Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (11)

Глава 11

Докато излизаше от алеята пред къщата й с наетия понтиак и завиваше наляво в натоварения двупосочен път, Амблър се почувства странно приповдигнат — повреден мореплавателен съд, танцуващ върху вълните. Облекчението беше истинско, но беше и крехко. Изпитваше безпокойство да удължава посещението си, независимо колко отчаяно го желаеше. Лоръл Холанд вече беше направила толкова много за него, не можеше да й позволи да се жертва повече.

На следващото кръстовище, след като бе изминал няколко мили, той зачака търпеливо на червения светофар, превключвайки фаровете си на къси светлини. В този момент видя, че отсреща се приближава микробус. Светна зелено и той прекоси кръстовището, но внезапно изпита ледени тръпки, макар с лявата си ръка да провери, че от вентилите духа топъл въздух. Погледна в огледалото за обратно виждане и…

О Боже о Боже о Боже — микробусът! Шофьорът с изсечени черти. Отрядът за намиране и връщане. Или по-лошо. Искаше веднага да направи обратен завой, но отсрещното платно беше задръстено от редица коли. Губеше време, а нямаше и минута за губене.

Как се беше случило? Това е моята къща. Ще правя каквото си искам. Компютърът на Лоръл Холанд. Проклетият й компютър — търсенето сигурно беше задействало нещо. Различни правителствени агенции имаха програми за филтриране и проследяване — „Хищникът“ на ФБР беше най-известната, но имаше и много други, които наблюдаваха интернет трафика. Тези системи използваха разни техники за „надушване“, които следяха специфични преноси на данни през интернет. Както стана с машината, която беше използвал в кибер кафенето в „Дюпон Съркъл“. Компютърът на Лоръл имаше уникален дигитален адрес, който можеше да бъде използван за получаване на информация за регистрацията му и за местоживеенето на собственика му.

В отсрещния трафик настъпи пролука и Амблър, със свистящи гуми, направи завой на сто и осемдесет градуса. Чу яростния клаксон на колата, която беше засякъл, чу как гумите й се плъзгат, докато шофьорът й намаляваше, за да избегне сблъсъка. Светофарът на кръстовището отново показваше червено, което нямаше да го спре, но колите от напречната улица се понесоха напред. Ако скоростта им беше по-бавна, той щеше да се опита да се провре между тях, но с непрестанния поток в двете посоки вероятността за инцидент беше твърде голяма. По-добре беше да приеме закъснение от минута-две, отколкото да не пристигне изобщо. Но всяка секунда сякаш минаваше с агонизираща мудност. Най-после в трафика се появи пролука и — сега сега сега — Амблър се стрелна на червено и мина през кръстовището, придружен от свистене на гуми и писък на клаксони.

Секунди по-късно Амблър се озова зад тътрещо се комби, което се движеше с тридесет мили в час в зона, където бяха разрешени четиридесет и пет мили. Той се облегна на клаксона — по дяволите, няма време!, — но комбито поддържаше скоростта си почти предизвикателно. Амблър свърна рязко през двойната жълта линия и навлезе в насрещното платно, задминавайки комбито с ръмжащо ускорение. Едва когато навлезе в алея „Орчард“, Амблър забеляза, че ризата му е подгизнала от пот. Носещ се през тихите квартални улици с магистрална скорост, той спря тресящия се седан пред едноетажната къща на Лоръл Холанд, където…

О Боже о Боже о Боже — микробусът вече беше спрял пред къщата й под забързан диагонал, а задните му врати бяха отворени към верандата й. Той чу писъци — писъците на Лоръл — и чу как входната й врата се отваря с трясък. Двама едри мъже с мускули, изопнали черните им ризи, някак я бяха увили в платнище и въпреки протестите й я бутаха към задната част на микробуса. Не! Мили Боже, не!

Бяха само двама, но — мили Боже, не! — единият тъкмо вадеше голяма спринцовка, чиято игла лъщеше на уличните светлини, канейки се да я упои. Онова, което ужаси Амблър повече от всичко, беше изразът на решително, професионално спокойствие, изписан върху лицата на мъжете.

Знаеше какво ще последва. За Амблър не се предвиждаше някога да изплува от ослепително белия си затвор, от стерилната психиатрична дупка, в която го бяха заровили. Сега Лоръл я очакваше същата съдба. Тя знаеше твърде много. Никога нямаше да я освободят, за да разкаже историята си. Ако имаха милост, щяха да я убият; в противен случай щеше да прекара остатъка от живота си по начина, по който Амблър едва не бе прекарал своя. Не толкова затворена, колкото погребана. Заровена жива. Подлагана на експерименти. Сетне оставена да гние, докато следите на съществуването й избледняват от света на живите.

Не, мили Боже, не! Не можеше да позволи това да се случи.

Единият от мъжете, шофьорът с изсечени черти на лицето, побягна към Амблър.

Амблър натисна докрай педала на газта, както беше спрял, а после, докато двигателят с рев форсираше, внезапно задейства съединителя и включи на скорост. Колата подскочи, цялата й мощ беше рязко впрегната от трансмисията, и се стрелна към микробуса, който се намираше само на четиридесет фута разстояние. Сега шофьорът беше отляво на Амблър и сякаш се подготвяше да го сграбчи и да го измъкне от колата. В последния момент Амблър със сила отвори вратата, чу я как смазващо се удря в мъжа, поваляйки го в безсъзнание. После натисна спирачките и рязко завъртя волана наляво. Задната част на автомобила се понесе в обратна посока и се блъсна в микробуса.

Когато Амблър се измъкна от колата, писъците още се чуваха и той изпита странно чувство на облекчение — това означаваше, че тя все още диша, че все още не са успели да използват лъскавата спринцовка. Той се стрелна към задната част на микробуса, където Лоръл, овързана с брезентови каиши, риташе и се мяташе, борейки се с мускулестия си похитител. Амблър пристъпи зад предната врата на микробуса, която се беше отворила от удара.

— Махни се от нея или ще умреш, кучи сине — изкрещя Амблър. — Един куршум в главата, един куршум в червата. — Знаеше, че с детайлното описание ще успее да го заблуди. Сред тъмните сенки беше лесно да си представиш наличността на оръжие, дори и без да го виждаш. Тези мъже бяха професионалисти, но не бяха фанатици; те вършеха работа срещу заплащане.

— Веднага! — изрева Амблър.

Мъжът се подчини на заповедта. Вдигнал ръце, той бавно закрачи около микробуса. Когато стигна до предната част, той направи онова, което Амблър очакваше — внезапно се хвърли вътре и с ниско приведена глава включи двигателя. Сега оцеляването беше основната му грижа. Амблър се дръпна от микробуса, като се увери, че Лоръл е в безопасност, а мъжът пришпори мощния автомобил, като изблъска настрани понтиака и се понесе през моравата, търсейки сигурността на улицата.

Той беше напуснал сцената, но скоро щяха да дойдат други.

— Лоръл — повика я Амблър, докато разкопчаваше брезентовите каишки с бързи, ловки движения.

— Отидоха ли си? — попита тя, шепнейки от страх.

— Трябва да се махнем от тук — беше единственото, което той каза.

Ненадейно тя се вкопчи в него с треперещи ръце. — Знаех, че ще дойдеш за мен — повтаряше тя, а топлият й дъх галеше лицето му. — Знаех, че ще дойдеш.

— Трябва да се махнем от тук — настоятелно я прекъсна Амблър. — Има ли къде да отседнеш? Където ще си в безопасност?

— Брат ми живее в Ричмънд.

— Не! Това го има в досието ти, ще те проследят за секунди. Някой друг, някой, за когото нямат информация.

Лицето на Лоръл беше изопнато.

— Има една жена, която ми е като леля. Беше най-добрата приятелка на мама, когато бях дете. Сега живее в Западна Вирджиния. Малко извън Кларксбърг.

— Ще свърши работа — каза Амблър.

— Моля те… — започна тя и той видя отчаянието и страха, изписани на лицето й. Не искаше да остава сама.

— Ще те отведа там — каза той.

 

 

Пътуването до Кларксбърг отне няколко часа, главно по междущатски магистрали 68 и 79; возеха се в нейната кола, стар „Меркурий“, а Амблър беше нащрек дали не ги преследват или наблюдават. Лоръл ту плачеше, ту изпадаше в каменно мълчание. Изживяваше нещо невероятно за нея, откликваше на травмата с ярост и решителност. Амблър пък безмълвно се укоряваше. В момент на слабост беше получил помощ от една сестра; сега животът й беше застрашен заради това, вероятно никога повече нямаше да бъде същият. Тя гледаше на него като на свой спасител, като на защитна опора. А се оказа точно обратното. Но тя никога нямаше да го повярва. Това беше логична истина, в която за нея нямаше емоционална истина.

Когато се разделиха — той беше уредил такси, което чакаше на кръстовище близо до мястото, на което Лоръл отиваше, — тя се намръщи, сякаш рязко й сваляха превръзка от дълбока рана. Той се чувстваше по същия начин.

— Аз те замесих в това — промърмори Амблър не толкова на нея, колкото на себе си. — Аз съм виновен.

— Не — яростно се възпротиви тя. — Не го казвай повече. Те са виновните, да ги вземат мътните. Те са виновните. Хора като тях… — Тя млъкна.

— Ще се оправиш ли? Лоръл бавно кимна.

— Ти докопай копелетата — каза му през стиснати зъби, преди да се обърне и да поеме към натруфената викторианска къща на леля Джил. Лампата над верандата хвърляше топла, жълта светлина. Приличаше на друг свят, в който тя щеше да влезе — свят на безопасността. Свят, който той не населяваше.

Не смееше повече да я излага на собствената си мрачна съдба. Чудовището се спотайваше някъде в подземието. Тезей трябваше да посече Минотавъра или за тях вече нямаше да има безопасност.

Същата нощ в евтин мотел близо до Моргантаун, Западна Вирджиния, сънят го споходи трудно. Стари спомени се процеждаха през камерите на съзнанието му като наводнение в мазе. Баща му се появи пред очите му — красиво, ъгловато лице, но не толкова красиво от близък поглед, защото годините на пиянство бяха оставили след себе си спукани капиляри и загрубяла кожа. Сладникавата миризма на бонбонките, които смучеше, за да прикрие миризмата на алкохол в дъха си. Характерният израз на ранена пасивност на майка му; едва след време улови гнева, който лежеше под него. Лицето й бе винаги покрито с дебел слой фон дьо тен; той беше част от всекидневния й грим, за да не прави впечатление, когато този грим беше нужен, за да прикрие поредната синина.

Оставаха още няколко седмици до седмия му рожден ден.

— Татко защо си тръгва? — попита Хал. Двамата с майка му стояха в затъмненото помещение до кухнята, което наричаха „семейната стая“, въпреки че рядко се събираха там като семейство. Тя седеше и плетеше шал, за който знаеше, че никой никога няма да носи, а тежките й игли тракаха, придърпвайки кълбото кървавочервена прежда. При думите му тя вдигна очи, пребледняла под силния грим.

— Какви ги говориш? — В гласа й имаше болка и смайвана.

— Татко не си ли тръгва?

— Така ли ти каза?

— Не — отвърна почти седемгодишното момче. — Нищо не ми е казал.

— Тогава изобщо не знам какво ти става. — В гласа й прозвуча гняв.

— Съжалявам, мамо — бързо каза момчето.

— Заклевам се, дяволът се е вселил в теб. Защо би казал такова нещо?

Не е ли очевидно? — искаше да й каже той. — Ти не го ли виждаш?

— Съжалявам — повтори момчето.

Но съжалението не беше достатъчно, не и когато седмица по-късно баща му наистина ги напусна. Рафтовете му в гардероба бяха празни, дреболиите му — иглите за вратовръзка, месинговата запалка, цигарите — бяха изчезнали от чекмеджетата, шевролета го нямаше в гаража. Баща му си беше отишъл от живота им.

Майката на Хал го беше взела от някакво следучилищно събитие, след като се беше отбила до търговския център в Камдън, за да му купи подаръци за рождения ден. Когато се прибраха вкъщи и осъзнаха какво се беше случило, майка му се разплака.

Въпреки собствените си сълзи той се беше опитал, макар и непохватно, да я успокои, а тя се отдръпна от детската му милувка, потръпвайки. Винаги щеше да помни израза, с който го беше погледнала. Беше си припомнила казаното от него няколко дни по-рано и лицето й се бе изопнало в ужас.

След малко тя се опита да изглежда по-ведра и беше такава на рождения му ден. Но нещата помежду им вече не бяха същите. Тя се чувстваше притеснена от погледа му и започна да го избягва. За Хал това беше първият от дълга поредица подобни моменти. Всички те носеха един и същ урок: беше по-добре да си самотен, отколкото изоставен.

Сетне седемгодишният се превърна в тридесет и седем годишен и този път пронизващият поглед принадлежеше на друг. На тайванския кандидат — от друго време, от друго място.

Започнал си да виждаш нещо, което не се е предполагало да виждаш.

Отново беше в Чанхуа, сред гъстата тълпа поддръжници, и чакаше кандидатът да заеме подходяща позиция, преди да сигнализира на специалиста по мунициите да детонира експлозивното устройство.

Толкова неутрално описание на един акт на зверско убийство. Може би точно това им позволяваше да вършат онова, което вършеха.

Уай-чан Лун беше по-дребен, отколкото беше очаквал, със слабо телосложение и доста нисък. Но за тълпата в личността му нямаше нищо умалително, а когато заговори, Таркин също не можеше повече да мисли за него като за малък човек.

— Приятели мои — започна политикът. На ревера му беше прикрепен безжичен микрофон и той се движеше свободно, без да чете от предварително напечатан текст. — Мога ли да ви наричам мои приятели? Мисля, че мога. А най-великата ми надежда е вие да ме наричате ваш приятел. Защото твърде много години в Република Китай нашите лидери не бяха наистина наши приятели. Те вероятно бяха приятели на чуждестранния капитал. Приятели на богати династии. Приятели на други лидери. Приятели на Международния валутен фонд. Но не мисля, че някога бяха ваши приятели.

Той направи пауза, тъй като избухналите аплодисменти за момент прекъснаха думите му.

— Знаете старата китайска приказка за тримата стиснати приятели, които минали покрай пивница. Първият казал, толкова съм чувствителен, че ако изпия само една чаша вино, лицето ми почервенява и припадам. Вторият казал, това е нищо. Аз само като помириша вино, веднага почервенявам, започвам да залитам и се свличам на земята. А третият казал, аз пък дори и само да видя как някой помирисва вино… — Тълпата отвърна на популярния анекдот с одобрителен смях. — В ерата на глобализацията има страни, които са по-уязвими от други. Тайван е онзи трети човек. Когато настъпи увеличение на капитала, когато американският долар препусне нагоре или надолу, когато станем свидетели на такива неща, които се случват някъде другаде по света, нашата икономика и политическа система почервенява и започва да залита. — Той направи пауза и тръгна към средата на подиума.

Таркин — сега той беше Таркин — го наблюдаваше напрегнато, като хипнотизирай. Нищо в човешкото същество на двадесет ярда пред него не съвпадаше с оперативното му досие, предоставено на Таркин и екипа му. Той не разполагаше с факти, а само с интуиция, но за него интуицията притежаваше силата на истината. Досието описваше човек, затънал в измами и пресметливост, склонен на отмъстителен, смъртоносен гняв, изтъкан от цинизъм и ненавист. Човек, чиято публична демонстрация на състрадание беше всъщност лукаво представление. Таркин не засичаше нищо от тези елементи, нито следа на хитрост или цинизъм, нито искрица от лъжовната съвест на измамника. Мъжът, който говореше, изпитваше удоволствие от красноречието си, но той вярваше в онова, което казваше, в неговата важност, в неговата неотложност.

Започнал си да виждаш нещо, което не се е предполагало да виждаш.

— Наричат Тайван малкия тигър — казваше Уай-чан Лун с почти молитвен глас. — Онова, което ме притеснява, не е фактът, че сме малки. Онова, което ме притеснява, е, че тигрите са застрашен вид. — Той отново направи пауза. — Независимостта е чудесен идеал. Но дали е реалистичен идеал? Ние се нуждаем и от двете — нуждаем се от идеали, нуждаем се и от реализъм. Някои хора ще ви кажат, че трябва да избирате между тях. В същото време същите хора настояват, че можете да се радвате на демокрацията единствено докато им позволявате да ви казват какво да правите. Знаете ли на кого ми напомнят те? Напомнят ми за онзи мъж в древността, който отворил магазинче в едно село, където продавал копие, което според него можело да пробие всичко, и щит, който според него нищо не можело да пробие.

Последва тътен от аплодисменти и смях. — Пред хората на Тайван стои чудесно бъдеще, стига сами да го изберат. Бъдеще, които сами ще създадем. Затова нека да избираме мъдро. Континентът се променя. Само ние ли ще стоим на едно място? — Сега той се намираше само на крачка от тъмния дървен подиум. На крачка от смъртта, а Таркин почувства как сърцето му препусна. Всеки нерв в тялото му крещеше, че тази операция е нередна. Нередно замислена. Нередно инициирана. Нередно прицелена. Уай-чан Лун не беше техният враг.

Кандидатът държеше ръце пред себе си, сгънати под прав ъгъл, а дланите му бяха стиснати в юмруци. После притисна юмруците си един в друг.

— Виждате ли? Просто противопоставянето по този начин води до неподвижност. Парализа. Това ли наистина трябва да бъде връзката ни с нашите братовчеди отвъд хоризонта? — Сега той преплете пръстите на ръцете си, илюстрирайки визията си за това как суверенитетът може да съществува в съгласие с регионалната интеграция. — В сътрудничество, заедно, можем да открием силата си. В интеграция ще възвърнем целостта си.

Слушалката в ухото на Таркин изпращя.

— Не виждам сигнала ти, но ми се струва, че мишената е заела позиция. Чакам знак.

Таркин не отвърна. Беше време да активират устройството, да сложат край на ролята на младия човек в този свят, но инстинктите на Таркин се съпротивляваха на това. Съзнанието му беше кристално ясно, той стоеше сред тълпата от хиляди тайвански граждани, които по национален маниер носеха ризи с типичната бяла тениска отдолу. Ако забележеше и най-слабия признак, че досието е правилно… Но нищо.

Подобният на щурец звук в слушалката:

— Таркин, да не спиш? Време е да отбележим гол. Ще натисна…

— Не — прошепна Таркин в чувствителния микрофон, скрит в яката му. — Не го прави.

Но военният техник беше нетърпелив, беше му писнало и не можеше да бъде разубеден. Когато техникът отвърна, Таркин чу неприятния цинизъм на човек, който е вършил оперативна работа твърде дълго време: Едно за парите, две за шоуто, три да се подготвим и сега давай, давай…^[1]

Експлозията беше много по-тиха, отколкото Таркин очакваше. Напомняше звука на издута хартиена торбичка, спукана от дете.

Вътрешната страна на подиума беше подсилена със стомана, за да намали пораженията от взрива, и тази облицовка помогна както за заглушаване на звука, така и за фокусиране на силата на експлозията към фигурата, застанала зад него.

Сякаш на забавен кадър Таркин гледаше как Уай-чан Лун, великата надежда на толкова много тайванци — реформистки настроени граждани, фермери, студенти, търговци, — внезапно се вкамени и се строполи напред, окъпан в собствената си кръв. Почернелите останки на подиума лежаха в купчина от лявата му страна, а от тях се издигаше малка струйка дим.

В продължение на няколко секунди проснатото тяло на мъжа остана неподвижно. После Таркин видя как той вдига глава от земята и поглежда тълпата пред себе си. Онова, което се случи, хипнотизира Таркин и го промени: очите на умиращия човек в последните си агонизиращи мигове срещнаха тези на Таркин.

Беше горещ, влажен ден в субтропичния Тайван, но Таркин почувства как кожата му настръхва от студ; той осъзна, че всеки момент от онова, което виждаше, ще остане запечатан в паметта му завинаги, както и в сънищата му.

Беше дошъл в Чанхуа да убие човек и човекът беше убит прилежно. Човек, който в магия на призрачна интимност и чрез напрегнатия си поглед споделяше с Таркин последните мигове от живота си.

Дори и сега лицето на умиращия беше лишено от омраза или гняв. В израза му имаше почуда и тъга. Това беше лицето на човек, пропит е искрен идеализъм. Човек, който знаеше, че умира, и се питаше защо.

Сега вече Таркин също се питаше защо.

Тълпата ревеше, виеше, пищеше и сред всичко това той някак долови песента на птица. Отклони погледа си от човешкото разрушение отпред и го насочи към палмовото дърво, където един славей пееше високо. Безспирно.

На другия край на света, в друго време Амблър се въртеше в леглото си, внезапно усетил колко е задушен застоялият мотелски въздух. Той отвори очи; пеенето продължаваше.

Нокията, която беше взел от преследвача си в Саурландс.

Натисна копчето и приближи апарата към ухото си.

— Да?

— Таркин — сърдечно извика някакъв глас.

— Кой се обажда? — попита Амблър, внезапно разтревожен. Заля го вълна леден страх.

— Аз съм началникът на Озирис — каза сърдечният глас.

— Това не е кой знае каква препоръка — отвърна Амблър.

— На мен ли го казваш. Ужасно сме загрижени за този пробив в сигурността.

— Когато някой отвори пощата ти, това е пробив. Когато някой застреля агента ти, това е нещо малко по-сериозно.

— Дяволски си прав. Имаме някои идеи какво точно се е случило. Работата е там, че имаме нужда от теб, и то сега.

— Не знам кой си, по дяволите — каза Амблър. — Твърдиш, че Озирис е работел за теб. Откъде да знам, че агентът, който работи за теб, не е всъщност онзи, който го уби.

— Таркин, чуй ме. Озирис беше невероятен човек. Скърбя за загубата му, всички скърбим.

— И очакваш да приема думата ти?

— Да, очаквам — каза мъжът. — Знам какви са способностите ти.

Амблър млъкна. Като Аркади, като Озирис, този човек беше уверен в способността на Амблър да засича измамата. Честността не беше гаранция за крайната истина, напомни си той. Самият мъж може да е бил заблуден. Но Таркин — Амблър — нямаше друг избор, освен да продължи играта. Колкото по-дълбоко се заровеше в организацията, толкова по-големи бяха шансовете му да достигне истината за онова, което му се беше случило, за това кой в действителност беше той.

Една мисъл не му даваше мира. През годините на кариерата си Амблър понякога беше участвал в така наречената операция на последователността: частична информация водеше до друга, всяка по-критична от предишната, като целта беше да се привлече в клопка някой противник. Всяка операция на последователността зависеше от най-високото ниво на правдоподобност; колкото по-умел беше противникът, толкова по-високо ниво на правдоподобност се изискваше. По-обиграните обекти обаче бяха предпазливи; те имаха навика да наемат случайни посредници, като ги снабдяваха с въпроси, на които трябваше да се отговори на място. Не беше задължително отговорите да са безпогрешни — обектът на операцията дори можеше да се усъмни, ако бяха такива, но трябваше да минат през проверката; една-единствена грешна стъпка и цялата игра отиваше по дяволите.

Най-коварният обект на операцията обаче обръщаше последователността на операцията, като опашка, водеща кучето напред. Включваха се примамки, програмирани с информация, специално обработена да възбуди интереса на американското разузнаване; тогава операцията на последователността работеше на обратно. Новооткритият стремеж към неочаквания късмет замъгляваше първоначалните цели и ловецът можеше да се превърне в плячка.

Амблър не можеше още да прецени дали всъщност не го вкарваха в капан чрез операция на последователността и ако беше така, дали щеше да успее да извърти нещата в своя полза. Няма по-опасна игра от тази. Но каква беше алтернативата?

— Добре — каза той. — Слушам.

— Ще се срещнем утре в Монреал. Използвай какъвто документ за самоличност имаш. Онзи, който Озирис ти даде, трябва да свърши работа. Но сам избирай. — Мъжът му даде подробни инструкции, Амблър трябваше да лети до Монреал същата сутрин.

Малко преди да тръгне, телефонът в мотелската му стая иззвъня. Лоръл. Тя звучеше по-спокойна, но в гласа й имаше тревога, тревога за него, не за нея. Той набързо й разказа, че има уговорена среща, че е получил обаждане от началника на Озирис.

— Не искам да заминаваш — каза тя и той усети както страха, така и решителността й.

— Страхуваш се за мен. И аз се страхувам. Но повече се страхувам да не отида. — Той направи пауза. — Приличам на рибар в лодка, уловил нещо голямо на въдицата си. Риба меч? Бяла акула? Не знам, няма как да знам и не смея да пусна улова.

Настъпи дълго мълчание, преди тя отново да заговори.

— Дори и да потопи лодката ти?

— Не мога да го пусна — отвърна Амблър. — Дори и да потопи лодката ми.

Дискавъри Бей, Хонконг

Луксозната вила разполагаше с дванадесет стаи, всичките красиво обзаведени в стила, съответстващ на построяването й през двадесетте години на двадесети век — богата френска мебелировка от позлатено дърво и пищни дамаски; стени, облицовани с естествена коприна, — но истинската й слава се криеше в обсипаната с цветя тераса и изгледа й към тихите води на Дискавъри Бей. Особено сега, когато водите блещукаха на порозовялото слънце на ранната вечер. В единия край на терасата на маса, покрита с бяла ленена покривка, отрупана с десетина подноса с редки деликатеси, приготвени от професионални ръце, седяха двама мъже. Докато уханията на храната се смесваха със слабия бриз, среброкосият американец с високо чело си пое дълбоко дъх и разсъди, че в миналите векове подобно пиршество би било достъпно за малцина извън кралския двор на Китай.

Ащън Палмър тъкмо вкусваше ястие, приготвено от новоизлюпени птичета на планинския бюлбюл^[2]; костите на миниатюрните пойни птици бяха така неразвити като костите на сардина и плътността им носеше единствено удоволствие. Подобно на ястията с овесарки^[3], усъвършенствани от Ескофиер^[4] — друга малка пойна птица, която френските чревоугодници хващали за човката и изяждали цяла, прикривайки се зад салфетка, — новоизлюпеният бюлбюл се ядеше на една хапка, а човек схрускваше почти ембрионалните му кости, наслаждавайки се на лекото съпротивление, наподобяващо податливата скелетна структура на мекочерупчест рак. На мандарински език този деликатес се наричаше chao nao ge — буквално леко запържена птича песен.

— Невероятно, не си ли съгласен? — каза Палмър на единствения си компаньон за вечеря — китаец с широки, застаряващи черти и пронизващи като свредел очи.

Китаецът, дългогодишен генерал от Народната армия за освобождение, се усмихна, а съсухрената му кожа се нагъна в дълбоки бразди от бузите до устата.

— Невероятно — съгласи се мъжът. — Но човек знае, че от теб не може да се очаква по-малко.

— Твърде любезен си — каза Палмър, забелязвайки неразбиращите лица на обслужващия ги персонал. Защото Палмър не говореше на генерал Лам нито на мандарински, нито на кантонски, а на диалекта хакка, използван в родното село на генерала. — Но знам, че и ти като мен оценяваш вниманието към детайлите. Това ястие, chao niao ge, е сервирано през последните десетилетия на династията Цин. Опасявам се, че приятелите ти в Уаншоулу — той имаше предвид строго охранявания квартал на Пекин, където живееха много от висшите служители на Китай — или в Джуннанхай биха го намерили за упадъчно.

— Те предпочитат „Бъргър Кинг“ — изсумтя генерал Лам. — Пепси кола, сервирана в сребърни бокали.

— Отвратително — каза американският учен. — Но твърде вярно.

— Не че прекарвам много време в Джуннанхай — отбеляза генералът.

— Ако зависеше от Лю Ан, всички бойци щяха да бъдат заточени в провинциите. Той гледа на Народната армия за освобождение като на враг и я превърна в такъв за себе си. Но пък, както показва китайската история, в изгнанието се крият възможности.

— Както стана и с теб — каза генералът.

Палмър се усмихна, но не го отрече. Траекторията на кариерата му не бе такава, каквато би избрал, когато я започваше, но пък грешката вероятно си беше негова. Когато започна работа в екипа за политическо планиране към Държавния департамент, едва получил магистърската си степен, старите пушки го нарочиха за следващия Хенри Кисинджър и най-многообещаващия политически интелектуалец от новото поколение. Но както се оказа, той имаше един фатален недостатък за кариера точно в това министерство — имаше силен стремеж към истината. Със смайваща бързина миропомазаният вундеркинд се превърна в отритнато дете. По този начин посредствеността спази принципите си да пропъжда всеки, който застрашава удобството й. В някои отношения, размишляваше Палмър, собственото му изгнаничество наистина беше най-хубавото, което му се беше случвало. Историята за възхода и падението му, която беше отразена в статия в списание „Ню Рипъблик“, информираше, че след изгонването му от коридорите на властта той се беше „оттеглил“ в дебрите на академичната наука. Това беше стратегическо оттегляне, по-скоро нещо като прегрупиране. Защото учениците му — палмеритите, по подигравателното определение на враговете му — постепенно заемаха политически позиции в Министерството на отбраната и Държавния департамент, включително и в международните служби, както и в по-изтъкнатите организации за проучвания, базирани във Вашингтон. Той беше набил в главите им трудните уроци на дискретността и тези уроци бяха усвоени добре. Сега протежетата му заемаха някои от най-чувствителните позиции. През годините техният гуру търпеливо чакаше да удари неговият час.

Сега обаче вече отброяваше дните.

— Що се отнася до Джуннанхай — каза Палмър, — радвам се, че все още споделяме едно и също мнение по тези въпроси.

Генералът докосна едната си буза, а после и другата, произнасяйки древна поговорка.

— Дясно око, ляво око. — Това означаваше, че двама души бяха толкова близки във възгледите си като двете очи на човек.

— Дясно око, ляво око — повтори тихо Палмър. — Разбира се, да виждаш е едно. Да действаш е съвсем друго.

— Много е вярно.

— Нали не си размислил? — бързо каза Палмър, опасявайки се от всеки знак на разколебана решителност.

Генералът отново отговори с поговорка.

— Вятърът не може да помести планината.

— Радвам се да го чуя — отвърна Палмър. — Защото онова, което предстои, ще постави на изпитание решителността на всеки от нас. Наистина ще има ветрове и те ще са силни като урагани.

— Онова, което ще стане — отбеляза генералът, — трябва да стане.

— Понякога е необходимо голямо сътресение — каза Палмър, — за да се осигури още по-голяма стабилност.

— Точно така. — Генералът поднесе овкусената с подправки птичка към устата си. Очите му примижаха, докато се наслаждаваше на хрупкавото съвършенство.

— Човек трябва да отсече дърво, за да подгрее съда с ориз — каза Палмър. Поредната древна поговорка.

Генералът вече не се изненадваше от детайлното познаване от професора на китайската история.

— Дървото, което ще отсечем, не е обикновено дърво.

— Съдът с ориз също не е обикновен — отвърна ученият. — Твоите хора знаят ролите си. Трябва да са наясно точно кога да действат и да го сторят безпогрешно.

— Така ще бъде — каза генерал Лам. Погледът на сивокосия учен беше непоколебим.

— Остават шест дни — подчерта той. — Всеки трябва да владее ролята си до съвършенство.

— Безпогрешно — каза генералът, а състареното му лице се вкамени от решителност. — В крайна сметка на карта е поставен ходът на историята.

— И както всички сме съгласни, ходът на историята е твърде важно нещо, за да се оставя на случайността.

Генералът тържествено кимна и отново вдигна пръст.

— Дясно око, ляво око — тихо каза той.