Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (17)

Глава 17

Вашингтон

Основната сграда на Държавния департамент на Съединените щати на улица 2201-С всъщност представляваше две съединени структури, едната завършена през 1939, а другата през 1961 — едната в началото на Втората световна война, а другата в края на студената война. Всяка организация има местна история, институционална памет, която се отглежда с любов сред стените й, макар и забравена извън тях. В Държавния департамент имаше аудитории и заседателни зали за публични събития, които носеха имената на починали значими личности — имаше например зала „Лой Хендерсън“, почитаща уважавания директор на близкоизточните и африканските въпроси от четиридесетте години, и голяма аудитория, наречена на Джон Фостър Дълес, държавен секретар по време на най-критичните години от студената война. Дълбоко във вътрешността на по-новата сграда обаче имаше обезопасени стаи за срещи, които не бяха удостоени с имена, а се различаваха чрез цифрови и азбучни обозначения. Най-сигурната от тези стаи носеше обозначение 0002А и един случаен посетител в мазето би си помислил, че се използва за склад на чистачките, като онези от двете й страни. Помещението се намираше в подземен коридор от сиви тухли, медни тръби, алуминиеви канализационни канали и голи луминесцентни лампи. На срещите там нямаше „почерпки“; човек не отиваше в някоя от обозначените с три нули зали, очаквайки да получи сладкиши, бисквити или сандвичи. Срещите там трябваше да се изтраят, а не да са приятни и всяко нещо, което можеше да ги удължи, трябваше да бъде избягвано.

Със сигурност предметът на тазсутрешната среща не доставяше удоволствие на никого.

Етан Закхайм, шефът на току-що събрания екип, огледа осемте души на масата за признаци на неизказано недоволство. Той беше предпазлив по отношение на „груповото мислене“ — на тенденцията на групите да влизат в крачка, да се съгласяват с единно тълкуване там, където самите данни бяха несигурни, неясни, двусмислени.

— Има ли някой тук, който се чувства уверен в преценките, които чухме досега? — попита той. Всички отвърнаха в знак на съгласие.

— Абигейл — каза Закхайм, обръщайки се към едра жена, облечена в риза с висока яка. — Ти уверена ли си в твоя прочит на разузнавателните сигнали?

Тя кимна, а напръсканият й с лак кафяв бретон остана неподвижен.

— Потвърдителни са — внимателно заяви тя, — но не заключителни. Но в комбинация с другите източници на данни повишават нивото на оценка.

— А твоят екип в „Изображения“, Рандал? — Той се обърна към слаб младеж с пепеляво лице и син блейзер, който седеше, прегърбил рамене.

— Потвърдиха го по двадесет различни начина — отвърна Рандал Денинг, експертът по изображения. — Автентичен е. Виждаме обекта, идентифициран от хората на Чандлър като Таркин, да пристига на летището в Монреал броени часове преди покушението над Солингер. Потвърдихме автентичността на видеозаписа от охранителните камери.

Рандал плъзна снимките от Монреал към Закхайм.

— Също като тази снимка от Люксембургската градина.

— Снимките могат да бъдат подвеждащи, нали? — вметна Закхайм.

— Въпросът не е само в снимките, а и във възможностите ни да ги тълкуваме. Компютрите, с които разполагаме, ни позволяват да откриваме важни детайли, невидими с просто око. Снимката съдържа информация за променящите се обекти, влезли в кадър — той потупа с флумастер долния край на снимката. — Чрез увеличение можем да видим, че около три сантиметра до чакълената пътека има тапа от бутилка „Орангина“. Предишния ден тапата не е била там.

Закхайм установи, че тропа с пръсти по масата.

— Това ми се струва недостатъчно като информация.

— „Остатъците“ е занаятчийският жаргон в моя отдел за този тип детайли. Точно това прави възможна археологията в реално време.

Закхайм го изгледа смразяващо.

— Предстои ни да предизвикаме нещо сериозно като инфаркт и също толкова необратимо. Трябва да съм сигурен, че сме заковали всеки детайл. Преди да се обяви, че за Таркин е издадена заповед „неспасяем“, трябва да сме сигурни, че няма да ни заварят неподготвени.

— Сигурността е възможна в гимназиалните учебници по аритметика — каза мъж със закръглен корем, сферична глава и големи очила с черни рамки. Името му беше Матю Уекслър, ветеран с двадесетгодишен стаж в Бюрото за разузнаване и проучвания към Държавния департамент. Беше грозноват мъж с немарлив външен вид. Освен това притежаваше внушителен интелект, сравняван с жътварски комбайн — той имаше свръхестествена способност да асимилира необятни количества сложна информация и да ги превръща в чист и ясен дестилат. Можеше да привежда данните в план за действие и не се страхуваше да взема решения. Във Вашингтон този вид интелект беше в недостиг, много се търсеше и се ценеше съответно. — Сигурността не съществува в истинския свят на вземане на решения. Ако чакахме пълната сигурност, всичките ни действия щяха да са неуместно закъснели и както старата поговорка ни напомня, „Да не решаваш значи да решаваш“. Човек не може да решава без информация. Но човек не може да чака, докато получи пълната информация. Между двете крайни спирки има наклон и процедурната цялост се състои в способността ни да изберем вярната точка на частичното знание.

Закхайм с усилие потисна раздразнението си. Откакто някой кръсти това кредо „Принципа на Уекслър“, анализаторът не пропускаше случай да го изрецитира.

— По твое мнение стигнали ли сме до този момент?

— По мое мнение — отвърна Уекслър — се намираме на безопасно разстояние отвъд него. — Той протегна ръце в потисната прозявка. — Също така бих искал да привлека вниманието на хората към въпросителните, които витаят над предишни негови назначения. Това е човек, който трябва да бъде спрян. Дискретно. Преди да компрометира работодателите си.

— Вярвам, че имаш предвид бившите му работодатели.

— Закхайм отново се обърна към младежа с пепелявото лице и синия блейзер. — Значи идентификацията е добра?

— Много — каза Рандал Денинг. — Както обсъждахме, Таркин е променил физиономията си чрез хирургически мерки…

— Типичният ход на отлъчил се агент — вметна Уекслър.

— Но основните фациални индекси са постоянни — продължи Денинг. — Не може да се промени разстоянието между орбиталните гнезда — очните кухини — или наклонът на супраорбиталния тилен отвор. Не може да се промени извивката на мандибулата и горната челюст, без да се разруши денталното разположение.

— Какво, по дяволите, се предполага, че означава това? — сопна се Закхайм.

Експертът по изображенията се огледа около себе си.

— Идеята е, че пластичната хирургия не може да докосва основната костна структура на черепа. Носът, бузите, брадичката — това са повърхностни изпъкналости. Системите за компютърна лицева идентификация могат да се настроят да ги игнорират и да се прицелят в онова, което не може да бъде променено. — Той подаде на Закхайм нова снимка. — Ако това е Таркин — изображението показваше мъж в средата на тридесетте, отличително бяло лице в тълпа от азиатци — значи и това е той. — Той почука с върха на химикалката си по фотографията на мъжа на монреалското летище.

Заместник-директорът на „Консулски операции“ Франклин Рунсиман не беше казал почти нищо на срещата. Той беше суров мъж с пронизващи сини очи, гъсти вежди, силни черти. Костюмът му изглеждаше скъп — сиво-син, изпъстрен с едва забележима по-бледа нишка. Сега седеше намръщен.

— Не виждам причина да отлагаме решението — най-накрая каза той.

Закхайм беше объркан, дори подразнен от решението на Рунсиман да присъства на заседанието; Закхайм беше натоварен със задачата да ръководи екипа, но присъствието на по-висш служител щеше само да подкопае авторитета му. Сега той хвърли на заместник-директора пълен с очакване поглед.

— Всички наши постове ще бъдат алармирани — каза мъжът от „Консулски операции“ с тътнещ глас. — Ще бъде назначен „екип за откриване и връщане“. — Той произнесе евфемизма с лека неприязън. — Залови или унищожи.

— Предлагам да включим и други агенции — каза Закхайм, стиснал челюст. — ФБР, ЦРУ.

Рунсиман бавно поклати глава.

— Ако се наложи, ще вербуваме наемници, но няма да привличаме американските ни колеги. Аз съм от старата школа. Винаги съм вярвал в принципа на самопоправката. — Той направи пауза и обърна пронизващия си поглед към Закхайм. — В „Консулски операции“ сами почистваме кофата си за боклук.