Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (27)

Глава 27

Музеят „Армандие“ не си заслужаваше обиколката. Но Амблър си го спомняше от времето прекарано в Париж на младини, и се съмняваше, че се е променил особено.

Това беше един от частните музеи на изкуствата в Париж и за да запази финансовия си статут като музей, усърдно поддържаше строго установено работно време. Но беше почти пуст; сигурно виждаше много по-малко хора, отколкото в края на деветнадесети и началото на двадесети век, когато е служил за частно жилище. Като къща — в стил неоиталианска вила с величествени сводести прозорци, вградени в английски варовик, и частично ограден двор — постройката все пак правеше впечатление. Издигната от банкер протестант, забогатял от сделки по време на Втората империя, тя беше разположена на Марсово поле в осми район — място, предпочитано навремето от бонапартистите благородници и по-новата класа на финансистите, което беше тихо и спокойно дори и днес. От дъжд на вятър музеят „Армандие“ беше наеман от филмови екипи за снимки на костюмирани сцени. Иначе беше сред най-непосещаваните обществени места в Париж. Може би беше чудесно местенце за младежки срещи — Амблър се усмихна на позабравения спомен, — но не представляваше почти никакъв интерес за музейната публика. Проблемът беше в колекцията. Съпругата на Марсел Армандие, Жаклин, имала вкус към изкуството на рококо от ранния осемнадесети век — школа, която решително бе излязла от мода през изминалия половин век. Още по-лошо, тя имала влечение към второразредни творци на рококо — платна от дребни таланти като Франсоа Буше, Никола дьо Ларгийер, Франческо Тревизани и Джакомо Амикони. Обичала купидоните да са пухкави и сияещи и да лудуват в ярко тюркоазно небе, а пасторалните овчари да бъдат подчертано пасторални. Преценявайки пейзажите, сякаш придобивала изобразеното имущество, а не самата картина.

Превръщайки дома си в музей, Жаклин, която надживяла съпруга си с десет години, сигурно се е надявала, че оставя притежанията си за наслада на идните поколения. Вместо това случайният посетител в музея реагираше на колекцията на Жаклин с приглушени освирквания или още по-лошо, с подигравателни възгласи на възторг.

Амблър оценяваше музея от друга гледна точка — непопулярността му предлагаше чудесно място за тайни срещи, а комбинацията от множеството прозорци и тихата улица щеше да му позволи да засече незабавно дебнещи патрули. В същото време фондация „Армандие“, натоварена със стопанисването на ограничен бюджет, беше наела един-единствен пазач на целия музей, а този пазач рядко се качваше по-високо от втория етаж.

Амблър изкачи стълбите до четвъртия етаж и зави по коридор с позлатени отливки и дълга картина, изобразяваща свирещи на лири богини, които се обтягаха сред нещо, прилично на голф игрище, и си проправи път към голямата зала в края, където двамата с Кейстън трябваше да се срещнат.

Стъпките му бяха заглушени от килима с прасковен цвят и той чу гласа на Кейстън, докато се приближаваше.

Амблър замръзна, почувства как тръпките на страха пълзят по гръбнака му. С кого беше Кейстън?

Той безшумно се приближи, докато не започна да чува ясно думите.

— Отлично — казваше Кейстън. И — Много добре. — И — Значи се справят чудесно? — Човек, говорещ по мобилен телефон. Настъпи дълга пауза. — Лека нощ, плюшено зайче — каза Кейстън. — И аз те обичам. — Той затвори телефона и го прибра в джоба си, докато Амблър влизаше в залата.

— Радвам се, че успя да дойдеш — каза Кейстън.

— Плюшено зайче? — попита Амблър.

Изчервен, счетоводителят се обърна и погледна през прозореца.

— Накарах офиса ми да провери данните на Граничния контрол — сподели счетоводителят след малко. — Доктор Ащън Палмър е пристигнал в Роаси вчера. Той е тук.

— Твоят офис? Можеш ли да се довериш на дискретността им?

— Казвам „моя офис“, но всъщност става дума за един човек. Асистентът ми. И да, вярвам му.

— Какво още научи?

— Не съм казал, че научих нещо друго.

— Каза — поправи го Амблър. — Само че не с думи. Кейстън огледа претрупаните с платна стени и се намръщи.

— Работата е там, че е объркано, и още не знам как да го тълкувам. Онова, което наричат „брътвеж“ — малки прихващания, някои само с частичен характер, но нито едно не води до заключение само по себе си.

— Но взети заедно?

— Нещо става или може би трябва да кажа, че нещо ще се случи. Нещо, включващо…

— Китай — намеси се Амблър.

— Е, това е по-лесната част на главоблъсканицата.

— Самият ти говориш с гатанки.

— По-трудната част си ти. Ако подходим към въпроса логически, това е мястото, от което трябва да започнем. Онова, което наричаме избирателни ефекти на наблюдението.

— Виж, Кейстън, защо не се опиташ да говориш на английски?

Кейстън го изгледа кръвнишки.

— Избирателните ефекти на наблюдението са абсолютно обичайни. Забелязвал ли си някога как в супермаркета винаги се озоваваш на най-дългата опашка? Защо става така? Защото това е опашката с най-много хора. Например да кажем, че съм ти съобщил, че господин Смит, за когото не знаеш абсолютно нищо, стои на опашка пред една от касите и ти трябва да познаеш на коя, като единствената ти информация е за броя на хората на всяка опашка.

— Няма никакъв начин да отгатна.

— Но заключенията се основават върху вероятности. И очевидно най-вероятното заключение е, че той е на опашката, на която има най-много хора. Щом отстъпиш назад и погледнеш на себе си от външна перспектива, това става очевидно само по себе си. Най-бавното пътно платно е онова с най-много коли на него. Законите на вероятността сочат, че би било най-вероятно всеки един шофьор да е именно в това платно. Което означава теб. Не лошият късмет или заблудата те карат да мислиш, че другите платна се движат по-бързо. По-често, отколкото рядко, те наистина се движат по-бързо.

— Добре — каза Амблър. — Това е очевидно.

— Наистина е очевидно. Веднъж щом ти е изтъкнато. Същото е, ако не знаеш нищо за даден човек с изключение, че живее на тази планета, и трябва да познаеш от коя страна е родом. Твоето предположение следва да е Китай. Ще сгрешиш по-рядко, отколкото ако назовеш, която и да е друга страна, просто защото Китай е най-голямата нация на света.

— Много умно — отбеляза Амблър. — Аз не съм китаец.

— Не, но вече си въвлечен в нещо, което включва китайската политика. И въпросът е защо ти? В примера с опашките в супермаркета почти нищо не те отличава от другите купувачи. Но в този случай списъкът на подходящи кандидати е много по-точен.

— Но не аз съм избирал. Бях избран.

— И отново въпросът е защо? — упорстваше счетоводителят. — Каква информация са имали за теб? Кои са били уместните данни?

Амблър си спомни онова, което различни хора, свързани с Групата за стратегически решения, му бяха казали. От тяхна перспектива той беше специален.

— Пол Фентън ми каза, че за тях съм магьосник, защото съм „изтрил“ самоличността си.

— Докато в действителност ти си бил „изтрит“ от други, ако държиш да го наричаш по този начин. Но това предполага, че са имали специална нужда от агент, който не може да бъде идентифициран. И не кой да е агент. Агент с особени умения, агент с феноменално усъвършенствани сетива за засичане на емоциите. Ходещ детектор на лъжата.

— Фентън разполагаше с досието ми от ОПС или поне с част от него. Не знаеше името ми, истинското ми име, но познаваше назначенията ми, какво съм правил, къде съм бил.

— Значи ще вземем предвид и този фактор. Имаме присъщите ти характеристики, имаме и историческите — кой си ти и какво си правил. Или едното, или и двете могат да бъдат уместни.

— Не искаш да скачаш към прибързани заключения, а? Кейстън уморено се усмихна. Погледът му се плъзна по картина, изобразяваща свеж простор от зелени хълмове с живописно разпръснати сред тях петнисти крави и слънчево руса доячка, понесла ведро с блажено изражение.

— Знаеш ли старата история за икономиста, физика и математика, които пътували из Шотландия? Видели кафява крава през прозореца и икономистът казал: „Колко очарователно е, че в Шотландия всички крави са кафяви.“ Физикът казал: „Опасявам се, че генерализираш фактите. Знаем само, че някои крави в Шотландия са кафяви.“ Накрая математикът казал: „Отново сбъркахте. Произволно тълкувате фактите. Логически, единственото възможно заключение е, че в Шотландия съществува поне една крава и поне едната й половина е кафява.“

Амблър примигна.

— Сбърках, като казах, че си от онези, които пристигат на мястото на престрелката навреме, за да съберат празните гилзи. Всъщност ти си човекът, който хиляда години по-късно изравя гилзите от археологическа разкопка.

— Просто се опитвам да те накарам да потърсиш закономерности. Защото е факт, че тук има закономерност. Чанхуа. Монреал. А сега Париж, инцидентът Дешен.

— Чанхуа… Опитах се да го спра. Твърде късно, но се опитах.

— Но се провали. И беше там.

— Което означава?

— Което означава, че има сигурни фотографски доказателства за присъствието ти. Не можеш да направиш големи изводи от една-единствена кафява крава. Но три кафяви крави в редица? Ето тук действат законите на вероятността. Въпросът е защо са искали теб. И за какво наистина са те искали? Чанхуа. Монреал. Париж. Това не е само върволица от събития, Амблър. Това е поредица.

— Чудесно — сприхаво отвърна Амблър. Твърде отопленият музей го караше да се изпотява. — Това е поредица. Но какво означава?

— Означава, че трябва да се обърнем към математиката. Нула, едно, едно, две, три, пет, осем, тринадесет, двадесет и едно, тридесет и четири, петдесет и пет — това е поредицата на Фибоначи. Едно дете може да погледне тази числа и да не види никаква закономерност. Но закономерност има и тя е очебийна. Всяко число в редицата е сума от предхождащите две. Всяка серия е такава, независимо колко случайна изглежда. Има закономерности, правила, алгоритми и те въвеждат ред в привидния хаос. Ето от това се нуждаем тук. Трябва да разберем как всяко събитие е свързано с предходното, защото тогава ще знаем какво ще бъде следващото. — Кейстън изглеждаше много сериозен. — Но пък бихме могли и да изчакаме следващото събитие да се случи. Това може да изясни нещата. Всички индикации, с които разполагаме, сочат, че скоро ще видим накъде води всичко това.

— Когато вероятно вече ще бъде твърде късно — изръмжа Амблър. — Значи е прогресия. Което в общи линии означава, че нямаме никаква представа каква е логиката.

— Което в общи линии означава, че трябва да я открием. — Кейстън му хвърли мрачен поглед. — Ако бях суеверен, щях да кажа, че носиш лош късмет.

— Късметът се променя. Счетоводителят примигна.

— Истинските поредици не се променят. Не и ако сам не ги промениш.

Ленгли

Ейдриън Чои си играеше с обицата на ухото си, седнал на бюрото на шефа си. Усещането да седи там беше приятно, а и нямаше да си навлече неприятности. Така или иначе почти никой не минаваше оттук — коридорът, където беше кабинетът на Кейстън, се намираше встрани от обичайния маршрут. Истински офисен Сибир. Ейдриън отново се обади по телефона.

Кейстън беше пощурял, опитвайки се да докопа досиетата на персонала от остров Париш, и когато Ейдриън го попита как да разчита на успех там, където самият Кейстън се е провалил, Кейстън спомена нещо за личен чар. Ейдриън нямаше неговия авторитет, но съществуваха и неофициални пътеки. Той се усмихна с най-слънчевата си усмивка и се обади на една от асистентките в Обединения център на медицинските заведения, служител на неговото ниво. Кейстън разговаря с шефа, но безрезултатно. Недоволстваше, протестираше и се караше. Ейдриън щеше да изпробва друг поход.

Тонът на жената, която отговори, незабавно стана предпазлив.

— Личните досиета на персонала на отделение 4-З, да, знам — каза тя. — Ще трябва да обработя молбата ви.

— Не, разбирате ли, вие вече ни предоставихте копие от тези документи — излъга Ейдриън.

— От Обединения център ли го направиха?

— Аха — безгрижно отвърна Ейдриън. — Просто искам да ви помоля за още едно копие.

— О, така ли — ледът в гласа на младата жена започна да се разтапя. — Съжалявам. Бюрокрация, а?

— На мен ли го казвате — оплака се Ейдриън с възможно най-недоволен и доверителен тон. — Иска ми се да кажа, че става въпрос за националната сигурност. Но всъщност става въпрос за това да спася собствения си задник.

— Какво имате предвид? — Ами, Кейтлин… Кейтлин, нали?

— Точно така — отвърна тя. Дали само си въобразяваше, или тя наистина започваше да се отпуска?

— Звучиш ми като човек, който никога не прави грешки, затова не очаквам много съчувствие от теб.

— Аз ли? — изкиска се тя. — Да не се шегуваш?

— Неее, познавам твоя тип. Държиш всичко под контрол. Всеки лист хартия в офиса ти е на мястото си.

— Не коментирам — каза тя и той усети усмивката в гласа й.

— Хей, за мен е важно да имам някой за пример. Изградил съм твоя професионален образ в съзнанието си, остави ме да си го подхранвам.

— Много си забавен.

— Значи съм бил направо истински клоун, когато изпратих файла директно в кабинета на заместник-директора, без да направя копие за моя шеф. — В гласа на Ейдриън се долавяше хленчене, но и лек флирт. — Което означава, че шефът ми направо ще го втресе. И образованият ми в Станфорд задник отива на кино. — Той направи пауза. — Слушай, това е мой проблем, а не твой. Не исках да те натоварвам. Няма значение. Наистина.

Младата жена от другия край на слушалката въздъхна.

— Просто всички са настръхнали от цялата тази работа. Един Бог знае защо. Всичко е в някаква засекретена база данни от ниво омега.

— Вътрешното съперничество е най-жестоко, нали?

— Предполагам — колебливо отвърна тя. — Ще видя какво мога да направя, става ли?

— Спасяваш ми живота, Кейтлин — каза Ейдриън. — В истинския смисъл.

 

 

Бъртън Ласкър за пореден път погледна часовника си и продължи да обикаля ВИП чакалнята на „Еър Франс“. Фентън нямаше навика да закъснява. Но пасажерите вече се качваха на самолета, а Фентън още не се беше появил. Той провери при стюардесите на вратата. Те отвърнаха на въпросителния му поглед с отрицателно поклащане на глава; вече ги беше питал два-три пъти дали Фентън не се е появил. Обзе го раздразнение. Съществуваха най-различни обстоятелства, които биха могли да забавят един пътник, но Фентън беше човек, който старателно се подготвяше за евентуалните неприятности и неудобства, които биха могли да го сполетят. Така че къде беше сега? Защо не отговаряше на мобилния си телефон?

Ласкър работеше за Фентън от десетилетие и през последните няколко години можеше уверено да се определи като най-лоялния му помощник. Всеки стратег имаше нужда от човек, който се отдаваше напълно на строго определената задача да изпълнява, да довършва нещата. Ласкър блестящо си вършеше работата. Той беше ветеран от Специалните сили, но никога не бе изпитвал отвращението на някои военни към цивилните — Фентън беше патрон за оперативните агенти, както други бяха патрони за художниците. И Фентън наистина беше стратег — той истински разбираше как едно частно обществено партньорство може да трансформира американските сили в секретните операции. На свой ред Фентън уважаваше Ласкър за опита му в операции и сблъсъци, а и в по-тънката сфера на контрашпионажа, чиито кадри беше обучавал. Ласкър считаше годините, прекарани при Фентън, за най-ценните и най-благотворните в целия си съзнателен живот.

Къде ли се бавеше Фентън? Когато стюардесите на „Еър Франс“ затвориха вратите на рампата с извинително свиване на рамене, Ласкър почувства как вледеняващ страх пронизва вътрешностите му. Нещо не беше наред. Той позвъни на рецепцията на хотела, където двамата с Фентън бяха отседнали. Не, мосю Фентън не е напуснал хотела.

Нещо съвсем не беше наред.

Лоръл Холанд най-сетне се присъедини към двамата мъже на все още безлюдния четвърти етаж на музея „Армандие“ няколко минути по-късно от уговорения час — поставените й задачи бяха отнели повече време, отколкото предполагала, обясни им тя.

— Вие трябва да сте Клейтън Кейстън — обърна се тя към счетоводителя и протегна ръка. Отношението й, както и думите й, бяха леко официални. Тя все още се страхуваше от него като висш служител на ЦРУ. В същото време безрезервно вярваше на преценката на Амблър. Амблър бе взел решение да му се довери; тя щеше да го последва. Оставаше само да се надяват, че той не е сгрешил.

— Аз съм Клей — отвърна счетоводителят. — На вашите услуги. Приятно ми е да се запознаем, Лоръл.

— Хал ми каза, че посещавате Франция за пръв път. Аз също, можете ли да повярвате.

— За пръв път и ако имам късмет, за последен — оплака се Кейстън. — Мразя тази страна. В хотела завъртях крана, които уж беше обозначен за студена вода, и практически се попарих. Кълна се, че чувам как петдесет милиона французи се смеят.

— Петдесет милиона французи не могат да грешат — тържествено изтъкна Лоръл. — Нали така казват?

— Петдесет милиона французи — отвърна Кейстън с укорителен поглед — могат да грешат по петдесет милиона начина.

— Но кой ще седне да ти брои — обади се Амблър, докато оглеждаше лицата на новите пешеходци по улицата. Той погледна вестника, който Лоръл си беше купила за прикритие. „Льо Монд дипломатик“. На първа страница имаше статия от някой си Бертран Луи-Кон, очевидно известен интелектуалец. Амблър набързо я прегледа; беше по повод Световния икономически форум в Давос, но съдържанието приличаше на повърхностно обобщение на настоящата икономическа конюнктура. Имаше нещо за „уникалната идея“, която според Луи-Кон можела да бъде определена от враговете си като „la projection idéologique des intérêst financiers de la capital mondial“ — идеологическа проекция на финансовите интереси на глобалния капитал — или „l’hégémonie des riches“, хегемония на богатите. Статията продължаваше и продължаваше, предъвквайки лявата критика за „ортодоксалната либерализация“, без нито да я налага, нито да я отрича. Цялото есе приличаше на някаква изчанчено стилизирана дейност, интелектуално кабуки^[1].

— Какво пише? — попита Лоръл, сочейки статията.

— За някаква среща на глобалните титани в Давос. Световния икономически форум.

— Аха. А авторът против ли е, или е за?

— По дяволите, ако мога да разбера — каза Амблър.

— Веднъж бях там — намеси се счетоводителят. — Световният икономически форум прояви интерес към експертизата ми за някаква работна група по пране на пари. Те са като разпиляна шепа хора, които всъщност знаят за какво говорят. Приличат на зеленината в аранжиран букет цветя.

Амблър отново надникна през прозореца, за да се увери, че наоколо не се мярка подозрително лице.

— Вижте какво. Писна ми да си играя на слепец. Знаем, че има някаква закономерност, прогресия или поредица, както ти каза. Но този път трябва да знам следващата стъпка напред във времето.

— Асистентът ми полага усилия да получи повече информация от Обединени разузнавателни ресурси — каза Кейстън. — Мисля, че трябва да изчакаме и да видим какво ще открие.

Амблър го изгледа сурово.

— Ти си тук само за да се возиш, Кейстън. Нищо повече. Както казах, това не е твоят свят.

 

 

У Дзингу говореше тихо, но знаеше, че умее да накара другите да го слушат. Кариерата му в Министерство на държавната сигурност му бе изградила репутация на трезв анализатор, нито прекомерен оптимист, нито паникьор. Единствено президентът Лю Ан оставаше глух за съветите му. Нищо чудно, че мускулите по тесните рамене на У се бяха свили от напрежение.

Той легна по корем на тясната тапицирана маса и се подготви за редовния масаж, на който се наслаждаваше два пъти в седмицата, опитвайки се да пропъди стреса от ума си.

— Мускулите ви са толкова напрегнати — каза масажистката, а гъвкавите й пръсти започнаха да обработват плътта на раменете му.

Гласът й беше непознат — това не беше обичайната му масажистка. Той изви глава и погледна заместничката.

— Къде е Мей?

— Мей не се чувства добре днес, сър. Аз съм Джън. Нали няма проблем?

Джън беше дори по-красива от Мей, а хватката й беше силна и уверена. У доволно кимна. Елитният и изключителен спа център „Каспара“, съвсем наскоро отворен в Пекин, наемаше само най-добрите. Той отново се обърна, постави глава в отвора на масата и се заслуша в успокоителния звук на бълбукаща вода и нежната песен на гуджън^[2].

— Отлично — измърмори той. — За спокойствието на кораба човек трябва да успокои бурното море.

— Това е нашият специалитет, сър — мило отвърна Джън. — Толкова напрегнати мускули, сигурно носите товара на много отговорности върху плещите си.

— Много — измърмори У.

— Но аз знам как да ви помогна, сър.

— Оставям се в твоите ръце.

Красивата масажистка започна да прилага акупресура върху ходилата му и той усети как някаква лекота изпълва тялото му. Съветникът по сигурността беше така унесен, че когато под нокътя на един от пръстите на левия му крак беше вкарана игла на спринцовка, въпреки острата болка поне в началото мозъкът му не успя да реагира. А сетне, секунди по-късно, тялото му бе обзето от вълна на пълна релаксация, от прилив на вцепенение. В следващите няколко мига той можеше само замаяно да разсъждава над разликата между релаксация и парализа. Чувстваше се мъртъв за света.

А после, както Джън прозаично потвърди, той беше просто мъртъв.

 

 

Бъртън Ласкър се качи в асансьора на хотел „Джордж“ с гладко избръснатия млад мениджър, който беше дежурен. Когато стигнаха до седмия етаж, младият мъж почука по тежката дъбова врата, а после я отключи със специална кодирана карта. Двамата мъже минаха по стаите, където не се забелязваше никакъв признак на живот. После хотелиерът влезе в банята; лицето му беше сиво като пепел, когато излезе оттам. Ласкър се втурна в помещението и видя какво беше изплашило другия мъж. Той остро си пое дъх. Имаше чувството, че в гърдите му се издува балон, който му пречи да диша.

— Приятел ли ви беше? — попита хотелиерът.

— Приятел и бизнес партньор — кимна Ласкър.

— Съжалявам. — Мъжът неловко млъкна. — Помощта ще пристигне скоро. Ще се обадя където е нужно.

Ласкър стоеше вцепенен и се опитваше да се овладее. Пол Фентън. Почервенялото му, набъбнало тяло лежеше свлечено във ваната, чисто голо. Ласкър забеляза парата над още топлата вода, празната бутилка от водка, подпряна до мивката — сценичен декор, който можеше да обърка френската жандармерия, но не и да заблуди Ласкър.

Един забележителен мъж, един велик човек беше убит.

Ласкър изпитваше силни подозрения кой може да стои зад това, а когато прегледа дигиталния органайзер на Пол Фентън, подозренията му се потвърдиха. Беше мъжът, когото Фентън наричаше Таркин. Мъж, когото Ласкър познаваше твърде добре.

Таркин беше служил в Отряда за политическа стабилизация и Ласкър — с кодово име Кронос — бе имал нещастието да работи под негово ръководство в няколко оперативни назначения. Таркин си беше въобразил, че е по-висшестоящ от колегите си и не обръщаше внимание на подкрепата, която те саможертвено му оказваха. Таркин беше известен с необичайния си талант да чете мислите на хората — талант, който някои от стратезите в „Консулски операции“, превъзнасяха до небесата. Не можеха да проумеят онова, което старите войници като Кронос знаеха от личен опит — че оперативният успех винаги се свеждаше до пушечна сила и мускули.

А сега Таркин беше убил най-великия мъж, когото Ласкър познаваше, и щеше да си плати за това. Щеше да плати с единствената валута, която Ласкър приемаше — живота си.

Ласкър нямаше мира от това, че някога беше спасил живота на Таркин, макар той да не прояви някакви признаци на благодарност. Ласкър си спомни влажната, изобилстваща с комари нощ преди десетина години в джунглите на Джафра, Шри Ланка. Тогава бе рискувал живота си, за да се хвърли сред безспирната стрелба и да спаси Таркин от група терористи, които искаха да го убият. Ласкър си повтаряше горчивата стара поговорка: Нито едно добро дело не остава ненаказано. Беше спасил живота на чудовище — грешка, която сега щеше да поправи.

Фентън не го информираше за всичко, с което се занимава — това не се очакваше от един стратег. Веднъж попита Фентън за мотивите на определено назначение, но той небрежно му отвърна: „Твоята работа е да прецакваш и убиваш.“

Вече не му беше така забавно.

Ласкър прегледа данните в безжичния дигитален органайзер на Фентън. Ще изпрати съобщение на осъдения човек. Но първо ще се обади на „десетината сътрудници“, с които Групата за стратегически решения разполагаше в Париж. Те ще бъдат вдигнати по тревога веднага в очакване на прецизни заповеди за мобилизация.

Ласкър бе обзет от дълбока скръб, но не можеше да си позволи да скърби, докато не отмъсти. Той призова цялата си професионална дисциплина. Срещата с осъдения мъж ще се състои при залез-слънце.

Това ще бъде, закани се Ласкър, последният залез, който Таркин ще види някога.

 

 

Кейлъб Норис натисна бутон и прекъсна разговора си по мобилния телефон. Беше глупаво, че ЦРУ изобщо разрешаваше употребата на мобилни телефони в главния си щаб. Те смущаваха доста от сложните мерки за безопасност, които се вземаха — сякаш импрегнираха сито. Но в момента това обстоятелство беше добре дошло.

Той унищожи разни документи в машината за рязане до бюрото си, взе палтото си и накрая отключи стоманената каса, скрита в библиотеката. Дългоцевният пистолет се намести идеално в куфарчето му.

— Желая ви приятно пътешествие, господин Норис — каза Бренда Уолънстайн с типичния си носов глас. Тя беше секретарка на Норис през последните пет години и прецизно спазваше правилата за безопасност на работното място. Когато вестниците започнаха да разпространяват истории за костния синдром на повтарящите се действия, тя сложи на китките си специални бандажи. Напоследък започна да носи големи слушалки като на телефонен оператор, за да предпази врата си от притискането на обикновената телефонна слушалка. Имаше и времена, спомни си Норис, когато тя бе започнала да проявява алергии към миризми; това, че алергиите не се развиха, се дължеше единствено на разсеяността й.

Норис отдавна си беше направил заключения, че тя просто обича да си представя работата си — която до голяма степен включваше седене зад компютър и вдигане на телефона — като не по-малко рискована от изпълнението на служебния дълг на един морски пехотинец.

— Благодаря ти, Бренда — сърдечно отвърна младши заместник-директорът. — Възнамерявам да бъде такова.

— И да не изгорите на слънцето — предупреди го секретарката с непогрешимия си инстинкт към идентифициране на тъмните страни на всички ситуации. — Те там дори имат малки чадърчета, за да предпазват напитките си от слънчеви изгаряния. Лъчите са силни. Влязох в интернет и проверих прогнозата за времето в Сейнт Джон и Вирджинските острови. Очаква се небето да бъде съвършено ясно.

— Точно както и ние бихме искали.

— Двамата с Джошуа ходихме в Сейнт Кроикс една година. — Тя произнесе френското наименование грешно. — Той така изгоря още първия ден, че мажеше ментова паста за зъби по цялото си лице, за да се охлади. Представяте ли си?

— Предпочитам да не го правя, ако за теб няма значение. — Норис набързо обмисли дали да си вземе допълнителни амуниции, но реши да не го прави. Един малко известен факт за него бе, че има отличен мерник.

Бренда се изкикоти.

— Предупреденият предварително е въоръжен предварително, нали? Но Сейнт Джон сигурно отговаря точно на лекарското предписание. Синьо небе, синьо море, бял пясък. И току-що проверих, колата ви е тук, чака ви на изход 2А с багажа ви. По това време на деня до летището едва ли ще е повече от половин час. Пожелавам ви приятно плаване.

Тя беше права — при всичката си бъбривост и самовнушени заболявания, тя всъщност беше доста ефективна — но Кал Норис си беше предвидил доста време на летището. Дори и при изрядна документация чекирането на оръжие можеше да отнеме време. Добре поне, че опашката за бизнес класата се движеше бързо.

— Добър ден — поздрави го летищният служител зад гишето с дежурната си усмивка. — За къде сме се запътили днес?

Норис подаде билета си.

— Цюрих — каза той.

— Обзалагам се, че ще карате ски. — Чиновникът погледна паспорта и билета на Норис, преди да подпечата бордната му карта.

Норис крадешком погледна часовника си.

— Какво друго?

 

 

Докато наблюдаваше как вятърът помита улицата пред музея „Армандие“, Амблър усети вибрирането на телефона в джоба на палтото си. Сигурно беше съобщение от Фентън или някой от неговите хора, от които беше получил устройството. Той бързо прегледа малкия екран. Един от заместниците на Фентън го канеше на среща същата вечер — среща навън в това време. Докато прибираше телефона в джоба си, Амблър усети слабо безпокойство.

— Къде? — попита Лоръл.

— „Пер Лашез“ — отвърна агентът. — Не е най-творческото място за среща, но разбирам какви са предимствата му. А и Фентън не обича да използва едно и също място два пъти.

— Това ме тревожи — каза Лоръл. — Не ми харесва как звучи.

— Защото е гробище? Можеше да бъде и лунапарк, достатъчно оживен район е. Повярвай ми, знам какво правя.

— Иска ми се да споделя увереността ти — каза Кейстън. — Фентън е непредсказуем. Цялата му уговорка с федералното правителство прилича на кутия с червеи. Накарах офиса си да му хвърли един поглед и се оказа, че всичко е заровено под някакъв неопределен претекст. Покритие на високо ниво, нещо, в което не бих могъл да проникна, докато съм тук. Но бих искал да прегледам онези проклети цифри. Обзалагам се, че ще открия нередности. — Той примигна. — А що се отнася до среща на „Пер Лашез“ с хора от този тип? Това минава отвъд категорията на риска и навлиза в тъмните владения на несигурността.

— За Бога, Кейстън, аз вече живея в тъмните владения на несигурността — ядоса се Амблър. — Или не си забелязал?

Лоръл протегна ръка към него.

— Просто искам да внимаваш. Все още не знаеш какво са замислили тези хора.

— Ще внимавам. Но усещам, че вече сме по-близо.

— По-близо към откритието какво са ти причинили?

— Да — каза Амблър. — И по-близо към откритието какво са планирали за останалата част от света.

— Пази се, Хал. — Хвърляйки страничен поглед към Кейстън, тя се наведе напред и прошепна в ухото на Амблър: — Наистина нямам добро чувство за това.

Пекин

— Трябва да предадем съобщението на президента Лю — каза Уан Цай. Ужасът в очите му беше допълнително подсилен от дебелите стъкла на очилата.

— Ами ако смъртта на другаря Чао наистина е случайна? — попита Ли Пей. Двамата се бяха събрали в офиса на Уан Цай в правителството. — Ако наистина е така?

— Вярваш ли го?

По-възрастният мъж издиша с лек свистящ звук.

— Не — каза той. — Не го вярвам. — Ли Пей беше в края на седемдесетте, но сега изглеждаше още по-възрастен.

— Минахме през всички възможни канали — каза Уан Цай не за пръв път. — Вдигнахме тревога. Но открихме, че той вече е във въздуха, на половината път от дестинацията си. Трябва да го накараме да се върне.

— Само че той няма да се върне — въздъхна Ли Пей. — И двамата го знаем. Той е мъдър като сова и упорит като магаре. — Белязаното му от старостта лице придоби скръбно изражение. — А кой знае дали няма да се сблъска с още по-големи опасности тук, у дома.

— Говори ли с У Джингу, колегата на Чао?

— Изглежда, никой не знае къде е той в момента. — Икономистът преглътна трудно.

— Как е възможно? Уан Цай поклати глава.

— Никой не знае. Говорих абсолютно с всички. На всички ни се иска да мислим, че случилото се с Чао е случаен инцидент. Но не можем да го повярваме. — Икономистът прекара ръка през гъстата си посивяваща коса.

— Сигурно трябва да започнем да се притесняваме и за У Джингу — каза възрастният мъж.

В измъчения поглед на Уан Цай личаха само останки от самообладанието му. — Кой отговаря за екипа по сигурността на Лю Ан?

— Знаеш кой — каза лукавият селянин. Уан Цай за миг притвори очи.

— Имаш предвид Народната армия за освобождение.

— Дивизия под контрола на НАО. Което е същото. Уан Цай се огледа наоколо, огледа просторния си офис, величествената зала на парламента, фасадите на Джуннанхай, които се виждаха от прозореца му. Вратите, стените, порталите, бариерите — всяка мярка за сигурност му се стори олицетворение на затвор.

— Ще говоря с командващия генерал — рязко каза Уан Цай. — Лично ще го помоля за съдействие. Много от тези генерали са мъже на честта, независимо от политическите си възгледи.

Няколко минути по-късно той беше получил обезопасена връзка с човека, който понастоящем държеше в ръцете си сигурността на президента Лю Ан. Не скри тревогите си, призна, че засега не са основани върху обективни доказателства, и горещо помоли мъжа да предаде на Лю Ан спешно съобщение.

— Не се притеснявайте за това — каза висшият офицер от Народната армия за освобождение на дрезгав мандарински език. — Нищо не е от по-голямо значение за мен от сигурността на Лю Ан.

— Защото не бих могъл да ви обясня по-ясно до каква степен сме загрижени всички ние, които работим с Лю Ан — отново повтори икономистът.

— Имате пълната ми подкрепа по този въпрос — увери го офицерът от НАО, генерал Лам. — Както казват хората в моето село, „Дясно око, ляво око“. Вярвайте, че безопасността на нашия обичан предводител е мой личен приоритет.

На Уан Цай поне така му се счу, че казва генералът.

Тежкият акцент на мъжа караше думата „приоритет“ да звучи почти като една друга, рядко употребявана мандаринска дума, която означаваше „играчка“.