Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (19)

Глава 19

Ленгли, Вирджиния

Клейтън Кейстън се върна към досието на пациента, което беше пристигнало същата сутрин, като огледа набързо цветното копие на малката фотография. Красиво, но незабележително лице, с нещо почти жестоко в острата правилност на чертите. Но Кейстън не отдели много време на образа. Някои следователи обичаха да слагат „лице“ на обекта, който проучваха, но той не беше от тях. Дигитални подписи, схеми на плащания — тези неща бяха много по-разкриващи, отколкото условните подробности на онова, което човек вече знаеше — че въпросният обект има две очи, нос и уста.

— Ейдриън? — извика той.

— Да, Шифу — отвърна Ейдриън, притиснал длани една към друга в умолителен жест на шеговита почит. Шифу, беше научил Кейстън, означаваше „инструктор“ и беше почетно звание, използвано във филмите за бойни изкуства. Младежът имаше любопитно чувство за хумор, замисли се Кейстън.

— Имаме ли напредък със списъка на персонала от отделение 4-З?

— Не — заяви Ейдриън. — Но получихте искания 1133А, нали?

— Да, наистина. Впечатлен съм от експедитивността.

— Плюс това видяхте, че се добрах и до истинско копие от досието на пациента с истинска негова снимка.

— Така е.

— Що се отнася до списъците на персонала, ами… казаха ми, че сега ги обновяват.

— Ще вземем каквото имат.

— И аз това им казах. Но не стана. — Ейдриън замислено прехапа долната си устна, а златната му обица просветна на флуоресцентната светлина. — Трябва да отбележа, че не е лесно. Заклевам се, те буквално заковават с летви прозорците.

Кейстън вдигна вежди с престорена критичност.

— Буквално буквално или фигуративно буквално?

— Не се тревожете, не съм се предал.

Кейстън поклати глава, усмивката му се стопи и той се облегна назад на стола си. Безпокойството му нарастваше. Данните, които получаваше, сякаш бяха предварително сдъвкани. Подготвени. Сякаш бяха предназначени за очи като неговите. Предоставяше се нова и нова информация за Таркин — касаеща назначенията му като член на Отряда за политическа стабилизация към „Консулски операции“. Но нямаше и троха по отношение на цивилната идентичност на Таркин. И абсолютно нищичко по въпроса как е бил задържан в заведението на остров Париш. При нормални обстоятелства този процес включваше огромна писмена работа. Но по някаква причина документите, касаещи затварянето на Таркин, не бяха налице. Остров Париш беше строго охранявано правителствено заведение; разполагаше с подробни досиета на всеки служител. Въпреки това всеки негов опит да проникне до личните досиета в отделението беше осуетяван. Кейстън се съмняваше, че чиновниците са съучастници; той дори се съмняваше, че колегите му в Държавния департамент биха се осмелили да възпрепятстват разследването му. Но това означаваше, че блокиращият агент или агенти бяха на съвсем друго ниво — или по-ниско, под радара, или по-високо, над разследващи действия.

Това беше наистина неприятно.

Телефонът на Кейстън изчурулика с двойния звън на вътрешно обаждане. От другата страна на линията беше Кейлъб Норис. Гласът му не звучеше радостно. Кейстън трябваше да го посети незабавно.

Когато Кейстън влезе в кабинета на младши заместник-директора по разузнаването, Норис изглеждаше също така навъсен, както звучеше по телефона.

Той скръсти мускулестите си ръце на гърдите си. Изпод ръкавите му стърчаха туфи черни косми, а широкото му лице беше разстроено.

— Вест от върха. Трябва да прекратим това разследване.

— Норис не поглеждаше Кейстън в очите, докато говореше. — Това е.

— Какви ги говориш? — Кейстън се опита да овладее изненадата си.

— Работата е там, че е имало комуникация на високо ниво между Държавния департамент и директора на ЦРУ — каза Норис. Челото му бе мокро от пот и лъщеше на косото следобедно слънце. — И съобщението, което получихме, гласи, че разследването ни пречи на текуща операция със специално ниво на достъп.

— И какви са детайлите на тази операция?

Норис сви рамене. Лицето му притъмня от смесица между раздразнение и отвращение, които не бяха насочени към Кейстън.

— Специално ниво на достъп, нали така. Не ни е поверена такава информация — някак смутено обясни той. — Казват, че Таркин е в Париж. Щели да го приберат от там.

— Да го приберат или да го очистят?

— Кой, по дяволите, може да каже? Сякаш се е затръшнала врата. Не знам нищичко друго.

— Правилният отговор на безчинството — каза Кейстън — е да безчинстваш.

— Проклятие, Клей. Нямаме избор в тази ситуация. Това не е игра. Самият директор на Централното разузнаване казва ръцете долу или ще хвърчат глави. Чуваш ли ме? Самият директор.

— Този кучи син не прави разлика между полином и полип — изсумтя Кейстън. — Това не е редно.

— Знам, че не е редно. Проклета игра на институционална власт. Никой в разузнавателното общество не иска да признае първенството на Централното разузнаване. И докато получаваме подкрепа от главнокомандващия на армията и Сената, положението няма да се промени.

— Наистина не обичам да ме прекъсват — настоя Кейстън. — Когато започна едно разследване…

Норис го изгледа вбесен.

— Какво мислиш ти, какво мисля аз — това е най-малкият проблем. На карта са заложени процедурните принципи. Но работата е там, че заместник-директорът се е огънал, директорът на Централното разузнаване е взел своето решение, а нашата задача е да влезем в строя.

Кейстън остана безмълвен дълго време.

— Не намираш ли цялото това нещо за необичайно?

— Ами, да — Норис ядосан крачеше из стаята.

— По дяволите, необичайно е — каза Кейстън. — Хич не ми харесва.

— Нито пък на мен. Но каква е разликата? Ти затваряш книгите и аз също. После изгаряме книгите. И забравяме, че някога сме ги отваряли. Това е заповед.

— Необичайно — повтори Кейстън.

— Клей, трябва да избираш битките си — каза Норис с пораженчески тон.

— Не си ли забелязал — отвърна счетоводителят, — че винаги битките избират теб?

Той се завъртя на пети и излезе от кабинета на Норис.

Кейстън мрачно продължи да разсъждава, когато се върна в стаята си. Може би една необичайност заслужаваше друга такава. Очите му се стрелнаха от документите по бюрото му към онези върху далеч по-неподреденото бюро на Ейдриън, а колелцата в главата му не спираха да се въртят.

Казват, че Таркин е в Париж. Щели да го приберат от там.

Извади жълт бележник и започна да прави списък. Пептобисмол. Ибупрофен. Маалокс. Имодиум. Не можеше да пътува без такива медицински предпазни мерки. Той потръпна пред перспективата да се качи в самолет. Проблемът не беше във височината, страха от катастрофа или клаустрофобията от затвореното пространство. Проблемът беше в перспективата да диша в безкрайно превъртащия се дъх на останалите пасажери… някои от които спокойно можеха да имат туберкулоза или някаква друга въздушнопреносима микобактериална инфекция. Цялата работа беше толкова нехигиенична. Можеше да му се падне място, от което стюардесата беше забърсала надве-натри повърнато от по-рано през деня. Чревни паразити се спотайваха във всеки процеп. Щяха да им раздадат одеяла, а заедно с тях и гъмжащи от паразити косми, залепени към материята от статично електричество.

Имаше справочник на болестите в най-долното чекмедже на бюрото си и едва се въздържаше да не започне да прелиства показалеца.

Той шумно издиша, а чувството му за ужас се задълбочи.

Веднъж щом пристигнеше, трябваше да се справя с отвратителната чуждестранна храна. Франция имаше собствен поменик от ужасии; нямаше как да го избегне. Охлюви. Жабешки бутчета. Мухлясали сирена. Раздутите черни дробове на угоявани насила гъски. Не знаеше езика; комуникационните проблеми щяха да са постоянна заплаха. Можеше да си поръча пиле и вместо това да получи плътта на някое гнусно същество, което просто имаше вкус на пиле. В омаломощено състояние от евентуалната туберкулоза такива злополуки щяха да му струват скъпо.

Кейстън потрепери. Поемаше непосилно тежък товар.

Никога не би го направил, ако не беше уверен, че залогът е твърде голям.

Той отново отвори химикалката си и продължи да си води бележки.

Най-накрая, когато вече беше изписал целия първи лист със спретнатия си почерк, той вдигна очи и мъчително преглътна.

— Ейдриън, ще пътувам. До Париж. На почивка. — Опитваше се обзелият го ужас да не се прокрадва в гласа му.

— Това е супер — заяви Ейдриън с неуместен ентусиазъм. — Седмица или две?

— Така мисля — отвърна Кейстън. — Какъв багаж се носи обикновено при такова пътуване?

— Това подвеждащ въпрос ли е? — попита Ейдриън.

— Дори и да е така, подвеждането не е за теб. Ейдриън замислено сви устни.

— А вие какъв багаж си вземате обикновено на почивка?

— Аз не ходя на почивки — категорично отвърна Кейстън.

— Ами, в такъв случай, когато пътувате.

— Мразя да пътувам. Никога не пътувам. Освен за да взема децата от летен лагер. Това брои ли се?

— Не — каза Ейдриън. — Не мисля, че се брои. Но в Париж ще бъде страхотно. Ще си прекарате невероятно.

— Доста се съмнявам.

— Тогава защо отивате?

— Казах ти, Ейдриън. — Последва механично разтягане на устните в озъбена усмивка. — На почивка. Няма нищо общо с работата. Няма нищо общо с нашето разследване, което, както току-що официално ми съобщиха, се прекратява.

Лицето на Ейдриън се озари в разбиране.

— Трябва да намирате това за… необичайно.

— Силно.

— На границата с аномалията.

— До голяма степен.

— Имате ли някакви инструкции за мен? — Ейдриън размаха автоматична писалка. — Шифу? — Очите му искряха от вълнение.

— Да, имам няколко, като стана дума. — Кейстън си позволи кратка усмивка, докато се облягаше назад на стола си. — Слушай ме добре, млади ученико.