малко по-различна — каза Озирис, без да се затруднява с дишането. — Организирани сме като частна мрежа на сподвижници. Основната идея се крие в думата мрежа.

— Значи по-скоро нещо като „Ейвън“ или „Тапъруеър“^[1], отколкото „Юниън Карбайд“^[2]. Многостепенният маркетингов модел.

Проследявайки звука на гласа на Амблър, Озирис леко извърна глава; слепите му очи сякаш се взираха.

— Аз не бих я определил така, но да, това е основната идея. Независими агенти, работещи самостоятелно, но координирани и разпределяни от „горното ниво“. Затова можеш да разбереш защо екипът те очаква в редиците си с такова нетърпение. Искат те по същата причина, поради която искаха и мен. Аз притежавам уникален комплект от умения. Ти също. А тези хора възнамеряват да привлекат само уникални таланти. Това те поставя в изгодна позиция за преговори. Знаеш, че си нещо като мистична фигура сред момчетата от Отдела за политическа стабилизация. Шефовете смятат, че дори и само половината от историите, които се разказват за теб, да са верни… а аз съм те виждал в действие и знам какъв е резултатът. Искам да кажа, боже, онова, което стори в Куала Лумпур — ето това е сърцевината на легендата. А аз бях там, както навярно си спомняш. В ОПС няма много хора с малайзийски език.

— Това беше преди доста време — каза Амблър и се изви, за да заплува по гръб.

 

 

Куала Лумпур. Бяха минали доста години, откакто за последен път беше мислил за това, но спомените се завърнаха достатъчно бързо. Конгресен комплекс в Световния център „Путра“ във финансовата зона на града, близо до Златния триъгълник и Кулите близнаци. Провеждаше се международен търговски конгрес и Таркин беше официален представител на юридическа фирма от Ню Йорк, специализирана в правото на интелектуална собственост. Шефовете на Таркин имаха информация, че сред членовете на една от чуждестранните делегации се крие терористичен агент. Но кой беше той? Таркин беше изпратен там като ходещ детектор на лъжата. Те предполагаха, че за изпълнение на задачата вероятно ще му бъдат необходими всичките четири дни на конференцията. Но на Таркин му беше отнело само половин час. Беше се разходил из лобито на конгресния център още първата сутрин, шляейки се между групичките хора с раздадените им от организаторите сини папки; наблюдаваше как маркетинговите специалисти си разменят визитни картички, следеше как предприемачите дебнат потенциални инвеститори и хилядите други танцувални стъпки, типично изигравани между бизнесмени. Въздухът в лобито беше пропит с ухание на кафе и топли тестени закуски. Таркин позволи на съзнанието си да се рее безцелно, докато той обикаляше наоколо, от време на време кимаше сякаш на някого току отвъд полезрението на друг, който го гледаше. Двадесет и пет минути по-късно той знаеше.

Не беше един човек, а двама, които се бяха прикрепили към банкова делегация от Дубай. Как беше познал? Таркин не си даваше усилия да прави разбор на подсъзнателните знаци на потайност и страх; той ги видя и разбра, както винаги се случваше. Това беше всичко. Разузнавателен екип на Отдела за политическа стабилизация прекара остатъка от деня, потвърждавайки онова, което той беше забелязал с един поглед. Двамата млади мъже бяха племенници на председателя на банката; освен това се бяха включили в джихадско братство, докато бяха учили в университета на Кайро. Братството ги беше инструктирало да се снабдят с определени части на индустриално оборудване — хардуер, който макар и безвреден сам по себе си, можеше в комбинация с други обикновени материали да се използва за производство на муниции.

Амблър спокойно се носеше по водата в продължение на няколко дълги минути. Тези хора знаят какво можеш да правиш, разсъждаваше той. Този факт как ще промени равенството?

— В Кула Лумпур всички те питаха как си разбрал, а ти отвърна, че е било очевидно, че двамата са се обливали в пот. Но не беше очевидно, не и за всички останали. И те не се обливаха в пот. Анализаторите на ОПС прегледаха видеозаписите по-късно. Всъщност според всички останали те са се сливали с множеството по дяволски впечатляващ начин. Изглеждали са отегчени и изпълнителни, точно както са искали да изглеждат. Само ти си ги видял по друг начин.

— Видях ги такива, каквито бяха.

— Именно. Нещо, което никой друг не е могъл да направи. Така и не сме говорили за това. Това е невероятно умение. Дарба.

— Тогава ми се иска да можех да я заменя.

— Защо? Твърде голяма ли е за теб? — засмя се Озирис. — И каква е сделката? Някоя вещица ти е дала амулет?

— Не съм най-подходящият човек, когото да питаш — сериозно отвърна Амблър. — Но мисля, че има нещо общо със следното: повечето хора виждат онова, което искат да видят. Те опростяват нещата, въвличат се в хипотетични предположения. Аз не го правя. Не мога. Не е нещо, което просто мога да включа или да изключа.

— Не знам дали това е благословия или проклятие — каза Озирис. — Или по малко и от двете. Comme d’habitude. Условието да знаеш твърде много.

— Точно сега проблемът ми е, че знам твърде малко. Знаеш какво търся. Просветление. — Наистина за него това беше въпрос на живот и смърт. Нуждаеше се от истината, в противен случай щеше да бъде завлечен от подводното течение на безсъзнателното съществуване, откъдето никога нямаше да изплува.

— Но просветлението идва стъпка по стъпка — заяви Озирис. — Както казах, онова, което мога да предложа, е по-скоро преценка, а не информация. Кажи ми съответните факти и аз може би ще успея да ти помогна да извлечеш смисъл от тях.

Амблър погледна Озирис, който все още плуваше почти без усилие. По широките му рамене блестяха капки вода, но червената му коса оставаше суха. Сините слепи очи на мъжа бяха приветливи, дори любящи; напрежението, което долавяше, не произтичаше от измами или заблуждения. Опасенията на Амблър бяха автоматични и той трябваше да ги остави настрана. Възможността, ако беше реална, не трябваше да се подминава.

 

 

Китаецът с добре ушития костюм — почти незабележимо каре, суперфина вълна — не привлече ничие внимание, когато влезе през въртящата се врата и пристъпи в централното фоайе на хотел „Плаза“ на Пето авеню. Той беше дребничък, красив, с деликатни черти и ясни, приятелски очи. Кимна на една от служителките на рецепцията и тя отвърна на поздрава му, предполагайки, че мъжът я бърка с някоя от колежките й, която го беше регистрирала. Той кимна и на портиера, който блесна в усмивка от типа мога-ли-да-ви-бъда-от-помощ, и не наруши уверената си крачка, докато минаваше покрай асансьорите. Ако беше проявил колебание, ако се беше спрял, за да се ориентира, някой от неангажираните служители щеше да пристъпи към него с въпроса „Мога ли да ви помогна, сър?“. Но в хотел с осемстотин стаи човек, който изглеждаше, сякаш беше отседнал тук, вероятно наистина беше отседнал тук.

В рамките на няколко минути той се увери, че плячката му не е нито във фоайето, нито в ресторантите на хотела; след още няколко минути определи, че не са и в другите обществени помещения на долните етажи — галериите, магазините, козметичните салони, балнеологичния център.

Джо Ли вече беше отхвърлил възможността плячката да е наела хотелска стая — подобно луксозно заведение са на лице неудобен брой изисквания — документи за самоличност, копия от кредитни карти и така нататък. А те не приличаха на хора, които биха желали да оставят такава регистрация на посещението си. Отсъствието им от основните обществени помещения оставяше две възможности. Едната беше хотелският фитнес център.

Никой от хотелските служители не го видя да завива по коридора между два асансьора и да минава през дискретно масирания служебен вход. Не го видяха да отваря куфарчето си и да сглобява оборудването, което носеше. Не го видяха да се преоблича в един от тъмносивите гащеризони на хигиенистите, който напълно скри мекия му костюм, и да се качва в служебен асансьор, бутайки количка с парцал и кофа за почистване.

Ако го срещнеха сега, нямаше да го познаят. Чрез прости мускулни промени и преправяне на позата той се беше състарил с двадесет години; сега беше прегърбен мъж, загрижен за кофата си и безкрайния си списък от задачи, обичайно присъствие на обслужващ персонал, което малко хора наистина забелязваха.

 

 

Озирис сякаш започна да се задъхва, но това не се дължеше на физическа умора.

— Не разбираш ли — казваше той. — Съществува и алтернативна хипотеза. — Той плуваше с малки, грациозни движения, сякаш дирижираше камерен оркестър. Синьото на очите му се сливаше със синята вода на басейна.

— В съзвучие с преживяванията ми през последните двадесет и четири часа?

— Да — отвърна старият му колега. — Досието ти е кристално ясно. Объркан си от факта, че спомените ти за това кой си не съвпадат със света, в който живееш, и ти предполагаш, че светът е бил манипулиран. Но ако предположенията ти са грешни? Ако твоето съзнание е било манипулирано?

Амблър слушаше с нарастващо чувство на боязън, докато едрият оперативен агент му обясняваше.

— Какво е най-простото обяснение? — продължи Озирис. — По-лесно е да се промени съдържанието на главата ти, отколкото целият свят.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — Амблър се чувстваше вцепенен.

— Ти знаеш за БЛУБЪРД, АРТИШОК, МКУЛТРА — всичките тези научно-поведенчески програми през петдесетте, нали? Те бяха отречени, прекратени. Забавни малки епизоди от историята на шпионските агенции, това си мислят хората.

— И с право — присмехулно каза Амблър. — Назоваваш щуротии от студената война, фантазии от една отминала епоха. Прекратени много отдавна.

— Ами, точно в това е работата. Имената на програмите се промениха, но проучванията така и не бяха преустановени. И историята има връзка. Всичко започна с кардинал Йозеф Минценти — това име говори ли ти нещо?

— Поредната жертва на комунистическия режим от средата на века, рано в следвоенния период. Унгария направи показен процес, накара го да си признае пред камерите обвиненията в измяна и корупция. Но всичко това беше фалш.

— Със сигурност. Но ЦРУ прояви любопитство. Добра се до аудио-визуалния материал на признанията и го пусна през всичките онези тестващи нивото на стреса индикатори, като се опитваше да открие доказателства, че човекът лъже. Но странното беше, че се провалиха. Всички тестове показаха, че говори самата истина. Но обвиненията всъщност бяха скалъпени и те също го знаеха. Което ги накара да се замислят. Възможно ли беше прелатът да е вярвал в онова, което свидетелства? Ако беше така, как бяха го накарали да повярва в тази… в тази алтернативна реалност? Ако е бил дрогиран, какви медикаменти бяха използвали? И така нататък. Всичко това даде летящ старт на собствените ни експерименти с контролиране на съзнанието. През първите две десетилетия повечето от това беше пълни глупости. Изпращаха някого в кома с пентотал, после му инжектираха достатъчно декседрин, за да ококори очи. Какво можеше да се постигне — дали хората щяха да станат податливи на наркотична хипноза? Най-добрите и най-умните бяха очаровани от перспективата. Съвсем скоро техническият състав беше подложен на експерименти в името на каузата. Но им трябваха още ресурси, затова измислиха начин да привлекат групата „Специални операции“ към армията във Форт Детрик в Мериленд, където разполагаха с център за биологични проучвания.

— Откъде знаеш за това? — попита Амблър. По гръбнака му пълзяха тръпки.

— Защо мислиш, че изобщо ни събраха заедно? — Озирис сви рамене. — Моята кариера мина в психологически операции. Като на повечето лингвисти. Езикът се оказа основен препъникамък за експериментаторите. В добрите стари времена разпитваха руски дезертьор в немско скривалище или севернокореец в апартамент в Сеул и зашеметяваха нещастниците със сложния си протокол. Скоро тези хора поддаваха и започваха да бръщолевят на наречието на родното си село, а маймуните в агенцията нямаха и представа какво казват, нито пък можеха да разговарят с тях на родния им диалект. Тогава решиха, че са им нужни хора като мен. Обърнаха доста камъни, докато ни открият и вербуват. И така изпълнихме дълга си по един от психологическите проекти. После започнаха да ни дават под наем на други правителствени агенции. „Колегиалност“, така го наричаха. Всъщност ставаше въпрос за разпределение на ресурсите, за разширяване на бюджета.

— Други правителствени агенции. Като „Консулски операции“. Или Отряда за политическа стабилизация.

— Познаваш установения ред. Накрая помолих за официален трансфер към Държавния департамент, защото мислех, че ще е по-стимулиращо на езиковия фронт. Но в „Консулски операции“ се интересуваха от психологическия опит, който бях получил. По онова време вече се тревожеха за теб. Тревожеха си доколко си надежден. Харесваше им идеята да бъда около теб при някои операции.

— Значи си подавал доклади за мен.

— Точно така. Ти подаваше доклади за лошия, а аз подавах доклади за добрия, който ни помагаше да заловим лошия. Но ти го знаеше тогава, не се съмнявам в това. Просто работни задължения, нали?

— Мисля, че си спомням, че бях помолен да подам доклад за теб — каза Амблър. — Все още се опитваха да преглътнат идеята за сляп агент. Отново искаха да се уверят.

Озирис весело се усмихна.

— Говорим за слепия, който водел слепия. Ти си знаел за поръчението ми. Усещането ми беше, че си твърде възпитан, за да ми го кажеш.

— Предполагам, че съм знаел, че не ми мислиш злото.

— Така беше. Всъщност винаги съм те харесвал. Особено след Куала Лумпур.

— В действителност тази история се раздуха твърде много.

— Залавянето на джихадските палета? Не говоря за това.

— А за какво тогава?

— Върни се в спомените си малко преди това да се случи.

— Предполагаше се ти да ми помагаш в Световния център „Путра“. Което означаваше, че седеше в края на бара и пиеше някакъв ябълков сок. Приличаше на бира. В едното ти ухо имаше микрофон, за да слухтиш из фоайето. Идеята беше, ако чуеш нещо интересно или необичайно, веднага да ми сигнализираш.

— Така и не се наложи да го направя. Но аз говоря за онова, което се случи малко по-рано. Вървяхме заедно натам, закачили конферентните си табелки. И изтупани с онези скъпи бизнес костюми, на които дори и копчетата говореха „вземаме хонорар на час“.

Амблър изсумтя.

— Щом така казваш.

— Върховете на пръстите ми никога не лъжат. Отличен плат, съвършена кройка около врата и раменете. — Озирис вдигна ръце и размърда пръстите си. — И така, вървим по коридора, наближаваме целта си, а онзи селянин от провинциите се опитва да разбере как се стига до най-близката железопътна гара и никой не му обръща и грам внимание. От акцента му успях да разбера, че е диак, едно от най-примитивните етнически малцинства, които живеят в селата, разпръснати из остатъка на земеделската част на Малайзия, а да ти напомня, че всичко това се случва в сърцето на финансовата зона. Хората са заети и никой няма време за един селянин, затова, разбира се, го пренебрегват, сякаш е изтъкан от въздух. В отчаянието си дребният човечец — вероятно облечен в някоя нелепа роба и обут в сандали се обръща за помощ към теб.

— Щом така казваш — повтори Амблър.

— Сега, ти не си оттам и нямаш никаква представа. Но вместо да кажеш на човека „Съжалявам, не мога да ви помогна“, ти спираш един от онези устремено крачещи бизнесмени. Той, разбира се, е щастлив да спре заради такъв преуспял западняк като теб. После, със селянина, застанал близо до теб, ти го питаш: „Бихте ли ни казали къде се намира най-близката железопътна гара“, и стоиш там, докато костюмарят обяснява как точно се стига дотам. Междувременно аз чупя пръсти в джобовете на панталоните си, защото на нас ни предстои дяволски голяма задача за вършене, а ти губиш време, за да помогнеш на някакъв туземец да открие пътя към дома.

— Е, и?

— Не си го запомнил, защото не е означавало нищо за теб. Но за мен означаваше много. Мислех те за задник от първа лига като повечето от момчетата в ОПС и внезапно си казах, че може и да не си такъв.

— Нито дори от втора лига?

— Направо от някой селски отбор — разсмя се отново Озирис. Амблър си спомни, че Озирис обичаше да се смее. — Странно е какви неща си спомня човек. Странно е и какви не си спомня. Което ни довежда до следващата фаза на психологическите експерименти. Виетнам още е силен. Никсън още не е ходил на посещение в Китай. И следващото нещо, което се случва, е, че към екипа най-сетне се присъединява един много умен, много опасен, много могъщ човек.

— Да не ми даваш някакъв проклет урок по история?

— Знаеш какво казват. Онези, които забравят миналото…

— Пропадат на изпитите по история — довърши Амблър. — Голяма работа. Понякога си мисля, че само онези, които помнят миналото, са обречени да го повторят.

— Разбирам те. Говориш за хора, които подхранват недоволството и съжалението си над неща, които са се случили преди векове. Но какво ще стане, ако посадя нещо гадно в овощната ти градинка, ако сложа малко отровни плевели сред боровинките ти? Няма ли да искаш да знаеш за това?

— За какво говориш?

— Говоря за Джеймс Джезъс Енгълтън и една от многото жертви на неговото завещание.

— Кой, по дяволите?

— Може би ти.

Значи не бяха във фитнес центъра. Джо Ли внимателно провери помещението, включително и съблекалните. Не привличаше ничие внимание; обличайки униформата на хигиениста, сякаш си беше сложил някакво магическо наметало невидимка. Сега току-що бе избутал кофата си през съблекалните на плувния басейн. Нямаше и следа от плячката. Последното място, което оставаше да огледа, беше самият басейн. Наистина той притежаваше отлични предимства за място на срещи.

Използвайки тромавата походка, която беше възприел за ролята, Джи Ли си проправи път към плувния басейн. Никой не го поглеждаше втори път; никой не поглеждаше за втори път и дългата дръжка на парцала за чистене. Фактът, че диаметърът й беше доста голям за една обикновена дръжка, беше твърде сложен, за да се материализира в нечие съзнание. Докато тътреше количката си по пода от малки керамични плочки, той нехайно се оглеждаше наоколо. Мъжът, когото преследваше, се беше измъкнал на косъм в Саурландс. Това нямаше да се повтори.

Ако плячката му беше тук, работата му скоро щеше да приключи.

 

 

Амблър затвори очи и се гмурна до дъното на басейна, а после бързо изплува на повърхността. Нуждаеше се от малка пауза. Енгълтън, великият мозък на ЦРУ в контрашпионажа през студената война, беше гений, чиито параноидни фикс идеи едва не бяха разрушили управлението, на което служеше.

— Малко са тортите, в които Енгълтън да не е бръкнал с пръст — продължи Озирис. — Когато в началото на седемдесетте ЦРУ трябваше да сложи в нафталин МКУЛТРА, той се погрижи да не затварят програмата. Всъщност просто я преместиха към Пентагона. Не след дълго Енгълтън изпадна в немилост, но истинските му последователи поддържаха вярата. Години наред харчеха милиони за проучвания във и извън правителството. Наемаха учени от фармацевтични фирми и академични лаборатории. Вършеха работата си, без да им се бъркат от разни комитети по етика. Работеха със скополамин, буфонтенин, коринтанин. Упойващи, възбуждащи и междинни вещества. Развиваха модифицирани версии на машини за електроконвулсивна терапия. Надграждаха върху пробивите в областта на „разпада на структурата“, което означаваше така да се набъркат в мозъка на човека, че той да загуби всякакво чувство за време и пространство, цялото си обичайно поведение, в основни линии цялото си самосъзнание. Това комбинираха с техника, наречена „психическо тласкане“, при която поставяха пациента в ступор и го бомбардираха с послания от магнетофонна лента — по шестнадесет часа на ден в продължение на седмици. Всичко това се вършеше доста недодялано в онези дни. Но Енгълтън смяташе, че би могло да се приложи на практика. Той беше обсебен от съветските техники за контрол над съзнанието. Знаеше, че нашите агенти могат да бъдат, и бяха, залавяни от врага, а съдържанието на мозъците им можеше да бъде изкопчено посредством стрес, травми и психофармакология. Но какво щеше да се случи, ако можеше да промени съдържанието на човешката памет?

— Това е невъзможно.

— Енгълтън не смяташе така. Просто трябваше да адаптира старите проучвания върху разпада на структурата и психическото тласкане и да ги изведе на съвсем ново ниво. Това се случи в Отдела за стратегическа невропсихология към Пентагона, където създадоха техника, позната като мнемоническо наслагване. Забрави за старите магнетофонни ленти. Вече бяха минали далеч отвъд тях. Сега включваха богат заряд — видео, аудио, обонятелни стимули — и производството на стотици дискретни скици на паметта. Различните тематики се поставяха под влиянието на всевъзможни влети психотомиметични химикали, а после биваха излагани на заряда, на поток от ярки епизоди, представени в разбъркан, непрекъснато променящ се порядък, от облекчаването на пластмасово гърне като бебе, до непохватното опипване с тринадесетгодишно съседско момиче… сцена на завършване на гимназията… парти в колежа… Името, това на насложената идентичност, се повтаряше отново и отново. Резултатът беше променена самоличност, върху която агентът автоматично би се позовал при условия на краен стрес. Идеята беше да се създаде агент, устойчив на разпити. Но ти знаеш как работят тайните служби. Щом разработят някаква техника, човек само може да предполага как биха я употребили.

— И ти предполагаш…

— Да — каза незрящият агент. — Предполагам. Не го заявявам, сякаш го знам, защото не го знам. Само ти разказвам. За теб има ли логика?

Амблър започваше да чувства пареща жега въпреки хладната вода. Разпад на идентичността…, отреагиращо, конвулсивно его… психиатричният жаргон се завърна към него на остри, назъбени късове.

Лудост!

В опит да потвърди непосредствеността на възприятията си — да се потопи в реалността — той усети хладината на заобикалящата го вода, болката в мускулите си. Вдигна глава, попивайки и най-дребния детайл наоколо. Възрастната жена, която плуваше на кратките си отсечки, беше около осемдесетгодишна. Момичето — сигурно беше внучката й — в тъничкия червен костюм. Пълните жени, които пиеха кафе, изтегнати по шезлонгите край басейна в техните целомъдрени цели бански, без съмнение дискутиращи диети и гимнастически упражнения. От другата страна на облицованата с плочки повърхност прегърбен хигиенист с кофа и парцал. Китаец, неопределима възраст… в него нещо не беше както трябва.

Амблър примигна. Прегърбването не беше особено убедително, реши той, изучавайки сцената пред очите си, нито пък парцалът.

О, Господи!

Дали не халюцинираше? Дали не се поддаваше на параноични самозаблуждения?

Не, не можеше да си позволи да разсъждава така.

— Озирис — внезапно каза Амблър. — Има един хигиенист. Китаец. Един от вашите?

— Абсолютно невъзможно — отвърна Озирис. — Решението да дойдем тук беше спонтанно. Никой не знае за това.

— В него има нещо странно. Нещо… просто не знам. Но не можем да останем повече тук. — Амблър се гмурна под водата с намерението да изплува на няколко ярда разстояние, за да хвърли още един поглед на хигиениста, без това да става очевидно. Не можеше да се отърси от чувството, че в този човек има нещо нередно.

Секунда по-късно водата над главата му стана мътна, тъмна.

Инстинктивно Амблър преустанови изплуването си и се гмурна още по-дълбоко в басейна, преди да погледне нагоре.

От тялото на Озирис шуртеше кръв — бързината и налягането сочеха, че сънната артерия е била разкъсана от куршум — и се разливаше из хлорираната вода на вълнисти облаци.

 

 

Кевин Макконъли се опитваше да бъде търпелив с идиота на средна възраст в онова, което в „Плаза“ настояваха да се нарича „зона за преобличане“. „Съблекалня“ беше твърде низко, предполагаше Макконъли. „Съблекалня“ говореше за потни чорапи и бандажи; „Плаза“ беше за разглезени богаташи, на които им харесваше да мислят, че светът е създаден точно заради тях, сякаш някой първокласен шивач беше взел ножиците и иглите си и беше прекроил цялото проклето западно полукълбо точно по вкуса им. Синсинати ли препречва пътя ви, сър? Ще го преместим. Езерото Мичиган не е достатъчно голямо? Ще го разширим още малко, сър. Ето така говореха. Ето така мислеха. И ако имаше някое мехурче на планетата, където можеха да угаждат на тази фантазия, това беше хотел „Плаза“.

— Няма нищо — казваше Макконъли на идиота, червендалест мъж без врат. — Ако мислите, че някой е откраднал портфейла ви, ние трябва да го приемем сериозно. Само изтъквам, че изключително рядко имаме случаи на кражба в зоната за преобличане.

— Но винаги има първи път — изсумтя червендалестият мъж.

— Проверихте ли в джобовете на якето си? — попита Макконъли и посочи издутината в долния ляв джоб на морскосиния блейзер.

Мъжът изръмжа, но потупа джоба. Сетне извади портфейла и даже го отвори, сякаш за да провери, че наистина е неговият.

Чий портфейл очакваше да откриеш, тлъст шибаняк такъв? Макконъли се въздържаше от усмивки — можеха да се приемат погрешно.

— Значи всичко е наред — каза той.

— Никога не държа портфейла си там — сприхаво заяви мъжът. — Странно. — Той метна подозрителен поглед на Макконъли, сякаш Макконъли беше престъпникът. Сякаш той беше сгафил нещо. Последва безизразна усмивка. — В такъв случай съжалявам, че ви загубих времето. — Но тонът му някак казваше, че вината е на Макконъли.

Макконъли само сви рамене.

— Не се притеснявайте. Случва се често.

Особено с арогантни копелета като теб, които не си признават, като се издънят. Това беше проблем, с какъвто никога не се беше сблъсквал, когато работеше във ВП. Хората във военната полиция винаги знаеха мястото си. То бе прецизно упоменато на пагона върху раменете им.

Тъкмо се канеше да регистрира писмено „доклад за инцидент“ — само дето трябваше да ги наричат „доклади за липса на инцидент“, тъй като по-голямата част от тях бяха точно такива, оплаквания без причина, — когато чу писъци откъм плувния басейн.

 

 

Нов куршум прониза водата, оставяйки след себе си сноп мехурчета като наниз перлени мъниста, и пропусна Амблър само с няколко сантиметра. Пречупването на образа беше попречило на стрелеца да улучи мишената си. Но той нямаше да повтори същата грешка. Какъв беше ъгълът на стрелбата — колко далеч се намираше „хигиенистът“ от ръба на басейна? Оставайки дълбоко под повърхността, Амблър бързо се придвижи към стената най-близо до стрелеца с няколко мощни размаха на крайниците си — близо винаги означаваше по-безопасно. На стрелеца щеше да му се наложи да смени позицията си, за да застане под добър ъгъл спрямо Амблър.

Амблър вдигна очи към разливащата се червена маса в средата на дълбокия край; Озирис вече беше мъртъв, а тялото му се поклащаше малко под повърхността на водата с разперени крайници.

О, мили Боже, не!

Къде беше безопасно? Амблър бе прекарал под водата около петнадесет секунди. Можеше да сдържа дъха си още петдесет-шестдесет секунди. В кристално синята вода нямаше къде да се скрие. Освен в кръвта, в облака кръвоизлив на няколко ярда разстояние… Безжизненото тяло на Озирис му предлагаше единствената защита. Това прикритие едва ли щеше да издържи дълго, а облечен единствено в плувен костюм, Амблър беше напълно уязвим. Той се стрелна към повърхността точно до страната на басейна, която беше най-близо до убиеца, и си пое няколко дълбоки глътки въздух, като отваряше широко уста, за да сведе звука до минимум. Въздухът беше изпълнен с писъци. Останалите в басейна и на шезлонгите край него пищяха и бягаха. Скоро щеше да пристигне хотелската охрана, но за Амблър щеше да бъде твърде късно, а освен това подозираше, че те едва ли могат да се мерят с китайския убиец.

Без защита — това не беше напълно вярно, нали? Самата вода служеше като щит. Четиринадесет фута в най-дълбокото. Водата беше хиляда пъти по-плътна от въздуха и оказваше хиляда пъти по-силно съпротивление от въздуха. Във вода куршумите изминаваха едва няколко ярда, преди да изгубят скорост и посока.

Той се гмурна надълбоко и когато отново заплува към повърхността, се скри в разширяващия се облак кръв под мъртвия оперативен агент. После задърпа тялото към платформите за скокове. Поредният куршум раздра водата и пропусна на косъм рамото на Амблър. Пушка, която лесно можеше да се разглобява и сглобява и чиято цев можеше да мине за дръжка на парцал, беше оръжие с компромиси. Най-вероятно беше съвсем изчистена и с една цев и трябваше да се презарежда след всеки изстрел. Оттам идваха и паузите от четири-пет секунди между куршумите.

През мътната, кървава вода Амблър видя високата платформа за скокове, която сега се падаше точно над главата му. Бетонната подпора, която й служеше за основа, щеше да му осигури някакво прикритие.

Китаецът държеше дългата, тънка като щека пушка, опрял приклада й към гърдите си. Приличаше на оръжие с малък калибър, вероятно модифициран АМТ „Лайтнинг“, един от онези сгъваеми модели, проектирани за стрелба от прикритие.

Нов пукот от изстрелян куршум; Амблър, който засече натискането на спусъка секунда преди то да се случи, силно се метна настрани, за да избегне пътеката му. Той отново се гмурна дълбоко под водата.

Намирането на точния момент беше всичко. Разполагаше с нови пет-шест секунди, преди убиецът да стреля отново. Дали щеше да стигне до бетонната подпора навреме?

Но нямаше време да крои планове. Трябваше да живее на момента или да умре на момента. Нямаше избор. Сега!

 

 

Не бяха писъци на болка, реши Кевин Макконъли, а писъци на паника. Той беше отпуснат и извън форма — огледалото не лъжеше, — но петнадесетте години, прекарани във ВП, му бяха създали инстинкти за оцеляване. Той мушна глава в Le Centre Nautique^[3], както табелата претенциозно назоваваше плувния басейн, и после отстъпи. Онова, което видя, беше професионалист, стрелящ с някаква странна на вид, полувоенна пушка. Макконъли разбра, че това не е човек, срещу когото би могъл да се изправи с пистолет. Той се втурна в съблекалнята и отчаяно се огледа. Потеше се, стомахът му се бунтуваше и той си спомни защо всъщност беше напуснал военната полиция. И все пак трябваше да се предприеме нещо и именно той трябваше да го направи.

Нещо. Но какво?

Макконъли не се считаше за голям мозък, но онова, което направи, реши той по-късно, беше много, много умно. Откри кутията с електрическите прекъсвачи на зоната и изключи цялото осветление. Всичко потъна в мастилена тъмнина и любопитна тишина със спирането на вентилаторите и моторите — същите онези, които човек никога не забелязваше, докато работеха. Той осъзнаваше, че по този начин ще помогне на стрелеца да избяга, но това не беше основният му проблем. Трябваше да прекрати стрелбата. Никой не продължаваше да стреля в тъмното, нали? Така, тук някъде трябваше да има фенерче.

Той чу как някой тича към него. Протегна крак и го спъна.

Човекът се блъсна в редица шкафчета. Макконъли включи отново електричеството и видя висок около шест фута мъж в бански костюм. Къса кафява коса, гладко, мускулесто тяло — в края на тридесетте, началото на четиридесетте, онази възраст, която беше трудно определима, ако човек поддържаше форма.

— Защо, по дяволите, го направи? — изгледа го кръвнишки мъжът, докато масажираше насиненото си рамо.

Не беше убиецът. По-вероятно беше жертвата.

Макконъли набързо огледа наоколо; нямаше и следа от стрелеца. Нямаше следа и от оръжието.

Лошият беше напуснал сцената и двамата го знаеха. Макконъли изпита облекчение.

— Ето каква е сделката. — Макконъли обичаше да произнася тези думи. Това беше гласът на властта и беше изумително колко убедително действаше дори и на най-големите боклуци. — Незабавно ще извикам полиция и ще обезопася района. После ти ще обясниш на тях и на мен точно какво се случи. — Той стоеше с ръце на кръста, разтваряйки спортното си сако, за да открие кобура на колана си.

— Това ли си мислиш? — Мъжът отиде право до шкафчето си, където изтри главата си с хавлиена кърпа и започна да се преоблича.

— Това знам — спокойно каза Макконъли и го последва.

После се случи нещо любопитно — мъжът видя отражението си в огледалото на стената и внезапно пребледня, сякаш беше видял призрак. След миг той обърна глава и си пое дълбоко въздух.

— Обади се на някой от таблоидите — грубо рече мъжът.

— Искам да разкажа на тях какво се случи. Престрелка в „Плаза“ — заглавието направо се пише само.

— Не е необходимо — каза Макконъли с чувство за пропадане. Случилото се не беше нещо, което с нетърпение очакваше да обясни на хотелската управа. Всъщност то струваше повече от работата му. И вероятно щяха да обвинят именно него, също като червендалестия задник, и със също толкова логика.

— Защо си мислиш, че ти решаваш какво е необходимо?

— Само казвам, че бихме могли да проведем дискретно полицейско разследване, на което публичността само ще попречи.

— На мен ми се струва, че таблоидите ще се справят по-добре. Може би „Басейн от кръв в хотел «Плаза»“.

— Наистина е важно да останете тук — каза Макконъли. Но не го каза, сякаш беше особено убеден, защото дълбоко в себе си наистина не беше.

— Ето каква е сделката — вметна мъжът през рамо, докато се отдалечаваше. — Изобщо не си ме виждал.

Ленгли, Вирджиния

Кейстън безрадостно се взираше в списък на цивилни агенти под прикритие към Държавния департамент.

Проблемът, разбира се, беше, че този списък почти със сигурност не съдържаше името, което му трябваше. Това име беше изтрито. Как се очакваше да открие нещо, което не съществуваше?

Очите му попаднаха върху сутрешния „Файненшъл Таймс“, изхвърлен в кошчето до бюрото му. Той показваше колко разсеян е напоследък — за пръв път, откакто се помнеше, беше направил грешка в кръстословицата. Нещо маловажно, беше условието. А той написа несъществен и трябваше да го изтрие; очевидно правилният отговор беше незначителен. Издърпа сгънатия вестник от кошчето и погледна кръстословицата. Към страницата все още бяха залепнали миниатюрни трохи от гумата за триене.

Кейстън отново пусна вестника, но зъбчатите колелца в главата му бяха започнали да се въртят. Да изтриеш означаваше да махнеш нещо. Но когато правехме така, нима накрая не прибавяхме нещо на негово място?

— Ейдриън — извика той.

— Да, господарю — каза Ейдриън, покланяйки се с весела ирония. Ако не беше толкова предан на Кейстън, жестът му можеше да се изтълкува като опит за неподчинение.

— Подготви официално искане 1133А.

Ейдриън сви устни.

— Това май е нещо като търсене на игла в купа сено? За възстановяване на архивирана информация, свалена от базата данни?

— Много добре, Ейдриън. — Младежът очевидно си пишеше домашните.

— Чиновниците мразят до смърт подобни задачи. Направо са им като трън в задника.

Което без съмнение беше причината винаги да се бавят невероятно дълго. С Ейдриън Кейстън беше леденостуден.

— Така ли пише в наръчника?

Ейдриън Чои се изчерви.

— Познавам един човек, който работи там.

— И кой ли ще е той?

— Едно момиче — измърмори Ейдриън със съжаление, че изобщо го е споменал.

— И момиче означава човек от женски пол от приблизително твоето поколение?

— Предполагам — отвърна Ейдриън със сведени очи.

— Ами, Ейдриън, аз наистина се нуждая спешно от моето официално искане 1133А.

— Добре.

— Би ли ме нарекъл очарователен мъж?

Ейдриън го изгледа като сърна, вцепенена от светлината на приближаващи фарове.

— Ъъъ, не? — каза накрая той, очевидно осъзнавайки, че не би могъл да даде положителен отговор и да запази лицето си безизразно.

— Правилно. Щастлив съм да установя, че не си изгубил досег с реалността. Това е предимството на новодошлия. Веднъж тук някой ме описа съвсем точно като „страдащ от дефицит на чар“ и това беше човек, който в действителност ме харесваше. Сега имам много прецизни инструкции за теб. Искам да се обадиш на младата си приятелка в „Архиви“ и — той прочисти гърлото си — да я очароваш така, че да й паднат гащите. Можеш ли да се справиш?

Ейдриън наклони глава с изумено изражение.

— Ами, аз… мисля… да. — Той преглътна. Страната го зовеше да изпълни дълга си! — Определено — добави той с по-голяма увереност.

— И се погрижи моето официално искане за 1133А да бъде обработено по-бързо от всяко друго официално искане 1133А, обработвано някога в историята на управлението. — Той се усмихна. — Гледай на това като на предизвикателство.

— Супер — отвърна Ейдриън.

Сетне Кейстън посегна към телефона; трябваше да размени няколко думи със заместник-директора. Не беше помръдвал от мястото си часове наред. Но стесняваше кръга.