Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (16)

Глава 16

Ленгли, Вирджиния

Клейтън Кейстън не можеше да се въздържи; откри, че погледът му отново се отплесва към петното от кафе върху лекьосания килим на Кейлъб Норис. Вероятно никога нямаше да излезе. Сигурно трябваше да се изчака, докато и останалата част от килима се изпъстри с петна от кафе и това се превърне в униформен оттенък. Това беше един от начините да скриеш нещо — да промениш природата на заобикалящата го среда. В това се прокрадваше някаква идея.

Гласът на Норис прекъсна размишленията му.

— И така, какво стана?

Кейстън примигна. На утринната светлина, която струеше през прозореца на Норис, плуваха прашинки.

— Ами, както знаеш, разполагаме с шепа хора, които са работили в екип с него на различни места. Затова се опитах да установя кое е последното оперативно назначение на нашия човек. Оказа се, че е било в Тайван. Въпросът е кой е бил контролиращият офицер? Защото финалният доклад би трябвало да носи оторизиращия подпис на контролиращия офицер. Лесно е да се досетиш, че офицерът би следвало да знае кой е Таркин, преди да стане Таркин. Може би той е човекът, който първоначално е вербувал Таркин.

— И кой се е подписал под доклада?

— Няма подпис. Оторизацията е кодирана. Псевдонимът на контролиращия офицер е Мимолетност.

— И кой е Мимолетност?

— Не можах да разбера.

— Работата ни щеше да е далеч по-лесна, ако ЦРУ разполагаше със самоличността на агентите от „Консулски операции“ — намусено рече Норис. — Скъпоценният им принцип на „разделение“ — това твърде често означава, че накрая сам си забождаш магарешката опашка в задника.

Кейстън се извърна и го погледна в очите.

— Както казах, не можах да разбера. Затова ти ще го разбереш. Искам да се обадиш на човека, който управлява Отряда за политическа стабилизация, Елън Уитфийлд, и да я попиташ директно. Ти си младши заместник-директор, ще трябва да ти обърне внимание.

— Мимолетност — повтори Норис. — Вече имам лошо предчувствие за това… — Той млъкна под смръщения поглед на Кейстън. — Само искам да кажа, че има много неизвестни. Както ти винаги изтъкваш, съществува разлика между риска и несигурността, нали?

— Ами, разбира се. Рискът е измерим. Несигурността, не. Едно е да знаеш, че шансовете нещо да се обърка са петдесет на петдесет. Съвсем друго е да не знаеш изобщо какви са шансовете.

— Значи е въпрос да знаеш какво не знаеш. И да не знаеш. — Норис си пое дълбоко дъх и се обърна към Кейстън. — Тревогата ми е, че сме в ситуация, в която дори не знаем колко много не знаем.

Когато Кейстън се върна в офиса си, той изпита нарастващо чувство за… ами предполагаше, че е несигурност. Ейдриън изглеждаше неуместно жизнерадостен, както обикновено, но в бюрото на Кейстън имаше нещо успокоително — химикалът и моливът бяха близо, но не се докосваха, тънката картонена папка се намираше на два инча от лявата им страна, мониторът на компютъра му беше идеално подравнен с ръба на бюрото му.

Кейстън тежко седна, а пръстите му замряха върху клавиатурата. Риск, несигурност, неведение: понятията избуяваха в съзнанието му като семена в леха.

— Ейдриън — внезапно викна той. — Имам керамична купа, пълна с бели и черни топчета.

— Така ли? — младежът предпазливо огледа кабинета на Кейстън.

— Преструвам се, че имам — измърмори счетоводителят.

— Супер.

— Знам, че точно половината топчета са черни, а половината бели. Имам хиляда топчета. Петстотин черни, петстотин бели. Ти ще извадиш едно от топчетата напосоки. Каква е случайността то да е черно?

— Ами, петдесет на петдесет?

— Сега да речем, че имам още една купа, отново пълна с множество топчета. В този случай знаеш, че купата съдържа само черни топчета, само бели топчета или и двете. Но това е всичко. Нямаш и представа дали повечето топчета са бели или черни. Може би всички топчета са черни. Може би всички топчета са бели. Може би са разделени по равно. Може би в купата има само едно топче. Може би са хиляда. Ти просто не знаеш.

— Значи този път съм невеж като прасе — отбеляза Ейдриън. — Освен факта, че в купата има черни или бели топчета, не знам нищо друго. Това ли е сделката?

— Именно. Кажи ми каква е вероятността да извадиш черно топче.

Ейдриън сбърчи гладкото си чело.

— Но как да знам какви са вероятностите? Може да са сто процента. Може да са нула процента. Може да са някъде по средата. — Той прокара ръка през гъстата си черна коса.

— Правилно. А ако ти трябваше да определиш вероятностите? Ще ми дадеш ли шанс десет към едно, че изваденото топче ще е черно? Сто към едно? Колко?

Младият мъж сви рамене.

— Бих казал… петдесет на петдесет, отново. Кейстън кимна.

— Така би казал всеки експерт. Трябва да се държиш по същия начин във втория случай, където не знаеш почти нищо, както при първия, където знаеш много неща. През двадесетте години на двадесети век един икономист, на име Франк Найт, обяснил разликата между „риск“ и „несигурност“. При риска, твърди той, можеш да опитомиш случайността с вероятности. При сигурността, казва, дори не знаеш какви са вероятностите. Но тъкмо там е работата. Както Фон Нойман и Моргенстерн са прозрели, дори неведението може да се измери количествено. Системите ни не биха могли да работят другояче.

— Това какво общо има с купата, наречена Таркин, господарю? — Обицата на езика му проблесна на флуоресцентната светлина.

Кейстън издаде някакъв звук между сумтене и смях. Той взе фотокопието на тайвански вестник, който беше включен в кафявото досие, пристигнало същата сутрин. Кейстън не можеше да го прочете, а превод нямаше.

— Предполагам, не знаеш китайски? — с надежда попита той.

— Нека да помисля. „Дим сум“ брои ли се?

— Извинявай, ти говореше корейски, нали? — поколеба се Кейстън.

— Нито дума — искрено отвърна Ейдриън.

— Родителите ти не бяха ли имигранти от Корея?

— Ами точно за това — усмихна се той. — Трябваше да се научат да казват „Оправи си стаята“ на английски. Доста време си спечелих по този начин.

— Разбирам.

— Съжалявам, че те разочаровам. Дори не харесвам кимчи^[1]. Знам, че не е за вярване.

— Значи имаме поне едно нещо общо помежду си — сухо отвърна Кейстън.

Париж

Трябваше да се свършат много неща, а времето беше твърде кратко. Амблър вече не можеше да се обърне към хората на Фентън за материал — не и когато играеше двойна игра с тях. Находчивостта и приспособяването трябваше да заместят добре снабдения склад.

До късния следобед Амблър събираше необходимите му неща. Реши да приспособи тайния апартамент на генералния директор Дешен в примитивна работилница. Отвори три консерви супа и си осигури три цилиндрични парчета стомана. Облепи ги с каучуково лепило и тънък слой дунапрен — материал, който се използваше за всеки евтин радиочасовник. Оформи пакетчетата за кръвта от супертънки латексови презервативи и бутилка лепкава изкуствена кръв, която беше купил от магазин за маскировки на 9 улица.

Накрая усърдно извади капсулования заряд от няколко 0,284-инчови патрона, с които хората на Фентън го бяха снабдили. Беше по-трудно, отколкото очакваше. Гилзите „Лазерони“ затрудняваха изваждането на заряда, който беше на едно ниво с основата на патрона. Работеше с неподходящи инструменти, налагаше се да се задоволи с гаечни ключове и клещи, закупени от най-близкия железарски магазин. Ако извиеше ръба с твърде голям натиск, рискуваше да детонира фабрично заложената капсулована смес и да се нарани. Работата беше бавна, мъчителна. Капсулата съдържаше по-малко от зрънце капсулована смес; той трябваше да събере капсулите на четири патрона, за да създаде един работещ фишек.

Измина още час и половина, преди да завърши уреда — латексовия пакет с кръвта, залепен на върха на капсулования заряд, малката жица, която щеше да свърже с деветволтова батерия.

Когато Амблър се срещна с Лоръл в галерията на най-горния етаж на центъра „Помпиду“, вече бяха изминали часове, в които беше сглобявал реквизита на пиесата — театър на смъртта, който щеше да замести самата смърт.

В началото Лоръл посрещна подробните му обяснения със скептицизъм, но не след дълго забележителното й самообладание надделя. Но с плана имаше проблем, както ставаше все по-ясно, докато говореха. Тя също го прозря.

— Когато хората видят прострелян човек — каза тя, — веднага ще извикат линейка.

Амблър се намръщи; премисляше заседналата в главата му засечка.

— На едно медицинско лице ще му трябват две секунди да разбере какво става. Цялата постановка ще пропадне. А това не бива да се случи. — Трябваше да измисли решение или да зареже целия план. — Проклятие — каза той сам на себе си. — Ще се наложи да използваме собствена линейка. Да режисираме цялата работа напред във времето. Наеми шофьор някак.

— Някак? — повтори Лоръл. — Това да не е един от онези специални шпионски термини?

— Не ми помагаш, Лоръл — каза Амблър с тон, който се колебаеше между молбата и оплакването.

— Това е проблемът — отвърна тя. — Или може би решението. Трябва да ми позволиш да ти помогна. Аз ще я шофирам.

Стоманеният му поглед се стопи от възхищение. Не си направи труда да спори. Тя беше права. Това беше единственият начин. Двамата обсъдиха подробностите, докато се разхождаха на юг към Сена, хванати за ръце. Мъжът с тъмния костюм се беше появил отново. Беше важно да не изглеждат забързани; Фентън не биваше да заподозре какво планираха. Лоръл беше влязла в къщата на забавленията, както сама каза, но започваше да осъзнава, че за нея вече нямаше друга реалност. Щеше да се наложи да я превърне в свой дом, както го беше сторил той.

Амблър се обърна към нея, обви с поглед крехката й фигура, вълнистата й светлокафява коса, топлите й лешникови очи, като топази, обсипани със зелени пръски.

Всеки неин поглед, всеки въпрос, който задаваше, всеки нежен натиск върху дланта му, говореше, че тя му вярва и е готова да направи всичко, за което я помоли.

— Добре — каза тя. — Значи сега само остава да превземем някоя линейка.

Амблър с обич се взря в нея.

— Някой казвал ли ти е, че се учиш много бързо?

 

 

„Клиник дю Лувър“ беше елегантна постройка, която заемаше почти цяла пресечка — широки сводести прозорци на приземния етаж, редици по-малки двойни прозорци нагоре, големи светли камъни, преминаващи в малки светли тухли — и се намираше между Лувъра, главния музей на Париж, и „Ле Гранд Магазин дьо ла Самаритен“, главния търговски център на града. Отсреща, на северната страна, бе разположена църквата „Сен Жермен л’Оксероа“; на пресечка южно беше Ке дю Лувър, на стотина ярда от Пон Ньоф, който прекосяваше реката. Беше централно място, леснодостъпно от много посоки. Освен това беше идеалното място за търсене на линейки. Общинските правила изискваха винаги да има на разположение голям парк медицински автомобили — без да се споменава изобилието от специалисти за спешна помощ, — които далеч надвишаваха действителните нужди.

Амблър стоеше сам близо до болницата, налагайки си с усилие ледено спокойствие. Вдишваше теменужено-катранения аромат на влажния паваж, металния привкус на изгорели газове и по-слабата органична воня на кучешки екскременти, защото Париж беше град на любителите на кучета и все още лишен от закони, регулиращи изпражненията им. Сега беше време постановката да започне.

При сигнала на Амблър Лоръл закрачи към пазача, който стоеше в стъклена кабина на входа към гаража. Тя беше туристка, която се нуждаеше от упътване. Пазачът — непривлекателен мъж с остър нос и виненочервено петно по рождение върху оплешивяващата си глава — беше сам, с изключение на телефон, възстар компютър и тетрадка със спирала, в която отбелязваше пристигането и тръгването на автомобилите. Той я погледна предпазливо, но не враждебно. За човек, затворен по цял ден в малка будка, една красива жена едва ли беше нежелана гледка. Нейният френски беше оскъден, неговият английски също. Не след дълго тя започна да разгръща огромна карта на града и да му показва нещо.

Когато видимостта на грозноватия пазач бе ограничена от голямата почти акър улична карта, Амблър безшумно прескочи ниската автоматична пропускателна бариера и закрачи по бетонната рампа към горното ниво на гаража, където в спретната редица бяха строени линейки, боядисани в ослепително бяло, с оранжеви ленти и сини надписи. Повечето бяха големи и заоблени, със скъсени предни капаци и ниски до земята шасита. Това бяха резервни автомобили, които рядко се използваха, но очевидно редовно се миеха и поддържаха и искряха в бяло на сумрачната светлина. Амблър избра минилинейка, която изглеждаше най-старата от всички. Бързо разглоби ключалката. По-бавната работа беше да изпили един ключ, така че да отговаря на схемата на зъбците. Но десет минути по-късно ключът беше готов. Той го изпробва няколко пъти, уверен, че шумът на двигателя ще се изгуби сред шума на останалите автомобили в гаража и извън него.

Но задоволството му бързо избледня пред осъзнаването на трудностите, които предстояха. Твърде много неща можеха да се объркат.

 

 

Два часа по-късно в хотел „Бобур“ Амблър разглоби пушката ТЛ-7, като се погрижи всички части да са добре смазани и почистени. После отново я сглоби, с изключение на дулото. Със сгънат приклад пушката влизаше незабележимо в спортен сак. Той се преоблече в анцуг и маратонки, сякаш отиваше да спортува. Във фоайето махна на мъжа на рецепцията.

— Льо джогинг — каза с усмивка.

Служителят се разсмя и сви рамене. Беше очевидно какво си мислеше. Тези американци са побъркани по фитнеса.

— Ще се видим по-късно, мосю Мълвани.

Лоръл се присъедини към него няколко минути по-късно на площада пред центъра „Помпиду“ и двамата тихо и набързо прегледаха последователността от стъпките, които им предстояха, докато очите на Амблър безспирно оглеждаха околността с нарастваща бдителност. Нямаше нищо подозрително — поне нищо, което той можеше да забележи. Последователността на операцията беше установена; вече не можеше да бъде безопасно нарушена.

В пет без петнадесет Беноа Дешен се появи, както през повечето вечери, за да се разходи в Люксембургската градина — онзи прословут шестдесетакров редут на спокойствие и игри. Амблър го наблюдаваше през специалните си очила, улеснен от спокойните движения на генералния директор. Той изглеждаше потънал в мисли.

Веднъж някой беше казал на Амблър, че преди десетилетия членовете на Изгубеното поколение бяха ловили гълъби в Люксембургската градина, за да утолят мъчещия ги глад. Сега тук имаше повече деца, отколкото хора на изкуството. Градините, по най-добър френски маниер, бяха изкусно аранжирани, дърветата бяха наредени в геометрични схеми. Дори и през зимата децата можеха да се возят на поостарялата въртележка или да гледат куклен театър.

Тези сцени пробягваха през съзнанието на Амблър, без да оставят следа; той беше зает с разиграването на собствения си театър. Вече се беше уверил, че е забелязан от наблюдателите си, както се беше надявал; американецът с тъмния костюм се преструваше, че чете надписите в основата на разни статуи. На няколкостотин фута разстояние малка групичка облечени в джинси французи играеха вглъбено петанка, докато други се бяха прегърбили над шахматни дъски. Въпреки това паркът беше относително безлюден.

Дешен, провери с поглед Амблър, се движеше според инструкциите, с разтворено на вятъра палто, разкриващо бялата му риза. Той седна за малко на една пейка, загледан във фонтана, който работеше дори и през зимата. Денят беше безоблачен, а късното слънце хвърляше дълги сенки над празните лехи. Физикът потръпна.

Амблър се надяваше, че Дешен помни всички инструкции. Точно над пакетчетата с кръвта бялата му риза беше невидимо разрязана с бръснач, за да е сигурно, че когато миниатюрните експлозивни заряди се детонират, платът ще бъде надупчен.

— Запомни — беше предупредил той Дешен. — Когато фишеците избухнат, не прави нищо драматично. Забрави какво си гледал на сцената или във филмите. Не се хвърляй назад, не падай напред, не сгъвай ръце на гърдите си. Просто се отпусни леко на земята, сякаш си обзет от непреодолима сънливост. — Амблър знаеше, че макар металът да предпази Дешен от нараняване, човекът може силно да се стресне от миниатюрните експлозии; независимо от предпазните мерки, те щяха да са донякъде болезнени. Това беше добре — то щеше да направи реакцията му на „пушечните изстрели“ по-убедителна.

За Амблър бяха достатъчни няколко минути, за да открие мъжа с бинокъла, който наблюдаваше сцената от прозорец в една от елегантните жилищни постройки, издигащи се над градините. Мъжът виждаше само гърба на Дешен, но това беше достатъчно. Само друг професионалист можеше да се усъмни, че Амблър е нещо повече от спортуващ ентусиаст в анцуг, който се връща от тренировка с преметнат през рамото спортен сак. Амблър продължи да оглежда околността, докато не откри и брюнетката с късото палто. Сетне зачака развитието на събитията.

Те бяха публиката му, макар да не можеше да е сигурен, че няма и други. Амблър издебна миг, в който никой от околните не го гледаше, и изчезна безшумно във вечнозелените храсти на шестдесет ярда от фонтана, където нагласи пушката. Отново имаше чудесен изглед към Дешен. Той активира малката радиостанция, която носеше в сака си. Приближи микрофона до устата си и тихо заговори.

— Дешен. Ако ме чуваш, почеши ухото си. Секунда по-късно физикът го направи.

— Ще броя в обратен ред до пет. Когато стигна едно, стисни устройството в джоба си и затвори прекъсвача. Не се тревожи. Скоро всичко ще свърши. — Той се огледа. Млада жена мина близо до пейката и продължи. Друга групичка хора се приближаваше от около тридесет ярда. Те щяха да бъдат добри свидетели. Той вдигна пушката и позволи на цевта да се покаже с няколко инча от храстите. Искаше брюнетката на Фентън да я види. — Пет, четири, три, две, едно… — Стреля два пъти, а после и трети. Всяко натискане на спусъка бе придружено от отчетлив пукащ звук — звукът на пушка със заглушител. Бледа струйка дим излизаше от дулото; човешкото око не би било способно да различи факта, че от нея не беше изстрелян нито един куршум.

В съвършена последователност по ризата на Дешен бликна струя кръв, а после и още две. Дешен издаде силно сумтене — през телескопа Амблър видя смаяния поглед в очите му — и се строполи от пейката на студената земя. Кървавите изблици по бялата му риза бързо се разширяваха.

Мъжете, които играеха петанка, забелязаха случилото се и се втурнаха към тялото, а после, осъзнали опасността, се отдръпнаха назад. Амблър светкавично разглоби пушката и я прибра в сака си. Сетне зачака. В продължение на една дълга минута нищо не се случи. След това се разнесе сирената на линейка. Той извади бяла престилка от сака си и я облече. Лоръл спря линейката, както се бяха уговорили, и се спусна към тялото.

Амблър на свой ред изтича до линейката с развяваща се бяла престилка и сграбчи носилката. Отне му около тридесет секунди. Когато се присъедини към Лоръл, също облечена в бяла престилка, тя стоеше вцепенено и се взираше в Беноа Дешен пребледняла и онемяла.

— Мъртъв е — каза тя с треперещ глас.

— Точно така — отвърна Амблър и натовари тялото на носилката.

Нещо не беше наред.

— Не, искам да кажа, че наистина е мъртъв. — Лоръл го гледаше шокирана.

Амблър имаше чувството, че е нагълтал шепа лед. Не беше възможно.

Но тялото носеше сковаността, тежестта на смъртта.

— Трябва да го махнем оттук — измърмори Амблър, едва сега фокусирал очи върху покосения мъж. И я видя.

Изпод косата му се спускаше малка струйка кръв, а над нея имаше миниатюрен кръгъл участък сплъстени косми. Амблър опипа скалпа му с пръсти и усети, че го обзема пристъп на световъртеж. На няколко инча над челото на мъжа имаше дупка от малокалибрен куршум. Беше от онзи тип изстрели, които кървяха оскъдно и причиняваха незабавна смърт. Изстрел, който най-вероятно беше дошъл от горе, от неизброимите потенциални снайперистки гнезда. Някой, от някъде в парка или съседните сгради, беше прострелял главния оръжеен инспектор на ООН в главата.

Вцепенени, двамата вкараха тялото в линейката възможно най-бързо. Не можеха да го изоставят, защото фишеците щяха да издадат проваления замисъл на Амблър. Въпреки това беше минало твърде много време. Линейката вече беше привлякла група любопитни зяпачи. Амблър затвори задната врата и започна да съблича Дешен. Свали импровизираната жилетка със зарядите и избърса кървавата течност от гърдите му.

По вратата на линейката се разнесе силен тропот. Той вдигна поглед.

— Отворете вратата! Полиция!

Защо? Да не би някой от полицаите да желаеше да ги придружи до болницата? Това стандартна процедура ли беше? Не можеше да го позволи. Те бяха двама американци с труп в открадната линейка. Амблър бързо мина отпред и се покатери на шофьорското място. Двигателят все още работеше. Планът им беше да карат извън Париж до Булонския лес, където Дешен беше паркирал взета под наем кола. Сега нямаше смисъл от това. Но трябваше да отидат някъде. Той включи на скорост. Моментът не беше подходящ за разговор с френската жандармерия.

Амблър хвърли поглед към сцената зад тях в огледалото за обратно виждане. Един полицай крещеше ядосано в радиостанцията си. В края на парка, малко по-настрани от останалите, брюнетката говореше по мобилния си телефон. Амблър се надяваше, че тя докладва само за успешното извършване на мисията. Но после забеляза нещо отвъд рамото й, което вледени тялото му.

Там, на десет ярда зад агента на Фентън, сливащо се сред тълпа любопитни наблюдатели, се виждаше лице, което би искал да не познава. Китайско лице. Красив, дребен мъж.

Убиецът от хотел „Плаза“.