Николай Носов
Дневникът на Коля Синицин (17)

11 юни

Ето каква беда ни сполетя днес.

Заранта се отбих при Павлик и отидохме заедно при Серьожа. Серьожа още спеше. Събудихме го. Той едва се събуди и взе да мърмори, защото сънувал някакъв интересен сън и му се искало да си го досънува.

— Хубаво — казваме, — после ще го досънуваш. Трябва да станеш, за да сложим пчелите в кошера.

Серьожа казва:

— Вие идете да кажете на момчетата, че вече си имаме пчели, а в това време аз ще се облека.

— А къде е примката? — питаме ние.

— Примката е там на балкона. Вчера вечерта я сложих на балкона, за да не им е задушно на пчелите в стаята.

Излязохме на балкона. Гледаме… майчице, какво става! Вратичката на примката отворена, пчелите излитат от нея и се разлетяват на разни страни.

— Чучело с чучело! — закрещя Павлик. — Спи си човекът, а пчелите тук офейкали!

Серьожа изскочи на балкона.

— А вие какво зяпате? — закрещя той. — Пчелите се разхвърчават, а те зяпат.

Той изтича до примката и бързо затвори вратичката.

— Ти какво крещиш! — казва Павлик. — Като че ли ние сме виновни! Ти сам си оставил примката отворена.

— Как тъй не съм забелязал вчера, че вратичката е била отворена? — казва! Серьожа. — А как ли се е отворила?

— Зяпльо! — казвам аз.

— Да не съм виновен аз. Пак тая леля Поля! Заради нея тук ми триха сол на главата. Съвсем не ми беше до пчелите.

— Видя ли! А сега там, да си знаеш, ни една пчела не е останала — каза Павлик. — Навярно всички са изхвръкнали.

— Може малко поне да са останали — казва Серьожа. — Трябва да се види. — Аз бързо отхлупих похлупака на примката и ние тримата взехме да надничаме в нея. В примката имаше още малко пчели. Те почнаха да пъплят нагоре. Павлик взе да им маха с ръце, за да се върнат назад. Една пчела изхвръкна и кацна на ръката ми. Аз се изплаших, изтървах похлупака и започнах да си тръскам ръката, за да махна пчелата, а тя като ме ужили, че като се развиках, като цапнах с ръка пчелата и я смачках. Тогава останалите пчели бръмнаха, взеха да изхвръкват от примката и да ни жилят. Павлик се изплаши и беж в стаята! Серьожа след него. Една пчела ме ужили по врата, друга се заплете в косата ми. И аз изтичах в стаята и взех да измъквам пчелата от косата си, но тя пак свари да ме ужили по главата. Две пчели ужилиха Павлик по шията и една по устната. Една пчела ужили Серьожа по носа, а друга по тила.

Ние изтичахме в кухнята и под крана взехме да си обливаме ужилените места. Болката гореше като нажежено желязо. Заловихме се да си измъкваме един другиму жилата на пчелите. Мъчихме се, мъчихме, едвам ги извадихме, но болката пак не минаваше.

— Пак ти си виновен — крещеше Серьожа на Павлик. — Размахал тук ръце. Пчелите не обичат да им се маха с ръце.

— А ти по-малко кряскай! — казва Павлик. — Да не са ужилили само тебе? Не ужилиха ли и мене, и при това по устната!

— А мене ужилиха по носа! Знаеш ли как боли!

— Голяма работа, по носа! За какво ти е притрябвал носът? А мене устната ми трябва да приказвам.

— Можеше да не приказваш.

Те се нацупиха и престанаха да спорят.

Дълго стояхме в кухнята мълком, мокрехме кърпи във водата и ги слагахме на ужилените места. Изведнъж Серьожа вика:

— А примката е отхлупена!

Втурнахме се в стаята и занадничахме на балкона. Примката беше отхлупена. Над нея се въртяха няколко пчели, но скоро те отлетяха надалече. Ние излязохме на балкона и надзърнахме в примката.

— Всички са изхвръкнали! — каза Серьожа.

— А дали няма пак да се върнат?

— Има да чакаш! — отговори Павлик с яд.

В това време на улицата се показаха Толя и Юра. Те ни зърнаха на балкона и се развикаха:

— Ей! Върнахте ли се вече?

— Върнахме се.

— С пчели или без пчели?

— С пчели.

Те бързо се качиха при нас.

— А къде са пчелите?

— Няма ги вече — казваме. — Изхвръкнаха.

— Къде изхвръкнаха?

— Е, „къде“, „къде“ — се разсърди Павлик. — Като че ли са ни обадили къде.

— А защо се сърдиш? Сякаш не може да се разкаже спокойно!

Ние взехме да разправяме за всичко, което се случи: и как намерихме пчели у дядото, и как те се разлетяха.

— Не може ли пак да се доставят от тоя дядо? — казва Юра.

— Какво! — казваме ние. — Не можем повече да му се молим. Той ни даде, а ние не съумяхме дори да ги опазим. Няма да ни даде повече.

— А какво да правим?

— Да почакаме. Може и да се върнат.

Взехме да чакаме. Юра и Толя стояха, що стояха, после им омръзна. Те си отидоха и разказаха на всички момчета какво се беше случило.

Момчетата идваха едно след друго и ни разпитваха. Дори ни омръзна да разправяме на всекиго. На Серьожа носът е червен като клюква^[1] и подут от едната страна. На Павлик устната тъй се поду, че не можеш да го познаеш. А на моята глава се появи оток и шията ми също се поду. Ние чакахме до обяд, но нито една пчела не се върна.

— Сигурно са отлетели у дома си, на пчелина при дядото — рече Серьожа.

— Прав им път! — каза Павлик. — И да бяха се върнали, все едно, аз не бих се разправял с тях.

— Пък аз щях ли, мислиш? — казва Серьожа. — Много ми е притрябвало да ме жилят! Аз казвам:

— Според мене тази работа не е интересна: разправяш се с тях, разправяш, а те ще те нажилят и ще офейкат.

Тогава дотича Юра и се развика:

— Момчета, елате по-скоро, писмо ще пишем!

— Какво писмо?

— Писмо до пчеловъдното стопанство. Нина Сергеевна научила адреса. Ще напишем писмо и ще ни изпратят пчелите в колет.

Павлик казва:

 

— Можете сами да си го пишете: нас пчелите сега вече не ни интересуват.

— Защо не ви интересуват?

— Ние не искаме повече да се занимаваме с пчели. Решихме да зарежем тая работа.

— Как тъй? — каза Юра. — Нали цялото звено се заехме с тая работа, а вие не искате.

— Е, ние ще вършим друга някаква работа. Само тая работа ли е на света?

Юра почна да ни придумва, но ние решихме твърдо:

— Не щем и туй то.

Той изобщо не можа да ни принуди. Сега ние се изхитрихме: Ще вършим каквото щем, а с пчелите нека се разправя някой друг.