Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (3)

Глава 3

За него мястото беше символ на убежище. Представляваше едностайна барака, направена от дърво от покрива до основите. Като подслон тя бе така примитивна, както и природата, която я заобикаляше. Тавана и дъсчения под, гредите на стрехата, дори измазания с кал комин — беше направил абсолютно всичко сам в продължение на един топъл, пълен с насекоми юни, използвайки не повече от купчина дърва и газова резачка. Беше предназначена за един човек и той винаги беше идвал тук сам. Не беше разказвал за мястото на никого. В нарушение на правилата не беше споделил с работодателите си покупката на парцела край езерото — покупка, която, за да предпази още по-добре уединението си, беше уредил чрез трудна за проследяване офшорна фирма. Бараката не беше на никого другиго. Беше само негова. Имаше времена, когато се завръщаше на международното летище „Дълес“ и неспособен да се изправи срещу света, караше, без да спира, до примитивното си дървено жилище, вземайки разстоянието от сто и осемдесет мили за по-малко от три часа. Изкарваше лодката си и отиваше на риболов, като се опитваше да спаси душата си от лабиринта на измами и уловки, който представляваше работата му.

Езерото Осуъл едва ли заслужаваше синьо петънце, на която и да е карта, но то беше част от света, който караше сърцето му да прелива. Разположено в полите на планината Саурланд, то се намираше в район, където земеделските земи отстъпваха на гъст горист терен, и бе заобиколено от върби, брези и храсталаци. През пролетта и лятото земята беше потънала в паднали листа, разцъфнали цветя, горски плодове. Сега, през януари, повечето дървета бяха голи. Въпреки това в мястото имаше някаква меланхолична елегантност, елегантността на потенциала. Като него гората също имаше нужда от сезон на възстановяване.

Беше смъртно уморен, цената на дългите часове усилна бдителност. Колата, с която беше потеглил, беше стар син додж, който беше откраднал на няколко пресечки от интернет кафенето. Автомобилът се клатеше и друсаше; беше го препоръчал единствено фактът, че собственикът му си беше монтирал кутия за съхранение на ключа под волана. Кутията представляваше глупаво приспособление, използвано от шофьори, които ценяха сигурността на резервния си ключ повече от тази на автомобила си. Дванадесетгодишната хонда сивик, която караше сега, бе дошла от денонощния паркинг на гара Трентън и бе защитена от кражба посредством подобна измишльотина. Беше възможно най-анонимният модел, на който можеше да се надява, и засега вършеше отлична работа.

Докато Амблър караше по шосе 31, мозъкът му кипеше. Кой му беше причинил това? Същият въпрос, който го ядеше от незнайно колко месеца. Легитимните, макар и секретни служби на американското правителство бяха мобилизирани срещу него. Което означаваше какво? Че някой беше излъгал за него, беше го натопил, беше убедил по-висшите власти, че е изгубил разсъдъка си, че се е превърнал в заплаха за сигурността. Или че някой или някаква групировка с достъп до правомощията на държавата се беше постарала той да изчезне. Някой, или някаква групировка, която го беше счела за заплаха, но все пак го беше оставила жив. Главата му започна да пулсира, зад очите му се разливаше главоболие. В Отдела за политическа стабилизация имаше колеги, които можеха да му помогнат, но как щеше да ги открие? Тези мъже и жени не работеха зад бюро, те променяха местоположението си непрестанно, като фигури върху шахматна дъска. А по някакъв начин той беше изключен от всички електронни форуми, които знаеше. Харисън Амблър не е открит — това беше лудост, но в нея се забелязваше някаква методология. Той го чувстваше, чувстваше злостта като пулсиращата болка, която превръщаше всяка съзнателна мисъл в агония. Те се бяха опитали да го унищожат. Те се бяха опитали да го закопаят. Те! Това мъчително множествено число. Те! Дума, която казваше всичко и нищо.

За да оцелее, трябваше да знае повече, но нямаше как да знае повече, ако не оцелееше. Барингтън Фолс в областта Хънтердън, Ню Джърси, се намираше отвъд разклонение на шосе 31, което пресичаше югозападната част на Ню Джърси, щрихирано от незначителни кръстовища с малки улици. Той на два пъти спираше в такива странични улички, за да се увери, че не е следен, но не забелязваше признак на такова нещо. Когато видя пътния знак за Барингтън Фолс, той погледна часовника на таблото — беше 3:30 следобед. Същата сутрин беше все още затворен в психиатрична клиника с максимална охрана. Сега беше почти у дома.

Четвърт миля южно от тесния път до езерото той излезе от шосето и изостави хондата скрита в горичка ели и кедрови дървета. Подплатеното яке, което беше грабнал по пътя насам, му пазеше топло. Докато вървеше по меката земя, а стъпките му тихо хрущяха по килима от изсъхнали листа и борови иглички, той почувства как напрежението започва да го напуска. С приближаването си към езерото откри, че разпознава всяко дърво. Чу пърхането на кукумявка в огромния оголял кипарис, чийто червеникав ствол с олющена кора бе разкривен и извит като врата на стара вещица. Почти можеше да различи иззидания комин на хижата на стария Макгрудър, надвиснала в опасна близост над водата от другия край на брега. Изглеждаше сякаш всяка по-силна буря ще я запрати право в езерото.

Мина покрай група смърчове, проправи си път през гъстака от клони и излезе на магическата полянка, където преди седем години беше решил да построи бараката си. Заслонена с разкошни вечнозелени дървета от трите страни, тя предлагаше не само усамотение, но и пълно спокойствие — умиротворяващ изглед към езерото, рамкиран с древна растителност.

Беше се върнал най-накрая. Поемайки си дълбоко въздух, прочистващ въздух, той пристъпи измежду пролука в елите и спря поглед върху…

… малка, празна поляна, където трябваше да се намира бараката му. Същата поляна, на която беше попаднал седем години по-рано, когато беше решил да строи по тези места.

Заля го вълна на замайване и дезориентация; имаше чувството, че земята се клати под краката му. Не беше възможно. Нямаше барака. Нямаше барака, нито следа, че някога тук бе построена такава. Растителността беше напълно ненакърнена. Споменът му за местоположението на малката постройка беше незаличим — въпреки това той виждаше единствено разстлан мъх, храсти хвойна, прегърнали земята, и ниско, ожулено от сърните тисово дърво, което изглеждаше поне на двадесет или тридесет години. Обиколи местността с очи, търсейки най-малкия признак на човешко присъствие, сегашно или минало. Нищо. Това беше един девствен парцел в абсолютно същото състояние, в което го беше купил. Накрая вече не можеше да се бори със замайващото недоумение и падна на колене на студената, обрасла с мъх земя. Дори и оформянето на въпроса в главата му го изпълваше със страх, но все пак трябваше да си го зададе. Можеше ли да се довери на собствената си памет? Изминалите седем години от живота му, щеше да започне с тях. Реални ли бяха спомените му? Или сегашното му преживяване беше илюзия и той щеше да се събуди всеки момент и да открие, че е заключен в бялата стая в отделение 4-З?

Спомни си как веднъж му бяха казали, че докато сънува, човек няма усещане за мирис. Ако беше вярно, той не сънуваше. Усещаше мириса на езерната вода, лекото ухание на органично разлагане, гниещи листа и дъждовни червеи, слабата миризма на засмолените ели. Не, Бог да му е на помощ, това не беше сън.

Което го правеше кошмар.

Той се изправи на крака и нададе нисък, гърлен рев на ярост и обезсърчение. Беше дошъл до единствения дом на душата си, за да открие, че няма никакъв дом. Беглецът поне можеше да подхранва надеждата да избяга; жертвата на мъчения — и това го знаеше от личен опит — поне имаше надеждата за минутка покой. Но каква надежда таеше същество, изгубило съкровеното си убежище?

Всичко му беше познато и непознато. Това беше влудяващо. Той започна да крачи, заслушан в цвъртенето и свирукането на зимните птици. После чу слаб, свистящ, различен звук и почувства остра болка, съчетана с усещане за ударна сила, точно под гърлото си.

Времето забави ход. Ръката му посегна към болезненото място, напипа предмет, който стърчеше от тялото му, и го издърпа. Беше дълга, подобна на химикалка стрела, и го беше улучила в горната част на гръдната кост, точно под гърлото. Беше го ударила и се беше забила като нож, запратен към дърво.

В наръчниците за обучение имаше специална дума за този тип твърда кост, спомни си Амблър: manubrium sterni. В нападателни сблъсъци това беше добре защитена зона, която трябваше да се избягва. Което означаваше, че Амблър беше изкарал голям късмет. Той се гмурна в ниските, провиснали клони на една от големите източни ели и осланяйки се на временната невидимост, осигурена му от това скривалище, огледа внимателно металното устройство.

Не беше просто стрела; това беше впръскваща стрела с шипове, изработена от неръждаема стомана и топена пластмаса. Дребните черни букви на впръскващия резервоар идентифицираха съдържанието като карфентанил — синтетично упойващо вещество, десет хиляди пъти по-мощно от морфина. Шесттонен слон щеше да бъде напълно обездвижен едва от десет милиграма, ефективната човешка доза можеше да се измери в микрограми. Гръдната кост беше толкова близо до кожата, че шиповете на иглата не можаха да се впият в плътта му. Но съдържанието на впръскващата стрела? Беше празна, но това не му подсказваше дали се е изляла преди или след като я беше издърпал. Пръстите му се върнаха на твърдата кост под гърлото му. На мястото на удара се напипваше назъбена резка. Засега се чувстваше бодър. Колко ли дълго бе останала забита в него? Рефлексите му бяха бързи, със сигурност не бяха изминали повече от две секунди. Но пък и една-единствена капка можеше да изпълни целта. А впръскваща стрела от този клас бе проектирана да излива съдържанието си за броени мигове.

Тогава защо все още не бе изпаднал в безсъзнание? Въпросът му щеше да намери отговор не след дълго. Той за пръв път осъзна, че мисленето му стана неконцентрирано, замаяно. Това беше усещане, което познаваше твърде добре — на остров Париш го бяха дрогирали с подобни вещества, и то неведнъж. Възможно е да е изградил някаква поносимост.

Съществуваше и втори защитен фактор. Кухият връх на иглата се беше забил в костта му и това вероятно го беше блокирал, което бе попречило на течността да се излее свободно. И, разбира се, цялата доза, съдържаща се във впръскващата стрела, вероятно не бе смъртоносна; в противен случай един куршум щеше да създаде далеч по-малко неудобства. Стрела като тази, макар и обичайна прелюдия към отвличане, не беше предназначена да доведе до смърт.

Досега трябваше да е изпаднал в безсъзнание, вместо това просто реакциите му бяха забавени. Забавени в момент, в който не можеше да си позволи и най-малкото намаляване на способностите си. Сега килимът от борови иглички под краката му изглеждаше прекрасно място, на което да полегне за кратка дрямка. Само за няколко минути. Щеше да си почине и да се събуди освежен. Само за няколко минути.

Не! Не биваше да се предава. Трябваше да изпита страха. Карфентанилът, припомни си той, имаше въздействие от деветдесет минути. В случай на предозиране оптималното лечение беше инжектирането на противодействащия опиат налоксон. Но ако не беше наличен, и инжекция епинефрин щеше да свърши работа. Епинефрин. По-известен като адреналин. Спасението щеше да дойде не като отблъскваше страха, а като го прегърнеше с всички сили.

Почувствай страха, повтаряше си той, докато изпълзяваше под плаща на гъстата ела и протягаше врат да огледа наоколо. И изведнъж го почувства, долавяйки отново слабия свистящ звук, предизвикан от твърдите, стабилизиращи крилца на летящата скоростно стрела, която го пропусна на косъм.

В кръвообращението му нахлу адреналин — устата му пресъхна, сърцето му лудо заби, стомахът му се сви на топка. Някой го преследваше. Което означаваше, че някой знаеше кой е той в действителност. Самосъзнанието му се изпари, отстъпвайки път на дълбоко вкоренените слоеве на обучението и инстинкта.

И двете стрели бяха дошли от една и съща посока, някъде по-нагоре по брега. Но от какво разстояние? Стандартната процедура избягваше ненужно приближаване; човек с оптична пушка можеше да е ефективен и от достатъчно безопасно разстояние. Но като се имаше предвид ограничения обсег на впръскващите стрели, отдалечеността не можеше да е голяма. Мислено Амблър обходи района на югозапад, като се опитваше да визуализира всеки детайл от терена. Имаше голяма гора ели с клони, обсипани с малки кафяви шишарки, множество едри камъни, които можеха да бъдат изкачвани като стъпала, дълбоко дере, в чиято влажна сянка през лятото избуяваше див лук. И безопасно привързана към стар бряст дървена подпора за лов на елени.

Но, разбира се. Здрава, преносима подпора, която, като толкова много „временни“ неща, беше монтирана на дървото преди години и така и не беше свалена. Беше всичко на всичко три квадратни стъпки; дебелите ремъци, които я придържаха, бяха омотани около дървото и занитени към ствола с два големи болта. Беше вдигната, спомни си Амблър, на дванадесет фута по-високо от мястото, на което се намираше той. Всеки професионалист би се възползвал от нея. Колко ли дълго го беше наблюдавал човекът с пушката, преди да дръпне спусъка? И кои, по дяволите, бяха тези хора така или иначе?

Въпросителните започваха да изморяват Амблър, по някакъв начин отново активираха микрограмите карфентанил в кръвта му: Мога да си почина тук. Само за няколко минути. Сякаш силният опиат сам нашепваше предложението. Не! Амблър се изтръгна и се върна обратно към настоящата криза, към тук и сега. Докато беше свободен, имаше шанс. И това беше всичко, за което молеше. За шанс.

За шанс да накара ловеца да изпита страха, който всяваше. За шанс да издебне дебнещия.

Предизвикателството беше да придържа тялото си ниско до земята, докато се придвижваше през горите бързо и уверено. Налагаше се да се осланя на обучение, което рядко беше използвал. Надигайки се от гъстата, прикриваща го растителност до клекнало положение, Амблър бавно повдигна коляно, като отпусна глезена и стъпалото си и го залюля напред, докато държеше коляното си в същата позиция. Пръстите на стъпалото му докоснаха земята и нежно притиснаха повърхността, уверявайки се, че липсват клонки, които биха могли да изпукат под тежестта му. Останалата част от стъпалото му продължи движението в плавен ритъм.

Поддържайки теглото си равномерно разпределено на стъпалото си, той увеличаваше максимално повърхността, върху която упражняваше натиск, и така намаляваше самата сила на стъпването. Бавно и сигурно, повтаряше си, но бавно и сигурно не беше начинът му на работа. Ако не бяха следите от карфентанил в кръвта му, вероятно нямаше да успее да се удържи и щеше да се втурне напред.

Най-накрая завърши елипсовидната обиколка, която го отведе край стария бряст. Когато се приближи на тридесет фута от дървото, той откри място с добра видимост през храсти, дънери и клони и потърси с поглед подпората.

Но макар дървото да беше същото, което си спомняше, на него нямаше подпора. Нямаше подпора, нито следа от такава. Въпреки студа навън той целият пламна, сграбчен от мрачно предчувствие. Ако не старата подпора за лов на елени…

Вятърът се засили и той чу звук, слаб, но отчетлив, на дърво, стържещо в дърво. Обърна се бавно и я видя. Подпора за лов на елени. Друга подпора за лов на елени — по-голяма, по-висока и по-нова, монтирана за огромния ствол на стар чинар. Амблър се придвижи към нея възможно най-безшумно. Около основата на дървото се беше увил храст диви рози. Защо ли не губеха острите си като бръснач тръни през зимата както листата си! Настъпателен вид, дошъл от Азия, това растение имаше качествата на нещо като естествена бодлива тел. И практически, увит около ствола на високия деветдесет фута чинар, розовият храст спокойно вършеше функцията на бодлива тел.

Амблър надникна между клоните — покрай малките бодливи семенници, очертани на фона на небето — и накрая различи фигурата. Беше едър мъж, облечен в камуфлажна униформа и за късмет гледаше в обратната посока. Това означаваше, че движенията на Амблър не бяха засечени; човекът с пушката предполагаше, че той все още е някъде долу край езерото. Амблър отново надникна, напрягайки се за добра видимост в сумрака на късния следобед. Човекът с пушката държеше пред очите си автофокусиращ бинокъл „Щайнер“ — военен модел с матирани лещи и зелено гумирано, водоустойчиво покритие — и изследваше далечината съсредоточено и методично.

На раменете му висеше дълга пушка. Изглежда беше пушката за стрели. Но мъжът имаше и малък пистолет, по очертанията си приличаше на „Берета“ М92. Деветмилиметров, произведен за американската армия, но обикновено запазен за членовете на отдели за специални операции.

Сам ли беше мъжът?

Така изглеждаше — той нямаше радиостанция, нито друго видимо устройство за комуникация, нито слушалка в ухото, както можеше да се очаква, ако беше част от екип. Но Амблър не можеше да се осланя на предположения.

Той се огледа около себе си още веднъж. Видимостта му към стрелеца беше отчасти блокирана от дебел клон на чинара с покрита с петна, но гладка кора. Ако се придвижеше наляво и скочеше право нагоре, ръцете му щяха да го сграбчат на място, където вероятно беше достатъчно дебел, за да издържи тежестта му. Клонът стърчеше почти хоризонтално от ствола и беше дълъг около двадесет и пет фута, а част от него беше по-дебела от бедрото му. А това, предположи той, означаваше, че клонът ще е достатъчно здрав за целите му. Ако успееше да се залюлее отгоре му, щеше да избегне трънливите храсти и да се озове на един-два ярда от дървената подпора.

Сега зачака следващия порив в правилната посока — срещу стрелеца, към него — и скочи нагоре с всички сили. Ръцете му сграбчиха клона, не се плеснаха в него, а го обгърнаха бързо и безшумно. Поредната вълна адреналин му позволи да се залюлее и да се качи на клона с едно-единствено движение.

Дебелият клон се огъна леко под тежестта му, а самото дърво нададе нисък, стенещ звук. Но не беше толкова силен, колкото Амблър се беше опасявал, и стрелецът на ловната подпора — сега Амблър добре го виждаше — не показа с нищо, че е забелязал. Вятърът беше подухнал, дървото беше изстенало — последователността беше логична. Не привлече вниманието на ловеца.

Амблър запълзя по клона, като местеше ръцете и краката си във вълнообразна последователност, докато накрая дебелият найлонов каиш на подпората се озова в обсега му. Беше се надявал да освободи найлоновите ленти и да запрати подпората в отломки на земята. Но това не беше възможно. Заключващият механизъм на каишите беше разположен от другата страна на ствола. Всъщност не можеше да се приближи повече, без да предизвика някакъв шум, който да го издаде. Амблър стисна челюст, налагайки си да се концентрира. Нещата никога не вървят по план. Преразглеждай и импровизирай.

Амблър се повдигна до по-горния клон, затвори очи за миг, напълни дробовете си с въздух и се отблъсна, хвърляйки се към стрелеца. За последен път беше правил такова летящо упражнение на футболния стадион в гимназията.

Беше грешка. Предупреден от шума, предизвикан от усилията на Амблър, мъжът се извърна. Амблър пък го удари твърде ниско — в областта на коленете, вместо в кръста — и вместо да бъде изблъскай от подпората, мъжът падна напред и сграбчи Амблър със стоманена хватка. Единственото, което Амблър успя да стори, бе да докопа в ръка беретата.

С мощен удар мъжът изби пистолета от дланта на Амблър и го запрати в храстите долу. Изправен лице в лице с противника си на малката подпора, Амблър осъзна, че ще получи най-лошото. Мъжът беше висок шест фута, с издути мускули и въпреки това необичайно подвижен. Главата му беше обръсната до голо, приличаше на обло продължение на дебелия му як врат. Замахваше с юмруци като професионален боксьор — всеки нанесен удар беше старателно прицелен и подсилен с тежестта на цялото му тяло, а после ръката му незабавно се отдръпваше в защитна позиция. Единственото, което Амблър можеше да стори, бе да предпази главата си, оставяйки тялото си изложено на смазващите удари. Съзнаваше, че скоро ще бъде принуден да се приведе на две.

Внезапно Амблър се отдръпна, блъсна се в ствола на дървото и отпусна ръце. Не би могъл да обясни защо.

Едрият мъж изглеждаше по-скоро доволен, отколкото озадачен, докато се приближаваше към жертвата си.