Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (8)

Глава 8

Площад „Сейнт Андрю“, долен Манхатън

Амблър чувстваше очите си напрашени, възпалени; мускулите го боляха. Седеше на пейка сред голямата бетонна платформа между три издигащи се федерални сгради, всяка от тях сива, с каменна фасада. Както в по-голямата част на долен Манхатън, гигантските постройки бяха скупчени една до друга като дървета в гъста гора, борещи се за светлина и въздух. В повечето градове по света на всяка от сградите би се гледало като на велико строително постижение. В долен Манхатън никоя от тях не правеше особено впечатление. Амблър отново се размърда на мястото си не толкова, за да се настани по-удобно, колкото, за да не му е чак толкова неудобно. Пневматичният чук на бригада за улични ремонти някъде наблизо провокираше главоболие. Той погледна часовника си; вече беше изчел „Ню Йорк Поуст“ от кора до кора. Търговец на площада продаваше захаросани фъстъци от подвижна количка; Амблър тъкмо мислеше да си купи от тях, само за да се намира на работа, когато забеляза мъж на средна възраст с яке на „Янките“, който се появи от задната врата на черна кола.

Мишената беше пристигнала.

Мъжът беше пълен и се потеше въпреки студа. Неспокойно се оглеждаше, докато изкачваше стълбите, които водеха от тротоара към площада. Беше човек, който осъзнаваше, че е силно уязвим, и бе преизпълнен с мрачни предчувствия.

Амблър бавно се изправи. Сега какво? Беше решил да играе по сценария на Аркади, докато можеше. Изглеждаше напълно възможно цялата работа да се окаже само суха тренировка.

Към Амблър бързо вървеше жена на високи токчета и със зелен найлонов дъждобран. Имаше дълга грива от къдрава руса коса, пълни устни, сиво-зелени очи. Очите й напомниха на Амблър за котка, вероятно защото, подобно на котка, жената сякаш не примигваше. Някак неуместно жената носеше кафява хартиена торбичка за обяд. Докато се приближаваше, вниманието й сякаш се разсея по въртящата се врата на федералната сграда от северната страна на площада и тя се блъсна в Амблър.

— О, боже, съжалявам — измърмори жената с дрезгав глас.

Амблър установи, че сега неговите ръце стискат хартиената торбичка, която, както пръстите му бързо потвърдиха, съвсем не съдържаше обяд.

Мъжът с якето на „Янките“ беше стигнал до площада и вървеше към сградата. Оставаха десетина секунди.

Амблър разтвори светлокафявото си шушляково яке — навсякъде из града човек можеше да види десетки точно такива — и измъкна оръжието от торбичката. Беше стоманен „Рюгер“, 44-ти калибър, „Редхоук“. По-мощен, отколкото задачата изискваше, и със сигурност твърде шумен.

Обърна се и видя, че русокосата жена е седнала на пейка близо до сградата. Беше си осигурила място на първия ред.

Сега какво? Сърцето на Амблър биеше силно. Това не беше суха тренировка.

Това беше лудост.

Беше лудост да се съгласи да извърши това. Беше лудост, че изобщо го бяха накарали да го извърши.

Мишената рязко спря, огледа се и отново тръгна. Беше на по-малко от тридесет стъпки от Амблър.

В мозъка на Амблър просветна, а после блесна интуитивна мисъл, подобно на слънчев лъч иззад облак. Сега той разбра онова, което само подсъзнателно беше подозирал. Те никога не биха го накарали да извърши такова нещо.

Без съмнение Аркади вярваше в онова, което му бяха казали, но искреността не беше гаранция за истината. Всъщност в цялата история нямаше никаква логика: една професионална организация никога не би дала подобна задача на човек с непроверена и несигурна лоялност. Той лесно можеше да изпее плана на властите и да осигури безопасността на мишената. Следователно…

Следователно цялата постановка беше тест. Следователно пистолетът беше празен.

Мишената се намираше на двадесет стъпки от него и вървеше право към сградата от източната страна на площада. Амблър закрачи бързо към него, извади пистолета изпод якето си, прицели се в гърба на мъжа и натисна спусъка.

Последва тихото, сухо изщракване на празен пистолет, звук, до голяма степен погълнат от шума на уличното движение и пневматичния чук на ремонтната бригада. Преструвайки се на изненадан, той натисна спусъка отново и отново, докато не пробва всичките шест гнезда.

Беше сигурен, че русокосата жена е видяла барабана да се върти, ударникът да потрепва без никакъв ефект.

Засичайки внезапно движение с периферното си зрение, Амблър обърна глава. Един от постовите охранители от другата страна на площада го беше видял! Охранителят извади собствения си пистолет от късото си тъмносиньо униформено сако и клекна в позиция за стрелба.

Разбира се, неговото оръжие беше заредено. Амблър чу острия, пукащ звук на пистолет 38-и калибър и свистенето на куршум край ухото си. Охранителят или имаше късмет, или беше опитен; Амблър спокойно можеше да бъде убит, преди да реши кое е вярното.

Амблър побягна към стълбището от южната страна на площада и в това време забеляза друго внезапно раздвижване — продавачът на фъстъци, сякаш изпаднал в паника, беше блъснал подвижната си количка в охранителя и го беше съборил. Амблър чу изненадания вик на поваления охранител и металическото изтракване на изпуснатия пистолет.

Но в случилото се нямаше никаква логика — нито един случаен свидетел не би побягнал към източника на стрелбата. Мъжът, който се правеше на продавач, със сигурност беше част от някакъв екип.

Той чу рева на мотоциклет, преди да го види секунда по-късно — могъщо черно „Дукати Монстър“, сякаш появило се отникъде. Лицето на водача му беше скрито зад каска. Приятел или враг?

— Скачай! — извика му водачът на мотоциклета, намалявайки скоростта, без обаче да спира.

Амблър се хвърли на широката задна част на машината и мощният мотоциклет с рев напусна мястото. Нямаше време да обмисля вероятностите, трябваше да последва инстинкта си. В бедрата си усещаше тътнещата сила на двигателя.

— Дръж се здраво! — отново извика мотоциклетистът. Секунди по-късно мотоциклетът подскачаше надолу по стълбите от отсрещната страна на площада, а задната му част неистово се тресеше.

Слисаните пешеходци по тротоара вече се бяха разпръснали. Водачът обаче знаеше какво прави и след миг машината се вмъкна сред уличния трафик с няколко маневри около камион за събиране на смет, такси, микробус. Водачът явно наблюдаваше страничните огледала за знаци на полицейско преследване. Две пресечки по на север той зави по улица „Дуайн“ и спря до чакаща лимузина.

Лимузината беше бургундско червено „Бентли“, а шофьорът, както Амблър забеляза, носеше маслиненозелена ливрея. Вратата на задната седалка се отвори за Амблър и той влезе вътре, настанявайки се върху бежовата кожена тапицерия. Беше чудесно шумоизолирана; когато вратата се затвори с изщракване, шумовете на града изчезнаха. Задната част беше просторна; освен това беше и старателно изолирана от случайни погледи на минувачи или на пътуващи в други автомобили.

Въпреки непосредственото усещане за уединение Амблър не беше сам. Там вече седеше друг мъж и сега той отвори стъклената преграда и каза нещо на шофьора на мек, гърлен език.

— Ndiq hartën. Mo ski frikë. Paç fat të mbarë. Falemnderit.

Амблър отново погледна шофьора — мръсна руса коса, ъгловато лице. Шофьорът нежно подкара лимузината и внимателно я вля в градския трафик. После пътникът до Амблър се обърна и го поздрави с весело „здравей“.

Амблър усети парване — той познаваше този човек. Това беше човекът, който Аркади му беше обещал да срещне. Ти го познаваш. Работили сте заедно. Мъж, когото познаваше единствено като Озирис и който познаваше него самия единствено като Таркин.

Озирис беше едър човек, попрехвърлил шестдесетте, плешив, с изключение на обръч червеникава коса около очите и врата му. Беше пълен още по времето, когато бяха приети заедно в Отряда за политическа стабилизация, винаги беше проявявал изненадваща бързина в краката. Особено като се имаше предвид недъгът му.

— Мина доста време — каза Амблър.

Озирис леко помръдна глава и се усмихна, а сините му очи сякаш почти срещнаха неговите, но не съвсем.

— Отдавна не сме се виждали — съгласи се той.

Озирис владееше умението да кара хората да забравят, че е сляп, какъвто беше по рождение. Озирис говореше така, сякаш виждаше — за слънцето, материята на нечие яке, — и непрекъснато превеждаше получената чрез допир или слух информация във визуалното и съответствие. Но пък преводът беше силата му. „Консулски операции“ не бяха имали по-брилянтен лингвист. Той не само можеше да говори и разбира всички основни езици; той беше експерт по креолски, по второстепенните диалекти, по регионалните акценти — езиците, които хората действително говореха, а не идеализираните им версии, преподавани в училищата. Той познаваше дали един немец произхожда от Дрезден или Лайпциг, Есен или Тюринген; можеше да разпознае гласните на една провинция на Ханзата от тези на друга, можеше да различи трите разновидности на думата „улица“ на арабски. В страните на Третия свят, където в един квартал се говореха множество езици — например в Нигерия, където игбо, хауса, йоруба и странни смески между английски и арабски се говореха в рамките на едно разширено семейство, — способностите на Озирис бяха безценни. Той можеше да прослушва записи, които караха експертите на Министерство на външните работи в Африка да вдигат безпомощно ръце или да искат тримесечен период за проучване, и предоставяше незабавен превод на бързия като картечна стрелба брътвеж.

— Опасявам се, че шофьорът ни не говори изобщо английски — каза на Амблър мъжът, известен като Озирис. — Но владее албански като принц. Всъщност съм напълно убеден, че сродните му изгнаници го намират за малко превзет.

Той натисна бутон и от междинната преграда изскочи малка поставка за напитки. Ръцете му не издаваха и следа на опипване, докато вадеше бутилка вода и наливаше в две чаши. Изчака Амблър да вземе едната, преди той да вземе другата. Човек, разпръскващ неминуемите подозрения на друг човек.

— Извинявам се за цялата циркаджийска работа — продължи Озирис. — Сигурен съм, че си се досетил за какво става дума. Работодателите ми се нуждаеха от доказателство, че не си нечия кукла на конци. А и нямаше начин да поискат препоръки.

Амблър кимна. Точно както си мислеше. Постановката на площада беше средство да проверят лоялността му, току-що го бяха видели да дърпа спусъка в гърба на човек, за когото му беше казано, че е правителствен агент. Ако все още работеше за Съединените щати, никога не би го сторил.

— Какво стана с мишената? Мъжът с якето на „Янките“?

— Кой знае? Няма нищо общо с нас, наистина. Очевидно федералните са започнали разследване за фиксираните цени в строителната индустрия, а този човек лекомислено е предал някои доказателства. Ако си усетил, че е уплашен, значи си бил прав. Доста плашещи хора биха искали да го видят мъртъв. Просто не ние.

— Но Аркади не знаеше.

— Онова, което Аркади ти каза, е онова, което ние му бяхме казали. Той напълно си вярваше. — Озирис се разсмя. — Аз го излъгах, той излъга теб, но при предаването информацията изглеждаше чиста като сълза, защото той смяташе, че е такава.

— Едно полезно напомняне — каза Амблър. — Откъде да знам, че и теб не са те излъгали за други неща? — Той погледна в страничното огледало на лимузината и изпита силно замайване — пълният, оплешивяващ Озирис седеше до друг човек, някой, когото Амблър не успя да разпознае на мига. Къса кафява коса, сини очи и лице…

… лице, което беше симетрично, почти жестоко красиво. Лице, което Амблър не можа да познае веднага.

Лице, което беше и не беше неговото. Лице, което за пръв път беше видял в „Мотел 6“ и което все още имаше силата да смразява кръвта му.

— Условността на въпроса анулира способността ми да му отговоря — разсъдливо отвърна Озирис. Замъглените му сини очи се взираха сляпо в Амблър. — Затова се довери на инстинктите си. Нима не го правиш винаги?

Амблър преглътна, пое си дълбоко дъх и се обърна към слепия оперативен агент.

— Тогава една анкета. Знаеш ли името ми?

— Колко операции сме изпълнили заедно? Три, четири? След като те познавам от толкова години, трябва да предположиш, че съм проучил едно-две неща. Таркин. Истинско име Хенри Нибърг…

— Нибърг е друг псевдоним — прекъсна го Амблър. — Използван няколко пъти и зарязан. Как е името ми?

— Сега звучиш като сводник от Девето авеню — провлечено каза той, опитвайки се да поддържа шеговит тон. — „Как е името ми?“, „Кой ти е баща?“ Виж, разбирам, че имаш въпроси. Но не съм бюро справки. Може би имам някои отговори. Но нямам всички отговори.

— И защо?

Угасналите сини очи на Озирис изглеждаха любопитно бдителни под светлите му, почти невидими вежди.

— Защото някои отговори са над нивото на заплащането ми.

— Ще взема онова, което мога да получа — рязко отсече Амблър.

— Познанието е опасно нещо, приятелю. Думи, които вземаш присърце. Може би не искаш да знаеш онова, което мислиш, че искаш да знаеш.

— Ще опитам.

Слепите очи на Озирис го фиксираха с продължителен, замислен поглед.

— Знам по-добро място, на което да говорим — каза той.