Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (22)

Глава 22

— Не ми казвай — рече Амблър с неприкрито отвращение и подозрение. — Ти си приятел. Дошъл си да ми помогнеш.

— Сигурно се шегуваш — наежено отвърна бледият мъж. — Не съм ти приятел. И съм дошъл, за да помогна на себе си.

— С кого си? — настоя да разбере Амблър. Мъжът беше безнадежден случай — непохватността му в най-основните оперативни маневри не можеше да бъде подправена. Но той наистина би могъл да бъде полезен, предизвиквайки Амблър, създавайки му чувство на фалшива увереност, докато другите се придвижват към жертвата.

— Имаш предвид къде работя ли?

— Имам предвид тук и сега. Кой още е тук? И къде е, по дяволите? Казвай или ти обещавам, че повече никога няма да проговориш.

— И аз се питах защо очевидно нямаш никакви приятели.

Амблър вдигна ръка с изпънати като острие пръсти. Искаше да е ясно, че ще нанесе съкрушителен удар във врата на мъжа, без да му мигне окото.

— Кой още е тук? — повтори мъжът. — Ами около единадесет милиона французи, ако броим и покрайнините.

— Искаш да кажеш, че работиш сам?

— Ами, поне за момента… — с неохота отвърна мъжът. Амблър установи, че започва да се отпуска; по лицето на мъжа нямаше и намек да лъже. Той наистина работеше сам. Заявявайки го, осъзна Амблър, той не целеше да вдъхне увереност на притеснения обект на преследване; той признаваше злепоставяща истина.

— Но трябва да знаеш, че работя за ЦРУ — наежи се мъжът. — Затова внимавай какво правиш. Ако ме нараниш, това ще е зле за теб. Управлението мрази да плаща медицински сметки. Няма да го приемат добре. Затова просто махни тази… ръка. Това би бил много лош ход за теб. Както и за мен, като се замисля. Определено никой няма да спечели от този сценарий.

— Сигурно се шегуваш.

— Често предположение и също така често погрешно — каза той. — Слушай, близо до Операта има „Макдоналдс“. Да поговорим там.

Амблър безмълвно го зяпаше.

— Какво?

— „Макдоналдс“? — Амблър поклати глава. — Това да не е някакво ново място за рандевута на управлението?

— Наистина няма как да знам. Просто не съм сигурен, че стомахът ми може да смели местната помия. Ако вече не си разбрал, аз не съм от „разбойническия тип“. Това изобщо не е моето поприще.

Очите на Амблър непрекъснато се стрелкаха към околния пейзаж. Засега не беше засякъл присъствието на „пешеходен патрул“, който да дебне в сенките.

— Добре, ще говорим в „Макдоналдс“. — Ти никога не се съгласяваш на място за среща, определено от отсрещната страна. — Но не и сега.

Амблър мушна ръка в предния джоб на сакото на мъжа и измъкна мобилния му телефон. Стандартен мобилен апарат „Ериксон“. Бързата проверка разкри, че е оборудван с предплатена френска СИМ карта. Вероятно го беше взел под наем на летище „Шарл дьо Гол“. Той натисна няколко клавиша и на дисплея се изписа номерът на телефона, който Амблър надлежно запамети.

— Ще ти се обадя след петнадесет минути и ще ти дам адрес.

Мъжът погледна часовника си, електронен „Касио“.

— Добре — каза той с лек гъргорещ звук. Дванадесет минути по-късно Амблър излезе от метростанция „Пигал“. Ресторантът „Макдоналдс“ се намираше точно отсреща; минаващите тълпи хора щяха да улеснят дискретното наблюдение на мястото на срещата. Той се обади на човека, представил се като Кейстън, и му продиктува адреса.

Сетне Амблър зачака. Имаше стотици методи, по които преследвачите можеха незабележимо да заемат позиции. Смеещата се двойка до будката за вестници, самотният мъж с нездрав вид, който жадно се взираше във витрината на магазин за „еротични помощни средства“ от латекс и кожа, бузестият младеж, облечен в дънково яке, с фотоапарат около врата си — всички щяха да отминат за миг и всички можеха да бъдат заместени от хора с подобен профил, които щяха да избягват зрителен контакт едни с други, но щяха да са невидимо свързани от общ координатор.

Но такова вмъкване винаги произвеждаше леки смущения, които острият поглед на един наблюдател можеше да засече. Човешките същества се разполагаха на разстояние едни от други в съответствие със закони, които не осъзнаваха, но които предопределяха поведението им.

Двама души в асансьор разделяха пространството помежду си; ако бяха повече от трима, зрителният контакт грижливо се избягваше. Когато в кабината влезеше допълнителен пътник, возещите се вече обитатели се препозиционираха, така че да оставят максимално разстояние помежду си. Това беше един малък танц, повтарящ се час подир час, ден подир ден в асансьорите по целия свят — хората се държаха така, сякаш бяха специално обучени в маневрата, но в същото време изобщо не осъзнаваха какво ги караше да отстъпят още мъничко навътре, още мъничко наляво, още мъничко надясно, още мъничко напред. Но моделите на поведение бяха очевидни веднъж щом човек се настроеше на тяхна вълна. Подобни закономерности — разтегливи и неопределени, но истински — се откриваха и на тротоара, в начина, по който хората се струпваха около витрина на магазин или се подреждаха на опашка пред вестникарска будка. Присъствието на някой, който беше разположен на позиция, леко нарушаваше естествения ред. Един достатъчно възприемчив наблюдател щеше да осъзнае смущенията, които се крепяха точно на ръба на съзнателното. Амблър знаеше, че да си обясни нередното беше далеч по-трудно, отколкото спонтанно да го почувства. Съзнателната мисъл беше логична и бавна. Интуицията беше мимолетна, неосъзната и обикновено много по-прецизна. В рамките на няколко минути Амблър със задоволство установи, че наоколо няма наблюдателен екип.

Бледият мъж пристигна с такси и спря на ъгъла точно пред „Макдоналдс“. Когато излезе от колата, той бързо протегна глава и се огледа наоколо, примигвайки — безполезен жест, който по-вероятно щеше да го идентифицира за евентуалните му преследвачи, отколкото обратното.

След като човекът от ЦРУ влезе в ресторанта, Амблър продължи да наблюдава таксито, което изчезна зад ъгъла. После изчака още пет минути. Все още нищо.

Той прекоси натоварената улица и прекрачи прага на „Макдоналдс“. Вътре беше тъмно, с изключение на приглушено червеникаво осветление, което бе по-подходящо за район на червените фенери. Кейстън се беше настанил в ъглово сепаре и отпиваше кафе.

Амблър си купи два сандвича с бекон и седна на маса в задната част на заведението, но позволяваше ясна видимост към вратата. После улови погледа на Кейстън и с жест му нареди да се присъедини към него. Кейстън очевидно беше избрал сепарето си като най-прикрито. Това беше грешка, каквато нито един оперативен агент не би допуснал. Ако на мястото нахлуеха враждебни единици, то това се случваше, защото те вече знаеха, че си там. Беше много по-добре да забележиш присъствието им възможно най-скоро — да увеличиш до максимум собствената си готовност. Само аматьорите се ослепяваха сами, заставайки извън полезрение.

Кейстън седна на малката маса от светло дърво точно срещу Амблър. Изглеждаше нещастен.

Амблър продължаваше да оглежда помещението. Не можеше да отхвърли възможността, че Кейстън е неволна маша; ако в тока на обувката му имаше предавател например, щеше да е лесно да съберат екип извън полезрението им; дори нямаха нужда от визуално наблюдение.

— По-едър си, отколкото на снимката — отбеляза Кейстън. — Но пък и снимката беше само три на пет инча.

Амблър не му обърна внимание.

— Кой знае, че си тук с мен? — нетърпеливо попита той.

— Само ти — отвърна мъжът. Гласът му беше мрънкащ, но в него отново липсваха следи на коварство или заблуждение. Лъжците често те гледаха внимателно, докато говореха; искаха да проверят дали си се хванал на лъжата или трябва да се постараят повече, за да те убедят. Онези, които казваха истината в обикновен разговор, просто приемаха, че ще им повярваш. Очите на Кейстън се спряха върху хамбургерите в подноса пред Амблър.

— И двата ли ще ги ядеш? Таркин поклати отрицателно глава. Американецът грабна единия хамбургер и започна лакомо да преглъща.

— Съжалявам — каза след малко. — Не съм ял от доста време.

— Трудно се намира прилична храна във Франция, а?

— На мен ли го казваш — откровено заяви мъжът, несъзнаващ сарказма на Амблър.

— А сега ми кажи кой си всъщност? Не приличаш на агент на ЦРУ. Не приличаш нито на оперативен агент, нито на прилагащ закона служител. — Той огледа прегърбения, пълничък човек пред себе си. Мъжът очевидно не беше във форма. Както не беше и на място. — Приличаш на счетоводител.

— Така е — каза мъжът. Той извади механичен молив и го насочи към Амблър. — Така че не се закачай с мен. — Усмихна се. — Всъщност съм вътрешен одитор. Но съм в управлението от тридесет години. Просто съм от онези, които не излизат много-много навън.

— От задния офис значи?

— Така бихте се изразили вие, момчетата от предния офис.

— Как се озова в управлението?

— Наистина ли имаме време за този разговор?

— Разкажи ми — каза Амблър с настойчива нотка в гласа си, която не беше твърде далеч от заплахата.

Кейстън кимна; той знаеше, че мъжът, известен като Таркин, не пита от безцелно любопитство, а като мярка на потвърждение.

— Резюмето е, че започнах работа по корпоративни измами към Държавната комисия по сигурността. После ме наеха по един проект в „Ърнст енд Янг“, само че там имах чувството, че правя корпоративни измами. Междувременно на някой умен мозък във Вашингтон му хрумнало, че на базисно ниво ЦРУ всъщност си е една компания. Решили, че трябва да привлекат някой с моя ексцентричен комплект от умения. — Той пресуши кафето си. — И наистина имаха предвид ексцентричен.

Амблър изучаваше мъжа, докато той говореше, и отново не откри признаци на заблуда.

— Значи бях открит от един абсолютен оперативен аматьор — отбеляза Амблър. — От един чиновник зад бюро. Не знам дали да съм развеселен или покрусен.

— Може и да съм чиновник зад бюро, Таркин, но това не ме прави кръгъл идиот.

— А точно обратното, сигурен съм — каза оперативният агент. — Разкажи ми как ме откри и после ми кажи защо?

В ъгълчетата на устните на мъжа заигра бегла усмивка — момент на потисната суета.

— Беше лесно, след като знаех, че си в Париж.

— Както сам изтъкна, този район се населява от единадесет милиона души.

— Ами, започнах да мисля за вероятностите. Париж не е добро място за криене; градът все още е главна зона за разузнавателните общности на няколко нации. Всъщност това до голяма степен е последното място, на което трябва да бъдеш. Значи не си дошъл тук, за да се скриеш под земята. Вероятно имаш работа за вършене, но в такъв случай защо не си вдигнал лагера при първа възможност? Това ме остави с приемливата вероятност да си тук, защото търсиш нещо — информация. И сега, кое би било последното място на света, където би се появил бивш член на „Консулски операции“, провъзгласен за „отцепник“? Очевидно парижкият офис на „Консулски операции“ — поне така биха разсъждавали моите колеги. Последното място, на което би отишъл.

— Значи усърдно отиде там, за да бдиш на отсрещната страна на улицата.

— Понеже информацията, която ти е нужна, включва „Консулски операции“ по някакъв начин, а в света на „Консулски операции“ ти се чувстваш като у дома си.

— Значи просто имаше такова чувство, така ли? Очите на Кейстън пламнаха.

— Чувство? — Той беше величествен в отвращението си. — Чувство? Клей Кейстън не действа по чувства. Той няма вземане-даване с предчувствия, интуиции, инстинкти и прочие…

— Би ли снишил глас?

— Съжалявам. — Кейстън се изчерви. — Опасявам се, че засегна оголен нерв.

— Както и да е. Та по твоята превъзходна поредица от умозаключения…

— Ами, по-скоро е въпрос на вероятностна матрица, отколкото на строга силогистична логика…

— Но на каквато и изчанчена магия да си разчитал, ти си решил да дебнеш край една определена врата. И ти е излязъл късметът.

— Късметът? Очевидно не си чул нищо от това, което казах. Всичко беше въпрос на прилагане на теоремата на Байес, за да изчисля условните вероятности, отдавайки дължимата тежест на по-раншните вероятности, като така избегнах погрешния извод за…

— Но по-трудният въпрос е защо. Защо си тръгнал да ме търсиш?

— Много хора те търсят. Аз мога да отговоря само за себе си. — Кейстън направи пауза. — И това е достатъчно трудно. До преди няколко дни всичко, което ме интересуваше, беше да те открия, за да бъдеш изваден от строя — елиминирана нередност. Но сега започвам да си мисля, че съществува и по-голяма нередност, с която да се боря. Аз притежавам определени данни. Вярвам, че ти притежаваш някакъв друг комплект данни. Сливайки информацията си — установявайки по-голяма тестова площ, ако използваме техническия термин, — ще успеем да отбележим по-голям прогрес.

— Все още не разбирам защо не си в офиса си и не подостряш моливи.

Кейстън изсумтя.

— Попречиха ми, до това се свежда всичко. Има някакви лоши играчи, които искат да те открият. Аз пък искам да открия тях. Това може би води двама ни към споделен интерес.

— Да видим дали съм разбрал правилно — каза Амблър. Поддържаше тона си тих и разговорен, като знаеше, че звукът ще се изгуби в общия фон на всяко разстояние, по-голямо от три фута. Очите му продължаваха да оглеждат обстановката. — Искал си да ме откриеш, за да ме извадиш от строя. А сега искаш да откриеш други, които на свой ред искат да открият мен.

— Именно.

— А после какво?

— После? Ами, тогава ще е твой ред. След като предам тях, ще искам да предам теб. А след това продължавам с подострянето на онези моливи №2.

— Казваш ми, че евентуално се надяваш да ме „предадеш“? Да ме извадиш от „строя“? Защо би ми казал такова нещо?

— Защото това е истината. Разбираш ли, ти представляваш всичко, което ненавиждам.

— С ласкателства няма да постигнеш нищо.

— Факт е, че хората като теб са вредители. Ти си каубой и си нает от други каубои, от хора, които не признават правила и закони, хора, които все гледат да минат по краткия път. Но знам и други неща за теб. Знам, че ти винаги узнаваш, когато някой те лъже. Така че защо да си правя труда?

— Онова, което си чул, е вярно. Това не те ли плаши? По мое мнение прави живота по-лесен. Увъртанията никога не са били силата ми.

— Нека те попитам още веднъж — казал ли си на някого къде се намирам?

— Не — отвърна Кейстън.

— Тогава ми кажи защо да не те убия.

— Ами вече ти казах. В краткосрочен план имаме определени общи интереси. В дългосрочна перспектива… както Кийнес казва, в дългосрочна перспектива всички сме мъртви. Прецених, че ще поемеш рисковете на един временен съюз.

— Врагът на твоя враг е твой приятел?

— Господи, не — заяви Кейстън. — Това е омразна философия. — Той започна да сгъва хартиената салфетка в оригами с формата на жерав. — Нека да е ясно. Ти не си ми приятел. И аз не съм твой, това е сигурно като ада.

Вашингтон

Итън Закхайм разглеждаше лицата на анализаторите и техническите специалисти, насядали около масата в конферентна зала 002А, и уморено се чудеше колко тона камък и бетон лежат над главата му — шест етажа от строена през 1961 г. чудовищна конструкция. Точно сега тежестта на собствените му рамене беше достатъчно непосилна.

— Добре, хора, очевидно не сме постигнали целите си, затова моля ви, кажете, че поне сме научили едно-две неща. Абигейл?

— Ами, анализирахме информационния поток, който той е използвал в консулството — каза специалистката по разузнаване, а очите й неспокойно се стрелкаха изпод кафявия й бретон. Проникването на Таркин в уж строго охраняваното съоръжение в Париж беше болезнена рана — стъписващ и ужасяващ ход, довел до взаимни обвинения между всички отдели — и не беше тема на дискусия, която някой желаеше да съживява. — Три от заявките му са засягали информация за Уай-чан Лун, Курт Солингер и Беноа Дешен.

— Неговите жертви — изсумтя Матю Уекслър. Като ветеран с двадесетгодишна практика в Бюрото за разузнаване и проучвания към Държавния департамент политическият анализатор се ползваше от привилегията да прекъсва разговора свободно. — Престъпникът се връща на местопрестъплението.

Закхайм разхлаби вратовръзката си. Топло ли е тук или само аз се чувствам така?, — почуди се той, но реши да не задава гласно въпроса. Имаше усещането, че само той се чувства така.

— И какъв е смисълът на това според вас?

— Прави връзката между него и тези жертви доста очевидна, ако вече не е била такава. — Уекслър се наведе напред, а кръглият му корем опря в масата. — Искам да кажа, че преди разполагахме със силни косвени доказателства, но сега вече няма абсолютно никакво съмнение.

— Не смятам, че анализът на изображенията може да се отхвърли като косвен — тихо каза Рандал Денинг, експертът по изображения, сякаш колкото да отбележи негодуванието си. Синият му блейзер седеше провиснало на слабото му тяло. — Той определено го поставя на сцената.

— Матю, ти процедираш според догадките, които всички приемаме за верни — намеси се Закхайм. — Но нещо в търсената информация ме кара да се замисля. Защо някой ще разследва историята на хората, които вече е убил? Това не се ли прави, преди да убиеш някого?

В противоположния край на масата Франклин Рунсиман, заместник-директорът на „Консулски операции“, изглеждаше притеснен от посоката, в която поемаше Закхайм. Той прочисти гърло.

— Итън, прав си, че могат да се направят множество интерпретации. — Очите му гледаха пронизващо изпод гъстите му вежди. — Винаги е така. Но ние не можем да приемем множество разнопосочни действия. Трябва да изберем един курс на действие, базиран върху най-добрия ни прочит на доказателствата — на всички доказателства. Нямаме време да се занимаваме със спекулации.

Закхайм стисна зъби. Изказването на Рунсиман го подразни — какво беше спекулация и какво беше факт бе именно проблемът, който трябваше да разрешат. Но нямаше смисъл да протестира. Рунсиман така или иначе беше прав, че бяха възможни многобройни интерпретации. Но констатациите на Абигейл безпокояха Закхайм по причини, които му беше трудно да изрази. Таркин, който и да беше той, изглежда, правеше онова, което и те правеха — той се държеше така, сякаш провеждаше разследване, а не сякаш беше целта на разследване. Закхайм трудно преглътна. Това не му харесваше.

— Истинският трън в гащите е Фентън — отбеляза Уекслър. Закхайм забеляза, че анализаторът не се беше сетил да закопчае догоре ризата си. Но като се имаше предвид брилянтно организирания мозък на Уекслър, никой не се интересуваше от неугледния му външен вид.

— Идентификацията е сигурна — вметна Денинг. — Това е мъжът, придружаващ Таркин преди убийството на Солингер. Пол Фентън.

— Никой не го оспорва — каза Уекслър, сякаш говореше на бавно загряващ студент. — Знаем, че той е бил там. Въпросът е какво означава това? — Той се обърна към останалите. — Какви са последните новини в тази връзка?

— Тук имаме малко проблеми с достъпа — предпазливо каза Абигейл.

— Проблеми с достъпа? — невярващо ахна Закхайм. — Какви сме ние — редакционният екип на „Вашингтон Поуст“? Тук не би трябвало да имаме вътрешни пречки. Достъп? Това са пълни глупости! — Той се обърна към Уекслър. — Носиш ли досието на Фентън?

Уекслър вдигна нагоре месестите си длани.

— Секвестирано — каза той. — Изглежда, че протоколът за специален достъп е неприкосновен. — Очите му се стрелнаха към Рунсиман.

— Обясни — обърна се директно към Рунсиман Закхайм. Бюрократичната логика му подсказваше, че заместник-директорът на „Консулски операции“ или се е съгласил мълчаливо с бариерите, или активно ги е приложил.

— Това няма връзка с целите на този екип — невъзмутимо отвърна Рунсиман. Дори под евтините флуоресцентни светлини тъмният му костюм — графитеносива мека вълнена материя с едва доловима шарка — изглеждаше лъскав и скъп.

— Няма връзка? — Закхайм едва не запелтечи. — Това не трябва ли екипът да го реши? Проклятие, Франк! Ти ме помоли да оглавя цялото това нещо, тук сме привлекли най-добрите си хора от „Изображения“, „Разузнавателни сигнали“, „Анализи“, а ти няма да ни оставиш да си свършим работата?

Суровите черти на Рунсиман не издаваха и следа от напрежение, но очите му се бяха впили в Закхайм.

— Вече преминахме етапа на фактологически открития в тази операция. Сега работата ни е да изпълним мисията, с която се съгласихме. Не да се събираме на празни приказки, не да спекулираме по хипотези, не да се ровим в архивите, нито да задоволяваме безцелното си любопитство. Когато започнеш една мисия, целта е да я докараш до успех. Да осигуриш оперативна подкрепа и действащо разузнаване на нашите упълномощени агенти, така че те да свършат задачата, с която сме ги натоварили.

— Но картината, която се оформя…

— Картината ли? — прекъсна го Рунсиман с неприкрито презрение. — Нашата работа, Итън, е да извадим копелето извън картината.

Париж

Половин час по-късно двамата мъже, оперативен агент и счетоводител, пристигнаха поотделно в хотела, в който Кейстън беше отседнал — интересно малко местенце, наречено хотел „Стърбридж“, част от американска верига. Кейстън очевидно се опитваше да се изолира от местната среда възможно най-много и стаята му беше голяма по парижките стандарти, макар и тясна и безлична. Спокойно можеше да е хотел във Форт Уърт. Кейстън покани Амблър да седне във фотьойл с извити крака, тапициран в кадифе с цвят на горчица — от онези мебели, на които личеше колко са евтини въпреки опитите им да изглеждат шикозни.

Кейстън зададе на Амблър няколко суховати, конкретни въпроса за преживяванията му след напускането на остров Париш; отговорите на Амблър бяха също толкова прозаични.

— Озадачаващо… състояние — каза след малко Кейстън. — Имам предвид твоето. Цялата работа с изтритата самоличност. Ако не бях напълно лишен от чувства на съпричастност, щях да си помисля, че цялото това преживяване е доста неуравновесено. Прилича ми на някаква криза на идентичността или нещо такова.

— Криза на идентичността? — сопна се Амблър. — Моля те. Криза на идентичността е, когато софтуерен инженер се затвори в малка хасиенда в Ню Мексико и по цял ден чете Карлос Кастанеда. Криза на идентичността е, когато свръхбогат маркетингов директор реши да напусне работата си, за да започне да продава вегетариански кифли в магазин за органични храни. Ние сме далеч отвъд това, не си ли съгласен?

Кейстън полуизвинително сви рамене.

— Чуй ме, прекарах последните няколко дни, нареждайки пъзела на данните с помощта на моя асистент. Възстанових доста голяма част от оперативното ти досие към Отряда за политическа стабилизация или поне онова, което има претенции да е твое оперативно досие. — Той подаде на Амблър снопче листове.

Амблър ги прегледа. Беше любопитно усещане да види продукта на кръв, пот и сълзи в систематизирана и съкратена форма. Изпълни го чувство на пустота. Кариерата му, като на толкова други, беше лишена от обществен профил; пълната й неизвестност трябваше да се изкупи чрез скрития героизъм на действията му. Това беше обещанието, споразумението: твоите дела, макар и тайни, могат да променят историята. Ти ще бъдеш скритата ръка на историята.

Но ако всичко това беше илюзия? Ами ако животът под прикритие — живот, който го беше принудил да пожертва интимните човешки взаимоотношения, които осмисляха живота на толкова много хора — се окажеше без никакво реално и трайно последствие или поне без положително такова?

Кейстън улови погледа му.

— Концентрирай се, става ли? Ако видиш нещо, което ти се струва подправено, просто ми кажи.

Амблър кимна.

— Значи профилът ти е следният — ти притежаваш необикновената способност за „ефективна дедукция“. Ходещ детектор на лъжата. Това те прави много ценен в оперативната работа. Отрядът за политическа стабилизация те вербува още в началото на кариерата ти в „Консулски операции“. Ти се озоваваш във вихъра на нещата. Включват те в онези назначения, които са любими на отряда. — Той не се опитваше да прикрие неприязънта си. — После идва задачата в Чанхуа. Успешно завършена, поне според досието. В следващия миг изчезваш от хоризонта. Защо? Какво се случи?

Амблър набързо му разказа, като не преставаше да гледа Кейстън в очите.

Кейстън не заговори веднага, а след малко. Погледът му се беше изострил.

— Разкажи ми точно какво се случи в нощта, в която те отведоха. Всичко, което си казал, всичко, което е било казано от друг. Всичко и всеки, който си спомняш.

— Съжалявам, но не… — Гласът му заглъхна. — Просто не знам. Според Лоръл се дължи на предизвикана с медикаменти ретроградна амнезия.

— Но то трябва да е някъде в главата ти. Не е ли?

— Не знам — каза Амблър. — Ето го живота ми, който за определен период сякаш се разтваря в нищото.

— Изгубен уикенд.

— Само че в други мащаби.

— Може би не се опитваш достатъчно упорито.

— По дяволите, Кейстън. Изгубих две години от живота си. Две години на психически игрички. Две години на изолация. Две години на безнадеждност.

Кейстън примигна.

— Това прави шест години.

— Ако някога си се замислял да преминеш в обслужващия сектор, Кейстън, по-добре недей. И представа си нямаш какво преживях.

— Нито пък ти. Точно това се опитвам да открия, разбра ли? Така че си запази хленченето за някой, който поне ще се преструва, че му пука.

— Ти не проумяваш. Връщам съзнанието си назад и там няма нищо. Разбираш ли? По екрана има само снежинки. Никаква картина. — Заля го вълна на изтощение. Беше уморен. Беше твърде уморен, за да говори. Беше твърде уморен, за да мисли.

Отиде до леглото и легна, нещастно вперил очи в тавана. Кейстън изсумтя.

— Майната й на картината. Започни с дребните факти. Как се върна от Тайван?

— Нямам представа.

— С какъв транспорт?

— По дяволите, казах ти, че не знам — избухна Амблър. Кейстън беше невъзмутим, очевидно сляп за емоциите на Амблър, за агонията, която настойчивостта му причиняваше. — С плуване ли се върна? Или с параход?

Главата на оперативния агент пулсираше; той се бореше да се овладее, да успокои дишането си.

— Шибай се — каза тихо. — Не чу ли и дума от онова, което казах?

— По какъв начин? — повтори Кейстън. В гласа му нямаше нежност, само нетърпение.

— Сигурно съм летял.

— Значи все пак имаш някаква представа, ти, потънало в самосъжаление копеле. И откъде точно си летял?

Амблър сви рамене.

— Предполагам от летище „Чан Кайшъ“ край Тайпе.

— С кой полет?

— Не з… — Той примигна. — „Катей Пасифик“ — чу се сам да казва.

— Търговски полет значи. — Кейстън не изглеждаше изненадан. — Търговски полет. Дванадесет часа. Взе ли си питие на борда?

— Сигурно.

— И какво питие би си взел?

— Предполагам уиски, „Уайлд Търки“.

Кейстън вдигна телефона и набра румсървиса. Пет минути по-късно в стаята пристигна бутилка „Уайлд Търки“. Той наля два пръста в една чаша и я подаде на Амблър.

— Отпусни се, пийни едно — нелюбезно му каза счетоводителят. Веждите му бяха сключени и предложението беше заповед — счетоводителят се беше превърнал в барман от ада.

— Аз не пия — запротестира Амблър.

— Откога?

— Откакто… — Амблър се поколеба.

— От остров Париш. Но преди това си пиел, ще пиеш и сега. До дъно!

— За какво е всичко това?

— Научен експеримент. Просто го направи.

Амблър отпи и бърбънът леко прогори гърлото му. Не изпита еуфория, а само чувство на замаяност, объркване, нарастващо гадене.

Кейстън му наля ново питие и Амблър го пресуши.

— По кое време пристигна самолетът? — настойчиво попита счетоводителят. — Вечер или сутрин?

— Сутрин. — В червата му запълзя безпокойство. Знанието се връщаше към него сякаш от друго измерение. Не ставаше по негово желание, не можеше да го предизвика. Но все пак то беше предизвикано и се беше появило.

— Срещна ли се с командващия операцията? Амблър се смрази. Сигурно беше се срещнал.

— Следващият въпрос — безмилостно отсече Кейстън. Той сякаш напредваше през необятен списък с въпросчета като птица, кълвяща скален отломък. — Кой е Мимолетност?

Амблър имаше чувството, че стаята се завърта около него, а когато затвори очи, тя се завъртя още по-бързо. Остана безмълвен дълго време. Като изстрел в Алпите въпросът отключи малко свлачище, което се превърна в лавина. Той потъна в мрак.

А сетне в мрака се появи сияние.