Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (18)

Глава 18

Париж

Кога се беше случило и какво точно се беше случило? Навсякъде дебнеха изненади. Една от тях беше самата Лоръл. Тя отново изживяваше ужасяващи мигове и въпреки това оставаше непроменена. Устойчивостта й беше забележителна, а и окуражителна. Близостта на смъртта само обостри емоциите, които вече дремеха в тях. Страхът беше една от тях, но имаше и други. Той откри, че все по-често започва да мисли в първо лице, множествено число — там, където някога винаги имаше аз, сега имаше ние. Това беше съставено от думи и погледи, от споделени емоции — както въодушевление, така и безнадеждност. От болка и отдих от болка. И от тих смях. Беше по-тънко от паяжина и Амблър не познаваше нищо по-силно.

Приличаше на малко чудо. Те създаваха нормалност там, където такава не съществуваше; разговаряха помежду си, сякаш се познаваха от години. Заспали в леглото — осъзна той предната нощ, — телата им се обгръщаха така естествено с нежно преплетени крайници, сякаш бяха създадени за това. Когато се сливаха в любовен акт, изпитваха блаженство, но на моменти имаше нещо по-неуловимо, нещо много подобно на райско спокойствие.

— Караш ме да се чувствам в безопасност — каза Лоръл, докато двамата лежаха под чаршафите. — Обидно ли е да ти кажат такова нещо?

— Не, макар че може да предизвика съдбата — отвърна Амблър с усмивка. Всъщност беше обмислял дали да не сменят хотела, но се отказа от тази идея — рисковете от регистрация на ново място превишаваха рисковете от оставането на старото.

— Но ти вече знаеше как се чувствам, нали? Амблър не отвърна.

— Странно е — продължи тя. — Имам чувството, че ти знаеш всичко за мен, макар че това е невъзможно.

Моя Ариадна, помисли си той. Моя красива Ариадна.

— Има факти, а има и истини. Аз не знам фактите. Но може би знам някои истини.

— Благодарение на начина, по който виждаш нещата. Сигурно караш някои хора да се чувстват неудобно. Онова усещане, че виждат през теб. — Тя направи пауза. — Предполагам, че и аз би трябвало да се чувствам по този начин. Сякаш ми се виждат бикините, но хиляда пъти по-лошо. Но аз не се чувствам така. И никога не съм се чувствала. Много е странно. Може би не ми пука, че бикините ми се виждат, когато съм около теб. Може би искам да ме виждаш точно каквато съм. Може би съм уморена от мъже, които виждат в мен само онова, което искат да видят. Да виждаш през мен е почти удоволствие.

— Има много неща за гледане и във външността ти — засмя се Амблър и я придърпа по-близо.

Тя отново преплете пръсти в неговите.

— Това ми напомня онова, което децата казват понякога, „Аз знам, че ти знаеш, че аз знам, че ти знаеш…“ — На лицето й бавно изгря усмивка, сякаш се беше заразила от усмивката на Амблър. — Разкажи ми нещо за мен.

— Мисля, че си от най-чувствителните хора, които съм срещал някога — категорично заяви Амблър.

— Трябва да излизаш по-често — ухили се тя.

— Като момиче си била по-различна от останалите, нали? Може малко извън нещата. Не точно аутсайдер, но може би си имала способността да виждаш неща, които останалите не са забелязвали, включително и теб. Способността да… нали знаеш… да отдалечиш малко камерата.

Лоръл вече не се усмихваше. Сега тя го гледаше, хипнотизирана.

— Ти си грижовен човек, а също и откровен, но ти е трудно да допуснеш хората да опознаят истинската Лоръл Холанд. Когато все пак допуснеш някого до себе си, то е завинаги, поне що се отнася до теб. Лоялна си. Не се сприятеляваш лесно, но когато се сприятелиш, става бързо и връзката е стабилна, защото го правиш наистина, а не само за показ. Понякога може би ти се иска да завързваш лични приятелства по-лесно, да се плъзваш и изплъзваш от тях, както останалите хора го правят. — Амблър замълча. — Това смислено ли е за теб?

Тя безмълвно кимна.

— Ти си човек, на когото дълбоко можеш да се довериш. Не си светица, можеш да бъдеш и егоистка, можеш да проявяваш характер понякога и да се нахвърляш към хората, които са близо до теб. Но когато е необходимо, ти си там. Разбираш колко е важно да си добър приятел. За теб е важно да изглеждаш под самоконтрол, но не винаги се чувстваш по този начин. Това е почти усилие на волята, въпрос на дисциплина да бъдеш спокойна и да държиш ситуациите под контрол, което също така означава да държиш под контрол себе си.

Тя примигна, но не промълви и дума.

— Имало е моменти в миналото, когато си била твърде откровена в чувствата си — продължи Амблър. — Когато си усещала, че разкриваш твърде много от себе си. И това те е направило малко по-предпазлива, дори малко резервирана.

Лоръл дълбоко си пое дъх и колебливо го изпусна.

— Има само едно нещо, което пропусна или може би си твърде учтив, за да го споменеш — тихо каза тя. В гласа й имаше някаква уловка. Очите й бяха на сантиметри от неговите и той видя как зениците й се разширяват.

Амблър притисна устни в нейните и я прегърна в дълга, бавна прегръдка, която беше почти като любовен акт.

— Има неща, които не трябва да бъдат изказвани с думи — прошепна той след малко и усети, и знаеше, че топлината, която го обливаше, обливаше и нея — ярка, пламтяща, като зора, изгряла вътре в тях.

По-късно, докато лежаха заедно с лепкави от потта тела и чаршафи, оплетени в краката им, тя впери поглед в тавана и заговори.

— Баща ми беше ветеран от Виетнам — каза тя, като звучеше почти отнесено. — Мисля, че беше добър човек, но някак повреден, точно какъвто се оказа и съпругът ми. Може би смяташ, че съм била привлечена от този тип мъже, но не е така. Просто такъв ми беше жребият в живота.

— Биеше ли майка ти?

— Никога — остро отвърна тя. — Никога. Щеше да я загуби завинаги, ако само веднъж беше вдигнал ръка срещу нея, и го знаеше. Хората говорят за неконтролируеми гневни изблици. Много малко от тях са наистина неконтролируеми през цялото време. Приливът облизва брега, но не се излива над чувалите с пясък. Повечето хора имат някакви чували с пясък в живота си. Нещата, които не трябва да казваш, нещата, които не трябва да правиш. Баща ми е израснал в кравеферма и ако следваше инстинкта си, щеше да ме отгледа с ведро за мляко в ръка. Но той трябваше да издържа семейство. И беше изправен срещу определени икономически реалности. Затова израснах в индустриален квартал във Вирджиния, близо до Норфолк. Той работеше в електроцентрала, а майка ми беше администраторка в лекарски кабинет.

— Може би нещо те е привлякло към медицинската професия.

— Поне към покрайнините на медицинската професия. — Лоръл затвори очи за миг. — Мястото, където израснах, не беше нищо особено, но имаше добро училище, а това беше нещо, което ги интересуваше. Добра програма по изкуства. Смятаха, че ще бъде добра подготовка за мен. Мама много желаеше това. Може би твърде много. Виждаше се, че очаква повече от татко, отколкото той някога постигна. Постоянно му натякваше да поиска увеличение на заплатата, повишение. Накрая самата тя проведе разговор с някакви хора от електроцентралата — беше на продажба на печива в училище или друго такова събитие — и, ами тогава не го осъзнах веднага, те я накараха да разбере, че държат татко на работа едва ли не само от любезност. Службата му във Виетнам и подобни. Така че повишение определено не се предвиждаше. Мама малко се промени след това. Мисля, че в началото се натъжи, но после го прие професионално. Сякаш току-що беше изгубила надежди към него, но сама си беше постлала леглото и трябваше да лежи в него.

— Което й остави теб.

— Като бъдеща надежда? Аха. — В гласа й се прокрадна нотка на горчивина. — И когато спечелих първия си „Оскар“ и й благодарих пред милиард телевизионни зрители, мечтите й се изпълниха.

— Тя е мъртва, нали? — нежно попита Амблър. — И двамата са мъртви.

— Предполагам, че беше най-горда, когато ме видя в ролята на Мария в училищната постановка на „Уестсайдска история“ — каза Лоръл, а гласът й стана някак плътен. Амблър видя, че очите й плуват във влага. Тя се обърна към него, но в гласа й се усещаше дистанцията на спомените. — Все още чувам как татко свири и дюдюка, когато завесите се спуснаха, как тропа с крака. Случи се, когато се прибираха към къщи.

— Не е необходимо да говориш за това, Лоръл. Сълзите се стичаха по бузите й и мокреха възглавницата под главата й.

— На едно от кръстовищата имало заледен участък и един общински камион за боклук поднесъл на пътя, а татко просто не внимавал достатъчно, бил изпил две бири и двамата били щастливи. Той караше служебен пикап, натоварен с електрическо оборудване. Забили се в камиона. Пикапът спрял, но оборудването излетяло напред. Смазало ги и двамата. Останаха в кома в болницата два дни, а после и двамата си отидоха, умряха в един и същи час.

Тя плътно затвори очи, опитвайки се да преглътне сълзите си, борейки се да се овладее.

— Може би това ме промени. Може би не. Но то стана част от мен, разбираш ли? Капка диоксин в питейната вода.

Раната беше превързана и лекувана от времето, осъзна Амблър, но тя беше от типа рани, които никога нямаше да оздравеят напълно. Амблър също осъзна защо за нея беше важно той да знае. Тя искаше той да я познава, нуждаеше се той да познава нея — не само коя е, но и как се е превърнала в тази, която е. Тя копнееше да сподели с него самата си идентичност. Това беше идентичност, съставена от стотици хиляди мозаечни плочки, стотици хиляди случки и спомени и все пак оставаше неделима, единна, безспорна. Цялост, която оставаше нейна… не, цялост, която беше самата тя.

Амблър усети кипящо чувство на нещо, което не разпозна веднага като завист.

Пекин

Беше ли възможно да се радваш на защита, без да страдаш от изолация? Това беше нещо като парадокс, помисли си президентът Лю Ан. Несъмнено градът сред града, Джуннанхай, често сякаш го изолираше. Като императора Канси в разкошното му пленничество президентът се питаше дали не обитава позлатена или поне лакирана клетка. Но би било егоистично да не предприеме елементарни предпазни мерки — залогът беше голям, по-голям от личния му живот. По същата причина обаче той никога нямаше да се съгласи на осакатяващото предложение да се откаже от международни появи, каквато беше предстоящото му участие на Световния икономически форум. Ако се вслушваше в съветите на страха, щеше да изгуби движещата сила, необходима за успеха на реформите му. Очите на президента се зареяха през прозореца. През зимата Северното и Южното езеро изглеждаха изцъклени, угаснали като очите на посечен гигант, помисли си Лю Ан. Караха го да потръпва; познатата гледка не успяваше да притъпи зловещия пулс на историята.

Но най-важната грижа беше сигурността на плановете му — наследството му, — а не на живота му. Би било глупаво решение да пожертва първото върху олтара на второто. Ако смъртта му щеше да възвести новата ера на свобода и демокрация, която така разпалено желаеше, той се надяваше да има физическия кураж да я посрещне. В момента обаче изглеждаше, че продължаващото му съществуване бе по-вероятно да подсигури тази мечта — той се надяваше, че тази вяра не беше просто суета. Освен това, ако се поддадеше на суетата, винаги имаше jiaohua de nongmin, който да го вкара в правия път. Всеки се страхуваше от острия език на лукавия селянин — особено остър, казваха някои шегобийци, заради дългите години, през които си го беше прехапвал, — но jiaohua de nongmin вече не се страхуваше от никого.

Младият президент огледа познатите лица, които се бяха събрали около черната полирана маса — познати лица, осеяни с познати бръчки на притеснения.

Чао Тан от Второ бюро към Министерство на държавната сигурност изглеждаше особено унил тази сутрин.

— Имаме нови разузнавателни данни — каза той.

— Верни или просто нови? — весело попита Лю Ан.

— Опасявам се, че и двете. — Другарят Чао не беше в шеговито настроение, но пък това си беше типично за него. Той извади няколко фотографии от тънка кожена папка и ги показа на Лю Ан, преди да ги раздаде на останалите.

— Ето го мъжа, когото наричат Таркин — каза другарят Чао. — В Канада, на срещата на Г-7 преди няколко дни. Вижте часа, отбелязан на тази снимка. Само няколко минути по-рано беше убит член на Европейската делегация. Курт Солингер. Наш приятел, ако говорим икономически, човек, който работеше здраво върху икономическо споразумение, което щеше да улесни търговията между нашата страна и Европейския съюз.

Мъжът с учтив глас, който стоеше отляво на Лю Ан, негов специален съветник по въпросите на националната сигурност, мрачно поклати глава.

— Когато горската сова убие пилето, добрият фермер трябва да вдигне оръжие срещу горската сова.

— Мислех, че горските сови са изчезнал вид — кисело каза президентът.

— Не напълно, но скоро ще изчезнат, ако не се вземат мерки. Това е общото между вас — изсумтя Уан Цай, възрастният, пиперлив ментор на президента, а големите му очи примигнаха зад чифт очила с телени рамки.

— А ето и още една фотография на Таркин — продължи другарят Чао. — Заснета в Люксембургската градина в Париж, минути преди да бъде застрелян генералният директор на МААЕ, Беноа Дешен. Доктор Дешен, както се оказа, е подготвял оръжейно инспекционен доклад, който е щял да изчисти лъжливите слухове, че допринасяме към разпространението на ядрено оръжие.

Учтивият съветник по сигурността придоби още по-депресиран вид.

— Ето един убиец, който държи в ръцете си бъдещата сигурност на самия Китай.

— Жизненоважният въпрос — каза Лю Ан — е защо?

— Това е оптимистично. Жизненоважният въпрос по-скоро би бил, кога? — Другарят Чао постави две снимки на Таркин една до друга. — Това е увеличен образ на Таркин, заснет при инцидента в Чанхуа. Ето го отново в Канада.

— Но това са различни мъже — учуди се президентът.

— Не — заяви другарят Чао. — Нашите анализатори проучиха изображенията за онези аспекти на физиономията, които не могат да бъдат променяни — разстоянието между очите, разстоянието от очите до устата и така нататък — и стигнаха до заключението, че това е един и същи човек. Променил е външния си вид, очевидно в опит да заблуди враговете си. Някои доклади твърдят, че си е направил пластична хирургия и се е отцепил. Други доклади настояват, че продължава да работи за собственото си правителство.

— Има много начини да работиш за собственото си правителство — сурово отсече лукавият селянин.

Президентът Лю Ан погледна часовника си. — Оценявам новата информация, господа. Но не мога да закъснявам за срещата си с Индустриалния комитет. Не го приемат много добре. — Той стана и се извини с малък поклон.

Срещата обаче продължи.

— Да се върнем към въпроса на президента — каза Уан Цай. — Не трябва да го отхвърляме с лека ръка. Доста просто е. Защо?

— Защо наистина е важен въпрос — каза белокосият мъж, известен като лукавия селянин, и се обърна към другаря Чао. — И по-точно, защо убиецът е все още жив? Когато се срещнахме последния път, ти каза, че си взел мерки.

— Може би той е дори по-лукав от теб — кротко отвърна другарят Чао.

Париж

14-и район, който се простираше по продължение на булевард „Монпарнас“, някога беше предпочитан от американската общност в Париж. Но Амблър се съмняваше, че това е била причината Фентън да избере района за тайната си квартира или поне за една от тайните си квартири, защото Амблър подозираше, че той има много такива. През обичайния лабиринт от еднопосочни улици пътните артерии отвеждаха безспирния поток на трафика към „Орли“ и южните индустриални зони. Протестиращите — вид, който беше така определящ за Париж, както бездомните за Ню Йорк — отдавна си бяха харесали „Данфер Рошеро“, на кръстовището на двете главни улици. Но дори и не толкова натоварените отсечки предлагаха разнообразие от ресторантчета, нощни клубове и кафенета. Човек трябваше да навлезе по-навътре в квартала, преди да стигне до притихналите жилищни кътчета. Улица „Пуленк“ №45 беше в едно такова място. Фентън беше дал адреса на Амблър при срещата им в Монреал. На този адрес Амблър трябваше да докладва след изпълнението на мисията „Дешен“. След единственото му посещение в регионалния клон на Стратегически решения, той вече беше забранена територия за него.

Улица „Пуленк“ №45 впечатляваше единствено с неугледността си. Постройката можеше да бъде взета за кабинет на местен оптик или зъболекар. На прозорците на преддверието се виждаха мръсни венециански щори, по другите прозорци увивни растения висяха от декоративни кашпи в безплоден опит да се създаде ведро настроение.

Амблър позвъни и изчака почти минута, през която без съмнение лицето му се проверяваше или през шпионката, или чрез скрита камера. Тихо жужене съобщи, че вратата е отворена. Той завъртя топката на бравата и влезе в застлано с килим фоайе. В коридора не се виждаше никой. Тясното стълбище отдясно беше покрито със скъпа на вид пътека, прикрепена към пода с месингови пръчки в ъгъла на всяко стъпало. През интеркома близо до основата на стълбището се разнесе глас — гласът на Фентън, чийто баритон звучеше някак тенекиено през малките високоговорители.

— Долу съм. В края на коридора.

Амблър мина през отключена врата и слезе надолу по друго тясно стълбище. Там видя затворена двукрила врата и почука.

Пол Фентън му отвори и го въведе в стая, която приличаше на кабинет на учен. Всяка възможна повърхност беше отрупана с книги. Не от онзи тип, който беше за декор, а такива, които се използваха — оръфани, изтъркани, някои избелели от времето.

— Седни — безцеремонно му каза Фентън. Посочи му табуретка на колелца, а той седна на сгъваем метален стол.

— Харесва ми какво си направил от това място — каза Амблър. Чувстваше се странно спокоен. Линейката беше прибрана в автоматична паркинг клетка; когато се върнаха в хотел „Бобур“, никой не им обърна внимание. Просто така и двамата се бяха потопили в нормалния свят. Сега, влязъл в леко озадачаващата го империя на милиардера, Амблър се чувстваше някак вцепенен.

— Смееш се — отвърна Фентън, — но това е почти съвършено копие на офиса на Пиер дю Пре в Колеж дьо Франс. Горе има почти съвършено копие на зъболекарски кабинет от Монпарнас. Могат да послужат за филмов декор. Накарах двама от нашите техници да го направят само за да видя дали наистина може да се направи. Не беше лесно.

— Казват, че две глави мислят по-добре от една — рече Амблър, като се въртеше бавно на табуретката си. — А ти сигурно смяташ, че два чифта ръце работят по-добре от един.

— Това пък какво значи?

Амблър погледна богаташа в очите с обиграно равнодушие.

— Просто се изненадах, че си решил да разположиш втори стрелец в Люксембургската градина, и то без да ми кажеш. Може би си го считал за подкрепление, но по мое мнение този ход е оперативно неразумен. Можех да очистя човека ти погрешка. Да го идентифицирам погрешно като враг.

— Не те разбирам — учуди се Фентън и на лицето му се изписа въпросително изражение.

Амблър се наведе към него.

— Само казвам, че не работя с подкрепления, когато не знам за тях.

— Какви подкрепления?

Амблър изучаващо огледа лицето му за следа от лицемерие, за най-лекото трепване от напрежение. Нямаше нищо такова.

— А онзи китайски джентълмен…

— Какъв китайски джентълмен? — прекъсна го невъзмутимо Фентън.

Амблър направи пауза.

— Нямаш и представа за какво говоря, нали? — каза той накрая.

— Опасявам се, че не. Имаше ли някой друг на рандевуто, Таркин? Нещо, за което трябва да се тревожа? Ако имаш причина да подозираш пропуск в сигурността ни, аз трябва да знам.

— Повярвай ми, ако беше така, ти щеше да научиш първи — гладко отвърна американският агент. — Не, няма нищо такова. Оценявам нуждата ти да имаш наблюдатели на място.

— Но това е стандартен протокол — запротестира Фентън.

— Няма проблем. В операциите на Отряда за политическа стабилизация обикновено познавах пълния екип, но това беше тогава. Прости на старото куче, че е твърде предпазливо. Наистина няма за какво да се безпокоиш.

— Добре — отвърна Фентън. Успехът му се базираше върху способността му да стеснява фокуса, което означаваше, че не си позволяваше да се разсейва от подробности, които оценяваше като неуместни. — За момент се притесних за теб. Но ти се показа достоен за репутацията си. Много съм доволен. Ти свърши работата, и то бързо и чисто. Прояви находчивост, бързи реакции, високи умения за вземане на решения. От голяма величина си. Всъщност мисля, че имаш бъдеще във вътрешния ми кръг. На върха на организационната диаграма. Напомням ти, че в ГСР няма служители зад бюро. Хората, които имат птичи поглед над всичко, трябва сами да бъдат грабливи птици. Такава е моята философия. — Той спря и вдигна ръка. — Но не съм забравил предишния ни разговор. Има някои неща, които искаш да узнаеш. Казах ти, че имаш могъщи врагове и могъщи приятели. И се оказва, че съм прав. Говорих с основния ми партньор в Държавния департамент.

— И?

— Очевидно има някаква история за разказване, но не искат да ми я разкажат. Въпрос на разделяне на информацията, в което няма нищо лошо — аз уважавам този принцип. Добрата новина е, че партньорът ми се съгласи на лична среща с теб, на която ще те информира изцяло. Ще я уредим възможно най-скоро. Може би дори тук.

— Кой е партньорът ти?

— Обещах да не казвам. Не още. Едно нещо, което ще научиш за мен, Таркин, е, че съм мъж на думата си.

— И аз те призовавам да държиш на нея — сопна се Амблър. — По дяволите, Фентън, казах ти, че искам да ми платиш със знания. Мислиш ли, че мога да приема такова левашко извинение?

Червендалестото лице на Фентън се зачерви още повече.

— Не съм такъв, Таркин — твърдо отсече той. — Партньорът ми много иска да се срещнете. А сега дори повече. Въпрос на броени дни е. И междувременно няма да си клатиш краката. Знам, че оперативен агент като теб сигурно изгаря от нетърпение да се върне на работа. На този етап няма назначение, което не бих ти поверил. Не много неща на този свят са толкова добри, колкото ги рекламират. Но ти си такъв, Таркин. Такъв си.

— Какво мога да кажа? — неутрално отвърна Амблър. Нишката на Ариадна. Открий накъде води.

— Имам един истински вълнуващ проект за теб. Но не си приготвяй ските още. Имаме още само една задача за теб тук.

— Още една?

— Човек, който наистина трябва да се убие — каза Фентън. — Извини ме за директните думи. Но този е малко коварен.

— Коварен — повтори агентът.

— Какво да ти кажа. „Консулски операции“ вече са издали заповед „неспасяем“ за него. Вкарали са най-добрите си хора в това. Но когато се стигне до истински действия, винаги опират до мен. Защото не могат да оставят нищо на случайността. Включете Фентън и резултатите са гарантирани. И сега аз вкарвам най-доброто, което имам. И това означава теб.

— Разкажи ми повече за мишената.

— Говорим за човек с първокласни умения, обучен до съвършенство. Първокласен агент под прикритие, който е станал малко лош.

— Звучи ми като неприятности.

— Можеш да се обзаложиш. Най-лошото, което би могло да се предполага.

— Кой е? — простичко попита Амблър.

— Социопат, който има тонове правителствено разузнаване в главата си заради опита си в оперативната работа и в офиса. — По израза на Фентън личеше, че е сериозно разтревожен. — Знания от първа ръка за всевъзможни правителствени тайни, кодове за достъп, оперативни процедури, каквото се сетиш. И е напълно полудял. Всеки ден, в който този тип си поема въздух, е ден, в който страната ни е в риск.

— Благодаря ти за обобщението. Но имам нужда от име за начало.

— Разбира се — каза Фентън. — Името на обекта е Харисън Амблър.

Оперативният агент пребледня. Фентън повдигна вежди.

— Познаваш ли го?

Амблър се мъчеше да диша нормално.

— Да кажем само, че имаме обща история.