Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (4)

Глава 4

Докато Амблър си поемаше големи глътки въздух, а тялото му се тресеше от мускулно изтощение, някакво проблясване в очите на мъжа му разкри всичко, което искаше да знае — мъжът беше готов за „куп дьо грас“ — единичен удар в челюстта с широк размах на ръката, натоварен с всичката мощ и сила, която горната част на тялото му притежаваше.

Само че Амблър направи единственото, което му беше възможно, единственото, което никой професионалист не би помислил да направи — той се просна на земята в прецизно избран миг. И голият юмрук срещна дървото.

Мъжът изрева от болка, а Амблър скочи напред, като заби глава в слънчевия сплит на противника си, а сетне, преди дори да чуе рефлексивното изгонване на въздуха, сграбчи глезените на мъжа и вдигна ръце нагоре. Най-после стрелецът падна от подпората, а Амблър скочи след него. Върху него. Поне се приземи върху нещо меко.

Със светкавични, ловки движения Амблър откачи дългата пушка от ремъка й и използва ремъка, за да завърже ръцете на стрелеца зад гърба. Средните кокалчета на дясната му ръка бяха червени, кървясали и започваха да се подуват, очевидно бяха счупени. Мъжът изстена в агонизираща болка.

Амблър се огледа за беретата. Пистолетът проблесна изпод увивните трънаци на дивата роза и той реши да го вземе по-късно.

— Коленичи, войнико — нареди Амблър. — Знаеш позицията. Кръстосай глезени.

Мъжът се подчини с неохота, но без колебания като човек, който беше заповядвал на други да заемат същата позиция. Очевидно бе получил стандартното американско военно обучение. Без съмнение и много повече.

— Мисля, че имам счупени кости, човече — задавено рече мъжът, притискайки ребрата си. Произхождаше от южната част на Мисисипи, предположи Амблър.

— Ще живееш — каза Амблър. — Или няма. Това е нещо, което ние двамата ще решим.

— Не мисля, че оценяваш ситуацията — вметна мъжът.

— И това е точният момент ти да се намесиш — отвърна Амблър. Той започна да претърсва джобовете на мъжа и откри в панталоните му военен джобен нож. — Сега ще си поиграем на една малка игричка на истина или риск. — Той отвори приставката на ножа за чистене на риба и я навря близо до лицето на мъжа. — Разбираш ли, нямам много време за губене. Затова ще премина право към сърцевината на нещата. — Амблър се стараеше да контролира дишането си. Трябваше да изглежда спокоен и овладян. И трябваше да се фокусира върху лицето на мъжа, докато го заплашваше с приставката за чистене на риба. — Първи въпрос. Сам ли работиш?

— Няма начин. Тук сме цял отряд.

Лъжеше. Макар и със сетива, притъпени от карфентанила, Амблър го разбра, така както винаги го беше разбирал. Когато колегите му го питаха как го прави, той установяваше, че все дава различни отговори. Потреперване на гласа в един случай. Тон, който беше твърде уверено гладък и нехаен, в друг. Нещо в устата. Нещо в очите. Винаги имаше нещо.

От „Консулски операции“ веднъж бяха назначили хора да изследват тази негова особена дарба; доколкото той знаеше, никой не беше успял да я усвои. Интуиция, така я наричаше той. А какво означаваше интуицията: не знаеше. Понякога дори се питаше дали този талант не беше толкова способност, колкото неспособност: той не умееше да не вижда. Повечето хора филтрираха онова, което виждаха в нечие лице — те действаха на принципа дедукция до „най-доброто обяснение“, а това означаваше, че не обръщаха внимание на онова, което не съвпадаше с най-смисленото според тях обяснение. На Амблър му липсваше тази способност да игнорира онова, което не съвпадаше.

— Значи си сам — каза той на коленичилия агент. — Както и очаквах.

Мъжът запротестира, но неубедително.

Макар и без да знае кои бяха те или какво искаха, Амблър осъзна, че бяха предположили, че е малко вероятно той да се появи точно тук. Имаше петдесет други места, на които можеше да отиде, и той допусна, че там също бяха разположени хора. Предвид обстоятелствата и краткия срок, стратегията би диктувала да се изпрати по един човек на всяко място. Беше въпрос на човешки ресурс.

— Следващият въпрос. Как е името ми?

— Не бях информиран — отвърна мъжът с почти възмутен тон.

Твърдението изглеждаше невероятно, но мъжът казваше истината.

— Не открих моя снимка в джобовете ти. Как се очакваше да ме идентифицираш?

— Няма снимка. Задачата пристигна преди няколко часа. Казаха ми, че си четиридесетгодишен, висок шест фута, кафява коса, сини очи. За мен ти си просто човекът за януари. В общи линии, ако някой се появеше на това забравено от бога място днес, това щеше да си ти. Така ми го обясниха.

— Браво — каза Амблър. Обяснението беше странно, но не и лъжливо. — Говориш истината. Разбираш ли, аз винаги познавам.

— Както кажеш — отвърна мъжът. Очевидно не му вярваше.

Амблър трябваше да го накара да му вярва. Разпитът щеше да протече много по-гладко.

— Изпитай ме. Ще ти задам няколко безобидни въпроса, а ти ми отговаряй вярно или невярно, както предпочиташ. Ще видиш дали мога да позная. За начало, имаше ли куче като дете?

— Не.

— Виждаш ли, сега лъжеш. Как се казваше кучето?

— Елмър.

— Честен отговор. Как е малкото име на майка ти?

— Мари.

— Грешно. А на баща ти?

— Джим.

— Грешно — заяви Амблър и видя, че коленичилият мъж е видимо изплашен от лекотата, с която оценяваше отговорите му. — Как умря Елмър?

— Прегази го кола.

— Правилно — окуражително каза Амблър. — Верен отговор. Сега задръж на тази вълна. Защото от тук нататък ще минават само верни отговори. — Секундна пауза. — Втори кръг на изпита. За кого работиш?

— Проклетите ми ребра са счупени.

— Това няма връзка. Предупредих те, че времето ми е ограничено.

— Те ще ти обяснят. Не е моя работа да говоря за това. — Увереността започваше да се връща в гласа на мъжа; Амблър трябваше да подкопае тази увереност или да загуби шанса си да узнае онова, което му беше необходимо.

— Да обяснят? Ти явно не разбираш. Сега не те са твоите началници, а аз. — Той притисна назъбения ръб на ножа към дясната буза на стрелеца.

— Моля те — простена южнякът.

По острата приставка се появиха малки капчици кръв.

— Ще ти дам един съвет. Ако ще носиш пушка на бой с ножове, направи така, че да спечелиш. — Гласът на Амблър беше леден и убедителен. Това беше част от изкуството на разпита — аурата на пълна решителност и безпощадност.

Той се концентрира върху пушката. „Паксармс“ МК24Б. Пушка с дълга цев за впръскващи стрели, калибър 509.

— Прекрасно оръжие — каза Амблър. — Не е част от обичайната войнишка екипировка. Какъв е случаят? — Той отново притисна назъбената приставка.

— Моля те — простена мъжът и с това сякаш изпусна и последния си дъх.

— Назначението ти е било отвличане. Инструкциите са били да ме упоиш, а после какво?

— Това не бяха точните инструкции. — Мъжът звучеше почти смутено. — Изглежда, че хората, за които работя, имат истински интерес към теб.

— Хората, за които работиш — повтори Амблър. — Имаш предвид правителството.

— Какво? — Озадачен поглед, сякаш мислеше, че Амблър го подиграва, но не беше сигурен. — Говорим за изцяло частна организирана група. Не работя на заплата за правителството, това поне е сигурно. Те казаха, че можеш да се появиш и в такъв случай аз трябваше да поема задачата.

Амблър с кимване посочи пушката.

— Това ли имаш предвид?

— Казаха ми да преценявам, ако считам, че си опасен. — Той сви рамене. — Затова взех пушката за всеки случай.

— И?

Той отново сви рамене.

— Мислех, че може да си опасен. Амблър не мигаше.

— Имаше ли сценарий да се откажеш?

— Нямах информация напред във времето. Щяха да ми съобщят какво следва след доклада ми, че си упоен или задържан. Предполагайки, че изобщо ще се появиш. Не знам те доколко го смятаха за вероятно.

— Те? Трябва да ти кажа, че това не е любимата ми дума.

— Виж сега, тези хора ме наемат да върша разни работи, но го правят от разстояние. Не играем карти заедно в неделя, разбираш ли? Придобих усещането, че току-що са разбрали, че си на свобода, и искат да те вербуват, преди да го е сторил друг.

— Хубаво е да си търсен. — Амблър се мъчеше да обработи онова, което чуваше. Междувременно беше важно да не отпуска ритъма на въпросите. — Какъв беше начинът ви на контакт?

— Поддържаме връзка от разстояние. Тази сутрин получих кодиран имейл с инструкциите. Част от заплащането беше преведено по сметка. Сделката влезе в сила. — Думите му излизаха на един дъх. — Без срещи. Тотална отцепническа сигурност.

Човекът говореше истината, а думите му казваха дори повече от недвусмисленото им значение. Отцепническа сигурност. Жаргон на щатското разузнаване.

— Ти си американски оперативен агент — заяви Амблър.

— Оттеглих се, както казах. Бях ВР. — Значи военно разузнаване. — Специалните сили, седем години.

— Значи сега си на свободна практика.

— Точно така.

Амблър откопча малката торбичка, прикрепена към камуфлажната жилетка на мъжа. Вътре имаше очукан мобилен телефон „Нокия“, вероятно за лична употреба, и Амблър го прибра в джоба си. Освен това откри, както очакваше, военен вариант на устройство за текстови съобщения. Както стрелецът, така и групата, която го беше наела, използваха екипировка на американските тайни служби.

— Значи ето какъв е бартерът — каза Амблър. — Ти ще ми кажеш имейл протоколите и паролите си.

Последва пауза. Сетне, с нов израз на решителност, мъжът поклати глава.

— Мечтай си.

Амблър усети жегване; отново трябваше да възобнови доминиращата позиция. Изучавайки лицето на мъжа, той разбра, че няма работа с фанатик, с истински вярващ в каузата. Човекът пред него наистина играеше за пари. Главната му цел беше да запази репутацията си на надежден наемник, бъдещата му работа зависеше от това. Амблър трябваше да му втълпи, че от съдействието му зависеше изобщо да има бъдеще. В подобни моменти привидната спокойна умереност не беше ефективна. Напротив, човек трябваше да си дава вид на решителен садист, щастлив пред открилата се възможност да приложи занаята си.

— Знаеш ли как изглежда одраното човешко лице? — нехайно попита Амблър. — Аз знам. Дермалната структура е изненадващо жилава, но е прикрепена доста свободно към слоевете липидна и мускулна тъкан отдолу. С други думи, щом направиш разрез, кожата се отделя доста лесно, сякаш косиш морава. Щом повдигнеш кожата, можеш да видиш невероятно сложната плетеница на лицевите мускули. Приставката за чистене на риба не е най-добрият инструмент за това, много е дебела и прави нащърбени разрези. Но все пак ще свърши работа. Опасявам се, че ти няма да можеш да гледаш, но аз ти описвам какво виждам. Така че да не пропуснеш нищо. Та така. Да започваме ли? Ще усетиш леко пощипване. Е, малко повече от пощипване. По-скоро ще имаш чувството, че… ами, че ти одират кожата от лицето.

Очите на коленичилия мъж се свиха от страх.

— Ти каза бартер — изстена той. — Аз какво ще получа?

— А, това ли. Ами ти ще получиш… как да го кажа? Лице.

Мъжът шумно преглътна.

— Паролата е 1345ГД — дрезгаво рече той. — Повтарям. 1345ГД.

— Едно приятелско напомняне. Ако излъжеш, веднага ще разбера. Объркай само един детайл и ще се върнем към урока по анатомия. Трябва добре да го разбереш.

— Не лъжа. Мразовита усмивка.

— Знам.

— Кодирането на електронните съобщения е автоматично с хардуера. В полето „относно“ трябва да пише „Търси се Одисей“. Главни и малки букви нямат значение. Подписът е „Циклоп“.

Мъжът продължи да описва в детайли изградените комуникационни протоколи, а Амблър ги складираше в паметта си.

— Трябва да ме пуснеш, човече — каза южнякът, след като Амблър го беше накарал да повтори всичко три пъти.

Амблър свали светлокафявото си яке и облече бойната униформа на мъжа — жилетка и камуфлажно яке; изглеждаха като неща, които щяха да са му от полза. Пребърка отделенията по колана на стрелеца и го закопча около кръста си — повечето наемници носеха значителни суми пари в себе си, а това също щеше да му бъде от полза. Пистолетът остана изгубен някъде в трънливите храсталаци.

Що се отнасяше до пушката, големината й по-скоро щеше да бъде пречка, вместо предимство, поне в кратък срок — а точно сега краткият срок се простираше пред него като цял един живот. Той я разглоби и хвърли оставащите шест стрели транквилизатори в гъсталаците. Едва тогава развърза ръцете на мъжа и му хвърли светлокафявото си яке.

— За да не замръзнеш — каза му.

Амблър усети леко ужилване отстрани на врата си — пчела, комар? — и разсеяно плесна мястото с ръка. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че по това време на годината няма подобни насекоми, и да забележи, че пръстите му са навлажнени от собствената му кръв. Не беше насекомо. Не беше стрела.

Куршум.

Той се извърна. Мъжът, когото току-що беше развързал, лежеше проснат на земята. От устата му течеше яркочервена кръв, а на лицето му беше замръзнал вцепененият израз на смъртта. Снайперистки куршум, същият, който беше ожулил врата на Амблър, очевидно беше влязъл през устата му и бе излязъл от задната част на главата му. Амблър беше решил да пощади живота на човека. Друг обаче не го беше сторил.

Или куршумът беше предназначен за Амблър?

Трябваше да бяга. Амблър се втурна през гората със светкавична скорост. Подареното светлокафяво яке се бе оказало смъртна присъда, набелязвайки мъжа за екзекуция. Един снайперист би различил цвета отдалече. Но защо биха изпратили някого да поеме „задачата“, ако планът е бил да го убият? Или това беше резервен план, в случай на провал?

Амблър трябваше да напусне Саурландс. Хондатата без съмнение вече беше разкрита. Какви други превозни средства имаше в околността? Той си спомни, че беше забелязал покрит с брезент открит джип на около четвърт миля нагоре по хълма. Беше ниско, зелено превозно средство, способно да минава през всякакъв терен — блата, потоци, хълмове.

Когато стигна до него, не се изненада, че ключовете висяха на таблото. В тази част на света хората все още не заключваха предните си врати. Джипът запали лесно и Амблър го подкара през гората с възможно най-високата скорост, вкопчен във волана, докато возилото подскачаше по скалите, навеждайки глава, когато минаваше под заплашително надвиснали клони. Газеше с лекота над храсти и треволяци; докато имаше място за маневри между дърветата, ниската растителност нямаше да го спре. Нито пък каменистите дерета и потоци. Пътуването беше ръбесто и трескаво, сякаш яздеше неопитомен кон, но пък устойчивостта му върху неравния терен беше безспорна.

Внезапно предното стъкло избухна и се начупи в тънка паяжина.

Беше го застигнал втори куршум.

Той завъртя волана лудо, без посока, надявайки се, че подскачането на возилото по неравния терен ще затрудни снайпериста да го държи на мушка. Междувременно умът му бушуваше в разпенен океан на несигурност. Посоката на изстрела показваше, че куршумът е долетял от някъде отвъд езерото — някъде от района на старата къща на Макгрудър. Или от кулата горе на хълма. Или от — той сканира хоризонта в съзнанието си — житния силоз на фермата на Стептоу, малко по-нагоре по хълма. Да, и той би избрал това място, ако провеждаше операция. Безопасността се криеше нагоре — нагоре по склоновете, там където възвишенията образуваха вдлъбната падина. Там минаваше павиран път и ако успееше да стигне до него, самата земя щеше да го защити от снайпериста.

Запали двигателя и откри, че се движи по най-стръмните склонове на планината Саурландс с лекота; десет минути по-късно стигна и до пътя. Откритият джип бе твърде бавен, за да поддържа скоростта на обичайния автомобилен трафик, а и разбитото предно стъкло щеше да привлече нежелано внимание. Затова той зави зад гъстак от червени кедри и изключи двигателя.

Не се чуваше звук на преследвач; не се чуваше никакъв звук, освен цъкането на изстиващия двигател и свистенето на колите по близкия планински път.

Той извади електронния органайзер на убития мъж. Те искат да те вербуват. Мъжът вярваше в това, но дали това не беше подвеждаща уловка? Ясно беше, че която и групировка да бе наела бившия американски разузнавач, възнамеряваше да се държи на разстояние: отцепническа сигурност. Но Амблър трябваше да научи онова, което знаеха. Сега беше негов ред да поеме „задачата“, но с негови методи и като някой друг, а не себе си. За да преодолее механизмите на обострено внимание, съобщението трябваше да обещава нещо, да заплашва нещо? Въображението беше мощен инструмент — колкото по-общо звучеше съобщението, толкова по-добре.

След няколко минути размисъл той набра текстово съобщение; съобщение, което беше сбито, но изкусно формулирано.

Срещата с предмета на операцията, обясни той, не бе протекла според плана, но в ръцете му бяха попаднали някакви „интересни документи“. Необходима беше среща. Сведе обяснението до минимум, без да уточнява каквото и да е.

Чакам инструкции, написа той. После изпрати съобщението до незнайния получател от другия край на кодираната система.

След това пое към пътя и тръгна по банкета. С камуфлажното си яке щеше да прилича на ловец бракониер. Малко хора в околността не биха одобрили подобна дейност. Няколко минути по-късно жена на средна възраст, подкарала пикап, чийто пепелник преливаше, го взе на стоп. Тя имаше много неща за разказване и не затвори уста, докато не го остави до „Мотел 6“, близо до шосе 173. Амблър беше сигурен, че е издавал учтиви звуци в подкрепа на речта й, но в действителност не беше чул и дума.

Седемдесет и пет долара за стая. За кратко той изпадна в паника, че няма достатъчно пари, но после си спомни за портфейла, прикрепен към колана на убития мъж. Регистрира се под случайно избрано име, като полагаше неимоверни усилия да не обръща внимание на тоталното изтощение, което заплашваше да го повали всеки миг, и вероятно щеше да го стори, без дори да имаше карфентанил в кръвта си. Нуждаеше се от стая. Нуждаеше се от почивка.

Стаята беше толкова безлична, колкото предполагаше — стилът на липсата на стил. Той набързо прерови съдържанието на портфейла. Имаше два комплекта карти за самоличност; най-полезна щеше да му бъде шофьорската книжка, издадена в Джорджия, където компютърните системи бяха твърде примитивни. Шофьорската книжка изглеждаше най-обикновена, но когато я огъна, Амблър забеляза, че в действителност е направена така, че да се променя лесно. Той без проблем щеше да си направи портретна фотография в някой търговски център и да подправи шофьорската книжка, която така или иначе беше фалшификат. Височината и цветът на очите на агента бяха различни от неговите, но не и толкова, че да събудят подозрение. Утре… но имаше толкова други неща, с които трябваше да се заеме утре. Толкова много неща, че сега беше твърде уморен, за да ги обмисли.

Наистина имаше чувството, че губи съзнание — комбинацията от физически и емоционален стрес беше всепоглъщаща. Но той насила се вкара под душа, обля се с толкова гореща вода, колкото можеше да издържи, и остана там дълго време, отмивайки потта, кръвта и мръсотията от тялото си, докато от малкия сапун, предоставен му от мотела, не остана нищо. Едва тогава излезе с олюляване изпод душа и се загърна в белите хавлиени кърпи.

Имаше толкова неща, над които да размисли, но чувстваше, че не може да си го позволи. Не и сега. Не и днес.

Той енергично изтърка косата си и пристъпи към огледалото над мивката. То бе запотено от парата и той го нагря със сешоара, докато в средата му не се появи овално петно. Не можеше да си спомни кога за последен път бе видял лицето си — колко ли месеца бяха изминали? — и се приготви за измъчено и измършавяло отражение.

Когато най-сетне се видя в огледалото, изпита неконтролируем световъртеж.

Това беше лицето на непознат човек.

Амблър почувства как коленете му омекват и в следващия миг се озова на пода.

Не познаваше човека в огледалото. Това не беше изпита или остаряла версия на собственото му лице. Това не беше той с бръчки по челото или тъмни кръгове под очите. Това изобщо не беше той.

Високите, ъгловати скули, орловият нос, лицето беше достатъчно хубаво — лице, което повечето хора биха счели за по-красиво от неговото собствено, с изключение на определена жестокост в израза. Собственият му нос беше по-объл, широк и леко месест на върха, бузите му бяха по-издути, брадичката му имаше цепка. Той не съм аз, помисли си Амблър и липсата на всякаква логика се разби в него като мощна вълна.

Кой беше мъжът в огледалото?

Това беше лице, което не можеше да разпознае, но можеше да прочете. А в него четеше същата емоция, която изпълваше собствените му гърди: страх. Не, нещо отвъд страх. Ужас.

Потокът от думи на психиатричен жаргон, с които го описваха през месеците, прекарани в клиниката — „дисоциативно разстройство на личността“, „личностно разпадане“ и така нататък, и така нататък, — внезапно нахлу в съзнанието му. Чуваше в хор от шепнещи гласове настояването на лекарите, че страда от психотично нарушение и че се движи през измислени самоличности.

Нима бяха прави?

Беше ли наистина луд?