Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (13)

Глава 13

Докато следваше Фентън към конгресния център, Амблър забеляза, че тялото му сякаш вибрира от нетърпеливо очакване.

Преддверието на зданието представляваше няколко етажен атриум от скосено стъкло над шестоъгълни гранитни плочи, а лобито и трите балкона отгоре се къпеха в сребристото сияние на зимното небе. Табела — очарователно старомодна дъска, закачена на гвоздей, с бели букви, старателно поставени в прорези от черна пластмаса — посочваше в кои помещения се състоят различните срещи.

— Вече всеки момент — измърмори Фентън — ще видиш доказателство за онова, което една наша операция може да постигне.

От близката зала Амблър чуваше боботенето на преплитащи се разговори — шумът на току-що свършила среща. Хората ставаха, отместваха се столове, някои участници се втурваха да се запознават с други. Някои отиваха за кафе или се запътваха навън да пушат.

— Колко е часът, Таркин?

— 11:59. — Измина секунда. — Дванадесет на обяд.

Внезапно в стъклено-гранитния атриум отекнаха силни писъци. Шумните разговори секнаха изведнъж, заменени от сигнал за ужас: О, Боже мой! О, Боже мой! О, Боже мой! Писъците и плачът се усилиха. Фентън стоеше до покритото с килим стълбище, обгърнал с ръка раменете на Амблър.

В помещението нахлуха полицаи в черни униформи, следвани от медицински лица. Някой беше убит вътре.

Овладявайки емоциите си, Амблър се обърна към Фентън.

— Какво стана?

Фентън проведе кратък разговор по мобилния си телефон, а после кимна.

— Името на убития е Курт Солингер — прошепна той на Амблър. — Базиран в Брюксел европейски търговски посредник.

— И?

— Според нашето разузнаване той е… беше истинско зло. Попаднал на някакви издънки на „Баадер-Майнхоф“^[1], когато бил в гимназията, и заживял двойствен живот. Икономист от световна класа и невероятно ангажиран човек — това всеки ще ти го каже. Междувременно експлоатираше позицията си в Европейския съюз, за да регистрира международни бизнес компании по целия свят, с които переше пари на мошенически държави и отклоняваше значителни суми към прецизно подбрани терористични елементи. Наричаха го Господарят на плащанията. И той плащаше за взривяване на бомби и особено за покушения.

— Но ти защо би…

— Днес е специален ден, знаеш ли? — Погледът на Фентън беше каменен. — Нещо като годишнина. Спомняш ли си убийството на заместник-министъра на финансите на Съединените щати?

Амблър бавно кимна. Преди няколко години в един от най-големите хотели в Сао Пауло заместник-министъра на финансите — един от най-младите преподаватели в икономическия факултет на Харвард и архитектът на спасяването на две южноамерикански валути — беше разстрелян насред тълпа хора. Той беше една от най-ярките личности в американското правителство. Но убиецът така и не беше задържан. Макар властите да подозираха намесата на антиглобалистки екстремисти, обширното международно разследване не бе довело доникъде.

— Случи се на този ден преди точно пет години. И точно в дванадесет на обяд. В хотелска бална зала. На публично място. Убийците му бяха наемници, които се гордееха с идеалното прецизиране на времето и с наглото изпълнение на поръчката си. Курт Солингер беше поръчителят. Той беше платил за удара, използвайки бивши сподвижници на фракцията „Червена армия“. Това го научихме съвсем скоро. Нямаме доказателства, които да използваме в съда, но информацията е сигурна.

— Исусе Христе — промълви Амблър.

— Точно преди пет години, в дванадесет на обяд. Повярвай ми, тези копелета ще разберат посланието. Току-що изпратихме сигнал на тяхната радиочестота. Ще проумеят, че са разкрити, и ще се паникьосат, ще се разпръснат и по-късно ще опитат да се прегрупират. Насрочените операции ще бъдат прекъснати. Съществуващата им мрежа от агенти ще попадне под подозрение. А собствената им параноя ще им нанесе повече вреда, отколкото ние бихме могли. Онези писъци, онези викове — същият саундтрак като в Сао Пауло. Шибана поетична справедливост. — Фентън запали цигара.

Амблър преглътна с усилие. Фактът, че Фентън просто се мотаеше край убийство, което сам беше дирижирал, беше шокиращо перчене.

Фентън предугади мислите му.

— Питаш се защо съм тук? Защото мога да бъда! — Погледът му беше непоколебим. — В ГСР не бягаме изплашени. Искам да ти внуша това. Работата ни може да е секретна, но ние не сме шибани престъпници. Ние сме законът!

Без съмнение това беше истина. Индустриалецът знаеше, че никой не би го свързал със смъртоносния инцидент, който се беше разиграл едва на няколко крачки разстояние.

— Но за теб имаме много по-голяма риба. Или по-скоро направо акула. — Фентън му подаде лист хартия, странно мътен лист, нещо като смесица между ципа на лук и старомодна, термична факс хартия. Миризмата й подсказа на Амблър, че това бе силно запалителна секретна хартия, създадена да изгаря за броени секунди.

— Този човек ли искате да очистя? — Стомахът на Амблър силно се бунтуваше, но той се мъчеше гласът му да звучи безизразно. Нишката на Ариадна — открий накъде води.

Фентън кимна сериозно.

Амблър набързо прочете листа. Името на мишената беше Беноа Дешен. Той знаеше това име. Генералният директор на Международната агенция за атомна енергия. Наистина голяма риба. Информацията предоставяше други професионални и лични подробности, както и описание на всекидневните му навици.

— Какъв е проблемът с този? — попита Амблър уж нехайно.

— Дешен участваше в ядрени разработки за френското правителство. Сега използва позицията си на шеф на МААЕ, за да прехвърля ядрена информация на страни като Иран, Сирия, Либия, Алжир и дори Судан. Може би смята, че играта е честна само ако всички играчи разполагат с еднакви ресурси. Може би иска да натрупа приказно богатство. Няма значение. Важното е, че е мръсен. Опасен. И трябва да си отиде. — Фентън отново си дръпна от цигарата. — Нали запомни написаното?

Амблър кимна.

Фентън си взе листа обратно и го докосна с върха на цигарата си. За миг листът разцъфна в розово-бял пламък — сякаш магьосник изважда роза от ръкава си, — а после изчезна целият. Амблър се огледа; никой не беше забелязал.

— Помни, Таркин, ние сме добрите — каза Фентън. Студът превръщаше дъха му в пара. — Вярваш ми, нали?

— Вярвам, че ти си вярваш — спокойно отвърна Амблър.

— Довери ми се, това ще бъде началото на нещо много специално. Погрижи се за Беноа и ще преуспееш. След това ще се издигнеш на върха.

Амблър затвори очи за миг. Намираше се в сложно положение. Можеше да предупреди правителството за Дешен, но какъв беше смисълът? Представителите на правителството бяха „наели“ Фентън да извърши задачата. Пък и думите му нямаше да бъдат взети за правдоподобни. Бившите му началници смятаха, че Таркин е полудял, а не съществуваха никакви доказателства, че Харисън Амблър изобщо някога е живял. Враговете му едва ли биха си направили труда да го изкарат луд, ако не възнамеряваха да използват този факт. Записът на параноичното му бълнуване със сигурност беше стигнал до ключови фигури на разузнавателната общност. Освен това, ако Амблър се откажеше от задачата, Фентън щеше да намери друг да я изпълни.

Изведнъж към тях се насочи един полицай.

— Вие, сър! — кресна якият униформен мъж на Фентън.

— Аз ли?

— Да, вие! — Полицаят се приближи с оскърбено изражение. — Да не смятате, че стоите над закона? Така ли си мислите?

Фентън приличаше на самата невинност.

— Съжалявам, но не разбирам?

Полицаят приближи лицето си до Фентън и сви устни.

— В конгресния център не се пуши. По заповед на кмета пушенето е забранено във всички обществени сгради. Не се правете, че не знаете. Навсякъде има табели.

Амблър се обърна към Фентън, поклащайки глава.

— Човече, направо те спипаха.

Няколко минути по-късно двамата вървяха по разчистена пътека пред конгресния център. Земята беше покрита с дебел сняг, превърнал в ледени кълба редиците подрязани храстчета от двете страни на пътеката.

— И така, сключваме ли сделката? — попита Фентън. Това беше лудост, нямаше смисъл, нямаше логика да се присъединява към начинание, което не приемаше. Но да откаже означаваше да изпусне нишката, което не можеше да си го позволи. Не и докато се намираше в лабиринта. Да загуби нишката, означаваше да загуби себе си.

— Ще ми платиш със знания, ръководителю на шоуто — чу се Амблър да казва.

Фентън кимна.

— Обичайната история, нали? Някой ти е объркал живота. Искаш да открия кой и защо. Така е, нали?

В тази история няма нищо обичайно, едва не отвърна Амблър.

— Точно така — тихо каза на глас той.

Небето беше притъмняло; сега беше придобило онзи категоричен, окончателен сив оттенък, който те кара да мислиш, че едва ли то някога е било или пак ще бъде в някакъв друг цвят.

— Като се имат предвид твоите способности, няма да имаш никакви затруднения — непоколебимо заяви Фентън. — А ако те хванат… ами тогава ще бъдеш Човекът, който не беше там, нали? Никой никога няма да разбере кой си.

— Звучи като добра сделка — отвърна Амблър с оловен глас. — Освен ако ти не си Човекът, който не беше там.

Ленгли, Вирджиния

Клей Кейстън гледаше неодобрително лекьосания килим в офиса на младши заместник-директора. На няколко стъпки от светлокафявия кожен диван имаше петно от кафе. Имаше го и при последното му посещение. Той подозираше, че ще го има и при следващото. Кейлъб Норис без съмнение не го забелязваше. Много неща бяха като това петно. Човек не ги виждаше не защото бяха скрити, а защото беше свикнал с тях.

— Мисля, че досега те разбирам — казваше Норис. — Откриваш датата на приемане на пациента и после правиш…

— Анализ на отклоненията.

— Правилно. Анализ на отклоненията. Вглеждаш се в най-фините детайли в структурата на разходите. Това е хубаво. — Последва пълна с очакване пауза. — Е, и какво откри?

— Нищо.

— Нищо — съкрушено повтори Норис. — Да му се не види.

— Което намирам за доста интересно.

Норис му хвърли несигурен поглед.

— Това е като кучето, което не лае, Кал. Специална операция от ниско ниво означава купища документи за оторизация и всевъзможни специални заявки, дори и да се касае за разход само от няколко долара. Ако някой младши служител направи нещо, което изисква ресурси на агенцията, той попълва бланки и заявки. Търси в гората следа. Колкото по-нагоре отиваш, толкова по-малко следи откриваш. Защото ресурсите са под твое разпореждане. Онова, което се опитвам да ти кажа, Кал, е, че отсъствието на каквито и да било несъответствия предполага присъствието на играч от високо ниво. Никой не отива сам да се запише в клиниката на остров Париш. Там те откарват овързан мъже с бели престилки. Това означава използване на превозни средства, вероятно извънредна работа и така нататък, и така нататък. Но когато потърсих някаква следа от тези неща, не можах да открия нищо.

— Колко е високо според теб?

— Поне ниво Е17 — каза Кейстън. — Някой от твоя ранг или по-висок.

— Това би трябвало да стесни нещата.

— Ами? Да не би правителството изведнъж да се е стопило, докато бях в тоалетната?

— Хъм. Сетих се за начина, по който пипна онзи от дирекция „Операции“ за тайното му пътуване до Алжир. Той беше използвал фалшив паспорт и всичко останало, беше прикрил следите си съвършено. Доколкото знаехме, беше прекарал седмицата в Адирондакс. Страхотно беше онова, което го издаде — ненормално голямото потребление на тоалетна хартия в тоалетната до кабинета му!

— Моля те, то си беше направо очевидно. Той изразходваше по едно цяло руло на ден.

— Пътническа диария, досети се ти. Гиардиазис — чревна, бактериална болест, върлуваща в Алжир. Получихме самопризнанията му два дни по-късно. Господи, добре го беше подхванал. — Брадатият началник се изкиска. — А какво става с нашия случай? Научи ли още нещичко за беглеца?

— Едно-две неща — отвърна Кейстън.

— Защото започвам да смятам, че трябва да измислим начин да го подмамим, да се опитаме да се сближим с него.

— Това няма да е толкова лесно. Имаме работа с необичаен клиент. Ще ти кажа коя подробност ме наведе на тази мисъл. Изглежда, че на полето никой не е искал да играе карти с него.

— Мамел ли е? — Кейлъб Норис разхлаби вратовръзката си, но не я свали, в стила на разгорещен вестникарски редактор. Над разкопчаната яка на ризата му щръкнаха филизи от черни косми.

Кейстън поклати глава.

— Знаеш ли немската дума Menchenkenner!

Норис присви очи.

— Познавач на хора? Човек, който познава много хора?

— Не точно. Това е човек, който хваща цаката на хората, разгадава ги.

— Значи ги чете като книга?

— Именно. Не би искал да си близо до него, ако имаш какво да криеш.

— Ходещ детектор на лъжата. И аз искам един такъв.

— Хората, с които говорих, се съмняват, че самият Таркин знае как го прави. Но не е изненадващо, че са провеждали детайлни проучвания в тази област.

— И? — Норис тежко седна на дивана.

— Съществуват много вероятности. Но проучването сочи, че хора като Таркин притежават специална настройка към така наречените „микроизражения“ — лицеви изражения, които продължават не повече от тридесет милисекунди. Толкова са неуловими, че повечето от нас никога няма да ги забележат. Специалистите ги наричат „течове“ и „емблеми“. Изглежда има всевъзможни начини, по които скритата емоция се разлива навън. Що се отнася до човешкото лице, има много информация, която просто издаваме. Вероятно не бихме могли да издържим и един ден, ако не го правехме.

— Тук вече изгубих нишката, Клей. — Норис вдигна крака на очуканата масичка за кафе. Кейстън предположи, че не е била очукана, когато от отдел „Офис оборудване и услуги“ са я доставили. Всички неща в кабинета на Норис изглеждаха малко по-износени и оръфани, отколкото възрастта им предполагаше.

— Отново повтарям, че току-що попаднах на тези находки. Но очевидно различни психолози са правили изследвания. Записваш на видеокасета как някой говори, а после забавяш филма, преглеждаш кадър по кадър и понякога забелязваш изражение, което не съответства на изказаните неща. Обектът изглежда тъжен, а после, за една прелетяла секунда, на лицето му се изписва триумф. Но това става толкова бързо, че ние изобщо не го осъзнаваме. В тази работа няма нищо мистично. Човекът просто откликва на емоции, които са толкова краткотрайни, че повечето от нас въобще не ги регистрират.

— Значи той вижда повече. Но какво точно вижда?

— Интересен въпрос. Хората, които изучават лица, са разработили определени комбинации от мускули, участващи в потиснатите емоции. Някой започва да се усмихва и задържа ъгълчетата на устата си надолу. Но когато го правиш нарочно, ти раздвижваш и мускула на брадичката си. Когато ъгълчетата на устата ти неволно се отпускат надолу, мускулът на брадичката не се движи. Или ако извикваш фалшива усмивка на лицето си, определени мускули на челото не се променят така, както трябва. Също и неосъзнати мускули във веждите и клепача издават гняв или изненада. Освен ако не си гениален актьор, освен ако не изпитваш тези емоции искрено, когато симулираш, винаги ще има едва доловими мускулни несъответствия. В повечето случаи не ги виждаме. Те са твърде незабележими за нас. Съществуват стотици начини, по които лицевите мускули си взаимодействат — сякаш гледаме живописна картина, но сме далтонисти. Виждаме всичко в оттенъци на сивото. Докато хора като Таркин виждат всички цветове.

— Това го прави проклето, страховито оръжие. — Гъстите вежди на Норис се смръщиха. Той не беше доволен от онова, което чуваше.

— Без съмнение — каза Кейстън. Не изрече подозрението, което се зараждаше в съзнанието му — че имаше връзка между тайнствените дарби на Таркин и хоспитализацията му или по-скоро изтриването на човешкото му съществуване. Все още не беше проумял логиката. Но денят тепърва започваше.

— И е работил за нас двадесет години.

— Точно така.

— А сега би трябвало да приемем, че работи срещу нас. — Норис силно поклати глава, сякаш за да заличи някаква очертала се в главата му графика. — Това не е човек, който бихме искали да стои от другата страна.

— Която и да е тази страна — мрачно отвърна Кейстън.