Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (28)

Глава 28

Гробището „Пер Лашез“ съществуваше от началото на деветнадесети век на стария хълм Шам Левек и беше кръстено на изповедника на Луи X, отец Лашез. Понастоящем тук почиваха легендарни личности — Колет, Джим Морисън, Марсел Пруст, Оскар Уайлд, Сара Бернар, Едит Пиаф, Шопен, Балзак, Гъртруд Стайн, Модиляни, Стефан Грапели, Делакроа, Айседора Дънкан и още много други. Посмъртният стил на богатите и известните, помисли си Амблър, докато влизаше.

Гробището беше огромно — доста над сто акра — и оплетено в мрежа от калдъръмени пътечки. Особено през зимата напомняше на каменна градина.

Той погледна часовника си. Срещата беше насрочена за 17,10. В Париж по това време на годината слънцето залязваше около пет и половина. Светлината вече бързо гаснеше. Той потръпна, и то не само защото му беше студено.

Никога не се съгласявай на място за среща, определено от отсрещната страна. Основно правило. Но в този случай нямаше друг избор. Не можеше да изтърве следата.

На картата гробището „Пер Лашез“ беше разграфено на деветдесет и седем „подзони“, като миниатюрни държави, но главните улички имаха имена, а инструкциите му ясно уточняваха накъде точно да поеме. Понесъл черната си раница, Амблър пое от авеню „Сиркюлер“ по обиколния път, който вървеше по външния периметър на гробището, до авеню „Дьо ла Шапел“ и зави по авеню „Фьойян“.

Всички тези улици и пътеки — всяка обточена с мавзолеи и паметници, наподобяващи малки къщички — придаваха на мястото вид на малко село. Село на мъртвите. Някои от надгробните паметници бяха от червен гранит, но повечето представляваха гравирани плочи от варовик, травертин и мрамор. Сивотата на ранната вечер допринасяше за гробищния дух.

Той не се озова на уточненото място веднага; вместо това обходи пътеките, които го заобикаляха. Дървета имаше в изобилие, но клоните им бяха голи и не предполагаха никакво прикритие. Пък и Фентън сигурно беше разположил „пазачи“ зад по-големите паметници. Възможно бе и да са в цивилни дрехи, пръснати сред туристите и посетителите, каквито също имаше в излишък.

Амблър се приближи към една пейка от зелени емайлирани стоманени плоскости и с нехайно движение пъхна черната си раница под нея. Отдалечи се и зае наблюдателен пост на отсрещната диагонална пътека, като се скри зад един от по-големите мемориални камъни. После се шмугна в кабинка със знак WC, свали якето си и облече пуловер. Отново излезе навън, чевръсто пристъпи зад кабинката и спря зад десетфутов каменен мемориал на някой си Габриел Люли, откъдето можеше да наблюдава, без да бъде забелязан.

След малко повече от минута наблизо мина младеж, облечен в дънки, кафяво кожено яке и черна тениска. Той седна на пейката и се прозя, а после поднови уж безцелната си разходка, но Амблър видя, че раницата е изчезнала.

Младият мъж с коженото яке беше един от наблюдателите и беше постъпил точно така, както Амблър предвиждаше. Значи бяха забелязали как Амблър оставя раницата под пейката и в намерението си да разберат защо бяха изпратили човек да я прибере.

Всъщност раницата беше пълна с птичи семена. Това беше професионален жаргон — „птичи семена“ се наричаше нещо, което нямаше истинска стойност и можеше да бъде използвано за привличане на вниманието на вражески агенти. Те щяха да установят измамата веднага щом отвореха раницата и откриеха торбата със слънчогледови семки и просо.

Междувременно обаче Амблър беше идентифицирал един от часовоите — един от наблюдателите. Щеше да проследи младежа и да види дали той няма да го отведе при други.

Амблър пое по друга калдъръмена пътека, сега облечен в джинси, сив пуловер и очила с рогови рамки, чиито стъкла нямаха диоптър. Другите му дрехи бяха плътно сгънати в малка найлонова торбичка с цип, която носеше през рамото си. Беше неузнаваем.

Или поне така се надяваше.

Вървеше на двадесет стъпки зад наблюдателя, без да изостава, и го последва през малък площад, където се събираха различни посетители — екскурзианти, туристи, историци, дори местни. Младият мъж с коженото яке и черната тениска вървеше с тренирано нехайна походка. Той се огледа наляво и надясно; малко хора, дори и професионалисти, щяха да забележат почти неуловимите погледи, които си размени с високата жена от лявата му страна и дребния мъж отдясно. Но Амблър не ги пропусна. Те също бяха наблюдатели. Амблър тайно огледа високата жена. Тя имаше кафява коса, подстригана късо, и носеше подплатено дънково яке. Като много други в гробището, тя също носеше голям блок за рисуване и черен пастел, подготвена за преписване на надписи от надгробни камъни. Но той с един поглед разбра, че тя се преструва; очите й се стрелкаха непрекъснато настрани, съсредоточени върху заобикалящата я среда, но не и върху гравирания паметник пред нея.

Същото беше и със слабоватия на вид мъж, чиято дълга тъмна коса беше сресана на път по средата, а краищата и изглеждаха мазни, почти сплъстени. Той също беше наблюдател. Носеше слушалки и поклащаше глава, сякаш под влияние на музикален ритъм. Амблър знаеше, че това, което слуша, е всичко друго, но не и музика. Чрез прикритото радиоустройство му предаваха инструкции непрекъснато, а жената с кафявата коса следваше действията му. Докато се придвижваше към следващия мемориален площад, Амблър усети как тилът му започна неприятно да изтръпва.

Имаше още от тях.

Най-вече го почувства. Почувства го в прекалено напрегнатия поглед на случаен минувач — поглед, който той отклони твърде рязко. Привидно нехайният поглед, който се задържаше твърде дълго или се отместваше твърде бързо. Почувства го в мимолетната размяна на кимвания между двама души, които имаха твърде различен житейски вид и не би трябвало да се познават.

Имаше усещането, че върви сред хора, които бяха свързани чрез невидими нишки, манипулирани от невидим кукловод.

По кожата на Амблър запълзяха тръпки. Той не беше изненадан от цивилно облечените оперативни агенти; предпазните мерки бяха задължителни при работата с толкова високопоставен правителствен служител като заместник-секретар Уитфийлд.

Но разположението на персонала, което беше засякъл, беше изцяло нередно; нередно за типа среща, която му беше обещана. От една страна, бяха твърде много на едно място. Изградената мрежа беше твърде изпипана. Хората стояха в незащитни позиции, сякаш бяха разположени за бързо реагиране. Схемите, които виждаше, му бяха достатъчно познати; като агент на Отряда за политическа стабилизация той понякога беше разпореждал такова разгръщане и това неизменно беше при подготовка на агресивни действия — похищение или убийство.

Кръвта на Амблър изстина. Той мислеше трескаво и се насилваше да се съсредоточи. Пред него мъжът с коженото яке и черната тениска подаваше найлоновата раница на двама мъже с каменни лица и тъмни вълнени палта. Те приеха пакета и забързаха нанякъде, без съмнение към някое технически оборудвано превозно средство.

Очертаваха се две възможности. Едната беше, че срещата бе компрометирана — че техни общи врагове бяха научили за нея и бяха организирали прихващане. Втората, и както Амблър трябваше да признае, по-вероятна възможност, беше, че срещата е била клопка от самото начало.

Нима Фентън го беше лъгал през цялото време? Подобна перспектива беше съкрушителен удар за способностите на Амблър, но той не можеше да пренебрегне тази възможност. Може би Фентън беше забележителен актьор, научил се наистина да преживява емоциите, които изиграваше. Способностите на Амблър за ефективно възприятие може и да бяха необичайни и свръхестествени, както житейският му опит беше доказал, но той не таеше илюзии, че са непогрешими. Може би се е заблуждавал. Въпреки че беше по-вероятно самият Фентън да е получил грешна информация. Това изглеждаше най-достоверно. Би било далеч по-лесно да излъжат Фентън, отколкото да излъжат него.

Каквито и да бяха обстоятелствата, Амблър знаеше, че единственият безопасен ход беше отстъплението. Заболя го — всеки един от членовете на мобилизирания екип сигурно знаеше нещичко, от което Амблър се нуждаеше. Всеки враг беше потенциален източник. Но знанието нямаше да му бъде от полза, ако беше мъртъв. Трябваше поне да приеме тази истина.

Амблър ускори крачка и зави надясно — този път щеше да го изведе до метростанцията на „Пер Лашез“. На правата калдъръмена пътека той закрачи дори по-бързо, с вида на бизнесмен, осъзнал, че закъснява за среща.

Видя онова, което му се случваше, твърде късно. Двамата едри мъжаги, които бяха получили раницата, се приближаваха към него от двете противоположни посоки и сега почти се блъснаха в него, а широките им рамене закачиха неговите и го завъртяха с добре режисирано движение.

— Извинете, мосю. Извинете — високо повтаряха те. Един случаен минувач не би разбрал какво става — просто лек сблъсък между забързани, разсеяни хора. Междувременно Амблър се бореше яростно, но напразно. Двамата агенти бяха високи и яки — по-високи и по-яки от него, — а с телата си те методично и яростно го изтласкваха от калдъръмената пътека към задната стена на близка гробница. Броени секунди по-късно, скрити от погледи зад красивата каменна сграда, те застанаха от двете му страни, сграбчиха ръцете му и го обездвижиха. Мъжът отдясно държеше нещо в ръката си, нещо от пластмаса и малко лъщяща стомана. Всъщност спринцовка, пълна с кехлибарена течност.

— Нито дума — каза мъжът с приглушен глас. — Или ще забия това в ръката ти. — Беше американец с набита фигура и широко лице, а в дъха му се усещаше вонята на протеинова диета.

Отнякъде се появи трети мъж и Амблър мигновено го разпозна. Косата му беше къдрава, отъняваща, сивееща; очите му бяха тясно разположени, по челото му имаше дълбоки бръчки. Амблър го познаваше от времето, когато лицето му все още беше гладко, а косата му гъста и непокорна. Единствено непроменени бяха дългият му, прав и широк нос и разширяващите се от гняв ноздри, които придаваха на лицето подчертано конски вид. Нямаше грешка, че това беше агентът, познат като Кронос.

В усмивката на Кронос нямаше и намек от топлота.

— Отдавна не сме се виждали, а? — каза той с тон, който не предполагаше желание за разговор. — Твърде отдавна, Таркин.

— Може би не достатъчно отдавна — неутрално отвърна Амблър. Очите му пробягваха по тримата мъже. Вече беше очевидно, че Кронос е представителят на властта тук; другите следваха неговите сигнали.

— Преди десет години ти направих подарък. Сега се опасявам, че ще трябва да си го взема обратно. Това прави ли ме индиански дарител^[1]?

— Не знам за какво говориш.

— Така ли? — В очите на Кронос блестеше явна омраза.

— Това е доста странен израз, не мислиш ли? — Амблър се нуждаеше от време, от повече време да разгадае ситуацията, в която беше се озовал. — Странно е, че говорим за „индиански дарител“, особено като се замислим за стотиците преговори, които белият човек е провел с червенокожите, за всичките онези обещания и гаранции, които изобщо не са спазени. Не смяташ ли, че изразът би следвало да бъде „индиански отнемащ“, означаващо да приемаш единствено нещата, които ще ти бъдат отнети. В това дали няма повече смисъл?

Кронос го погледна.

— Наистина ли вярваше, че ще ти се размине?

— Кое?

— Нещастен шибаняк. — Думите му неконтролируемо избухнаха. — Убийството на един велик човек не те прави по-значим. Ти все още си червей. И ще бъдеш размазан като червей.

Амблър надникна в черните дебри на очите на Кронос. Там проблясваше ярост, но имаше и друго — скръб, тъга.

— Кронос, какво се е случило? — сериозно попита Амблър.

— Ти уби Пол Фентън — пророни Кронос. — Въпросът е защо?

Фентън мъртъв? Мозъкът на Амблър се задвижи на бързи обороти.

— Чуй ме, Кронос — започна той. — Правиш голяма грешка.

Цялата тази среща, осъзна сега той, не беше нищо друго, освен смъртоносна клопка. Отмъщение, замислено от един почти полудял от скръб верен до гроб помощник.

— Не, проклет да си, ти ме слушай — прекъсна го Кронос. — Ще ми кажеш онова, което искам да знам. Ще го направиш по трудния или по лесния начин. Надявам се да е по трудния. — Лицето му се разкриви в мрачен отмъстителен садизъм.

 

 

Величествената гробница с четири колони на държавника и Наполеонов генерал Максимилиен Себастиен Фоа се отличаваше с масивна основа и изкусно изваяна статуя на обитателя си. За целите на Джо Ли обаче основната й привлекателна черта беше заостреният каменен покрив над широка, издадена плоча. Качен на покрива, скрит от любопитни погледи зад декоративния парапет, Джо Ли се протегна като котка и надникна през бинокъла си. Гледката се откриваше надалеч — гробницата беше едно от най-високите съоръжения наоколо, а сезонът беше превърнал повечето дървета и храсти в оголели скелети. Пушката му, модифицирана версия на снайпер КБЗ-95, беше с китайски дизайн и производство; амунициите 5.8В42мм, които използваше, бяха от типа, който се правеше единствено за китайските специални сили. Моделът „Норинко“ — разработен от Китайската северноиндустриална група — не беше просто прекопирай от руските прототипи, но и беше подобрен с течение на времето; куршумите имаха по-голяма проникваща сила и запазваха енергията си в по-дълъг участък от траекторията си. Джо Ли сам беше модифицирал допълнително оръжието, за да го направи по-мобилно, лесно за сгъване и скриване.

С мощния си бинокъл той огледа стегнатия възел от мъже около Таркин. Таркин беше демонстрирал забележителна способност да избягва трудни ситуации — с професионална безпристрастност Джо Ли трябваше да му го признае. Но той беше смъртен. От плът и кръв. По всяка вероятност преди залез-слънце на показ щеше да се изложи доста плът и кръв.

Последната връзка на Джо Ли с Пекин беше незадоволителна. Началникът му ставаше нетърпелив; в миналото Джо Ли винаги постигаше ефикасни резултати. Не беше свикнал да дава обяснения за забавяне. Още по-рядко му се случваха усложнения, които съпътстваха настоящото му назначение. Но Джо Ли не беше само мускули, изпълняващи безропотно команди; той имаше собствена глава. Той събираше и предоставяше информация. Имаше силно развито умение за преценка. Не беше просто спусък. Таркин беше твърде страховита мишена за един прост стрелец, а залогът беше твърде, твърде голям, за да се допускат грешки.

Но въпреки всичко значението на успеха в този конкретен случай се оказваше нееднозначно.

Той отново погледна през бинокъла, а фокусът електронно се настрои на максимална чистота точно в центъра на кръстчето.

— Просто съм любопитен. Колко „сътрудници“ имаш? — попита Амблър.

— Точно тринадесет — отвърна Кронос.

— Мрежово разпределение — каза Амблър по-скоро на себе си. Това беше стандартна конфигурация в ОПС, с която и двамата с Кронос имаха богат опит. Всеки агент беше свързан — визуално, слухово или електронно — с поне двама други. Малък брой агенти имаха свръзка с отдалечен пост. Многобройните пътеки осигуряваха координирана реакция дори и ако някой от участниците бъдеше изваден от строя. Старомодната йерархична структура на командване и контрол от горе на долу беше уязвима на обезглавяване. Мрежовата система правеше това невъзможно.

— Не е лошо като организация в последната минута — отбеляза Амблър, искрено впечатлен.

— Групата за стратегически решения разполага с ресурси навсякъде — заяви Кронос. — Завещанието на Фентън. Всички бихме дали живота си за него. Това е нещо, което хора като теб никога няма да проумеят.

— Хора като мен? — Предпазливо, уж нехайно, Амблър направи крачка назад. Най-добрите му шансове за бягство се криеха във върха на триъгълника — да накара другите трима мъже да се подредят в права линия. Той изписа на лицето си израз на примирение и хвърли поглед към мъжа от лявата си страна. Мъжът гледаше Кронос, получаваше сигнали от водача. Самият авторитет на Кронос трябваше да се използва срещу него.

Амблър заговори разпалено, ядосано — онзи поток от думи в знак на протест, който обикновено не се съчетава с физическа агресия.

— Грешиш за Фентън, но си твърде сляп или твърде глупав да признаеш грешката си.

— Най-голямата грешка, която съм правил, беше да спася живота ти във Вани. — Имаше предвид района в северната част на Шри Ланка, където се намираше средището на терористите, наречени „Тамилски тигри“.

— Вярваш, че си спасил живота ми? Така ли си мислиш? Заради теб едва не ме убиха, проклет каубой!

— Глупости! — Кронос говореше тихо, но възмущението му беше очевидно. — Срещата беше капан. Там бяха десетина тамилски тигри, въоръжени до зъби. Въоръжени да те убият, Таркин.

Амблър си спомняше сцената отлично. След много седмици на преговори най-накрая беше уредил среща с така наречените „Черни тигри“, партизани, които действаха със самоубийствени бомбени атентати — техника, заимствана от тамилите. Таркин смяташе, че може да се отцепят някои фракции, както се беше случило със „Шин Фейн“; че терористите камикадзе могат да се изолират от по-широката гражданска борба. Конкретният бунтовнически лидер, с когото се срещаше, Арвалан, беше започнал да осъзнава безполезността на терора. Той и обкръжението му смятаха, че могат да привлекат и други, стига да им се предоставят определени ресурси. Таркин мислеше, че би могъл да е от помощ.

Кронос беше част от малък подкрепящ екип, за чието присъствие настояваха по-висшестоящите от Таркин в Отряда за политическа стабилизация. Противокуршумната жилетка на Таркин беше оборудвана с фиброоптична микрофонна система, която щеше да ги снабдява с аудиоматериал. Няколко минути след започване на срещата, както Таркин очакваше, Арвалан започна да се кара с американеца. Всеки подслушвач, който не е наясно със ситуацията, би си помислил, че Таркин е заплашван. Но по странно вдървеното изражение на мъжа Таркин виждаше, че това е само игра в името на неговите сподвижници. Той разиграваше театър. Таркин го знаеше.

Сетне внезапно сламената врата на колибата в джунглата рязко се отвори, а вътре се втурна Кронос и започна да стреля с автоматичното си оръжие. Друга пушка, без съмнение вдигната от някой под директното командване на Кронос, се промуши през задната врата и откри огън по събралите се официални представители на „Тамилските тигри“. За няколко секунди настъпи пълно кръвопролитие. Арвалан и повечето от обкръжението му лежаха мъртви; един от членовете на личната му свита беше успял да избяга в джунглата.

Таркин побесня от гняв. Всичките му усилия бяха провалени от действията на един вироглав и безразсъден оперативен агент. Всъщност положението беше още по-лошо — мълвата за касапницата щеше да се разпространи бързо сред терористите в региона. Над перспективата за по-нататъшни преговори и сътрудничество със Запада бяха надвиснали буреносни облаци. Нито един тигър нямаше да се съгласи отново на такава среща, последиците бяха опустошителни.

А Кронос стоеше насред масовото убийство, сияеше от гордост и със самодоволна усмивка отклоняваше въображаемите благодарности на Таркин. След това Таркин прибегна до нещо, което рядко правеше. Обади се на Уитфийлд, обясни й какво се беше случило, каза й, че Кронос е заплаха, човек, който трябва да бъде премахнат от оперативната работа незабавно, който трябва да бъде пенсиониран насила. Вместо това Уитфийлд преназначи Кронос на работа зад бюро, сред анализатори, на базата на това, че значителният му опит в практиката е много ценен в теоретичните разработки. Таркин разбираше каква логика го беше подтикнала към такова действие, но така и не прости на Кронос за първичните му импулси и самодоволния маниер.

— Ти беше твърде доволен от себе си, за да осъзнаеш какво си направил — каза Таркин. — Ти си истинска божа напаст. Затова те извадиха от оперативната работа.

— Явно имаш деменция — отвърна Кронос. — Трябваше да те оставя да умреш в бърлогата на тигрите. Както отбелязах, моя грешка. Но няма да я допусна два пъти.

— Мислиш, че си ми спасил кожата. Но истината е, че заради теб едва не ме убиха. Ти провали цялата операция. Ако не беше застрашена оперативната секретност, щеше да се изправиш срещу съдебно разследване. А тези нещастници получават заповеди от теб? — Трикът, знаеше Таркин, бе да продължава да говори дори и когато атакува.

Мислиш, че си заслужил — Таркин леко се извъртя назад — моята признателност? Това само доказва — с експлозивна сила той заби ръба на дланта си в гърлото на гиганта с квадратна челюст отляво — колко си елементарен.

Въпреки физическото усилие Таркин правеше всичко възможно да поддържа разговорния тон. Несъответствието между гласа и действията му щеше да обърка нападателите му, да му спечели критични секунди. Той усети, че ръката му удря в хрущял. Наранените тъкани около трахеята щяха да затруднят дишането на мъжа, но междувременно Таркин се нуждаеше от него, за да го използва като щит срещу другите двама. Още преди спринцовката да е паднала на земята, Таркин се втурна към другия здравеняк, но мъжът избегна удара и посегна към пистолета си. От втория удар в слепоочието на мъжа ръката на Таркин изтръпна от болка. Но врагът му беше само временно зашеметен. Двамата с Кронос побягнаха в противоположни посоки — освобождение, което изобщо не беше освобождение, както Таркин осъзна. То означаваше само, че се намира насред бойно поле.

Таркин се сниши на земята. Чу четири приглушени изстрела — откъде? — и наоколо експлодираха късчета мрамор и пръст. Той старателно огледа терена отсреща и видя гъста туфа рододендрони, зелени и през зимата, и после за миг зърна прегърбено рамо в камуфлажна дреха.

Времето забави ход. Той посегна към дългоцевния пистолет в кобура на поваления мъж, прицели се внимателно и изстреля три куршума в скоростна последователност.

Изненада се от тихия, плюещ звук на пистолета и осъзна, че в ръцете си държеше „Берета 92 Центурион“ — компактен 9-милиметров револвер със скъсени плъзгач и дуло, което се удължаваше от завинтения заглушител.

Сега отвъд рододендроновия храст се показа окървавена ръка, а секунда по-късно раненият мъж изпълзя от гъсталака и се скри на безопасно място зад близката статуя.

За Таркин нямаше безопасно място. Той трябваше да се движи — всеки момент в покой беше момент, в който нечий мерник попадаше върху него. Той хукна в посоката, в която беше избягал Кронос, и почувства в ухото си парване от раздробени парченца мрамор. Срещу него беше изстрелян нов куршум, този път от снайперист, разположен някъде на високо. Таркин се огледа, докато тичаше — имаше твърде много места, където един снайперист да се скрие.

Тринадесет души, каза Кронос и не блъфираше.

Всичките опитни убийци, всичките програмирани да ликвидират Таркин. Трябваше да преобърне преимуществата, трябваше да използва особеностите на терена срещу тях. Но как?

Вече беше се примирил с иронията, че трябва да се бори за живота си на територията на гробище. „Пер Лашез“ приличаше на великанска игрална дъска, лабиринт от пътеки, алеи и паметници, които можеха да послужат като препятствия или като пунктове за атака. Враговете му бяха разположени в мрежа върху мрежа.

Трябваше да си осигури достъп до тази мрежа. Втурвайки се от един надгробен камък към друг, той привличаше далеч по-малко внимание.

Трябваше да мисли — не, трябваше да чувства, да остави инстинктите си да го направляват. Как би разположил екипа, ако зависеше от него? Щеше да сложи няколко души в защитни позиции, а други просто на наблюдателни постове с готовност да се разгърнат в нападение само в краен случай. Трябваше да използва особените си умения — предимството си — в своя собствена защита или щеше да умре тук. А беше стигнал твърде далеч, за да го позволи. Над страха му надделяваше друга, по-мощна емоция — гневът.

Той изпитваше необуздан гняв заради онова, което му бяха причинили, онова, което беше започнало още в Чанхуа. Гняв заради опита да откраднат собствената му душа на остров Париш. Гняв към арогантността на стратезите, които разполагаха човешките същества като безбройни пешки по шахматната дъска на геополитиката.

Нямаше да умре тук. Не и сега. Не и тази вечер. Други щяха да умрат. Защото за онези, които искаха да го убият, нямаше да има милост.

Той се втурна надолу по алея, обозначена с табела „Шмен дю Кенконс“, мина през участък от подгизнал торф и излезе на друга калдъръмена пътека, авеню „Агадо“. Сега приближаваше северозападната част на голямото гробище, където се намираше голям параклис в мавритански стил, с кръгъл купол над внушителен портал. Всъщност това беше колумбарий — сграда, в която се съхраняваха урни с праха на покойници. Пред главния вход имаше стръмно стълбище, което водеше към отворена подземна гробница, наподобяваща черна правоъгълна паст.

Това беше място за убежище, но същевременно можеше да стане и смъртоносна клопка. Едва ли ГСР са го пропуснали. На около шестдесет фута имаше нещо, което приличаше на полузатворена аркада с варовикови колони от двете страни. Таркин се втурна вътре, а очите му бързо се стрелкаха на всички посоки. Отляво видя японец с джобна дигитална камера и злобен поглед. Таркин не му обърна повече внимание; туристът беше раздразнен заради провалената снимка. Млада руса жена и по-възрастен мъж с маслинова кожа и посивяващи слепоочия стояха прегърнати в следващата ниша; тя го изпиваше нежно с очи, а той тревожно погледна Таркин. Но това не беше тревогата на някой, който се стреми да види; това беше тревогата на човек, който се стремеше да не бъде видян. Мъжът сигурно изневеряваше на съпругата си или, тъй като това беше Франция, на любовницата си, което беше още по-лошо. В следващата ниша имаше жена с широко лице, която четеше книга. Тя за кратко вдигна поглед към Таркин, не прояви очевиден интерес и се върна към четивото си.

Това беше прикритие, което щеше да бъде по-убедително преди десет-петнадесет минути, когато светлината все още беше достатъчна, за да се чете нормално. Жената имаше широко, мъжко лице, а силните й крака бяха прегънати в коляното по маниера на обучен оперативен агент. Той я видя да плъзва ръка в найлоновото си яке, сякаш за да се постопли. Всичките му съмнения изчезнаха.

За момента обаче не трябваше да се разкрива, че е разбрал. Вместо това той нарочно продължи да гледа право напред, докато влизаше в нейната ниша. Вървеше целеустремено, като че в другия край на помещението имаше нещо, което искаше да види. Когато минаваше покрай нея, той рязко се хвърли настрани, притисна с тялото си нейното и двамата тежко се стовариха на каменния под. Докато падаха, той опря дулото на беретата в гърлото й.

— Нито дума — каза й.

— Шибай се — изсъска тя през стиснатите си зъби. Още един земляк, значи. На широкото й лице се изписа гримаса на змия, готова да напада.

Той заби коляно в корема й и я остави без дъх. Яростта на лицето й до голяма степен беше насочена към самата нея, към провала й да предугади хода му. Таркин грабна книгата й — „Цветя на злото“, пишеше на кафявата й корица — и я отвори. Както очакваше, в страниците беше изрязана правоъгълна дупка, в която беше поставен миниатюрен радиотрансмитер.

— Кажи им, че си ме видяла — прошепна той. — Кажи им, че съм се скрил в подземната гробница на колумбария.

В очите й се четеше колебание и той продължи да я притиска.

— В противен случай трупът ти ще се присъедини към останалите. — Той притисна още по-силно дулото на пистолета в гърлото й и видя как тя се пречупва. — Ако се опиташ да направиш нещо, аз веднага ще разбера — предупреди я Таркин.

Тя натисна бутон на трансмитера.

— Съзвездие. Съзвездие осемдесет и седем.

Гробището беше разделено на деветдесет и няколко зони; параклисът се намираше в средата на зона осемдесет и седем. Таркин изпита облекчение, когато тя не се идентифицира като 87А или 87Е — усложнение, което би означавало, че в района й са разположени и други.

Той дръпна малката безжична слушалка от дясното й ухо и постави цветното пластмасово парченце в своето.

— Какво ще докладвате? — изпука металически глас в слушалката.

Той кимна на жената.

— Крие се в подземната гробница — каза тя. Той прошепна в ухото й.

— И е въоръжен.

— И е въоръжен — добави тя.

Те вече знаеха това; тази подробност щеше да направи доклада й по-достоверен. Таркин свали донякъде найлоновото яке на жената, обездвижвайки ръцете й.

От централната алея се разнесе глас.

— Мадмоазел? Il vous ennuie, ce mec ci? Този мъж притеснявали ви?

Добронамерен въпрос от случаен минувач. Таркин хвърли бърз поглед към мъжа. Той беше слаб, дългурест, с интелигентно изражение и вид на ученолюбив студент в някой местен университет. Впечатленията се оформяха за частица от секундата, знаеше Таркин, и за също толкова време се изтриваха от съзнанието и се заменяха с други. Той допря лице до това на жената и притисна устните си в нейните.

— Скъпа моя — извика той на английски. — Значи отговорът ти е да! Ще се омъжиш за мен? Ти ме направи най-щастливия човек! — Той повиши гласа си в нотки на възторг и радост, като я стискаше страстно. Нямаше значение дали французинът говореше английски; посланието беше достатъчно ясно.

— Извинете ме — почервенял каза мъжът, а после се обърна и се отдалечи.

Таркин избърса уста в ръкава си и насочи вниманието си към нещо като миниатюрно сандъче за инструменти, захванато за колана й. Той го свали, изблъсквайки ръцете й, докато тя се опитваше да го опази.

Позна я веднага — сгъваема картечница, известна като картечницата на „бизнесмена“. Смъртоносното оръжие беше разработено от проектантското бюро на КГБ в Тула и можеше да изстреля целия си заряд в един почти непрекъснат откос, досущ като гибелен лъч от олово. Това беше истинско чудо на миниатюризацията: предпазителят бе шарнирен; сгъването на оръжието се контролираше от пружинен зъбец. Беше дълго едва десет и половина инча, с магазин, който имаше капацитет от тридесет изстрела с деветмилиметрови куршуми. В ъгъла на заобления метален предмет имаше копче на пружина. Когато Таркин го натисна, едната част на металната обвивка увисна отзад и се превърна в приклад.

После без предупреждение той рязко я хвана за тила и дръпна главата й напред в съкрушителна хватка. Жената щеше да остане в безсъзнание няколко минути. Намести тялото и на мраморната пейка, като подпря главата й на стената, сякаш просто е задрямала. После свали връзките на обувките й и направи примка, която обикаляше левия й глезен, минаваше два пъти около стоманения спусък на картечницата, а накрая и около китките й. В момента, в който тя опиташе да се изправи, примката щеше да се затегне.

Той се премести в друга ниша на няколкостотин фута разстояние, която досега беше потънала в тъмни сенки, но позволяваше изглед към стъпалата, които водеха надолу към колумбария.

Не се наложи да чака дълго.

Първи на сцената се появи същият младеж с коженото яке, който беше взел раницата му. Сега той препускаше надолу по стъпалата към колумбария, пъхнал ръка в якето си, сякаш стиснал корема си. Следващият беше плешив мъж на средна възраст със сипаничаво лице и голям корем. Той не слезе долу, а зае позиция близо до параклиса, в далечния край на стълбището. С един поглед назад можеше да види площадката долу. Разумна позиция за подкрепление.

Трети мъж пристигна две минути по-късно. Това беше вторият от мъжете, които бяха хванали Таркин при опита му да напусне гробището. Лицето му беше зачервено и лъщящо от пот, предизвикана от напрежение, от физическото усилие или и от двете.

Таркин чу тихо бръмчене в малката гумирана слушалка в ухото си, а после отново се разнесе металическият глас.

— Съзвездие 87, потвърди, че обектът е запазил позиция.

Таркин, вперил очи в плувналия в пот мъж, забеляза, че устните му се движат заедно със звука на гласа; очевидно това беше неговият глас, предаван чрез скрит фиброоптичен микрофон.

На лицето му се изписа объркване.

— Съзвездие 87, чакам включване — каза той.

Таркин закрепи беретата на каменния перваз на най-близкия еркер и се взря в спускащия се мрак с тревога. Дори да беше стрелец шампион — а той не беше, — разстоянието беше твърде голямо за точен прицел с пистолет. По-вероятно беше само да издаде позицията си, отколкото да повали някого от нападателния екип.

Той изчака още един от екипа да се появи в зона 87 — сега вече тук бяха повечето от половината, а после крадешком започна да се изтегля, промъквайки се през оголена площ към северната част на гробището. Пред себе си виждаше кабината на пазача, голямата карта за туристи, високите тъмнозелени порти, които водеха към града. Ако присвиеше очи, можеше да види избелелите зеленикавобели навеси на близката парижка улица. Но близостта й може би беше измамна.

От разстояние той чу тракащото избухване на автоматичен огън и смаяни викове на тревога. Любителката на поезия се беше изправила; тридесетте куршума безопасно се бяха изстреляли в каменната повърхност под мраморната пейка. За агентите в зоната обаче това щеше да подейства като фар в морето, привличайки ги към тясното пространство, което той отдавна беше напуснал.

Той ускори ход и забърза край безбройни надгробни камъни и статуи, голи дървета и шумолящи вечнозелени храсти, докато сенките се издължаваха, а розовото сияние на залязващото слънце избледняваше като угасващ пламък. Мускулите му бяха стегнати, сетивата — нащрек. Със ситуацията, която беше създал, на професионален жаргон беше „отпуснал налягането“ на вражеските сили; но на позиции имаше и други, наблюдаващи терена с бинокли. Опасността беше особено голяма на откритите места, като това, към което се приближаваше. Беше съвсем естествено да разположат там часовои.

Той още повече се забърза. Спъна се, безгласно изруга, а после не толкова чу, колкото почувства тихия двоен звук — нови пръснати камъни, остри, жилещи фрагменти. Ако не се беше спънал, един от куршумите щеше да прониже гърдите му.

Таркин се търколи на земята и се сниши зад висок шестфутов обелиск. Къде беше стрелецът? Отново имаше две възможности.

Нов приглушен взрив на мрамор — този път от отсрещната страна. Страната, към която се беше втурнал за убежище. Къде беше безопасно?

Той завъртя глава; при дадените обстоятелства ъгълът на изстрела беше твърде нисък, за да е дошъл от голямо разстояние.

— Изправи се като мъж!

Гласът на Кронос.

Мускулестият агент се появи от засенченото пространство зад голям мемориален паметник.

Таркин отчаяно огледа района пред себе си. Видя гърба на облечен в зелена униформа общ работник. През раменете му и отзад на шапката с козирка бяха изписани думите „Поддръжка, Пер Лашез“. През високия зелен портал — толкова близо и все пак на милион мили разстояние — той чуваше далечната шумотевица на парижка улица привечер. Наоколо се виждаха все по-малко туристи — светлината беше твърде слаба за добри снимки, — те не осъзнаваха смъртоносната игра, в която той беше впримчен.

Кронос беше насочил пистолет към него; Таркин можеше да се опита да грабне беретата, но удълженото от заглушителя й дуло щеше да добави фатална частица от секунда към времето, което щеше да му е необходимо да я извади.

Около него всекидневният живот продължаваше по обичайния начин. Градинарят или чистачът, или какъвто там беше, продължаваше да събира боклуци от земята, а лицето му бе потънало в сянката на козирката на шапката му. Туристите започнаха да се стичат през портала, оглеждайки се за таксита или за метростанцията, разговаряйки помежду си с уморени в края на деня гласове.

Кронос даде сигнал на някой отсреща — снайпериста, досети се Таркин.

— Не се тревожи за нашия приятел с мерника — каза Кронос със смразяваща злоба. — Той е само за всеки случай. Ти ще бъдеш мой, това всеки го знае.

Чистачът не спираше работата си и се приближи до тях. Таркин се притесни дали присъствието на служителя няма да попречи на действията му. Той нямаше нищо общо с тях, беше случайно на това място, но това едва ли би впечатлило хора като Кронос. За миг Таркин изпита неясно чувство на тревога — нещо го озадачи в начина, по който мъжът вървеше.

Внезапно един лъч светлина от залязващото слънце се отрази в стъклото на минаваща кола и за секунда озари лицето на чистача. Таркин изпита нов спазъм на ужас. Спомни си плувния басейн в хотел „Плаза“. Лицето, което беше зърнал в Люксембургската градина.

Китайският убиец.

Шансовете му за оцеляване бяха съвсем намалели.

— Онова, което никога няма да разбереш, Кронос — започна Таркин в отчаян опит да си купи още малко време — е…

— Чух достатъчно от теб — каза едрият мъж, а пръстите му стискаха пистолета. Изведнъж враждебният израз на лицето му се смени със странно празен поглед.

В същата секунда Таркин осъзна, че от лявото ухо на Кронос е бликнала червена струя. Китаецът беше паднал на едно коляно, а греблото за боклуци в ръцете му беше се превърнало в дълга пушка със заглушител. Това се беше случило толкова бързо, че Таркин можеше да възпроизведе събитията само ретроспективно.

Китаецът се извъртя към Таркин и натисна спусъка — за миг Таркин се запита дали това е последното нещо, което вижда… само че мъжът се взираше през оптичния мерник, а никой професионалист не би го направил, когато мишената му беше на петнадесет стъпки разстояние. Таркин чу изщракването на изстрелян заряд.

Убиецът не се целеше в него, а в снайпериста.

Мозъкът на Таркин се задейства на бързи обороти. В това нямаше логика.

Мъжът пред него погледна през окуляра и отново се прицели. Само човек с невероятни умения би се опитал да улучи скрит снайперист от открита стрелкова позиция.

Двойно изщракване — още два куршума. Таркин чу далечното стенание на ранен мъж.

Китайският снайперист се изправи от клекналото си положение и сгъна приклада на пушката си.

Таркин остана вцепенен, замаян от объркване и учудване.

Убиецът го оставяше да живее.

— Не разбирам — сковано отрони Таркин.

Той се обърна, кафявите му очи излъчваха тържественост.

— Сега вече знам това. Ето защо си още жив.

Таркин погледна на него с нови очи и видя един мъж, който изпълняваше дълга си, мъж, който се гордееше със страшните си умения, но не извличаше удоволствие от смъртоносните им последствия. Този човек беше в собственото си светоусещане не толкова воин, колкото пазител; той знаеше, че навсякъде в човешката история е имало такива като него — било то преторианци, рицари тамплиери или самураи, които се превръщаха в оръдия от стомана, за да не се налага на другите да се превръщат в такива. Мъже, които бяха груби, за да могат другите да бъдат нежни. Мъже, които убиваха, за да могат другите да живеят в безопасност. Защита беше паролата му. Защита беше кредото му.

Част от секунда по-късно от гърлото на китаеца изригна фонтан от кръв. Невидимият снайперист, макар и ранен, имаше сили поне за още един изстрел и го бе насочил към човека, който представляваше най-голяма непосредствена заплаха.

Таркин скочи на крака. За секунди — за кратки секунди — останалите нападатели щяха да са на безопасно разстояние, спъвани от камъните и плочите в тази градина на смъртта. Той трябваше да използва възможността или да я изгуби завинаги. Стрелна се към двойните зелени порти към улицата, не спря, докато не откри взетата под наем кола, която беше оставил в близка пресечка. Докато се отдалечаваше сред натоварения парижки трафик, вземайки мерки, за да е сигурен, че не го преследват, той се опита да осмисли онова, което беше научил.

Елементите подскачаха и се блъскаха едни в други, разкъсваха съзнанието му. Някой беше убил Фентън. Дали беше от организацията на Фентън, някаква внедрена къртица? Дали беше някой, с когото Фентън беше работил — някой от правителството на Съединените щати?

А китайският убиец, противник, който се бе превърнал в съюзник — наистина човек, който беше пожертвал живота си, за да предпази Амблър.

Защо?

Кого… за кого работеше той?

Съществуваха твърде много вероятности, твърде много невъзможни неща, които бяха станали възможни. Таркин… не, сега той се беше превърнал в Амблър, беше стигнал до точката, където догадките можеха да бъдат силно подвеждащи.

И още нещо го плашеше — приливът на адреналин не беше съвсем неприятно усещане. Какъв човек беше той в края на краищата? Той потръпна, размишлявайки над собствения си характер. Беше убил и едва не беше убит тази вечер. Тогава защо се чувстваше толкова жив?

— Не разбирам — повтори Лоръл. Тримата се бяха събрали в неуютната хотелска стая на Кейстън.

— И аз не разбирам — каза Амблър. — Всичко това ми се струва странно.

— Нещата не съвпадат — вмъкна Кейстън.

— Чакай малко — обади се Лоръл. — Ти каза, че всички убийства са свързани с Китай. Каза, че приличат на прогресия, на последователност, сякаш водят към нещо надвиснало и неизбежно. И предположи, че вероятната мишена е Лю Ан.

— Той ще направи посещение в Белия дом другия месец — съобщи Кейстън. — Историческо събитие с държавни приеми и така нататък. Изобилие от възможности. Но…

— Но какво?

— Времето ми се струва неподходящо. Има твърде голямо забавяне, като се има предвид интензивността на събитията.

— Няма никакво забавяне — заяви Лоръл. Тя отвори голямата си ръчна чанта и извади опърпан брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“.

— Нещо, което каза във връзка с онази история в „Льо Монд“, ме накара да се замисля.

— Какво имаш предвид?

— Утре вечер — каза Лоръл. — Голямата нощ на президента Лю Ан.

— За какво говориш?

— Говоря за Световния икономически форум. Говоря за онова, което се случва в Давос тази седмица.

Амблър започна да крачи и да мисли на глас.

— Лю Ан напуска сигурността на китайския пашкул за пръв път от встъпването си в длъжност. Идва на Запад, държи велика реч, която ще накара всеки да изпита симпатия и топлота към големия тигър.

— Палмър и сам не би могъл да го измисли по-добре — язвително отбеляза Кейстън.

— В средата на която бива убит.

— Изваден от уравнението. — Кейстън се замисли. — Но кой ще го извърши?

Гласът на Фентън: Имам един истински вълнуващ проект за теб. Но не си приготвяй ските още.

Амблър не продума известно време.

— Възможно ли е Фентън да е смятал, че аз ще го направя?

— Възможно ли е?

— Ето какво си мисля. Умът ми не спира да се върти около смъртта на Фентън. За мен това убийство е доказателство за нещо. То отключва събитията преди кулминационната точка.

— Говориш толкова безкръвно — каза Кейстън. — Сигурен ли си, че никога не си бил счетоводител?

— Отдай го на цяла една кариера, прекарана на служба в Отряда за политическа стабилизация — отвърна Амблър. — Това е важен пътепоказател. Друг такъв е вероятността убиецът да е някой, когото познавам. Някой, с когото съм работил в предишна операция.

— Но в това няма логика — учуди се Лоръл.

— Отрядът за политическа стабилизация се гордееше, че наема най-добрите сред най-добрите. Фентън се гордееше;, че наема най-добрите от Отряда за политическа стабилизация. Ако трябваше да повериш на някого убийството на китайския президент, не би ли си подсигурила възможно най-перфектно обучения агент?

— И ако е агент от ОПС — бавно продължи Лоръл, — има доста голяма вероятност да си имал вземане-даване с този човек.

— Абсолютно — кимна Амблър.

— Е, шибана работа — намеси се Кейстън. — Има ли някой от вас представа срещу какво се изправяме? Ако наистина ще се случи в Давос, значи сме закъснели.

— Трябва да проумеем…

— Трябва да проумеем какво предстои след това — мрачно го прекъсна Кейстън. — Защото последствията… Боже Господи. Последствията. Президентът Лю Ан е невероятно обичана личност в Китай. Той е Джон Кенеди, папата и Джон Ленън, взети заедно. Когато го убият, страната с население близо милиард и половина ще бъде обзета от опустошително възмущение. Имам предвид проклета пронизителна истерия, която ще ни оглуши през половината глобус, и тази истерия ще се превърне в гняв, ако нещо, каквото и да е, свърже убийството с членове на американското правителство. Имате ли представа от каква защитна камера ще имаме нужда пред милиард и половина обезумели граждани? Това може да въвлече държавите във война. Джуннанхай ще бъде превзет за една вечер.

— За да рискуваш такова нещо, трябва да си фанатик — прошепна Лоръл.

— Като Ащън Палмър и сподвижниците му. — Амблър усети как кръвта се отдръпва от лицето му.

Лоръл зарея поглед в далечината, докато повтори думите, които някога бяха изразявали младежките копнежи на Амблър. — Никога не се съмнявайте, че малка група от мислещи, отдадени на делото хора може да промени света. Наистина само такива хора са го променяли.

— По дяволите, нищо не е приключило, докато не е приключило — каза Амблър. В гласа му кипеше ярост. — Няма да им позволя да се измъкнат с това.

Кейстън скочи от стола си и започна да крачи напред-назад.

— Обмислили са го много добре. Отвсякъде. Кой знае откога работят върху това? При такава операция ще имат на място агент под дълбоко прикритие и резервен вариант. Осчетоводявал съм достатъчно операции, за да знам, че оперативните излишъци са стандарт. Операция като тази трябва да има скрит механизъм за отмяна. Някакъв код. И стратегия за погрешни указания. Винаги има кой да се провали. — Погледът му се изостри. — Разбира се, нещата щяха да се опростят, ако това беше стрелецът. Но би следвало да приемем, че напълно са оценили параметрите. Всички параметри.

— Една операция неизбежно включва човешки същества — каза Амблър с предизвикателна нотка в гласа си. — А човешките същества никога не се държат като цели числа в матрица, Кейстън. Не можеш да изразиш количествено човешкия фактор, не и с прецизност. Това е нещо, което хора като теб никога няма да проумеят.

— А онова, което хора като теб няма да проумеят, е…

— Момчета — нетърпеливо ги прекъсна Лоръл, потропвайки по вестника. — Момчета. Тук пише, че той ще държи реч в Давос в пет часа утре следобед. Това е след по-малко от двадесет и четири часа.

— О, мили Боже — изпъшка Амблър.

— Не можем ли просто да алармираме някого? — Лоръл изгледа и двамата.

— Вярвай ми, те вече действат при пълна тревога — обясни Амблър. — Просто така работят. Проблемът е, че се получават толкова много смъртоносни заплахи срещу този човек, че вече съществува сериозен проблем тип „лъжливото овчарче“. Те знаят за заплахите. Това не е ново. А Лю Ан отказва да ограничи изявите си заради тях.

Лоръл изглеждаше смутена, отчаяна.

— Не можеш ли да им обясниш, че този път заплахата е наистина, ама наистина сериозна?

Кейстън я стрелна с поглед.

— Ще го направя — каза той. — Сигурен съм, че ще има голяма разлика. — После се обърна към Амблър. — Наистина ли смяташ, че би могъл да разпознаеш убиеца?

— Да — простичко отвърна Амблър. — Мисля, че са смятали да ме вербуват за работата. Но, разбира се, ти си прав — Фентън не работи без „опора“. Сега назначението е получено от дубльор. А той със сигурност е от същото средище на таланти.

За малко и тримата замълчаха.

— Дори и да не го познаваш — колебливо се обади Лоръл, — ще успееш да го идентифицираш. Правил си го и преди, нали имаш талант да виждаш.

— Правил съм го преди — съгласи се Амблър. — Но залогът никога не е бил толкова висок. Но какъв избор имаме?

Лоръл се изчерви.

— Не дължиш нищо на никого, Хал — внезапно се оживи тя. — Не се прави на герой. Нека просто да изчезнем, какво ще кажеш?

— Наистина ли го искаш?

— Да — отвърна тя, а сетне промърмори: — Не. — Очите й плувнаха в сълзи. — Не знам — каза с приглушен глас. — Всичко, което знам, е, че накъдето поемеш ти, натам ще поема и аз. Няма друго място, на което да се чувствам в безопасност. И ти го знаеш.

Амблър я придърпа по-близо, опря чело в нейното и силно я прегърна.

— Добре — прошепна той, като не знаеше дали нотката в гласа му беше радостна или скръбна. — Добре.

След малко Кейстън се обърна към него.

— Имаш ли някаква идея как ще го извършиш?

— Разбира се — каза Амблър с кух тембър.

Кейстън седна в креслото си с цвят на горчица и хладно изгледа Амблър.

— Просто искам да си наясно. Имаш по-малко от двадесет и четири часа да предотвратиш каквото и да е замислено от смъртоносните оперативни агенти на „Стратегически решения“ или на собствените ти обични „Консулски операции“, да отидеш до Швейцария, да проникнеш в силно охранявания конклав на глобалния елит и да идентифицираш убиеца, преди да направи хода си.

Амблър кимна.

— Е, нека ти кажа нещо. — Кейстън повдигна вежда. — Няма да е толкова лесно, колкото звучи.