Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (30)

Глава 30

Амблър целият изтръпна. В съзнанието му пулсираше самоообвинението. Ако беше послушал инстинктите си, сега швейцарският митничар нямаше да е мъртъв, а Амблър нямаше да гледа смъртта в лицето. Той притвори очи за миг. И в този миг разбра, че външният му вид — гласът му, погледът му — трябваше да бъде неговото оръжие. Това бяха критични секунди.

— Колко ти плащат? — попита Амблър.

— Достатъчно — равнодушно отвърна специалистът.

— Грешиш — каза Амблър. — Правят те на глупак.

Амблър хвърли на земята тежкия 44-калибров пистолет — направи го преди дори да осъзнае, че е взел такова решение. Странно, но сега се чувстваше в по-голяма безопасност. Фактът, че е невъоръжен, би намалил напрежението от внезапното убийство. Понякога използваш най-добре оръжието си, като го хвърлиш.

— Не говори — заповяда специалистът. Но очевидно го вълнуваше финансовият въпрос, разбра Амблър; блъфът му беше купил още няколко минути живот.

— Защото след като ме убиеш, те ще убият теб. Тази операция е СПФ. Знаеш ли какво означава това?

Специалистът направи крачка към него; змийските му очи не мигаха и излъчваха толкова топлина, колкото една кобра би могла да прояви към гризач.

— Самопочистваща се фурна — каза Амблър. — Това е, когато планираме една операция така, че всички участници да се избият взаимно. Просто предпазна мярка, нещо като опция за автоизтриване.

Убиецът от Марсилия се взираше в него безизразно, проявявайки минимален интерес.

Амблър избухна в къс, подобен на кучешки лай смях.

— Ето защо ти си удобен за техните цели. Достатъчно хитър, за да убиваш. Твърде глупав, за да живееш. Идеалният избор за операция СПФ.

— Отегчаваш ме с лъжите си. — Но беше готов да изслуша Амблър, впечатлен от наглостта на жертвата си.

— Повярвай ми, участвал съм в планирането на достатъчно такива. Спомням си, когато изпратихме специалист като теб да очисти един молла на малайзийските острови — човекът се занимаваше с пране на пари, но местните го бяха издигнали в култ и не можехме да си позволим да оставим следа. Изпратихме друг тип, техник по амуниции, да постави бомба в малкия хеликоптер „Чесна“, с който специалистът щеше да се изтегли от района. Бомба, чийто механизъм се задействаше на определена надморска височина. После специалистът получи инструкции да елиминира техника. Което той направи тъкмо преди да излети с чесната. Три минус три е равно на нула. Математиката проработи идеално. Винаги го прави. Същото равенство е и тук. А ти така и няма да видиш знака минус, преди да е станало твърде късно.

— Можеш да дрънкаш какво ли не — недоверчиво отвърна специалистът. — Хората в твоето положение винаги го правят.

— Хората, изправени срещу смъртта? Това описва и двама ни, приятелю, и мога да ти го докажа. — Амблър погледна убиеца по-скоро презрително, отколкото уплашено.

Последва кратък проблясък на объркване и интерес.

— Как?

— Първо, нека ти покажа копие от трансмисия „Сигма“ А23–44Д. Имам копие във вътрешния джоб на якето.

— Не мърдай. — Дълбоките очи на специалиста се превърнаха в цепки, тънката му като нож уста се разтвори в подигравателна гримаса. — Сигурно ме вземаш за аматьор. Да не си посмял да мръднеш.

Амблър сви рамене и вдигна ръце на нивото на раменете си.

— Тогава сам го извади от джоба ми — нехайно каза той. — От горния вътрешен джоб, трябва да свалиш ципа. Ще държа ръцете си така, че да ги виждаш. Работата е там, че не е задължително да вярваш на думите ми. Но ако искаш да запазиш мизерния си живот, ще имаш нужда от помощта ми.

— Силно се съмнявам в това.

— Повярвай ми, не давам и пет пари дали ще живееш или ще умреш. Просто единственият начин да спася собствения си задник е да спася твоя.

— Що за глупости.

— Хубаво — отвърна Амблър. — Знаеш какво казваше един американски президент: „Вярвай, но потвърждавай.“ Нека да опитаме друг вариант: не вярвай, но потвърждавай. Или може би се страхуваш да откриеш истината?

— Само да си направил и едно шибано движение, веднага ще ти пръсна мозъка — изсъска специалистът, докато мрачно се приближаваше, стискайки пистолета в дясната си ръка и посягайки към ципа му с лявата. Металният плъзгач се скри под яката на подплатеното зимно яке на Амблър. След два опита ципът се отвори. Сега мъжът пристъпи още по-близо до Амблър и опипа вътрешността на якето му, търсейки вътрешния джоб. Кожата покриваше черепа му като облицовка от твърда гума. Амблър усещаше гъстия, леко кисел дъх на мъжа. Очите му, които сякаш нямаха клепачи, бяха по-студени от планинския въздух.

Сега прецизирането на времето беше съдбоносно. Амблър се отпусна в състояние на привидно спокойствие, но всъщност състояние на напрегнато очакване. Твърде ранен или твърде късен ход би бил еднакво фатален. Рационалната мисъл едва ли би му подсказала благоприятно решение. Той трябваше да бъде нащрек, докато пропъждаше от съзнанието си рефлективността, познанието, пресметливата преценка — тежките окови на съзнателната мисъл. Светът изчезна — планините, въздухът, земята под краката му и небето над главата му. Реалността се състоеше от два чифта очи, два чифта ръце. Реалността се състоеше от всичко, което се движеше.

Сега специалистът установи, че вътрешният джоб също е затворен с хоризонтален цип, а лявата му ръка не беше достатъчно пъргава, за да се справи с плъзгача; когато го задърпа, металните зъбци се впиха в платнената лента, към която ципът беше пришит, като още повече затрудниха отварянето му. Докато убиецът се бореше с ципа, Амблър леко подви колене — един уморен мъж, който се отпускаше.

После затвори очи с бавното примирение на човек, страдащ от главоболие. Специалистът имаше срещу себе си човек, който не само беше захвърлил пистолета си, но и вече не го гледаше. Понякога използваш най-добре оръжието си, като го хвърлиш. Този жест вдъхваше увереност на врага, дълбока увереност — жест на животно, което се предава, на куче, което открива гърлото си, за да умилостиви по-агресивен противник.

Прецизиране — разочарован, специалистът дръпна ръката си, непохватната си лява ръка. Амблър сви още малко колене и се сниши още повече. Прецизиране — специалистът нямаше друг избор, освен да премести пистолета си от дясната в лявата си ръка — действие, което щеше да отнеме най-много секунда. Дори и със затворени очи Амблър усещаше и чуваше как убиецът започва да прехвърля оръжието. Времето се измерваше в десети от секундата. Пистолетът преминаваше в лявата ръка на мъжа, левият му показалец се протягаше към предпазителя на спусъка, опипвайки извитата кукичка от стомана, докато Амблър подвиваше колене дори още повече, навеждаше глава като засрамено дете. Вече не мислеше, просто се отдаваше на всичките си инстинкти и… сега сега сега сега…

Амблър връхлетя напред, напред и нагоре. Събраната сила в прегънатите му крака беше огромна, снишената му глава се заби в челюстта на другия мъж. Той чу и почувства как зъбите на мъжа изтракват и разтърсващата костите вибрация преминава нагоре през черепа му. После, секунда по-късно, вратът на мъжа се отплесна назад, а стресът го накара инстинктивно да отвори длани. Амблър чу как пистолетът изтрака по замръзналия паваж и… сега сега сега сега…

Главата на Амблър се спусна надолу в мощна дъга, а челото му разби носа на специалиста.

Марсилецът се строполи на земята, а шокът, изписан на лицето му, се смени с маската на безчувственост. Амблър вдигна пистолета и си проправи път през гората зад митницата с приглушени от снега стъпки, а после отново изпълзя на крайпътния банкет. Предполагаше, че току-що е прекосил границата между Франция и Швейцария. Разнообразието от машинни части, разхвърляно около повредения камион за хранителни стоки, беше станало още по-голямо от преди. Но дебелият механик вече не стоеше наведен над двигателя. Беше се отдалечил на известно разстояние и притиснал пръст към ухото си, вървеше спокойно към Амблър, а шкембето му опъваше омазания с грес работен гащеризон.

Лицето на мъжа беше широко и небръснато, изражението му съчетаваше смесицата от отегчение и негодувание, която така често се откриваше у французите. Подсвиркваше си мелодия на Серж Гинзбург и го правеше фалшиво. Той вдигна поглед, сякаш току-що беше забелязал Амблър, и кисело му кимна.

Вълна от ужас заля Амблър. В екстремни ситуации той действаше често преди съзнателно да е решил какво да направи и този път стана така.

Той измъкна пистолета от джоба си и го вдигна хоризонтално… докато същевременно осъзнаваше, че се взира в дулото на едрокалибрено оръжие, появило се в месестата ръка на другия мъж с илюзионистката ловкост на фокусник, вадещ заек от празна шапка.

— Salut — поздрави го мъжът в работния гащеризон. Говореше с типичния за диалекта на френската провинция Савоя акцент.

— Salut — отвърна Амблър и… сега сега сега сега — изрита го и го подкоси и падайки свободно на земята, натисна спусъка не веднъж, а три пъти, като тихия плюещ звук на заглушените изстрели всеки път бе придружен от несъответстващо силен откат. В същото време големият магнум на французина блъвна огън натам, където се намираше главата на Амблър миг преди да се хвърли на земята.

Амблър се приземи тежко, но все пак с повече грациозност от стрелеца с гащеризона. От гърдите на мъжа шурна кръв, а в ледения въздух над раните се издигнаха тънки струйки пара. След няколко спазматични прокашляния мъжът притихна.

Амблър свали ключодържателя от колана на французина и откри ключа за микробуса му. Автомобилът с лого, изписано на френски и немски: Garagiste/Automechaniker^[1], беше паркиран на тридесет ярда източно от митническия пункт. Броени секунди по-късно Амблър подкара надолу по пътя за Швейцария, към градчето Сен Мартен, като спря само за минута, за да прибере чантата си от крайпътната пряспа сняг, в която я беше скрил. Граничният пункт — самата Франция — скоро изчезна от огледалото за обратно виждане.

Микробусът беше изненадващо мощен — оригиналният му двигател очевидно беше модифициран или сменен с такъв с повече конски сили. Доколкото познаваше дейността на тези професионалисти, фирмата за автомобилни ремонти съществуваше единствено като име; номерата бяха регистрирани редовно, а маркировъчните надписи по превозното средство му даваха възможност да се появява навсякъде и по всяко време, без да буди подозрение. Където имаше автомобили, там имаше и повреди. Полицията също не проявяваше склонност да спира този тип коли за нарушаване на пределната скорост. Макар да не бяха линейки, тези микробуси за пътна помощ се изпращаха при автомобилни спешни случаи, включително и катастрофи. Дегизировката беше подбрана много добре.

Щеше да е в безопасност с тази кола поне известно време. Докато профучаваше през провинцията, пътят му изглеждаше като монтаж от слънчева светлина и сенки, от изпълнени с хора улици и изпълнени с автомобили пътища. Вземайки завой след завой, той лавираше между малки, пречкащи се коли и големи, опиращи в банкета, товарни камиони. Струваше му се, че всичко спира движението му или по-скоро съзнанието му не регистрираше почти нищо друго, освен възникващите спънки. Междувременно микробусът свистеше по стръмните наклони с лекота; зимните му гуми и системата 4Х4 допринасяха за добро и сигурно сцепление дори и на заледените участъци. Скоростите се сменяха гладко, колкото и силно да ги натискаше; двигателят не се оплакваше, колкото и безмилостно да го натоварваше.

Имаше моменти, в които замаяно осъзнаваше заслепяващата красота на околния пейзаж — извисяващите се борове отпред, които зимата беше превърнала в средновековни замъци от сняг; планинските върхове, които пробиваха хоризонта като платна на далечни кораби; крайпътните поточета, захранвани от планинските реки, които продължаваха да бълбукат дори и когато всичко наоколо бе покрито с дебела кора лед. Но умът му бе изцяло завладян от движението, от скоростта. Смяташе, че е безопасно да шофира това превозно средство не повече от два часа и през тези два часа трябваше да измине възможно най-голям участък от разстоянието до крайната цел. В края на пътя му имаше опасности, които трябваше да преодолее, но имаше и надежда.

Имаше я и Лоръл Холанд. Тя беше там, сигурно беше пристигнала. Сърцето му се изпълваше с вълнение и болка, когато мислеше за нея, за неговата Ариадна. Господи, толкова я обичаше. Лоръл, жената, която първо бе спасила живота му, а после и душата му. Нямаше значение колко е красив пейзажът; всичко, което го разделяше от Лоръл, му беше омразно.

Той погледна часовника си — нещо, което бе станало като идея фикс, откакто бе влязъл в Швейцария. Времето изтичаше. Поредното стръмно изкачване на алпийския път, после по-плавно спускане. Той държеше педала на газта опрян почти в пода и натискаше спирачките само когато бе абсолютно наложително. Толкова близо и въпреки това толкова далеч — толкова много пропасти зад гърба му, толкова много пропасти напред.