Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (26)

Глава 26

Амблър се хвърли на пода секунда преди тройният откос да изпрати още куршуми в неговата посока. Кейстън, видя той, се беше свил в далечния край на помещението извън полезрението на стрелеца.

Поне засега.

Командосът не беше сам; Амблър го виждаше в очите му. Той притежаваше увереността на един член на екип.

Екип, използващ въоръжение за специални операции. Колко бяха? От четирима до шестима беше стандарт за отряд на специална операция с цивилна мишена. Ако бяха тук в резултат на бързо реагиране обаче, можеха и да са по-малко, дори само двама или трима. Бяха нахлули чрез различни подстъпи — някои през вратата, други през прозореца. С топлинен сензор е било елементарно да засекат точното им положение в тайния щаб.

Въпросът беше защо Амблър още не беше мъртъв.

Докато първият командос стоеше приклекнал, край него притича втори облечен в черно стрелец — стандартна прикриваща маневра.

С рязко движение Амблър изрита вратата на стаята и я затвори.

— Знам какво си мислиш — дишаше тежко Кейстън. Той трепереше от страх, а бледото му лице сега беше бяло като чаршаф. — Но повярвай ми, аз нямам нищо общо.

— Нямаш и не си имал — казал Амблър. — Знам. Някой от свалените файлове сигурно е задействал аларма. Комуникационният идентификатор е издал точното местонахождение. Както ти изтъкна, очаквало се е мястото да е необитаемо.

— И сега какво?

— Никак не е хубаво. Имаме работа с професионалисти. Въоръжени с „Хеклер и Кох“ Г36. Имаш ли някаква представа какво означава това?

— „Хеклер и Кох“ Г36 — повтори Кейстън, като бързо примигваше. — При поръчки над хиляда броя плащаме договорена единична цена от осемстотин и четиридесет и пет долара. Неамортизационните разходи по патронни пълнители обаче…

— „Хеклер и Кох“ Г36 със заглушител — прекъсна го Амблър. Тези типове са проклет отряд за прочистване.

Взрив от куршуми надупчи горната половина на вратата и изпълни въздуха с трески и миризма на обгоряло дърво. Вратата нямаше да издържи още дълго.

Амблър скочи и изгаси осветлението, преди отново да се просне на пода.

Защо беше още жив?

Защото бяха двама. Инфрачервените сензори им бяха осигурили тази информация. Не бяха застреляли Амблър, защото не бяха способни да потвърдят, че това е Амблър. Идентифицирай, после ликвидирай — такава беше обичайната заповед. Инструкциите им не покриваха присъствието на втори човек.

— Нямаме с какво да ги отблъснем — каза Кейстън. — Трябва да се предадем.

Нов откос проби голяма дупка във вратата — шумна щета от пушка със заглушител.

Амблър знаеше какво ще последва. Командосите щяха да се приближат до отвора, който бяха направили във вратата, и после да насочат пушките си към двамата мъже; това щеше да им даде достатъчно време да идентифицират целта си.

Разполагаше с броени секунди да ги отклони от плана им.

Единственото оръжие на Амблър беше малкият глок — напълно безполезно срещу щурмовите пушки, воден пистолет срещу тяхната канонадна мощ. Той нямаше оптичен мерник, беше неточен на всяка реална дистанция, а малокалибрените му куршуми нямаше да пробият олекотените противокуршумни жилетки на командосите. В тази ситуация той не предлагаше абсолютно никаква защита.

Преразглеждай и импровизирай.

— Всъщност има нещо, което би могъл да използваш — тихо каза Амблър на измъчения счетоводител.

— Не мисля. Дистанционното не работи срещу тези. Вече опитах с бутона за пауза.

— Онова, което имаш, е заложник.

— Ти си луд.

— Мълчи и ме слушай — прошепна Амблър. — Трябва да изкрещиш с пълен глас, че имаш заложник и ще го застреляш, ако направят още една крачка. Веднага.

— Не мога да го направя.

— Можеш и ще го направиш. Веднага.

Кейстън приличаше на смъртник, но кимна и си пое дълбоко дъх.

— Имам заложник — изкрещя той към стрелците с изненадващо твърд глас. — Ако направите още една крачка, ще го застрелям.

След няколко секунди тишина последва едва доловима размяна на думи между командосите.

Амблър извади малкия си пистолет от кобура и го пъхна в ръката на счетоводителя.

— Дръж го опрян в тила ми, разбра ли.

— Лесно ти е да го кажеш — оплака се Кейстън. — Нали аз съм онзи, когото ще застрелят.

— Трябва просто да ми се довериш. Досега се справяш чудесно.

Въпреки тревогата и объркването на Кейстън Амблър усети, че той се чувства малко по-уверен.

— Ще използваш тялото ми като щит — каза Амблър. — Трябва да не им позволяваш да те видят. Това означава да ме държиш между тях и себе си през цялото време. Ще ти помагам, но трябва да разбереш маневрата.

— Но нали ти си този, когото търсят? В това няма никакъв смисъл.

— Просто ми се довери — повтори Амблър. Щеше да му отнеме твърде дълго време да обясни метода в очевидната лудост. Заложниците винаги объркваха мисии като тази. Насред такава напрегната операция никой нямаше да разсъждава върху самоличността на заложника и похитителя. Нямаше значение дали на стрелците беше предоставена добра фотография заедно със заповедите; те не разглеждаха спокойно лица край осветена маса. Те бяха мъже с пушки, мъже, напомпани с адреналин, опитващи се да изпълнят заповедите си без грешка, която да провали кариерата им. Да оставят заложника да умре би била такава грешка. Разигралата се сцена със заложник и похитител се представяше пред тях като ярък, реален факт и щеше да засенчи другите им съображения, подробностите като цвят на косата и височина.

Амблър прошепна още инструкции в ухото на Кейстън.

Накрая Кейстън отново си пое дълбоко дъх.

— Искам да говоря с командващия офицер — изрева той. При нормален разговор гласът му би потреперил; принуден да крещи обаче, той прозвуча смело и авторитетно.

Не последва отговор.

Изписвайки на лицето си пълен ужас, Амблър запристъпва към изпочупената врата, сякаш някой го буташе. Кейстън се спотайваше зад гърба му.

— Не му позволявайте да ме убие — изплака той, притискайки лице в голямата нащърбена дупка. — Моля ви, не му позволявайте да ме убие. Моля ви, не му позволявайте да ме убие. — Очите му бяха разширени, изцъклени, стрелкаха се диво с истерията на цивилен, попаднал в невъобразим кошмар.

Видя същите двама командоси — тъмнокоси, мускулести мъже с квадратни челюсти, очевидно отлично обучени. Опитваха се да видят отвъд него, в затъмнената стая, без да осъзнават факта, че плячката им буквално се взира в лицата им.

— Искам да говоря с командващия офицер — повтори Кейстън с висок, самоуверен тон. — Веднага!

Двамата мъже се спогледаха и Амблър усети как пулсът му се ускорява. Нямаше командващ офицер. Не още. Двамата стрелци бяха сами. Без съмнение скоро щяха да пристигнат други, но за момента дуото оперираше без подкрепа.

— Моля ви, не му позволявайте да ме убие — повтори Амблър, треперещ от ужас.

— Всичко ще бъде наред — тихо каза по-едрият командос.

— Пусни заложника — викна другият. — Тогава ще говорим.

— Да не ме мислите за идиот? — рязко кресна Кейстън. Амблър беше впечатлен; счетоводителят импровизираше.

— Ако го нараниш, с теб ще е свършено — отвърна вторият командос. Преговорите за заложници се изучаваха в началото на обучението за оперативен агент, но само повърхностно. Той очевидно се опитваше да си припомни основни тактики.

Внезапно Амблър се строполи на колене и изчезна от полезрението на командосите.

— Ох! — изпъшка той, сякаш силно са го ударили.

Двамата с Кейстън заговориха тихо и забързано. Следващият им ход трябваше да бъде безпогрешен. Изражението на пълна концентрация показваше, че Кейстън няма да изневери на прецизността — качество, на което толкова държеше.

Амблър отново подаде лице през неравната дупка, като тласна глава напред, сякаш го ръгат в тила с пистолет.

— Моля ви, извадете ме от тук — захленчи той. — Не знам кои сте. Не искам да знам. Само не му позволявайте да ме убие. — Чертите му бяха разкривени от ужас, а очите му плувнали в сълзи. — Той има много дълга пушка с много куршуми. Казва, че ще ме разкъса на парчета. Имам жена, деца. Аз съм американец. — Той бръщолевеше, говореше с кратки, задъхани изречения, обзет от паника. — Вие обичате ли филми? Аз съм във филмовия бизнес. Дойдох тук да търся места за снимки. Пък и посланикът ми е добър приятел. А после този тук ми каза, каза ми, о, боже, о, боже…

— Ето какъв е планът — избумтя гласът на Кейстън, невидим в тъмната стая. — Единият от вас да дойде на пет стъпки от прага. Една крачка по-близо и той умира. Ще пусна цивилния да тръгне към вас, за да видите, че е добре. Но ще го държа на прицел през цялото време, ясно ли е — Един грешен ход и моят „Лапуа магнум“, калибър 338, ще ви покаже на какво е способен.

Амблър отвори широко вратата и направи няколко сковани и нестабилни стъпки в коридора. На лицето му отново беше изписан пълен ужас. Командосите щяха да предположат, че мишената им се намира в най-тъмния ъгъл на стаята, извън полезрението им, с усъвършенствана дългобойна пушка в ръце. Ъгълът щеше да му позволи да убие заложника си, без самият той да се излага на опасност. Но двамата командоси нямаха друг избор, освен да играят по неговите правила. Времето беше на тяхна страна, сега планът им беше да го задържат възможно най-дълго, докато се съберат и останалите членове на екипа им. Амблър го виждаше изписано на лицата им. Вероятно смъртта на заложника беше приемлива цена за обезвреждането на Таркин, но това щеше да се реши от командващия им офицер.

Амблър направи още една крачка към втория, по-едър командос, видя морскозелените очи на мъжа, тъмната му коса, наболата му двудневна брада. Командосът гледаше на заложника само като на досадна пречка — неизвестно, което все още не можеше да бъде извадено от уравнението. Той вече не държеше пушката си в позиция; струваше му, че няма никакъв смисъл.

Амблър се разтресе от привиден страх. Хвърли поглед обратно към стаята и като пое въздух, се престори, че вижда насочено към главата си оръжие. После умолително се обърна към облечения в черно агент.

— Той ще ме убие — повтори Амблър. — Знам го, знам го. Виждам го в очите му. — Докато говореше с нарастваща истерия, Амблър започна възбудено да размахва ръце — Трябва да ми помогнете. За бога, моля ви, помогнете ми. Обадете се на американския посланик. Сам Хърлбът ще гарантира за мен. Аз съм добър човек. Но моля ви, не ме оставяйте с този маниак. — Той се наведе напред към командоса, сякаш се опитваше да му говори по-отблизо.

— Трябва да се успокоите — приглушено му нареди командосът, едва прикривайки неприязънта си към бръщолевещия, паникьосан цивилен, който продължаваше да се приближава и говореше твърде много, и не спираше да размахва ръце като полудял, докато…

Възможностите ще дойдат. Улови ги.

— Трябва да ми помогнете трябва да ми помогнете трябва да ми помогнете… — Изпълнените с паника думи бяха лишени от всякакъв смисъл. Амблър се заклатушка напред, още по-близо до командоса; вече усещаше острата миризма на стресовата пот на агента.

Сграбчи оръжието за приклада, а не за пълнителя. Пълнителят може да се откъсне, оставяйки вече заредените куршуми в пушката. Отпуснал е пръст от спусъка. Сграбчи я сега…

Бърз като кобра, Амблър изтръгна пушката от ръцете на командоса и блъсна оборудваното със заглушител дуло в главата му. Докато едрият мъжага се свличаше на пода, Амблър насочи смъртоносното оръжие към стъписания му партньор.

Видя мъж, който се опитваше да преоцени представите си, напълно изумен. Амблър зареди пушката.

— Хвърли твоята — нареди той.

Мъжът се подчини, като бавно отстъпи назад.

— Стой на място — кресна Амблър.

Но мъжът продължи да отстъпва с вдигнати ръце. При провал на операция следваше евакуация. Това беше първото правило, което следваха, преди да преминат, към каквото и да е друго.

Амблър просто остана да гледа как командосът внезапно се обърна и побягна от апартамента, втурна се надолу по улицата и изчезна, без съмнение, за да се присъедини към отряда си и да се прегрупира. Амблър и Кейстън също трябваше да се евакуират незабавно и да се прегрупират по техен си начин. В този случай убийството на стрелеца беше безсмислено.

Имаше твърде много агенти, които чакаха да заемат мястото му.

Пекин, Китай

Чао Тан беше ранобудник и като много ранобудни шефове принуждаваше онези, които работеха за него, също да се превърнат в ранобудници по простата причина, че редовно си насрочваше срещи още призори. Сътрудниците му в Министерството на държавната сигурност бяха свикнали с навиците му; малко по малко те преустановиха пиенето на оризово вино до късно вечер, лудешкия нощен живот, който по-висшите членове на правителството можеха да си позволят. Забавленията не си заслужаваха пулсиращото главоболие в шест сутринта. Постепенно сънливите очи се изясниха до поглед на спокойна бдителност; ранните сутрешни заседания вече не изглеждаха толкова ужасно тегло.

Но тазсутрешното съвещание — преглед на постигнатите цели и предстоящи задачи — беше последното нещо, което занимаваше ума му. Той се намираше в стаята за секретна комуникация и беше се замислил върху комюникето, пристигнало за него през нощта. Получената информация беше дълбоко тревожна. Ако докладът на Джо Ли е верен, ситуацията, срещу която са се изправили, е дори по-смразяваща, отколкото си представяше. Защото описаният от другаря Ли инцидент в Люксембургската градина беше в пълно противоречие с техните оперативни хипотези; трябваше да се изградят нови, и то бързо. Въпросът защо тежеше върху раменете му с пълна сила.

Възможно ли беше Джо Ли да е сгрешил? Чао Тан не го вярваше. Имаха много врагове, с които да се справят, но в момента най-големият им враг беше времето. Чао не можеше да чака повече Лю Ан да се вразуми.

Налагаше се сам да предприеме по-нататъшни, по-директни действия. Някои биха погледнали на това като на измяна, безразсъдно и непростимо престъпление.

Но неблагоразумието на Лю Ан не му оставяше друга възможност.

Чао дълбоко си пое дъх. Посланието трябва да бъде доставено бързо и дискретно. И да бъде от естество, което да осигури незабавно реагиране. Нормалните правила на опериране трябва да бъдат изоставени. Залогът е твърде голям за всичко нормално.

Докато предаваше шифровани инструкции, той се опита да си вдъхне увереност, че е взел отчаяните мерки, които ситуацията изискваше. Ако не беше преценил правилно обаче, току-що беше направил най-голямата грешка в живота си. В главата му прелитаха страхове и опасения.

Както и думите от доклада на Джо Ли. Кой още знаеше за това? Младият мъж, който му го беше предал, Шън Уан, тази сутрин беше бодър и енергичен както всяка сутрин. В началото другарят Чао беше предпазлив с него. Той се водеше взет „назаем“ от Народната армия за освобождение — такава беше терминологията, но тя заблуждаваше. За да се поощрява развитието на обща правителствена култура — или в същия смисъл да не се насърчава развитието на разделение между ведомствата, — НАО прехвърляше младши служители към цивилните клонове на правителството. Уловката беше, че човек не можеше да откаже назначението на такъв „сътрудник“, без да предизвика сериозно недоволство. Така един млад кадър на НАО трябваше да прекара година като стажант в централния офис на Министерството на държавната сигурност. На свой ред МДС изпращаше свой служител в НАО, но всеобщият консенсус беше, че сделката е в полза на НАО.

Подозренията в МДС, разбира се, бяха, че стажантът от армията ще докладва всичко на своите военни господари. Шън Уан беше известен като протеже на генерал Лам, на когото Чао гледаше с явна неприязън. Но въпреки първоначалните съмнения на Чао младежът му допадна. Беше неуморен, трудолюбив, едва ли беше по-възрастен от двадесет и пет и изглеждаше истински идеалист, какъвто Чао беше навремето.

Шън Уан се появи на прага и дискретно прочисти гърло.

— Ако извините предположението ми, изглеждате доста угрижен.

Чао вдигна поглед към трудолюбивия стажант. Дали и той не беше прочел комюникето? Но изражението му беше така безоблачно, че изглеждаше невъзможно той да е виновен за такова нещо.

— Нещата от край време са сложни — отвърна Чао. — А тази сутрин се усложниха още повече.

Шън Уан наведе глава и остана безмълвен за миг.

— Работите толкова усърдно — каза той. — Мисля, че сте най-трудолюбивият човек, когото познавам.

Чао безсилно се усмихна.

— А ти си на път да задминеш наставника си.

— Няма как да знам усложненията на държавните въпроси, които ви натоварват. Но знам, че раменете ви са по-широки от всеки товар. — Той се позоваваше на старата поговорка, а уверенията му спряха точно на ръба на ласкателството.

— Да се надяваме.

— Другарят Чао спомня ли си срещата по обяд? Чао разсеяно се усмихна.

— Ще трябва да ми припомниш.

Шън Уан погледна дневния график на Чао.

— Обедно тържество в чест на Героите на народа. В „Пенинсюла Палас“.

— В такъв случай по-добре да тръгвам — каза Чао. Нямаше нужда да се оплаква гласно от невъзможния трафик на града. Дори най-краткото пътуване отнемаше порядъчно време. Освен това човек с поста на Чао не можеше да си позволи да пътува без защитата на бронирана кола и специално обучен шофьор.

Няколко минути по-късно, докато се качваше на задната седалка на черната си лимузина, Чао се замисли за впечатляващата проницателност и любезните маниери на Шън Уан. Чао се гордееше с това, че разпознава потенциала и вярваше, че този младеж го очаква бляскаво бъдеще.

След десет минути в поредното задръстване седанът най-сетне набра скорост по един мост.

На няколкостотин фута в отсрещното платно се виждаше огромен жълт булдозер. Някакъв ремонт на пътя, помисли си Чао, който допринасяше за непоносимостта на трафика. Колко жалко, че не са могли да го отложат за по-подходящ час от деня. Поне беше в отсрещното платно.

— Трафикът не е толкова лош в нашата посока, а? — каза шофьорът на другаря Чао.

Директорът на МДС не успя да отвърне. Вместо това от гърлото му се изтръгна вик от смазващия удар — така внезапен и неочакван. Огромният булдозер, чието гигантско стоманено гребло висеше ниско до земята, беше навлязъл в тяхното платно, а седанът се оказа притиснат от двете страни от останалите автомобили. Предното стъкло се пръсна в остри шрапнели, пронизващи очи и артерии; метал изхрущя в метал, а ламарините се огънаха и натрошиха едни в други, когато колата се отдели от земята, повдигната от стоманеното гребло. Булдозерът смаза седана върху предпазните перила и продължи да го избутва, докато накрая той се прекатури и сгромоляса върху обширната бетонна площадка отдолу, където избухна в пламъци.

Високо в невидимата кабинка шофьорът на булдозера се обади по мобилния си телефон.

— Почистването е изпълнено — каза шофьорът с грубия диалект на северните провинции.

— Благодаря — отвърна му Шън Уан. Като се имаше предвид нарастващият брой на пътните инциденти в Пекин напоследък, смъртта на моста щеше да е стъписваща, но не и напълно изненадваща. — Генералът ще бъде доволен.

 

 

— Какво е това? — попита Лоръл, а очите й тревожно се разшириха. Двамата с Амблър бяха в хотелската стая, а той току-що беше свалил ризата си. Тя се приближи към него и прокара пръсти по тъмната синина отстрани на рамото му.

— Оказа се, че тайният щаб на Кейстън изобщо не е безопасен — призна Амблър.

— Можеш ли да се довериш на този мъж? — остро попита Лоръл. Изглеждаше неспокойна, изплашена за него.

— Налага се.

— Но защо, Хал? Как можеш да бъдеш толкова сигурен?

— Защото, ако не му се доверя, значи не мога да се доверя на себе си. — Той млъкна. — Трудно е да се обясни.

Тя бавно кимна.

— Не е и нужно. Аз те разбирам. Не знам защо се безпокоя. Светът изгуби смисъл преди много време.

— Преди няколко дни — поправи я Амблър.

— По-отдавна.

— Откакто аз влязох в него. — В гърлото му се надигна горчивина. — Един непознат. Един непознат на самия себе си. — А после предупредително добави — Недей.

Тя погали с пръсти гърдите, раменете, ръцете му, сякаш да се увери, че той е истински, че е човек от плът и кръв, а не някакъв фантом. Когато отново срещна погледа му, очите й бяха влажни.

— Никога не съм срещала човек като теб.

— Това си е благословия. Тя поклати глава.

— Ти си добър човек. — После потропа по гърдите му. — С добро сърце.

— И нечия друга глава.

— Да не ти пука — шеговито отвърна тя. — Те се опитаха да те изтрият, но знаеш ли какво? Ти си по-истински от всеки, когото съм срещала.

— Лоръл — каза той и млъкна, усетил вълнението в собствения си глас.

— Когато съм с теб, то е сякаш… сякаш откривам, че съм била съвсем сама през целия си живот, без да го осъзнавам напълно, защото никога не съм знаела какво е да бъдеш заедно с някого, наистина заедно. Ето така се чувствам, когато съм с теб. Сякаш винаги съм била сама, а сега не съм. Не мога да се върна към предишния си живот. Не мога да се върна към самотата. — Гласът й трепереше от възбуда. — Искаш да говорим за онова, което си ми причинил, за онова, което си ме накарал да преодолея? Ето това ми причини. И искам то никога да не се променя.

Устата му беше пресъхнала.

— Нищо не ме плаши повече от мисълта да те изгубя.

— Вече не съм изгубена. — Кехлибарените й очи сякаш сияеха отвътре; зелените точици блестяха. — Ти спаси живота ми не само в буквален смисъл.

— За мен ти си единствената, Лоръл. Без теб нищо няма значение. Аз съм просто…

— Харисън Амблър — каза тя и се усмихна, произнасяйки името. — Харисън Амблър.