Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ambler Warning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
forri (2011 г.)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Предупреждението на Амблър

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

Художник: Веселин Цаков

Компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: Инвестпрес АД

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2005

ISBN: 954–733–433–6

История

  1. — Добавяне

Глава 6

В „Мотел 6“ близо до Флемингтън, Ню Джърси, Хал Амблър използва нокията на убития мъж, за да проведе няколко телефонни разговора. Първият беше до Държавния департамент на САЩ. На този етап не можеше да прави предположения, нямаше как да знае дали връзката му с разузнавателния екип, в който беше прекарал кариерата си, беше приятелска или вражеска. Не можеше да използва номерата за спешни случаи, които беше запаметил като оперативен агент, защото можеха да задействат проследяващ механизъм. Вместо това беше по-безопасно да почука на входната врата. Следователно първото му обаждане беше до отдела по комуникации на министерството. Преструвайки се на репортер от „Ройтерс“, той поиска да го свържат с кабинета на заместник-секретаря Елън Уитфийлд. Дали можеше да потвърди изказване, приписвано на нея? Асистентката й, с която го свързаха след няколко междинни препредавания, се извини. Заместник-секретарят пътуваше в състава на международна делегация.

Бихте ли могли да уточните къде, попита репортерът от „Ройтерс“. Асистентката съжаляваше, но не можеше да го направи.

Международна делегация, несъмнено информацията беше точна. Но и напълно безполезна. Официалната титла на Елън Уитфийлд като заместник-секретар в Държавния департамент прикриваше административното й назначение като директор на Отряда за политическа стабилизация. Накратко, неговият шеф.

Дали колегите му мислеха, че е мъртъв? Полудял? Изчезнал? Какво знаеше Елън Уитфийлд за онова, което му се беше случило?

Въпросите се вихреха в главата му. Ако тя не знаеше, тогава сигурно би искала да узнае, нали? Той се помъчи да си спомни периода от време, преди да се озове пленник на психиатричната наказателна колония. Въпреки усилията му тези последни спомени оставаха мътни, затворени, недостъпни — скрити в мъглата, която обгръщаше съществуването му. Той се опита да инвентаризира спомените си от преди мъглата. Спомняше си няколкото дни, прекарани в Непал, на посещение при водачите на самоосъзнати тибетски дисиденти, които търсеха подкрепата на Америка. Те лъжеха, извади бързо заключение Амблър — всъщност бяха представители на маоистка бунтовническа групировка, отречена от Китай и прогонена от правителството на Непал. След това бе започнала операцията в Чанхуа — подготвяха се за премахването на Уай-чан Лун. А после? Съзнанието му беше като откъсната страница — нямаше рязка граница, разделяща спомените му от забравата, те по-скоро малко по малко се разпадаха.

Същото беше, когато се опитваше да върне спомените си от първите месеци на остров Париш. Те се състояха от разпокъсани моменти, лишени от всякакво чувство за време и последователност.

Може би трябваше да се върне още по-назад — преди седмиците, заобикалящи похищението му — във времето, когато спомените му бяха живи, последователни, истински като земята под краката му. Само да можеше да открие някой, който споделяше тези спомени. Някой, чиято памет щеше да му осигури потвърждението, от което така отчаяно се нуждаеше — уверението, че той наистина е човекът, за когото се мислеше.

Подтикнат от импулс, Амблър се обади на Дилън Сътклиф в Провидънс, Роуд Айлънд.

Не се беше сещал за Дилън Сътклиф от много време, не беше го срещал от години. Бяха се запознали като първокурсници в колежа „Годард“, малко учебно заведение за изкуства в Кънектикът, и се бяха сприятелили незабавно. Дилън беше шегаджия с изключителен дар слово и огромен запас истории от детството си в Пепър Пайк, Охайо. Освен това имаше силно изразена слабост към лудориите.

Една сутрин през късен октомври — беше втората им година в колежа — всички със събуждането си откриха, че на острия връх на кулата „Макинтайър“ се е появила огромна тиква. Тиквата тежеше близо седемдесет паунда, а как се беше материализирала там оставаше мистерия. Тя се превърна в източник на веселба сред студентите и на възмущение сред преподавателите. Никой не се съгласяваше да рискува счупване на врата си, за да я свали, и така тиквата беше оставена да падне долу сама. На следващата сутрин в основата на кулата „Макинтайър“ се появиха купчина малки фенери, изрязани от тикви, които сякаш гледаха точно в голямата тиква горе. Някои носеха табели с надписа „Скачай!“. Ликуването на студентите само засили лошото настроение на колежанските чиновници. Няколко месеца преди завършването им, когато вече администрацията не се впрягаше толкова, най-сетне се разпространи слухът, че за това трябва да се благодари на Дилън Сътклиф, професионален катерач. Сътклиф беше разумен шегаджия, той никога не си признаваше и винаги беше оценявал дискретността на Амблър. Защото Амблър, забелязвайки нещо в лицето на Сътклиф, когато лудорията се обсъждаше, веднага се беше досетил кой стои зад нея, но макар да беше позволил на Сътклиф да разбере, че той знае за това, така и не беше казал на никого другиго.

Амблър си спомняше любимите ризи на Сътклиф с широки цветни райета и колекцията му от глинени лули, рядко използвани, но много по-интересни от обичайните студентски колекции от бирени бутилки и плочи на „Грейтфул Дед“. Амблър беше ходил на сватбата му само година след завършването им и знаеше, че той има отлична работа в общинската банка на Провидънс, която сега се беше превърнала в част от национална верига.

— Дилън Сътклиф на телефона — каза глас. Амблър не го разпозна веднага, но въпреки това почувства топлота.

— Дилън! — възкликна Амблър. — Обажда се Хал Амблър. Помниш ли ме?

Последва дълга пауза.

— Съжалявам — каза мъжът с объркан тон. — Не съм сигурен, че чух добре името ви.

— Хал Амблър. Учехме заедно в колежа „Годард“ преди двадесет години. Бяхме съквартиранти през първата година. Бях на сватбата ти. Сети ли се? Мина доста време от последното ни питие, нали?

— Вижте какво, не купувам нищо по телефона, и то от непознати — троснато рече мъжът. — Предлагам ви да опитате с някой друг.

Дали това не беше друг Дилън Сътклиф? Този изобщо не звучеше като неговия стар приятел.

— Извинявам се — каза Амблър. Явно съм попаднал на погрешен човек. Значи не сте учили в „Годард“?

— Напротив, учил съм. Просто никой в класа ми не се казваше Хал Амблър. — Чу се щракване, мъжът беше му затворил.

Преливащ от смесица между ярост и страх, той се обади в колежа „Годард“ и поиска да го свържат с деловодството. На младия мъж, който отговори, Амблър обясни, че е мениджър по човешки ресурси в голяма корпорация, вероятен бъдещ работодател на някой си Харисън Амблър. Като част от корпоративната политика той беше длъжен да провери определени твърдения от автобиографията на кандидата. Просто искаше някой да му потвърди, че Харисън Амблър наистина е завършил колежа „Годард“.

— Разбира се, сър — каза мъжът от деловодството. Помоли за точния правопис на името и го въведе в системата; Амблър чуваше тихото кликане на клавиатурата. — Съжалявам — каза гласът. — Ще ми продиктувате ли правописа още веднъж?

Амблър го направи с нарастващо мрачно предчувствие.

— Добре направихте, че се обадихте — каза гласът от телефона.

— Не е завършил ли?

— Човек с такова име изобщо не е записван в колежа, какво остава да го завърши.

— Възможно ли е базата ви данни да не обхваща достатъчно дълъг период назад във времето?

— Не. Колежът е наистина малък и нямаме такъв проблем. Повярвайте ми, сър, ако този човек е бил записан тук, по което и да е време на двадесети век, аз щях да го знам.

— Благодаря ви — каза Амблър с кух глас. — Благодаря ви за съдействието.

Ръката му трепереше, докато натискаше копчето за приключване на разговора на мобилния телефон.

Това беше лудост!

Цялото му самосъзнание — можеше ли да е илюзия? Възможно ли беше това? Той затвори очи и позволи на многобройните спомени от четирите си десетилетия да се вихрят и да се разливат из съзнанието му, пораждайки свободен и неструктуриран потоп от асоциации. Спомените бяха неизброими и това бяха спомените на Хал Амблър, освен ако наистина не беше напълно луд. Времето, когато изследваше задния двор на родната си къща, как стъпи върху подземно гнездо на оси, как те изригнаха от земята като черно-жълт гейзер, а той се озова в бърза помощ с тридесет ужилвания. Горещият юли на летния лагер, където се научи да плува в стил бътерфлай в езерото Кандейджа и където зърна женска гърда, докато една от лагерните отговорнички, Уенди Съливан, се преобличаше в портативна съблекалня със счупена врата. Един август, който прекара, вече на петнадесет години, работейки в ресторанта барбекю на панаира, разположен на десет мили южно от Камдън, и където се научи да пита клиентите „Желаете ли царевица на кочан към поръчката си?“, когато те си поръчваха само ребра на скара и картофено пюре. Откровените му разговори след работа с къдрокосата Джулиан Дейчис, която обслужваше фритюрника, за разликата между любовна игра и опипване. Имаше и не толкова приятни спомени, някои свързани с баща му, който ги беше напуснал, когато Амблър беше на шест години; слабостта и на двамата му родители към утехата на бутилката. Спомняше си играта на покер в първи курс, продължила цяла нощ, как по-големите студенти се бяха подразнили от непрекъснато нарастващата му купчина с жетони, сякаш беше изобретил някакъв неуловим метод на измама. Спомняше си и как се беше влюбил във втори курс — боже, спиращите дъха първи срещи, а после сълзите, бурните взаимни обвинения и помирения, лимоновото ухание на шампоана й, което му се струваше толкова екзотично и което години наред го караше да се изпълва с носталгия и копнеж.

Спомняше си назначението и обучението в „Консулски операции“, нарастващия интерес на преподавателите му към особената му дарба. Работата под прикритие към Бюрото за образователен и културен обмен на Държавния департамент, която изискваше редовно пътуване в чужбина. Спомняше си всички тези неща с яснота и точност. Беше водил двойствен живот. Или просто ставаше въпрос за двойствена халюцинация? Докато напускаше стаята си, в главата му се оформяше нарастващо пулсиране.

В един ъгъл, който минаваше за фоайе на хотела, имаше компютър с интернет като малък жест към гостите. Амблър седна пред него и използвайки паролата на аналитичното бюро на Държавния департамент, се свърза към вестникарската база данни „ЛексисНексис“. Местният вестник на Камдън, Делауеър, където Амблър беше израснал, веднъж беше публикувал малка статия за него, когато в шести клас беше спечелил състезание по правопис. Палеонтология. Дитирамб. Ксилофон. Амблър ги беше написал всичките бързо и правилно, установявайки се като най-добрия ученик в правописа не само в основното училище на Камдън, ами и в окръг Кент. Ако допуснеше грешка, разбираше го незабавно — разбираше го от изражението на съдията. Майка му, която по това време го отглеждаше сама, беше невероятно щастлива. Но сега в случката имаше нещо повече от детски егоизъм.

Той пусна търсачката на вестника.

Нищо. Нищо не съвпадаше със зададеното описание. Спомняше си статията в „Доувър Поуст“ толкова ясно, спомняше си как майка му я беше изрязала и я държеше на вратата на хладилника с магнит във формата на резен диня. Държа я там, докато хартията не пожълтя и не започна да се разпада от светлината. В базата данни имаше копия на „Доувър Поуст“ от преди десетилетия, имаше архив на всевъзможни местни новини — за това кой спечелил и кой загубил изборите за градския съвет, за масовите съкращения във фабриката „Робинс Хоус“, за реновациите на кметството. Но що се отнасяше до базата данни „ЛексисНексис“, Харисън Амблър не съществуваше. Не беше съществувал тогава. Не съществуваше и сега.

Лудост!

 

 

Летището представляваше познатата джунгла от подова мозайка, стомана и стъкло с познатото усещане за добре екипирано откъм персонал съоръжение. Накъдето и да се обърнеше, човек виждаше служители по въздушните линии, летищни отговорници по сигурността, носачи на багаж — всички носеха табелки и униформи от всевъзможен вид. Обществената среда на това място, реши Амблър, беше кръстоска между федерална пощенска служба и курортен град.

Той си купи билет до Уилмингтън, еднопосочен, сто и петдесет долара — таксата, така да се каже, за предстоящото рандеву. Изглеждаше не по-малко отегчен от жената зад билетното гише, която едва сдържа прозявката си, докато подпечатваше бордната му карта. Документът за самоличност, който той представи — шофьорската книжка от Джорджия, променена с фотографията на настоящия й приносител, — нямаше да издържи на внимателен оглед, но и не беше удостоен с такъв.

Изход С19 се намираше в далечния край на дълъг коридор до други два изхода, разположени ветрилообразно. Той се огледа, виждаха се десетина пътници. Беше два и половина. От тези изходи нямаше да има полети в следващите деветдесет минути. След половин час щяха да започнат да пристигат пътници за полета до Питсбърг, но засега беше пълно мъртвило.

Дали човекът, с когото имаше среща, вече беше пристигнал? Изглеждаше вероятно. Но кой беше той? „Ще ме познаеш“, гласеше съобщението.

Амблър мина покрай седящите места, оглеждайки шепата хора, изпуснали предишния полет или дошли твърде рано за следващия. Пълната жена, която даваше бонбони на пълната си дъщеря; мъжът със зле скроения костюм, който прелистваше някаква презентация; младата жена с многото обеци и джинси, изрисувани с разноцветни флумастери — никой от тях не изглеждаше вероятен. У Амблър се надигна чувство на отчаяние. Ще ме познаеш.

Най-накрая очите му попаднаха върху човек, който седеше сам близо до прозореца.

Беше индиец сикх с тюрбан на главата, който движеше устните си, докато четеше „Ю Ес Ей Тудей“. Амблър се приближи и забеляза, че няма никакви признаци за съществуването на коса под тюрбана — не се виждаше и един непокорен косъм. Лекото лъщене на лепило по бузата на мъжа му разкри, че гъстата брада е залепена съвсем скоро.

Дали мъжът наистина движеше устните си, докато четеше, или комуникираше с някого по фиброоптичен микрофон?

За всеки друг мъжът би изглеждал напълно спокоен, отегчен и отпуснат. За Амблър той беше всичко друго, но не и това. Подтикнат от инстинкт, Амблър се извъртя и пристъпи зад седналата фигура. Със светкавично движение той сграбчи тюрбана на мъжа и го вдигна. Отдолу лъсна бледо, гладко избръснато теме, а към него с тиксо беше прикрепен малък пистолет „Глок“.

Оръжието се озова в ръката на Амблър и той пусна тюрбана обратно на мястото му. Седналият мъж стоеше абсолютно замръзнал, с тактическата неподвижност на отлично обучен професионалист, който знаеше кога най-разумната реакция беше да не реагираш изобщо. Само по вдигнатите му вежди пролича изненадата му. Цялата безшумна маневра бе отнела не повече от две секунди и бе прикрита от чужди погледи от собственото тяло на Амблър.

Усещаше пистолета странно лек в ръката си и разпозна модела веднага. Тялото беше изработено от пластмаса и керамика; дулото съдържаше по-малко метал от една обикновена тока за колан. Вероятността подобно оръжие да задейства металните детектори беше малка; вероятността служителите на реда да претърсят индийския религиозен тюрбан — дори още по-малка. Тубичка бронзант и метър муселиново парче плат — евтин, ефикасен костюм. Още веднъж изкусността и ефикасността на срещата предизвикваха възхищение и безпокойство.

— Браво — тихо каза фалшивият сикх и бледа усмивка разтегли ъгълчетата на устата му. — Чудесен отбранителен ход. Не че променя нещо. — Говореше английски със съвършено произнесените съгласни на човек, който е учил езика в чужбина, макар и от ранна възраст.

— Аз съм този с оръжието. Това нищо ли не променя? Според моя опит обикновено го прави.

— Понякога най-добрата употреба на оръжието е да го предадеш — отвърна мъжът с почти блеснали очи. — Кажи ми виждаш ли човека в униформа на летец, който стои до вратата? Току-що пристигна. Амблър погледна натам.

— Да, виждам го.

— Той е с нас. Готов е да те застреля, ако се окаже необходимо. — Седналият мъж погледна към Амблър, който все още стоеше прав. — Вярваш ли ми? — Въпросът не беше реторичен, а истински.

— Вярвам, че ще опита — отвърна Амблър. — За твое добро е да се надяваш, че ще ме улучи.

Фалшивият сикх одобрително кимна.

— Но пък за разлика от теб аз нося противокуршумна жилетка, за всеки случай. — Той отново погледна към Амблър. — Вярваш ли ми?

— Не — отвърна Амблър след миг. — Не ти вярвам. Усмивката на мъжа се разшири.

— Ти си Таркин, нали? Пратката, а не доставчикът. Репутацията ти те изпреварва. Казват, че си дяволски добър в разгадаването на хората. Трябваше да се уверя.

Сега Амблър седна до него; по този начин срещата щеше да е по-дискретна. Каквото и да го очакваше от мъжа, очевидно не беше бърза смърт.

— Защо не ми обясниш по-подробно? — попита Амблър. Другият мъж протегна ръка за запознанство.

— Името ми е Аркади. Разбираш ли, получих информация, че един доста легендарен агент, Таркин, може сега да е на разположение.

— На разположение?

— За вербуване. И не, не знам истинското ти име. Наясно съм, че търсиш информация. Аз не разполагам с тази информация. Онова, с което разполагам, е достъп до тази информация. Или по-точно с достъп до онези, които я притежават. — Аркади изпука кокалчетата на пръстите си. — Или с достъп до онези, които имат достъп до хората, които разполагат с информацията. Няма да те изненада, че организацията, към която принадлежа, е старателно структурирана. Информацията тече само където трябва.

Докато той говореше, Амблър го наблюдаваше внимателно. Обнадеждеността понякога замъгляваше възприятието, знаеше той, както го правеше и отчаянието. Често беше обяснявал на колегите си, смаяни от неговия дар, че ние не виждаме онова, което не желаем да видим. Спри да искаш. Спри да си представяш. Просто получавай сигналите, изпращани волно или неволно. Това беше ключът.

Индиецът пред очите му беше лъжец. Но не лъжеше него.

— Трябва да отбележа, че скоростта на поканата е озадачаваща — каза Амблър.

— Не обичаме да губим време. Това е общото помежду ни, предполагам. Един шев на място прави други девет ненужни, както казвате вие, американците. Глъчката тръгна вчера сутринта.

Глъчката — професионален жаргон. Сигнал за тревога, който е бил съобщен по радиостанциите на всички разузнавателни служби в страната, беше вдигнал глъчка. Този метод се използваше, когато спешността беше по-важна от секретността; това беше пропусклива форма на комуникация. Съобщение, изпратено до толкова много уши, вероятно щеше да попадне и в някои неподходящи.

— Дори и така да е — каза Амблър.

— Мисля, че можеш да събереш две и две. Очевидно твоите обожатели са чакали този момент. Доста вероятно е да са се надявали да те вербуват още преди да изчезнеш от хоризонта. И без съмнение смятат, че имат конкуренция за услугите ти. Не желаят да изпуснат момента.

Очевидно… доста вероятно… без съмнение…

— Ти излагаш хипотези, а не твърди факти.

— Както ти споделих, информацията в нашата организация е строго разпределена. Знам онова, което трябва да знам. Мога да направя и някои догадки от известното ми. И, разбира се, има много неща, които съм доволен, че не знам. Системата работи за всички ни. Тя пази всички в безопасност. Тя пази в безопасност мен.

— Но не и мен. Един от вашите се опита да ме убие.

— Много се съмнявам в това.

— Едрокалибреният куршум, който одраска врата ми, говори друго.

Аркади изглеждаше смаян.

— В това няма никаква логика.

— Ами да, южнякът също изглеждаше доста изненадан в момента, когато куршумът прониза главата му. — Гласът на Амблър беше снишен до дрезгав шепот. — Що за шантава игра играете?

— Не сме ние — каза Аркади. А после почти на себе си промърмори: — Това ми звучи като намеса. Означава, че не сме единствените, чули глъчката и реагирали.

— Значи твърдиш, че е намесена и втора страна.

— Трябва да е така — каза Аркади след дълга пауза. — Ще направим анализ, ще се уверим, че не е имало пробив. Но това твърде много звучи като паразитно посещение, така да се каже. Няма да се повтори. Не и когато се присъединиш към нас.

— Това обещание ли е или заплаха? Аркади примигна.

— О, господи. Май наистина сме настъпили не когото трябва. Но ще ти кажа следното. Моите работодатели много искат да си в безопасност — дотолкова, доколкото ти правиш същото за тях. Доверието трябва да е валидно в двете посоки.

— Дали могат да ми се доверят — твърдо отсече Амблър — е нещо, което ще трябва да приемат на доверие.

— Но това е единственото, което никога не правят, разбираш ли? — Аркади сякаш се извиняваше. — Много е досадно, знам. Те имат друга идея. Всъщност те искат да убият два заека с един изстрел. Имат малка задачка за теб. — Амблър за пръв път долови оттенък от родния език на мъжа, който очевидно беше славянски.

— Нещо като прослушване.

— Именно! — Очите на Аркади се оживиха. — Работата, която имаме за теб, е дребна, но… щекотлива.

— Щекотлива?

— Няма да те лъжа, нима има смисъл? — Той засия. — Задачата е малка, но е проваляла други. И все пак трябва да бъде свършена. Разбираш ли, работодателите ми имат проблем. Те са внимателни хора — сам ще се убедиш и ще си благодарен за това. Както казва максимата, птиците с еднаква перушина се търсят взаимно. Но може би не всичките им приятели са толкова внимателни. И може би вражески агент е нахлул сред техните съмишленици. Може би такъв агент, събрал определени доказателства, се кани да свидетелства в съдебно разследване. Много е объркано.

— Вражески агент? Нека да сме наясно. Говориш за федерален агент под прикритие.

— Неприятно, нали? — каза Аркади. — АТО всъщност.

Ако агентът беше от Бюрото за алкохол, тютюн и оръжия, разследването вероятно включваше някаква контрабанда на оръжия. Това не означаваше, че организацията, за която работеше Аркади, беше въвлечена в търговията; използваната от Аркади дума беше „съмишленици“. Очевидното предположение беше, че в клопка бяха попаднали контрабандистите, снабдяващи организацията.

— Един ден този човек ще умре — продължи замислено мнимият сикх. — Мозъчен удар. Инфаркт. Рак. Кой би могъл да каже? Но като всички нас и той е смъртен, и той ще умре някой ден. Ние просто искаме да ускорим тази евентуалност. Това е всичко.

— Защо аз?

Индиецът направи физиономия.

— Малко ми е неудобно, наистина. Амблър мълчаливо го зяпаше.

— Ами истината е, че не знаем точно как изглежда. Опасностите на професията, нали така? Човекът, с когото поддържа пряка връзка, не е в състояние да ни помогне.

— Защото е мъртъв?

— Причината не е важна, нека да не отклоняваме вниманието си от голямата картина. Имаме място, имаме време, но не искаме да очистим неправилния човек. Не искаме да допуснем грешка. Виждаш ли колко сме съвестни? Някои хора просто ще очистят с картечница всеки, които се мерне наоколо. Но това не са нашите методи.

— Майко Тереза, пази си гърба.

— Не казвам, че сме кандидати за светци, Таркин. Но и ти не си такъв. — Тъмните му очи припламнаха. — Да се върна на мисълта си. Ти ще успееш да разбереш кой е белязаният с един поглед. Защото той знае, че е белязан. И ти ще разпознаеш точно това.

— Разбирам — каза Амблър и наистина започваше да разбира. Някаква нелегална групировка желаеше да се възползва от услугите му. Дискутираната задача наистина беше прослушване — но онова, което те искаха да установят, не беше способността му да разчита хората. Не, убивайки федерален агент, той щеше да докаже добрите си намерения, да докаже, че е скъсал с лоялността към предишните си работодатели, да не говорим за обикновения морал. Те вероятно имаха причина да вярват, че той е достатъчно огорчен и недоволен, за да приеме задачата с радост.

Може би бяха погрешно информирани. Може би просто знаеха повече от него — може би знаеха защо точно е бил затворен на остров Париш. Може би той имаше причини за болезнено недоволство далеч отвъд собствените си представи.

— Значи сключваме ли сделката? Амблър се замисли за момент.

— А ако кажа не?

— Ами човек никога не знае, нали? — усмихна се Аркади. — Може би трябва да кажеш не. И да се оттеглиш в неизвестност. Има и по-лоши неща. Те казват, че любопитството било фатално за котката.

— И че удовлетворението я възкресило. — Да не знае беше единственото нещо, което не можеше да преживее. Имаше нужда да знае и имаше нужда да накаже справедливо онези, които се бяха опитали да унищожат живота му. Амблър хвърли поглед към мъжа със синьото яке до вратата. — Мисля, че можем да свършим работата.

Беше лудост, но и единственото нещо, което можеше да го спаси от лудостта. Амблър си спомни, от някоя отдавнашна класна стая, древногръцката легенда за критския лабиринт, леговището на Минотавъра. Лабиринтът бил толкова сложно преплетен, че затворените в него никога не успявали да намерят пътя навън. Но Ариадна помогнала на Тезей, като му дала кълбо прежда и завързала единия му край към вратата на лабиринта. Следвайки нишката, той успял да избяга. В момента този човек беше нещо като единствена нишка за Амблър. Онова, което не знаеше обаче, беше до кой край на лабиринта ще го изведе — до свободата или до смъртта. Но предпочиташе да рискува, вместо да остане изгубен вътре.

Най-накрая Аркади започна да говори като човек, запаметил точни инструкции.

— В десет сутринта утре тайният агент има уговорена среща с областния прокурор на южен Ню Йорк. Смятаме, че бронирана лимузина ще го откара до ъгъла на площад „Свети Андрю“ в долен Манхатън. Може да е с придружител, може и да е сам. При всички случаи това ще бъде рядък интервал на уязвимост, агентът ще трябва да прекоси голямата пешеходна зона. Ти трябва да си там.

— Ще имам ли подкрепление?

— Един от нашите хора ще е там, за да ти помогне. В точния момент нашият човек ще ти даде оръжие. Останалото е в твоите ръце. Настояваме да спазваш инструкциите точно. Осъзнавам, че това е сякаш да накараш джаз музикант да следва нотите в партитурата, вместо да импровизира, но в този случай няма място за импровизации. Как беше онзи американски израз? „Или по моя начин, или хващаш пътя?“ — Поредният английски идиом, който очевидно беше научил на родния си език. Двойният превод му създаваше затруднения. — Планът трябва да се следва до най-малката подробност.

— Мястото е твърде незащитено — запротестира Амблър. — Планът не струва.

— Колкото и да ценим професионалната ти експертиза, трябва да признаеш нашата. Ти не познаваш реалните факти. Работодателите ми разполагат с тях, изучили са ги. Мишената ни е предпазлив човек. Той не се мотае под мостовете за твое удобство. Всъщност това е чудесна възможност. Може да не случим на друга още дълго време, а тогава ще бъде твърде късно.

— Съществуват десетки потенциални проблеми — не отстъпваше Амблър.

— Свободен си да се откажеш — каза Аркади със стоманена нотка в гласа. — Но ако изпълниш задачата според инструкциите, ще бъдеш представен на моя пряк шеф. А той е човек, когото познаваш. Някой, с когото си работил рамо до рамо.

Значи някой, който може би знаеше цялата история на случилото се с Харисън Амблър.

— Ще го направя — каза Амблър. Не мислеше в перспектива, не мислеше с какво се съгласява. Знаеше, че ако остави тази нишка да му се изплъзне, можеше да не я открие никога вече. Нишката на Ариадна. Към кой ли път щеше да го поведе?

Аркади се наведе напред и потупа китката на Амблър. Отстрани жестът изглеждаше приятелски.

— Наистина не искаме толкова много от теб. Само да успееш там, където се провалиха мнозина. Няма да ти е за пръв път.

Не, помисли си Амблър, но може да е за последен.