Николай Носов
Дневникът на Коля Синицин (16)

Пак този ден, вечерта

Най-после си имаме пчели! Ето какъв добър излезе дядото! Аз мислех, че всички пчелари са лоши, защото често ги хапят пчелите, но тоя пчелар излезе много добър и любезен. Той не само че обеща да ни даде пчели, но и изпълни своето обещание. Когато отидохме на пчелина, роят вече се намираше в кръгла дървена кутия, прилична на сито. Отгоре кутията беше превързана с марля, през която се виждаха пчелите. Майчице, колко пчели имаше там! Сякаш някаква жива каша от пчели. Дядото махна марлята и изсипа пчелите в нашата примка — също като булгур. Ние бързо затворихме примката и вече щяхме да тичаме към къщи, но дядото ни спря и почна да ни учи как да се държим с пчелите.

Той каза да изсипем пчелите в кошера направо на рамките с восъчните листа и на първо време да поставим в кошера хранилка със захарен сироп, докато пчелите си наберат мед. За да се приготви хранилката, трябва да се свари сироп от захар, да се налее в стъклен буркан и да се завърже гърлото му с парцалче. После бурканът трябва да се обърне с дъното нагоре и да се сложи в кошера върху рамките. Сиропът ще се оцежда от буркана и пчелите ще го смучат по малко през парцалчето. Освен туй дядото ни научи да си направим от марля мрежички, които да надяваме на главата си, когато ще отваряме кошера, и още ни поръча да направим пушилка, за да опушваме пчелите с дим. Пчелите се боят от дима. От него те се крият в кошера и не се разхвърчават. Дядото ни показа своята пушилка. Кръгла тенекиена кутия с тръбичка, а отстрани има мехче. В кутията се слага гнилеж и се запалва. Като натиснеш мехчето, из тръбичката излиза дим.

— Пчеларството е много интересно занимание — каза дядото. — Който почне да се занимава с пчеларство, той обиква пчелите за цял живот и никога не зарязва това занимание.

— Защо — зачудихме се ние.

— Ей тъй на, пчелите ще му липсват.

Най-после дядото ни пусна и ние поехме обратно. В къщи се върнахме късно, когато вече започна да се стъмва. Серьожа занесе примката с пчелите у тях. Ние с Павлик се отбихме за малко у нас, за да се обадим, че вече сме се върнали и също изтичахме у Серьожа.

Майката на Серьожа почна да ни разпитва как сме прекарали на вилата. Ние се страхувахме да не би да ни попита за леля Поля, защото не знаехме трябва ли да си признаем, че сме живели в колиба, или е по-добре да си мълчим. Серьожа нарочно взе да разказва за дядото пчелар. Майка му слуша, слуша, а после попита:

— А как е леля Поля?

Ние видяхме, че загазихме и не знаехме какво да кажем, но тогава на вратата се почука. Влезе майката на Павлик и му каза да иде да вечеря. Ние си отдъхнахме с облекчение, взехме да й показваме пчелите и да й разказваме за дядото пчелар. Тогава майката на Серьожа пак попита:

— А ти защо нищо не разправи за леля Поля?

Ние пак се объркахме, но тогава пак някой почука на вратата. Беше мама, дошла да ме вземе. Зарадвахме се. Почнахме да й показваме пчелите и да й разказваме за дядото. Мама също взе да пита как сме живели на вилата.

Аз казвам.

— Добре живяхме. Горе-долу.

— Не дотегнахте ли там на леля си Поля?

— Не, изглежда не й дотегнахме — казвам аз, а сам не зная истината ли казвам или не.

— А леля Поля не се ли кани да дойде насам? — попита майката на Серьожа.

— Не — казва Серьожа, — май че не се кани.

— Нищо ли не каза за това?

— Не, не каза.

Той, разбира се, каза истината, защото какво би могла да каже леля Поля, щом не сме я видели! Не зная докъде би стигнал тоя разговор, но тук пак някой почука. Ние си отдъхнахме с облекчение. Вратата се отвори и в стаята влезе самата леля Поля. Ние зинахме от учудване и тъй си останахме с отворени уста.

— Здравейте! — каза леля Поля.

— Здравей — отговори майката на Серьожа, — какво те води насам?

— Ами от колхоза потегли автомобил за града и аз пристигнах — каза леля Поля.

Тогава започна най-интересното. Леля Поля протегна ръка на Серьожа:

— Здравей, Серьоженка!

Серьожа се зачерви като варен рак.

— Здравейте, лельо Поля.

— Чакайте, как тъй „здравейте“? — дума майката на Серьожа. — Че вие днес не сте ли се виждали?

— А къде бихме могли да се видим? — се учуди леля Поля.

— Как къде! В Шишигино.

— Че аз вече от три дни не съм в Шишигино. Работих в колхоза, в Тарасовка.

— А вие къде бяхте? — попита майката на Серьожа.

— В Шишигино — казва Серьожа.

— Че нали къщата беше затворена.

— А защо ни е къщата — ние живяхме в колиба.

— Каква колиба?

— Е, построихме си колиба от клони и живяхме.

— Ах, ето какво било! А кой ви е разрешил да живеете в колиба? Не можахте ли да се върнете в къщи?

Тогава всички заприказвахме в един глас — и моята майка, и на Павлик, и на Серьожа — и аз дори не зная какво е било по-нататък, защото мама каза:

— Значи ти така слушаш майка си! Я да си вървим в къщи, миличък! Аз ще те науча как се живее в колиба, без да си ме питал!

Трябваше цялата вечер да седя в къщи и да слушам натяквания. На пчелите дори не можах да се порадвам.