Николай Носов
Дневникът на Коля Синицин (12)

8 юни

Ура! Вече сме в Шишигино. Аз си мислех: каква ли вила има там, а то излезе просто една дървена къща, само стълбовете забити. Сигурно не са успели да я направят. Къщата се оказа заключена и никой нямаше в нея. Леля Поля е отишла някъде. Ние я чакахме, чакахме, а после решихме, за да не губим време напразно, да идем в гората и да окачим примката. Отидохме в гората, сложихме в примката мед и я окачихме на едно дърво. После тръгнахме за реката да се къпем. Водата в реката беше студена. Ние се къпахме, къпахме, докато посиняхме от студ. След това огладняхме.

Изскочихме от водата, разпалихме огън на брега и взехме да си готвим обяд от консервите. След обяда се върнахме във вилата, но леля Поля още не беше дошла. Павлик рече:

— А какво ще стане, ако намерим в гората хралупа с пчели? Наведнъж бихме хванали цяло пчелно семейство.

— А как ще намерим хралупа? — казвам аз.

— Хайде да издебнем някоя пчела — предложи Павлик. — Пчелата ще събере мед и ще литне към хралупата си, а ние ще припнем след нея и ще разберем къде живее пчелното семейство.

Забелязахме на едно цветче пчела и я задебнахме. Пчелата летеше от цветец на цветец и ние се примъквахме след нея на четири крака и не я изпущахме от очи.

От пълзенето ме заболяха и ръце, и крака, и гръб, и шия, а пчелата все работеше и не мислеше наникъде да отлита. Най-после Серьожа каза:

— Сигурно пчелите по-късно ще си литнат към хралупата. Хайде да отидем да се изкъпем пак, а после отново ще дебнем пчелите.

Ние пак отидохме на реката и взехме да се къпем. Къпахме се, къпахме, а след това видяхме, че скоро ще се мръкне. Тогава се върнахме във вилата, а леля Поля все още я нямаше.

— Дали не е заминала за някъде и днес няма да се върне? — казвам аз.

— Ще се върне — казва Серьожа. — Къде би могла да иде?

— Ами ако не се върне? По-добре е да си тръгнем за в къщи.

— Мене и без това вече ме болят краката — казва Павлик. — Аз не тръгвам никъде.

— А къде ще нощуваш?

— Можем да идем в съседната вила и да се помолим да ни пуснат да пренощуваме — рече Серьожа.

— Защо в съседната вила? — казва Павлик. — Ще си построим колиба и ще пренощуваме тук.

— Наистина! — зарадва се Серьожа. — В колибата е по-интересно дори. Аз досега нито веднъж не съм нощувал в колиба.

Веднага се заловихме да строим колибата. Павлик ни накара да накършим зелени клонки, а сам взе четири пръта, съедини върховете им във вид на пирамида и почна да ги обгражда наоколо с клонките. Когато колибата беше готова, ние довлякохме в нея сух мъх, а под главите си сложихме раниците с продуктите. В колибата стана тесничко, но затова пък много приятно.

Ние решихме да не ходим повече никъде, защото бяхме капнали от умора. Помислих си само колко път сме извървели днес: от града насам вървяхме, в гората ходихме, до реката ходихме, връщахме се от реката обратно до вилата, после ходихме пак в гората, пак на реката се връщахме, пак назад до вилата. После пък строихме колиба. Един обикновен човек за месец не изминава толкова, колкото ние за един ден!

Сега седим на стъпалата и почиваме. Аз си пиша дневника със своята автоматична писалка, а Серьожа и Павлик се радват на колибата. Вечерта е тъй тиха, хубава! Няма вятър. Дърветата не поклащат вейки. Само листата на трепетликата трептят бързо-бързо. Те са като сребърни. По небето няма никакво облаче. Червеното слънце залязва зад гората. Ей пастирите вече прибират колхозното стадо. Кравите бавно крачат по пътя. Те са много: около петдесет глави. Черни, кестеняви, червеникави, пъстри и дори някакви розови, по-точно с цвета на тялото, а има и на петна на петна. Всякакви има! Ето слънцето вече наполовина се скри. Сега ще се мушнем в колибата и ще спим. Наистина още е светло, но скоро ще се стъмни. Няма да седим под открито небе, докато съвсем притъмнее, я, щом си имаме колиба!