Николай Носов
Дневникът на Коля Синицин (10)

6 юни

Днес разпитвах всички дали някой не знае откъде се доставят пчели, но никой не знае. Цялата заран ходих посърнал. После се върнах у дома, а у нас заварих чичо Альоша.

— Защо си толкова посърнал? — ме пита чичо Альоша.

Аз казвам:

— Посърнал съм затова, защото не зная откъде да намеря пчели.

— А защо са ти притрябвали пчели?

Разказах му, че нашето звено е решило да направи пчелин, само че не знаем откъде да вземем пчели.

Чичо Альоша рече:

— Когато живеех на село, имах един познат пчелар, който ловеше пчели в гората с примка.

— С каква примка?

— Направи от шперплат сандъче с дупка, нещо като къщичка за скорци, сложи в него малко мед и го окачи на някое дърво в гората. Миризмата на меда привлича пчелите. Ако отнякъде излети рой, той може да се засели в такова сандъче, а пчеларят ще вземе сандъчето, ще си го занесе на пчелина и ще изсипе пчелите в кошера. Направи си такава примка, а когато идеш с майка си на вилата, окачи я в гората, може в примката да се хване някой рой.

Аз започнах да разпитвам мама кога ще идем на вилата.

— Няма да е скоро — казва мама, — моята отпуска ще бъде в края на юли или може би през август.

Тогава отидох при Серьожа и му разказах за примката.

Серьожа казва:

— Хайде да направим примка и ще ловим пчели на нашата вила. Там имаме и хубава гора, и река.

— А къде е вашата вила?

— В Шишигино, на пет километра оттук.

— А ще ни позволят ли да живеем там?

— Ще ни позволят. Там цялата къща е празна. Само леля Поля живее в нея.

Аз веднага се върнах у дома и започнах да моля мама да ме пусне при Серьожа на вилата.

— Какво говориш! — рече мама. — Как ще идете там. Току-виж, че сте попаднали под влака.

— Ами дотам съвсем не трябва да се пътува с влак. То е близко. Пеш ще отидем. Само пет километра са.

— Е, все едно — каза мама. — Как ще живеете там сами? Това е лудория!

— Никаква лудория не е — казвам аз. — И няма да живеем сами: там е леля Поля.

— Какво като е леля Поля! — казва мама. — Нима вие ще вземете да слушате леля си Поля.

— Разбира се, че ще я слушаме.

— Не, не! — казва мама. — Виж, като взема отпуска, ще идем заедно, иначе вие там я в реката ще се удавите, я ще се загубите в гората, я кой знае още какво ще се случи.

Аз казах, че ние няма да се къпем, дори няма и да се приближаваме към реката, и в гората няма да ходим, но мама не искаше да чуе за това. Чак до вечерта аз я врънках и хленчих. Мама ми се закани, че ще се оплаче на татко от мене. Тогава аз престанах да се моля, но на вечеря не поисках нищо да ям. Тъй и ще си легна гладен. Нека!